Христо Ясенов
Заключена душа

Стои една старинна кула край морето

през тъмни вечери и утрини прозрачни —

и там ридай заключена душата и сърцето

сред хладните стени и сводовете мрачни.

А светло е, и греят вън пространства необятни,

но зная аз, че няма кой вратата да отвори,

защото бог захвърли ключовете златни

на тъмното море сред водните простори.

2

Аз нямам дом, където бездомен да почина,

ни пролетни градини в предутринна роса —

и аз съм като странник без подслон и родина,

и страдам под покрова на всички небеса.

И страдам до умора, че ти си вечно с мене

и тровиш всяка мисъл, и тровиш всеки блен,

ти — сянка неразделна, невяра и съмнение,

ти — вечната загадка на всеки минал ден.

3

Небето пак очи за сън притвори:

звезди и нощ, и скръб, и самота…

И викнал бих, но кой ще ми отвори,

но кой ще чуй от мъртвите в света?

И викнал бих, но страшно ми е мене,

че тъмната пустиня няма слух.

А по-добре е в жажда и съмнение

да чезна тъй безропотен и глух.

4

И ти недей дохожда, царице непозната,

ти — мълния и пролет, горение и плам:

под тихото смирение на късната позлата

аз искам да живея безропотен и сам.

И ти недей дохожда сред сънните покои:

аз искам да живея с притворени очи

и мирно да сънувам желанията свои

под златното сияние на късните лъчи.

5

В предсмъртен сън люлее се зората,

безшумен здрач излеко вей и пада.

Аз болен съм и сещам си душата —

и сещам я без въздух и прохлада.

И пролет мене нивга не полъхна,

че в тежък сън нерадости сънувах.

Но, боже, ах, да можех да заглъхна,

и никого, и нищо да не чувах!

6

Денят ме отминава със сълзи на очите,

замислен и печален, в предчувствия и страх

че тъмен бог отново разсипва над горите

на тъмни теменуги загадъчния прах.

Денят ще свечерее. Над мене ще се стъмни,

че морна нощ ще спусне разгърнато крило

и мисли безотрадни, мъчителни и тъмни,

отново ще набръчкат набръчкано чело.

И плахо ще погледна на запада в мъглата,

и горко ще заплача завинаги пленен,

че нейде надалеко умряла е зората,

а може би със нея най-хубавият ден.

Денят ме отминава със сълзи на очите,

замислен и печален, в предчувствия и страх

че тъмен бог отново разсипва над горите

на тъмни теменуги загадъчния прах.

7

Досаден гнет и непритворна жажда

обсажда мойте химни и моления —

и сякаш в мен умира и се ражда

плачът на много, много поколения.

И аз горя, и гасна, и живея,

като затворен рицар в неизбежност —

и плача смъртно, плача и се смея —

и моят смях е пълен с безнадеждност.

Издигна ли се — земна скръб ме трови,

а морен взор сълзите не задържа —

и аз усещам някакви окови,

които сякаш няма да развържа.

8

Когато здрач прибули теменугите

и твоят ден за скърби свечери,

ти затвори душата си за другите

и в себе си утеха намери!

И в бездната на тъмните страдания

разпъвай свойта мъка и плачи!

Но в шумний хор на людските ридания

ти своята нерадост премълчи!