Ричард Бах
Мост през вечността (1)

Има моменти, когато ни се струва, че и един-единствен дракон, че дори и един храбър рицар не е останал на света. Никоя принцеса не броди сред тайнствените гори, за да омагьоса сърни и пеперуди със своята усмивка.

Има такива мигове, когато ни се струва, че сме захвърлени отвъд пределите на приказното и никакви вълшебства и приключения не могат вече да се случат с нас. Съдбата — това е път, който се простира отвъд хоризонта. Светлите призрачни видения са потънали далеч в миналото и изчезнали завинаги.

И какво щастие е за човека да разбере, че това съвсем не е така. Принцесите, рицарите, вълшебствата и драконите, тайнствата и приключенията… Те всички не само съществуват тук й сега, но те са всичко, което някога е съществувало на земята!

В нашия век, разбира се, одеждите им са различни. Драконите днес са облечени в официални костюми, скрити зад маската на високи постове и служби. Само да посмеем да вдигнем погледа си, който все е забит в земята, или да свием надясно вместо наляво, както ни се заповядва, и веднага демоните на обществото ще завият и зафучат насреща ни. Толкова лукави са станали външните форми на нещата, че принцесите и рицарите понякога могат да останат скрити едни за други, дори скрити от самите себе си.

И все пак учителите на истината все още ни посещават в нашите сънища, за да ни уверят, че никога не ще изгубим своята броня срещу драконите; че в нас протича свещен огън, който ще ни позволи да променим този свят според своето желание. Интуицията вярно ни нашепва: ние не сме прах, ние сме магически същества!

Това е разказ за един рицар, който умираше, и за принцесата, която дойде и спаси неговия живот. Това е разказ за красотата, за зверовете, магиите и крепостите, за силите на мрака, които са илюзия, и силите на живота, които са действителност. Това е приказка за едно приключение едно от най-значимите приключения на нашата епоха според мен.

Всичко се случи в действителност точно така, както съм го описал. Позволих си да променя само последователността на някои събития, има някои събирателни характери, повечето имена са фиктивни. Всичко останало не бих могъл да измисля, дори и да се опитам. Реалността бе толкова неправдоподобна, че никой не би могъл да я измисли.

Читателите винаги проникват зад маските на писателя. Така и вие ще разберете онова, което ме подтикна да разкажа тази история. Но понякога при определена светлина писателят също може да види онова, което се крие зад маските на читателите. И в тази светлина аз може би ще открия вас и вашата любов, която, докато четете тези страници, съпътства мен и моята любов.

 

 

Днес тя ще се появи.

Поглеждам от кабината надолу, където вие вятърът и перките на моя биплан оставят въздушна диря след себе си и където на половин миля в далечината се откроява ливадата, която съм наел, с табелка пред входа: ПОЛЕТ ЗА ТРИ ДОЛАРА.

Край табелата от двете страни на пътя всичко пълно с коли. Това са поне шейсетина коли и цялата тълпа е наизлязла да наблюдава полетите. Може би и тя е там долу, може би пристига в същия този миг. Тази мисъл ме кара да се усмихна. Нищо чудно! Превключвам двигателя, насочвам леко нагоре носа на биплана, за да може съпротивлението на крилата да понамали скоростта. После завъртам кормилото и дърпам ръчката назад.

Зелена земя, зрели жита и соя, ферми и притихнали по пладне ливади — всичко това се люшва и сякаш се взривява във въздушния вихър зад биплана. От долу сигурно всичко изглежда така, сякаш някоя стара летателна машина внезапно е излязла изпод контрол.

Носът рязко се насочва надолу, светът се завихря в пъстроцветен калейдоскоп и се върти лиг върти пред моите тъмни очила.

Колко отдавна ми липсваш, скъпа моя сродна душа, мисля си аз, скъпа моя загадъчна прекрасна любима? Може би именно днес най-сетне случаят ще те доведе в Ръсел, щата Айова, аз ще те хвана за ръка и ще те поведа из полята със сено от люцерна и ние дълго ще вървим така. Ти ще преминеш през тълпата, без дори да знаеш защо, любипитна да погледаш как оживява нещо от миналото, как ярките цветове кръжат във въздуха.

Бипланът се спуска надолу с гръм и трясък. Всяка секунда вихърът става все по-неудържим, плътен и гръмък, превъртам още веднъж… ето така… спирам.

Издърпвам ръчката напред, натискам десния педал и превъртам кормилото отляво напред. Размитите очертания започват да се открояват по-ясно, един кръг, после два, след което въртенето прекратява и ние се спускаме право надолу с най-голяма скорост.

Днес тя трябва да се появи, мисля си аз, защото сигурно тя също е самотна. Вече е усвоила уроците, които е трябвало да усвои сама. И защото на света има един човек, към когото съдбата я води, и той в момента лети на този биплан.

Рязко спирам, газта е на нула, изключвам двигателя, перката престава да се върти… спускам се плавно и безшумно към земята, точно пред тълпата от хора.

Щом я видя, веднага ще я позная, мисля си аз в светло очакване, разбира се, че на минутата ще я позная. Около биплана са се скупчили мъже и жени, цели семейства с раници за пикник, деца на велосипеди — и всички са вперили поглед към мен. Недалеч от децата — две кучета.

Измъквам се от кабината, оглеждам хората, които са ми много симпатични. Вслушвам се във вътрешния си глас, някак странно дистанциран, и в същото време търся с поглед да я зърна някъде сред тълпата.

— Елате насам да се насладите на Ръсел от въздуха! Порадвайте се на това как плува сред полята на Айова! Последен шанс, преди да паднат снеговете! Елате горе, където летят само птиците и ангелите…

Неколцина от хората се разсмиват и започват да ръкопляскат на някого, насърчавайки го пръв да се качи. Някои от лицата изразяват подозрителност, удивление; други са нетърпеливи, готови за приключение; едни са красиви, любопитни, заинтригувани. Но лицето, което търся, го няма.

— Убеден ли сте, че този полет не крие никаква опасност? — пита една жена. — Гледах ви и ми се стори, че е доста рисковано да се качи човек на този биплан!

Лицето й има тен, очите са кафяви и ясни — тя май копнее забележката й да се окаже основателна.

— Давам ви пълни гаранции, мадам, ще полетите леко като пухче от магарешки бодил. Моята „Стрела“ извършва полети от 24 декември 1928 година насам — все ще издържи още едно кръгче, преди да грохне съвсем…

Жената насреща ми примигва стъписано.

— Е, хайде, хайде, само се пошегувах — успокоявам я аз. — Този биплан ще си лети още дълго, след като нас отдавна вече няма да ни има. Гарантирам ви!

— Откога мечтая да се повозя на някой от тези…

— Много ще ви хареса, ще видите.

Завъртам витлото, за да включа двигателя, превеждам я в предната кабина и й помагам да си сложи предпазния колан.

Това не е възможно, мисля си. Не е възможно да я няма!

Всеки ден ставам с убеждението, че днес вече ще се появи, а все се оказва, че греша!

След първия полет следват още трийсетина, и ето че слънцето вече залязва на хоризонта. През цялото време летях, приказвах си с хората, докато най-сетне всички си тръгват към къщи, за да вечерят и да споделят нощите си, а аз оставам сам.

Сам.

Дали тя не е моя измислица?

Мълчание.

Минута преди водата да заври, свалям тенджерката от огъня, изсипвам шоколад на прах и го разбърквам с клечка. Мръщя се и си говоря:

— Що за глупак съм аз. Та нима е възможно тя да се появи на някакво такова място.

Набучвам кифличка от миналата седмица на една пръчка и я запичам на останките от огъня.

Що за авантюра е това да скиташ ту тук, ту там с някакъв си стар биплан през 70-те години на XX век, мисля си аз. Навремето това бе рисковано приключение за мен. Сега обаче ми е толкова познато, че сякаш живея сред снимките на стар семеен албум. След стотното превъртане вече мога да го правя със затворени очи. След хилядната тълпа започвам да се съмнявам, че сродните души могат да се открият сред ливадите със сено.

Добри нари се изкарват от тези полети. Едва ли ще умра от глад. Но и нищо ново не научавам. Тъпча все на едно място.

Последния път, когато наистина научих нещо, беше преди две лета. Сред полето се стрелна един златистобял биплан, с който се приземи друг странник, Доналд Шимода — един Месия, който се бе оттеглил, бивш Спасител на света. Станахме приятели с него и през последните месеци от своя живот той ми разкри някои от тайните на особеното си призвание.

Дневникът, който си водех през онзи сезон, се превърна в книга, която изпратих на един издател и публикувах неотдавна. Опитах се да приложа на практика някои от уроците, които бях научил от него, и наистина изпитанията ми станаха по-редки, но така и не можах да реша проблема със сродната душа, която търсех.

Недалеч от опашката на „Стрелата“ нещо тихо прошумоля, сякаш стъпки се прокрадват в сеното. Заслушвам се, те спират, после бавно отново пропълзяват и ме карат да застана нащрек.

Взирам се в тъмното.

— Кой е там?

Може би пантера? Или пък леопард? В Айова — едва ли. В Айова не са се срещали леопарди от…

Бавните стъпки отново прошумоляха в сеното. Сигурно е… сив горски вълк! Втурвам се към сандъчето с инструментите, грабвам ножа, готов да нападна, но е късно. Само след миг иззад колелото на самолета се подава черно-бялата маска на бандита, със светнали очи, които внимателно ме изучават, и рунтава муцуна, душеща кашона с продукти.

Не е сив горски вълк.

— Ей ти… здравей… — казвам аз и се присмивам на себе си, задето сърцето ми бие така силно. Правя се, че и намерение не съм имал да се отбранявам. Осиротели миещи ме.чета се издирват и отглеждат като домашни любимци, а след като навършат една година, ги пускат на свобода, но те си остават питомни животни за цял живот. Та нима има нещо лошо в това — да се скиташ по полето и да спреш по мръкнало край някой човек, останал да нощува на открито, и да му поискаш нещо вкусничко за гризкане, докато мине нощта?

— Е, добре дошъл, приятел! Не си ли гладен?

Не бих отказал нещо сладичко, парче шоколад или… малко бонбони? Сигурен съм, че имаш бонбони.

Миещото мече се изправя на задните си крака и започва да души, загледано в мен.

Бонбони наистина са ти останали, можеш да ми ги дадеш, ако не ти трябват.

Вземам торбата и изсипвам посипаните с пудра кубчета върху спалния чувал.

— Хайде, вземи…

Малкото мече шумно се спуска към десерта и си натъпква устата, дъвчейки доволно.

То веднага се отказа от курабиите, които бяха мое производство, но бонбоните изяде докрай, както и пшеницата с мед, след което надигна съда с вода. Поседя, загледано в огъня, докато накрая подсмъркна в знак, че е време да си върви.

— Благодаря, че се отби при мен — казвам му аз.

То сериозно ме поглежда с черните си очи.

Благодаря, че ми даде да похапна. Ти хич не си лош човек. До утре вечер. Курабиите ти бяха отвратителни.

С тези думи пухкавото създание се обръща и започва да се отдалечава, докато опашката му на пръстеновидни ивици се скри в тъмното, а шумът от стъпките му постепенно стихна в сеното, оставяйки ме сам с моите мисли и копнежа по незнайната ми любима.

Мислите ми непрестанно се връщат към нея.

Не е толкова невъзможно да я срещна, казвам си аз. Надеждите ми не може да са чак дотам нереални.

Какво ли щеше да каже Доналд Шимода, ако тази нощ бе тук с мен, под крилото на биплана, ако беше разбрал, че още не съм я намерил?

Сигурно нещо, което се разбира от само себе си. Най-странното в неразрешимите загадки е, че отговорите им са до един прости.

Как ли щеше да реагира Шимода, ако му кажех, че съм я търсил, без да мога да я открия? Сигурно щеше да остане дълго загледан в канелената кифла, за да се съсредоточи, щеше да прокара пръсти по черната си коса и да каже:

— Тъй както си летиш и гониш вятъра, Ричард, от град на град, не ти ли е хрумвало някога, че вместо да я намериш, по-скоро можеш да я загубиш?

Толкова просто. А после щеше да зачака безмълвно да чуе моя отговор.

А пък аз, ако беше тук, ето какво щях да му кажа:

— Е, добре. Щом като няма да я намеря, като летя над хоризонта, предавам се. Ти кажи, какъв е начинът.

А той щеше да присвие очи, подразнен, че питам него, а не себе си.

— Отговори ми, тъкмо в този момент — щастлив ли си? Нима се занимаваш с онова, което най-много искаш да вършиш на този свят?

А аз по навик щях да му отговоря, че това е така. Живея живота си по най-добрия начин, който ми харесва.

Спуска се нощният хлад и аз отново си мисля за същия негов въпрос, и ето че внезапно нещо се обръща в мен. Нима наистина правя точно онова, което най-много желая на света?

— Не!

— Каква изненада! — би възкликнал Шимода. — И как да разбирам това?

Аз започвам да мигам, преставам да си въобразявам и заговарям на глас:

— Ами разбирай, че прекратявам със скитането! Ето в този миг съзерцавам последния си огън на открито. Онова момче от Ръсел, което се качи в биплана по мръкнало, беше моят последен пътник!

Опитвам се отново да изрека това:

— Приключвам със своя скиталчески живот. Стъписано онемявам. Главата ми е гъмжило от във първия момент изпитвам вкуса на неизвестността, пред която се изправям, нещо непривично за мен. Какво ще правя отсега нататък? Какво ще стане с мен?

След чувството, че губя сигурността на своето скиталческо съществуване, изведнъж усещам ново, неизпитано удоволствие от неизвестността, което се надига в мен от дълбините на моето същество и ме облива като прохладна вълна. Та аз не зная какво ще правя утре!

Когато се затваря една врата, друга, казват, се отваря. И ето че виждах да се затваря вратата с надпис СТРАНСТВАЩ ПИЛОТ и зад нея остават кошове и кутии с приключения, които бяха променили досегашния ми живот и ме бяха превърнали в онова, което съм. Дошло беше времето да поема по-нататък. И къде ли е онази отворена врата, която ме очаква?

Ако точно в този момент бях една напреднала душа, казвам си, ако аз самият, а не Шимода, бях напреднала душа, какво ли щях да кажа сам на себе си?

Само след миг вече знаех, какво щях да си кажа: „Огледай се наоколо, Ричард, и се запитай: Кое в тази картина не ти харесва?“

Аз се огледах наоколо в мрака. Не ставаше дума за небето. Какво може да не харесва на човека, когато вижда звездите като избухнали диаманти на хиляди светлинни години над главата си, а той гледа на целия този блясък, сгушен на сигурно? Какво можеше да не харесва на човека в един толкова стар и верен самолет като „Стрелата“, който е готов да те заведе по всяко време където си поискаш? Тук не можеше да има място за недоволство.

Онова, което липсваше в картината, бе ето какво: Нея я няма до мен. И аз спешно трябва да направя нещо!

По-спокойно, Ричард, казах си аз. Поне веднъж не постъпвай в типичния си стил — не прибързвай, моля те! Много те моля. Първо помисли. Помисли внимателно.

Едно беше сигурно. Имаше още един въпрос, въпрос, който не бях задал на Доналд Шимода, въпрос, на който той не беше ми отговорил.

Защо най-посветените личности, тези, чиито учения се превръщат в религии, просъществували векове наред, защо тъкмо те винаги са живели сами?

Защо никога не ги виждаме край сияйни съпруги или съпрузи, нито мистични сродни души, които да споделят духовния им път и тяхната любов? Те всички са били обкръжени от ученици и последователи, както и от любопитни — онези, малцината, на които толкова много се възхищаваме, те са били обградени само от хора, дошли да получат от тях лек и светлина. Но често ли се случва да Видим до тях сродните им души, възхитителните и силни техни любими, които да споделят пътя им? Може би все пак това става понякога? Може би е известен някой и друг такъв случай?

Опитвам се да преглътна, гърлото ми изведнъж е пресъхнало.

Никога.

Най-посветените души, мисля си аз, те са и най-самотни!

На небето постепенно надвисват облаци. Дали тези съвършени същества живеят без сродни души, защото са се издигнали над човешките потребности?

Никакъв отговор не идва от синята Вега, чийто звезди потрепват като струните на арфа.

Аз самият съм твърде далеч от съвършенството, което е много животи напред, но нали тези съвършени души трябваше да ни посочват как да живеем. Дали те не искаха да ни кажат: Забравете за всякакви сродни души, сродни души не съществуват?

Щурците тихо просвирват: може би, може би.

Изправен срещу тази каменна стена, аз си блъсках главата до късно през нощта. Ако са искали да кажат това, говорех на себе си аз, то сигурно са грешали.

Питах се дали и тя би се съгласила с мен, където и да се намираше в този миг. Те грешат, нали, моя скъпа непозната?

Където и да беше в този момент, тя не отговаряше.

Когато на другата сутрин скрежът се бе стопил от крилете на биплана, аз вече бях прибрал термичното одеяло, сандъчето с инструменти, кашона с продукти и газовия котлон на предната седалка, свалил бях покривалото от биплана и здравото бях завързал. Останките от закуската оставих на миещото мече.

Сънят ми бе дал отговора: Онези просветени и съвършени души могат да предложат, да намекнат каквото си искат, но аз трябва да решавам сам за себе си. А аз вече съм решил, че няма да изживея живота си в самота.

Сложих си ръкавиците, задвижих витлото, включих двигателя за последен път и се настаних в кабината.

Какво ли щях да направя сега, ако я видя да върви през сеното? Някакъв глупав импулс, странен хлад в тила ме накара да се обърна и да се огледам.

Полето бе пусто.

„Стрелата“ забумтя и се издигна над земята в посока на изток, за да се приземи на летището в Канкаки, Илинойс. Продадох биплана още същия ден за единайсет хиляди долара в брой и натъпках парите в спалния чувал.

Останал сам, докоснах витлото в една дълга минута, благодарих на моя биплан, казах му сбогом и бързо излязох от хангара, без да се обръщам назад.

Вече бях на земята, богат и бездомен. Тръгнах да скитам из улиците на една планета, където живееха четири билиона и петстотин милиона души, и от този момент нататък бях готов да посветя цялото си време да търся жената, която според най-съвършените хора, живели някога на земята, не можеше изобщо да съществува.

 

Онова, което ни възхищава, също ни води и закриля. Когато с цялата си страст сме отдадени на една любов — независимо дали това са платноходки, самолети, идеи — магическа лавина проправя пътя пред нас, надмогва законите, здравия смисъл и разногласията, превежда ни през всички трудности, страхове и съмнения. Без силата на тази любов…

— Какво пишете? — тя ме поглежда с такова удивление, сякаш никога не е виждала човек, който пише с писалка в бележника си, пътувайки с автобуса на юг към Флорида.

Опита ли се някой да наруши уединението ми с въпроси, аз му отвръщам рязко, за да го стресна и да го накарам да млъкне.

— Пиша писмо до самия себе си отпреди двайсет години: „Онова, което исках да зная, когато бях на твое място.“

Подразни ме, но въпреки това лицето й бе привлекателно, озарено от любопитство, което бе храбро решила да удовлетвори. Тъмнокафяви очи, гладко вчесани тъмни коси, спускащи се по раменете.

— Прочетете ми — каза тя, без да се стресне ни най-малко.

Прочетох й последния параграф дотам, докъдето прекъсваше.

— Наистина ли?

— Назовете нещо, в което сте били влюбени — казах аз. — Нямам предвид просто харесване. Имам предвид страст, която те обладава целия, която не можеш да преодолееш…

— Конете — отвърна веднага тя. — Навремето обичах конете.

— А когато сте били с вашите коне, нима светът не ви се е струвал по-различен? Тя се усмихна.

— Да. Бях кралицата на Южен Охайо. Майка ми трябваше да ме изтегля с ласо от седлото, за да се прибера у дома. Да се страхувам? Ни най-малко! Щом възседнех големия си кон Санди, чувствах, че имам приятел и никой не може нищо да ми стори, докато съм с него. Обичах конете. И Санди обичах.

Помислих, че вече е свършила разказа си, но тя добави:

— Вече няма нищо, което да ме накара да се почувствам така.

Не й отговорих и тя потъна в себе си, върнала се към спомените за Санди. Аз пък се върнах към своето писане.

Без силата на тази любов ние сме като лодки, клатушкани по вълните на море от скука, което е страшно…

— А как смятате да изпратите писмо двайсет години в миналото? — попита тя.

— Не зная — отвърнах аз, докато довършвах изречението на страницата. — Но нали ще бъде ужасно, ако Дойде такъв ден, когато ще узнаем как се изпраща нещо назад във времето, а ние нямаме какво да изпратим? Тъй че реших за всеки случай да приготвя пратката. После ще се грижа как ще го изпратя.

Толкова пъти съм си казвал: жалко, че не знаех това, когато бях на десет години, или: ако това ми бе известно на дванайсет години, колко време щях да си спестя, преди да го разбера двайсет години по-късно!

— Закъде пътувате? — попита тя.

— В географски смисъл ли?

— Да.

— По-далеч от зимата — отвърнах аз. — На юг. В Средна Флорида.

— Къде във Флорида?

— И аз не зная. Тръгнал съм да търся една приятелка, но не зная къде точно се намира.

Ето, това беше лайтмотивът на деня, помислих си аз.

— Ще я намерите.

При тези нейни думи аз се разсмях и я погледнах:

— Давате ли си сметка какво казвате всъщност с това „Ще я намерите“?

— Да.

— Обяснете ми тогава.

— Не — усмихна се загадъчно тя. Очите й блестяха толкова тъмни, че бяха почти черни. Имаше гладка кожа с цвят на орех, без нито една бръчица, без следа, която да намеква за истинската й същност; толкова млада, че лицето й още не се бе оформило.

— Значи не, така ли? — отвърнах на усмивката й аз.

Автобусът фучеше по магистралата покрай ферми и от двете страни на пътя пъстрееше цялата палитра от цветове на есента. Това поле е удобно за приземяване с моя биплан, казах си аз. Вярно, че имаше телефонни жици покрая, но „Стрелата“ щеше да се промъкне и да се приземи…

Коя ли бе непознатата до мен? Дали бе изпратена като космическа насмешка над страховете ми, като случайност, която да разсее моите съмнения? Може би. Всичко е възможно. Възможно е да е Шимода зад маска.

— Обичате ли да пътувате със самолет? — попитах аз между другото.

— Ако обичах, щях ли да съм в този автобус? Само като си помисля и ме обзема страх — отвърна тя. — Самолет ли! — тръпка премина през нея и тя тръсна глава. — Мразя да летя. И тя отвори дамската си чантичка и понечи да измъкне нещо оттам.

— Имате ли нещо против да запаля цигара? Аз инстинктивно потръпнах.

— Нещо против цигара ли? Моля ви, госпожо…! — опитах си да й обясня, без да я засегна: — Нима искате да кажете… че ще бълвате дим сред малкото въздух, който ни е даден? Че ще ме принудите, мен, който нищо лошо не съм ви сторил, да дишам този дим? — Ако тя беше Ши-мода, това щеше да й бъде достатъчно, за да разбере какво е отношението ми към цигарите.

Думите ми направо я смразиха.

— О, извинете — пророни накрая тя. Взе си чантичката и се премести някъде по-далеч. Беше обидена, ядосана и разочарована.

Жалко. Такива тъмни очи.

Взех отново писалката, за да продължа да пиша на момчето от миналото. Какво можех да му разкажа за това как човек да намери своята сродна душа? Писалката дълго стоя неподвижна над листа хартия.

Израснал съм в къща, оградена с плет и в плета имаше бяла врата от гладко дърво с две дупки, изрязани долу в дървото, за да вижда кучето през тях. Една нощ, когато луната се бе издигнала високо и аз се прибирах късно от училищните танци, спомням си, че спрях с ръка на вратата и тихо промълвих на себе си и на жената, която щях да обичам — толкова тихо, че дори и кучето да не може да ме чуе:

— Не зная къде се намираш в този момент, но зная, че живееш някъде на земята и един ден ще докоснеш тази врата точно тук, където я докосвам аз сега. Ръката ти ще докосне същото дърво ето тук! После ще влезем двамата и наше ще е цялото бъдеще и минало и ще бъдем единствени един за друг. Не можем да се срещнем сега, не зная защо. Но един ден ще постигнем отговора на своите въпроси и ще бъдем обладани от нещо толкова сияйно… И всяка моя стъпка ме приближава до моста, който трябва да прекосим, за да се срещнем. Дали това ще стане скоро? Моля те, отговори.

Толкова неща от детството ми са потънали в забрава, но онзи миг пред вратата се е запечатал в паметта ми дума по дума.

Какво мога да кажа на онова момче за нея? Скъпи Дик: Знаеш ли, двайсет години минаха отдавна, а аз съм още сам.

Оставих бележника и се загледах през прозореца, без да виждам. Сигурно неуморното ми подсъзнание има вече готови отговори за него. За мене.

Но онова, което имаше, бяха предимно извинения. Трудно е да откриеш истинската жена, Ричард! Вече не си толкова доверчив, както навремето, съзнанието ти вече е отворено за нещо повече от наличната реалност. Нещата, в които вярваш и за които си готов да умреш, за повечето хора са просто странни или налудничави.

Моята любима сигурно е трябвало да стигне до същите тези неща по свой начин, мислех си аз. Сигурно е разбрала, че светът не е това, което изглежда, че мислите ни раждат нашата реалност, че чудесата съвсем не са нещо невероятно. Ние с нея никога няма да можем да постигнем общ език, освен ако… аз примигнах с очи: Тя ще трябва да бъде също като мен!

Много по-красива от мен, разбира се, защото аз обичам красотата, но ще трябва да има същите разбирания, да споделя моите пристрастия. Не можех дори да си представя, че ще живея с жена, която бълва дим и пепел навсякъде подире си. Ако се нуждае от празненства и коктейли, за да бъде щастлива, или от наркотици, ако се страхува от самолети или от каквото и да било, ако не е напълно самостоятелна и уравновесена и няма усет за приключения, ако не може да се разсмее над всички глупости, които наричам хумор — нищо няма да се получи. Ако не умее да споделя с другите парите, които имаме, и да мечтае за нещата, които нямаме, ако не обича миещи мечета… О, Ричард, никак няма да ти е лесно. Без всичко изброено и повече дори, най-добре е да си живееш сам!

Както пътувахме по магистрала 65 между Луисвил и Бирмингам около 300 мили, аз обърнах на гърба на бележника и започнах да правя списък на качествата, който озаглавих: Съвършената жена. Към деветата страница започнах да се отчайвам. Всеки ред, който изписвах, беше особено важен, всеки ред беше задължителен. Но никой не можеше да бъде… аз самият не можех да бъда на нивото на тези изисквания!

Обективната реалност ме засипа като с неочаквани конфети по главата: аз не ставам за най-тривиална връзка, а какво остава за съвършена любов. Колкото по-напреднала е една душа, толкова по-малко бих могъл да й бъда партньор.

Колкото по-просветлени ставаме, толкова ни е по-трудно да намерим хора, които да ни разбират. Колкото повече познания постигаме, толкова по-вероятно е да живеем сами.

Написах тези думи много забързано. В празното пространство в долния край на листа добавих почти незабележимо: Това се отнася за мен.

Но нима бих могъл да променя нещо в моя списък с изисквания? Нима бих могъл да твърдя, че нещо в него не е задължително? Да се примиря с това, че може да пуши, да мрази самолетите и да не-може да се сдържи да изпие чаша кокаин от време на време?

Не, не мога да приема това.

Слънцето грееше от моята страна на автобуса; и ето че вече навсякъде бе мръкнало. Знаех, че далеч в мрака покрай пътя се намират малки триъгълни ферми, полета, които можеха да послужат за полигони, където „Стрелата“ да се приземи.

На човек никога не му се дава желание, без в същото време да му се даде и силата да го осъществи.

О, Наръчника на Месията, мина ми през ума — къде ли се намираше сега? Сигурно бе някъде разкъсан под плевелите, където го захвърлих в деня, когато загина Шимода. Страниците му винаги се отваряха точно на мястото, което на човек му беше най-нужно да прочете. Навремето го бях кръстил магическа книга, а Шимода ми се ядосваше. Човек можел да получи отговорите си отвсякъде, дори и от миналогодишния вестник, твърдеше той. Затвори очи, задръж въпроса в ума си, докосни каквото и да било написано — и ето ти отговора.

В автобуса ми беше подръка сигналната бройка от книгата, която бях написал за него — нещо като последен шанс, който издателят дава на автора, за да си припомни например, че дума като „дизел“ се пише със „з“ а не със „с“. Можех.с пълна сигурност да твърдя, че това е единствената в англоезичната литература книга, която ми се щеше да свършва не с точка, а със запетая.

Оставих книгата на коленете си, затворих очи и попитах. Как да намеря моята единствена най-скъпа, най-съвършена жена? Задържах въпроса в ума си, опитах се да се изпълня със светлина, отворих книгата, посочих с пръст и погледнах.

Страница 114. Пръстът ми сочеше думата „постигнеш“: За да постигнеш, нещо в живота си, представи си, че вече го имаш.

Тръпки ме полазиха по гърба. Не бях практикувал това правило много отдавна; бях забравил какво въздействие имаше то.

Загледах се през прозореца, в който се озърташе нощта и светлините над седалките в автобуса, и се опитах да си представя отражението й в него. Стъклото си оставаше празно. Никога не бях срещал сродна душа, не знаех как да си я представя. Дали трябваше да извикам в съзнанието си някаква визуална представа? Например висока, с дълга тъмна коса, морско или небесносини очи, с удивително очарование, променяща се красота всеки час?

А може би трябваше да си представя нейните качества? Ослепително въображение, интуиция, сякаш помни поне стотина прераждания, кристална искреност и желязна безстрашна решителност? Но как можех да си представя подобни черти?

Днес ми е лесно да си ги представя; но тогава не беше така. През ума ми пробягваха образи и изчезваха, макар да знаех, че трябва да задържа образите ясно в съзнанието си, за да ги превърна в реалност.

Упорито се опитвах да я видя, но успявах да постигна само сенки, призраци, които едва пробягваха покрай периферията на моето съзнание. Аз, който можех да си представя в най-големи подробности всичко, което поискам, само смътно можех да визуализирам най-важния човек, когото се надявах да срещна в своя живот.

Опитах още веднъж да си я представя.

Нищо. Само светлини като проблясъци в счупено огледало. И пак нищо.

Не мога да видя коя е!

След известно време се отказах от опитите си.

Човек може да се кълне в интуитивните си способности, но не и когато най-много му трябват.

Едва бях задрямал в автобуса, смъртно уморен от пътуването и от опитите си да визуализирам, когато някакъв вътрешен глас ме стресна и разтърси:

— Хей! Ричард! Ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре, чуй ме! Искаш да намериш единствената жена на света, така ли? Твоята сродна душа? — казваше гласът. — Ти вече я познаваш!

 

Слязох от автобуса в осем и четирийсет сутринта. Намирах се в Средна Флорида. Бях гладен.

Парите не бяха проблем за мене. Те не биха били проблем за никого, който носи толкова много пари в брой в спалния си чувал. Тревожеше ме друго: какво ще стане занапред? Ето че се намирах в топлата Флорида. Никаква сродна душа не ме чакаше на автобусната спирка, нямах приятел, нямах дом, нямах нищо.

В кафенето, в което влязох, имаше надпис, че си запазват правото да откажат обслужване.

Ти си запазваш правото да направиш каквото си искаш, абсолютно каквото си искаш, помислих си аз. Защо трябва за това да се слагат табели? Притеснително е. От какво има да се боят? Може би тук нахлуват хулигани и чупят разни неща или кафенето се посещава от криминални престъпници? Възможно ли е — такова малко кафене?

Келнерът ме изгледа, а после и спалния ми чувал. Синьото ми дочено яке беше малко скъсано на ръкава. Беше се закачило в една пружина, докато оправях самолета. Върху спалния чувал имаше няколко петънца от смазка и масло, прокапали от двигателя на „Стрелата“, и аз си дадох сметка, че келнерът тъкмо се чуди дали не трябва да откаже да ме обслужи. Усмихнах му се вместо поздрав.

— Как върви работата? — попитах.

— Добре — кафенето беше почти празно. Той реши, че може да ме пусне, — Да ви предложа ли кафе?

Кафе за закуска ли? О, не! Онази горчилка… дето я приготвят от дървесни кори или нещо подобно.

— Не, благодаря — отвърнах. — Може би парче лимонова торта, позатоплена в микровълновата печка. И чаша мляко.

— Разбира се — прие поръчката келнерът.

Преди време бих си поръчал бекон или наденица за закуска, но напоследък не. Колкото повече се убеждавах, че животът е неунищожим, толкова не ми се щеше да допринасям, дори и невинно, за унищожението на живи същества. Ако едно прасе има дори и шанс едно на милиони за някаква еволюция, ако не бъде изпечено за моята закуска, все пак струва си човек да се откаже от месото. Всеки ден — само лимонова торта.

Поръсих тортата с подправки и се загледах през прозореца към града. Дали можех да се надявам да срещна своята любима тук? Не беше много вероятно. Никое място не е много вероятно, когато става дума за шанс едно на милиони.

Как е възможно вече да я познавам?

Според мъдреците ние познаваме всекиго навсякъде, без дори да сме се срещали с него — което не е голямо облекчение, когато се опитваш да стесниш периметъра на търсенията си.

— Хей, госпожице. Помните ли ме? Щом съзнанието не е ограничено от пространството и времето, сигурно ще си спомните, че сме стари приятели…

Не е много подходящо за запознанство, помислих си аз. Всички млади госпожици знаят, че има някои странни личности на света, с които трябва да бъдат малко по-внимателни, и че подобен начин на запознанство е доста странен.

Извиках в съзнанието си всяка жена, която бях срещал, връщайки се години назад. Те всички бяха обвързани или с кариерите си, или с някои мъже, или с различен от моя начин на мислене.

Понякога омъжените се развеждат, казвах си аз, хората се променят. Можех да се обадя на всяка от жените, които познавам…

— Здравей — би ми казала тя.

— Здравей.

— Кой е на телефона?

— Ричард Бах.

— Кой?

— Спомняте ли си, че се запознахме в търговския център? Вие четяхте книга, а аз ви казах, че е страхотна, вие ме попитахте откъде зная, а аз ви отвърнах, че аз съм я написал?

— О, здравейте.

— Здравейте. Вие омъжена ли сте?

— Да.

— Е, беше ми приятно да си поприказваме. Приятен ден.

— Аааа… вие сигурно…

— Чао.

Трябваше да има по-добър подход от този да водиш подобен разговор с всяка жена — непременно трябваше да има по-добър подход… Най-сетне си казах, че когато настъпи моментът, ще я открия и това не може да стане дори и секунда по-рано.

Закуската ми излезе 75 цента. Платих и излязох да се поразходя на слънце. Щеше да бъде горещ ден. И сигурно довечера щеше да има много комари. Но какво ме интересува това? Довечера щях да спя на закрито!

При тази мисъл си спомних, че съм си забравил спалния чувал на стола в ресторанта.

Съвсем е различен животът на земята. Човек не си завързва нещата сутрин, за да ги остави на предната седалка в кабината и да лети през целия ден. Трябва да държи всичко в ръка, да си търси подслон и да нощува там. Без моята „Стрела“ аз вече нямах място сред скосените ливади.

В кафенето бе влязла друга посетителка и седнала на моето място. Тя вдигна очи, леко смутена, когато тръгнах направо към масата й.

— Извинете — казах аз и небрежно вдигнах спалния чувал, от съседното място. — Забравих това преди малко. И главата някъде ще си забравя, ако не е закрепена на раменете.

Тя се усмихна и обърна отново поглед към менюто.

— Не си поръчвайте лимонова торта — добавих аз. — Освен ако я обичате с прекалено много лимон.

Отново тръгнах да се разхождам на слънце, като размахвах спалния си чувал в ръка, когато изведнъж си спомних, че във Въздушните сили на Съединените щати ме бяха учили никога да не размахвам ръка, в която държа нещо. Дори и да носиш дребна монета във войската, не трябва да размахваш ръце.

Зърнах телефонна кабина и изведнъж реших да проведа един делови разговор, какъвто не бях водил отдавна. Издателската фирма, която публикува книгата ми, се намираше чак в Ню Йорк, но какво ме интересуваше разстоянието? Можех да позвъня за тяхна сметка. Всяка професия си има своите предимства — странстващите пилоти получават пари за това, че летят, вместо да плащат. Писателите пък могат да се обадят на своите издатели за тяхна сметка.

Позвъних.

— Здравей, Елеонор.

— Ричард! — извика тя. — Къде се губиш толкова време?

— Чакай да помисля — отвърнах аз. — Откакто говорихме последния път ли? Бях в Уискънсин, Айова, Небраска, Канзас, Мисури, после обратно в Индиана, Охайо, отново Айова и Илинойс. Продадох биплана. Сега се намирам във Флорида. Искаш ли да се досетя какво е времето в града: шест хиляди фута слоеста облачност, полумрак, видимост три мили мъгла и смог.

— Направо се побърках да те търся! Знаеш ли какво стана?

— Може би мъглата и смогът са само две мили? , — Твоята книга! — възкликна тя. — Продава се изключително добре! Просто страхотно!

— Знам, че ще ти се стори глупаво, но ми хрумна нещо — казах аз. — Можеш ли да погледнеш през прозореца?

— Да, Ричард. Разбира се, че мога да погледна през прозореца.

— На какво разстояние?

— Има мъгла. Виждат се десет-петнайсет блока. Не чуваш ли какво ти казвам? Книгата ти е бестселър! Имаше представяния по телевизията, искат да я включат в телевизионните програми, вестниците те търсят за интервюта, за радиопредставяния; книжарниците искат да ги посетиш и да раздаваш автографи. Продаваме стотици хиляди екземпляри! По целия свят! Сключихме договори с Япония, Англия, Германия, франция. Откупени са правата за издание с меки корици. Днес ще сключим договор с Испания…

Какво може да каже човек, когато чуе нещо подобно по телефона?

— Добри новини! Поздравления!

— Поздравления за теб — каза тя. — Как си могъл да не разбереш? Зная, че живееш в пущинаците, но си в списъка на бестселърите на „Ню Йорк таймс“ и във всички други списъци. Превеждахме ти чековете в банката, не си ли си проверявал сметката?

— Не.

— А би трябвало. Звучиш ми страшно далече, чуваш ли ме добре?

— Чувам те прекрасно. Тук не са никакви пущинаци. Не всичко западно от Манхатън, Елеонор, е пущинак.

— От приемната в Ню Джърси се вижда реката и отвъд нея всичко ми изглежда доста диво.

Значи приемната. Тя сякаш живееше на съвсем различна планета!

— Казваш, че си продал биплана? — попита тя, сякаш не беше ме чула добре. — Нима смяташ да се откажеш от летенето?

— Не, разбира се, че не — отвърнах аз.

— Е, това поне е добре. Не мога да си те представя без летателната ти машина.

Каква ужасна мисъл: никога повече да не летя!

— Е, добре — върна се тя към деловия тон. — Кога смяташ да дадеш интервютата за телевизията?

— Не съм сигурен, че искам да давам интервюта — отвърнах аз.

— Помисли добре, Ричард. Ще бъде много полезно за книгата. Ти можеш да разкажеш на малцина какво се е случило. Разкажи цялата история.

Телевизионните студиа са в градовете. Аз предпочитам да живея по-далеч от повечето градове.

— Остави ме да помисля — отвърнах. — Ще ти се обадя.

— На всяка цена, моля те. Говорят, че си феномен и всеки иска да те види. Бъди така добър да ме информираш веднага, щом можеш.

— Добре.

— Поздравления, Ричард!

— Благодаря — отвърнах.

— Не си ли щастлив?

— Да! Не зная какво да кажа.

— Помисли за телевизионните предавания — повтори тя. — Надявам се да се съгласиш да участваш поне в някои от тях. В най-големите.

— Добре — отвърнах, — Ще се обадя.

Оставих телефонната слушалка и погледнах през стъклото. Градът си беше такъв, какъвто и преди, но всичко се беше променило.

Виж ти, помислих си — онзи дневник, страниците от който изпратих ей така, между другото, в Ню Йорк, да се превърне в бестселър!.Ура!

И все пак — градовете? Интервютата? Телевизията? Не зная…

Почувствах се като нощна пеперуда, уловена в лампион — изведнъж пред мен се разкриваха прекрасни възможности, но аз съвсем не бях сигурен накъде искам да поема.

Вдигнах автоматично телефона и набрах цяла серия номера, за да се свържа с банката в Ню Йорк. Успях да убедя служителката, че се обаждам лично аз и искам да зная какво е състоянието на сметката ми.

— Само за минута — каза тя. — Трябва да направя справка в компютъра.

Каква ли може да ми е сметката? Двайсет хиляди, петдесет хиляди долара? А може би сто хиляди долара? Двайсет хиляди. Плюс единайсет хиляди в спалния ми чувал — та това е цяло състояние!

— Господин Бах? — обади се служителката.

— Да, госпожо.

— Сметката ви възлиза на един милион триста деветдесет и седем хиляди триста петдесет и пет долара и шейсет и осем цента.

Последва дълго мълчание.

— Напълно ли сте сигурна в това? — попитах аз.

— Да, господине.

Още известно мълчание.

— Това ли е всичко, господине? Мълчание.

— Хм? О, да. Благодаря…

Във филмите, когато се затвори телефонната слушалка, по линията продължава да се чува продължителен сигнал. Но в живота, когато човек затвори телефона, той просто заглъхва в ръката му. Става ужасно тихо. Аз дълго стоях със заглъхналата телефонна слушалка в ръка.

 

 

След малко окачих телефонната слушалка, взех си спалния чувал и тръгнах да се разхождам.

Случвало ли ви се е да гледате някой поразителен филм, с прекрасна драматургия, актьори и операторска работа, след който си излизате от киносалона щастлив, че сте човек, и си казвате: Искрено се надявам всички да получат много пари за този филм. Надявам се актьорите, режисьорът да спечелят милион долара за това, което са направили и което гледах тази вечер. После се връщате отново да видите филма и се чувствате щастлив, че сте частица от тази система, която награждава хората с всеки билет… Актьорите, които виждам на екрана, ще получат двайсет цента от същия този долар, който плащам сега; ще могат да си купят сладолед от всеки вид, който пожелаят, само от моята част на билета!

Върховни моменти в изкуството, в книгите, филмите и балета — те са така великолепни, защото ни дават възможност да се огледаме в огледалото на съвършенството. Купуването на книги, купуването на билети — това са начини да ръкопляскаме, да благодарим за великолепната работа. Изпитваме огромно задоволство, когато един филм или книга, която обичаме, влезе в листите на бестселърите.

Но аз да получа милион долара? Изведнъж разбрах какво е сам да получиш подаръка, който множество автори ми бяха подарявали на мен, който четях книгите им още от деня, когато за първи път прочетох на срички: „Бамби. От Феликс Солтън“.

Почувствах се също като сърфист преди старта. Внезапно някаква чудовищна енергия се надига, сграбчва го, без да пита готов ли е, и навсякъде политат пръски, от носа на борда и от кърмата. Той е въвлечен в тази могъща енергия и устните му се отварят в усмивка срещу вятъра.

Наистина е вълнуващо, когато разбереш, че много хора четат твоята книга. Човек може и да забрави, понесъл се със скорост миля за минута срещу някоя гигантска вълна, че ако не е ужасно умел, следващата изненада може да се нарече потъване.

 

Пресякох улицата, попитах в един магазин как да стигна, където желаех, и поех по улица „Лейк Робърт“ под клони, обрасли с испански мъх, докато стигнах библиотеката „Гладис Хътчинсън“.

Всичко, което ни е нужно да знаем, можем да го научим от някоя книга. Когато я прочетем внимателно и усвоим написаното в нея, само малко Практика ни е нужна, за да мятаме умело ножове, да правим пълен ремонт на двигатели, да говорим есперанто като роден език.

Да вземем книгите на Невил Шут. В тях може да се открие всичко, което един уважаващ себе си човек е нужно да знае: „Началник на цех“, „Дъга и роза“. На всяка страница от своята книга писателят е изобразил самия себе си и ние можем да приложим неговите знания в собствения си живот и да го превърнем в част от нас самите в уединението на библиотеките.

Голямата, стихнала зала, цели стени от книги — всичко тук сякаш копнее за шанса да ме научи на нещо. Бях целият нетърпение да се заровя в страниците на книга под заглавие „Ето че имате един милион долара!“.

Колкото и странно да беше това, не намерих такова заглавие. Погледнах в каталога на думата „ето“, после на думата „имате“ и на „милион“; но нищо не открих. Ако пък заглавието е „Какво да правим, ако внезапно забогатеем“, аз потърсих на думите „какво“, „внезапно“ и „забогатеем“.

Опитах се да потърся по друг начин. В справочника „Книги под печат“ ставаше ясно, че книгата не липсва в библиотеката, а просто я няма издадена.

Това не е възможно, помислих си аз. Щом аз внезапно съм забогатял, това трябва да се е случвало на множество хора преди мен. Все някой от тях трябва да е написал книга. Интересуваха ме не стоковите борси и банките, а как се чувства човек, когато забогатее, какви възможности се откриват пред него, какви заплахи го грозят, какви хищници може би го дебнат точно в този момент. О, дано се намери някой, който да ми подскаже какво да правя, молех се аз.

Никакъв отговор от каталога.

— Извинете, госпожо… — обърнах се към информаторката.

— Да, господине?

Усмихнах се и помолих за помощ. От четвърто отделение не ми се беше случвало да видя дървен молив, с който се вписва датата върху печат, и ето че виждах как тя с такъв молив вписва днешната дата.

— Трябва ми книга за това как да бъдеш богат човек. Не как да спечелиш пари. По-скоро как да се справи човек, ако получи много пари. Бихте ли могли да ми препоръчате нещо…?

Тя явно беше-свикнала с най-странни изисквания. А може би моето изискване не беше чак толкова странно… Флорида е пълна с цитрусови магнати, крупни собственици, с хора, които ставаха милионери за една нощ.

Издадени-скули, очи с лешников цвят, коса, която падаше по раменете на вълни с цвета на шоколад. Делова и резервирана с хора, които не познава.

При въпроса ми тя погледна към мен, после извърна поглед нагоре вляво, както когато човек си припомня нещо отдавна забравено. Ние поглеждаме горе вдясно (и това съм прочел в една книга), когато искаме да разберем нещо ново.

— Не мога да си спомня… — каза тя. — Интересуват ли ви биографии на богати личности? Имаме много от книгите на Кенеди, една книга на Рокфелер. Имаме също „Богат и свръхбогат“.

— Не, мисля, че не точно това. Нещо от типа „Какво да правим, ако внезапно забогатеем“?

Тя поклати глава сериозно и замислено. Дали всички хора са красиви, когато са замислени?

Натисна копчето на бюрото си и каза в микрофона:

— Сара-Джин? „Какво да правим, ако внезапно забогатеем“. Да знаеш за такова заглавие?

— Никога не съм чувала. Имаме три екземпляра от „Как да направим милиони от търговия с недвижимо имущество“…

Пак ударих на камък.

— Ще седна тук да помисля малко. Направо не мога да повярвам. Не може да няма такава книга.

Тя погледна спалния ми чувал, който точно в този момент изглеждаше доста мръсен и покрит с петна, после отново обърна очи към мен.

— Ако нямате нищо против — тихо каза тя, — не бихте ли оставили прането си на пода? Наскоро поставяхме нова тапицерия навсякъде…

— Да, госпожо.

Не можеше по целите тези лавици, отрупани с книги, да няма поне една за онова, което се очаква от мене в момента. Единствената сентенция, която веднага ми идваше наум, без да съм направил справка в книга, беше, че глупаците и парите много скоро се разделят.

Аз нямах равен на себе си, когато трябваше да приземя биплана си „Стрелата“ на малка окосена ливадка. Но тъкмо в този момент в библиотеката „Гладис Хътчинсън“ си мислех, че когато става дума за това да се справиш с богатството си, нямах равен на себе си по не-кадърност. Никога не съм успявал да се справя с каквито и да било документи и бях сигурен, че няма да мога да се справя и с парите.

Така да е, казах си аз. Познавам се добре и знам със сигурност, че не ще мога да променя недостатъците си, нито достойнствата си. Едва ли нещо толкова незначително като някаква си банкова сметка ще може дотолкова да ме промени, че да престана да бъда онзи нехаен летец, който винаги съм бил и съм искал да бъда.

След още десет минути ровене из каталога най-сет-не стигнах до заглавието „Добрият късмет“ и дори „Лошият късмет“. Накрая се отказах. Направо не беше за вярване! Нямаше я книгата, която търсех!

Обхванат от всякакви съмнения, излязох навън на слънце, чувствайки как фотоните и бета-частиците и космическите лъчи се роят и рикошират със скоростта на светлината, като безмълвно преминават през утрото и през мене.

Почти бях стигнал до онази част на града, където се намираше кафенето, когато се сетих, че спалния ми чувал отново го няма. Въздъхнах дълбоко и поех обратно към библиотеката. Станало бе още по-топло и аз едва се довлякох, за да си взема чувала от пода пред каталога.

— Извинете-обърнах се към библиотекарката.

— Много се надявах, че не сте го забравили — каза тя с такова облекчение, сякаш през цялото време се беше бояла да не й се наложи да носи спалното ми бельо в бюро „Изгубени вещи“.

— Много ви моля да ме извините — повторих аз.

При толкова много книги — все още да има такива, които не са написани. Като съблазнителни сливи, останали по върха на дървото. Малко е трудничко да се покатериш по някоя разклатена стълба, да се промушиш през клоните, за да стигнеш до тях, но за сметка на това — колко е вкусно.

Ами телевизията, дали пък тя не предлага подобни наслади? А може би опитът да се направи книгата ми публично достояние само ще засили фобията ми от публичност? И как ще мога да избягам тогава, когато го няма моя биплан да се издигна над дърветата и да отлетя?

Тръгнах към летището, където всеки пилот се чувства като у дома си, в който и непознат град да попадне. Установих къде се намира по дирите, оставяни в небето от самолетите, които се снишаваха, за да се приземят. Летището не се оказа далеч. Можеше да се стигне пеша до него.

Парите са едно, но тълпите от хора, това да те разпознават, когато искаш да останеш насаме — това е нещо съвсем друго. Но не означава ли то висока чест, не означава ли слава? Може да е и малко приятно, но ако не успееш да се отървеш? Какво ще стане, ако след тези телевизионни интервюта, където и да ходиш, някой все ти казва: „О, аз ви познавам! Вие бяхте авторът на онази там книга!“

Хора префучаваха покрай мен с колите си, други се разхождаха малко преди обяд, но никой не ме и поглеждаше. Все едно че бях невидим. Никой не ме познаваше. Знаеха само, че съм някой, който е тръгнал към летището, понесъл добре привързания си спален чувал; някой, който е свободен да върви, без да привлича всички погледи към себе си.

Когато човек поиска да стане известен, той трябва да се откаже от подобна привилегия. Но на писателя не му се налага да го прави. Книгите на писателите могат да се четат от много хора, имената им да се знаят, но те самите да си остават непознати навсякъде. За актьорите това не е възможно. За телевизионните говорители — също. Писателите обаче могат да си го позволят.

Ако някога се превърна в знаменитост, дали бих съжалявал за това? Мигновено знаех отговора: Да. Може би в някой друг свой живот съм се опитвал да бъда известен. Това не е вълнуващо, не е привлекателно, идваше предупреждението от онзи живот. Появиш ли се пред телевизията, горчиво ще съжаляваш.

Отдалеч се вижда светлинният сигнал. Прожекторът със сменяща се зелена и бяла светлина постоянно се върти нощем, за да маркира летището. Видях да се приземява „Аеронка-Чемпиън“ — двуместен тренировъчен самолет с лакирана обшивка и задно колело под кила, вместо носово колело отпред. Летището ми стана приятно още преди да съм го видял — само като гледах как „Чемпиън“ се приземява.

Ако стана малко по-известен, как ли ще се отрази това на моето търсене на любимата ми? Първият отговор възникна мигновено без никакво колебание: Смъртоносно! Никога няма да разбереш дали обича теб или парите ти. Чуй ме, Ричард — ако искаш да д намериш, в никакъв случай, никога не ставай знаменитост. По никакъв начин.

Всичко това мина през съзнанието ми на един дъх. И на минутата беше забравено.

Вторият отговор беше толкова разумен, че остана единственият, в който се вслушах. Моята светла, прекрасна сродна душа едва ли пътува от град на град, за да търси по пасбищата някой, който предлага обиколки с биплана. Нима ако имах някакъв шанс да я намеря, той нямаше да се увеличи, когато тя узнае за моето съществуване? Ето че ми се предлагаше една прекрасна възможност точно в момента, в който имах нужда от това!

Сигурно случайността щеше да накара моята извечна любима да включи точно на тази телевизонна програма в съответния момент и да й подскаже по какъв начин да се срещнем. И тогава публичното признание щеше да отстъпи на заден план. Можехме да се скрием за седмица в Ред Оук, Айова, или в Естрела Сейлпорт в пустинята южно от феникс и аз щях отново да бъда в уединение, но вече с нея, след като съм я открил! Нима бе толкова лошо това?

Отворих вратата на офиса на летището.

— Здравейте — обърна се момичето към мен. — С какво мога да ви бъда полезна?

Тя попълваше някакви квитанции зад гишето и усмивката й беше ослепителна. Моето „добър ден“ увисна между усмивката и въпроса. Не знаех какво да кажа.

Не знаех как да й обясня, че съм вътрешен човек — че летището, светлинният сигнал, хангарът и „Аеронка“, та дори и този навик да кажеш приятелски здрасти, след като си се приземил, са част от моя живот, че са били част от моя живот много дълго и че едва напоследък това не е така, макар че не съм сигурен дали искам да се променя. Защото всичко това ми бе така добре познато, че се бе превърнало в мой втори дом на земята.

С какво би могла тя да ми бъде полезна? Да ми напомни, че домът е това, което познаваме и обичаме, че нашият дом е в нас навсякъде, накъдето и да решим да поемем? Или пък да ми каже, че познава човека, когото търся, или че един мъж в златистобял биплан се е приземил само преди час и е оставил името и адреса на една жена за мен? А може би да предложи някакъв план как човек да стопанисва един милион и четиристотин хиляди долара? С какво можеше тя да ми бъде полезна?

— Не съм съвсем наясно с какво можете да ми помогнете — казах аз. — Малко съм объркан. Дали имате стари самолети в хангара?

— „Потърфилд“ е доста стар — той принадлежи на Джилд Хендли. Тук е също „Тигровата пеперуда“ на Чет Дейвидсън. Морис Джексън има „Уако“, но го държи в т-образен хангар… — засмя се тя. — „Чемпиъните“ са вече доста остарелички. Да не би да търсите „Чемпиън“?

— Това е най-добрата марка в историята на света — казах аз.

Очите й се разшириха от удивление.

— Не, шегувам се! Не допускам, че мис Рийд ще започне да си продава „Чемпиъните“.

Сигурно съм изглеждал като купувач. Дали хората усещат, когато някой непознат разполага с милион долара?

Тя продължи да попълва своите квитанции и аз забелязах сватбения й пръстен от ковано злато.

— Може ли да погледна хангара за минутка?

— Разбира се — усмихна се тя. — Механикът е Чет и сигурно е някъде наоколо, ако не се е отбил отсреща за обяд.

— Благодаря ви.

Отправих се към дъното на залата и отворих вратата, която водеше към хангара. Направо съм като у дома си. Тук е „Чесна 172“ в кремавочервен цвят, докаран за ежегодна проверка: клапите на двигателя са отворени, свещите извадени, маслото сменено наполовина. „Бийч Бонанда“, сребриста със синя ивица отстрани, беше вдигната на високи жълти стойки за проверка на подемния механизъм. Най-различни леки летателни машини — всички те ми бяха добре познати. Имаха много какво да ми кажат и аз имах да им разказвам много. В тишината на хангара човек чувства същото леко спотаено очакване, както сред поляна в дълбоката гора — сякаш е наблюдаван, сякаш всичко се е спотаило, сякаш животът е притаил дъх.

Имаше един огромен хидросамолет „Граман Уиджънд“ с два радиални двигателя, всеки с мощност 300 конски сили. С ново цялостно предно стъкло и с огледалца в края на крилете, тъй че пилотът да може да провери дали колелата са вдигнати, преди да се приземи върху водна повърхност. Ако някой хидросамолет се приземи в залива със спуснати колела, се надига такъв плисък, все едно пред очите на пилота са се разбили хиляди малки огледалца.

Застанах до „Уидж“ и погледнах в кабината, почтително хванал ръцете си отзад. Никой в авиацията не обича непознати да пипат самолетите без разрешение — не толкова, че самолетите могат да бъдат повредени, колкото защото това е неоправдана фамилиарност, все едно някой непознат да мине покрай жена ти и да я докосне, за да види как ще реагира.

Далеч от мен, близо до вратата на хангара, се намираше „Тигровата пеперуда“ — горното й крило се извисяваше над другите самолети, както приятел, помахал с кърпичка над тълпата. Крилото бе с цветовете на самолета на Шимода — златистобяло! Колкото повече се приближавах, проправяйки си път през лабиринта от криле, опашки и други съоръжения, толкова по-удивен оставах от цвета на тази летателна машина.

Тези „Хавиландски пеперуди“! Каква история криеха те! Мъже и жени, които в моите очи бяха герои, са пътували с „Тигрови пеперуди“, с „Пеперуди скитници“ и „Лисичи пеперуди“ от Англия по целия свят. Ейми Лорънс, Дейвид Гарнет, франсис Чичесър, Константин Шак Лин, та дори самият Невил Шут — всички тези имена и приключенията, които са преживели, ме накараха да приближа до „Пеперудата“. Какъв прекрасен малък биплан! Целият бял със златисти шаврони, широки около десет инча и заострени в предната част като стрели, които достигаха до края на крилете и хоризонталния стабилизатор.

Запалителят на двигателя е от външната страна и ако може да се вярва на възстановката… да, в долната част на кабината има огромен британски военен компас! Трябваше ми усилие, за да не протегна ръце да го докосна, беше толкова красиво устройство. А педалите за управление трябва да са…

— Май това самолетче ви харесва, нали?

Едва не извиках, толкова ме стресна. Мъжът беше стоял до мен около половин минута, бършейки ръцете си от маслото с кърпа, и ме бе наблюдавал как съм се захласнал по неговата „Пеперуда“.

— Да ми харесва ли? — казах аз. — Та тя е направо великолепна!

— Благодаря. От година вече излезе от употреба. Сменил съм всичко, като се започне от колелата.

Погледнах по-внимателно обшивката… под боята се забелязваше съвсем леко материята отдолу.

— Изглежда като секонит — казах аз. — Изящна изработка.

Това беше всичко, което бе необходимо, за да се запознаем; човек не се научава за един ден да различава първокачествена памучна материя от секонитовата обшивка на старите самолети. — А откъде намерихте компаса?

Той се усмихна, щастлив, че съм го забелязал.

— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че го открих в един най-обикновен магазин в Дотан, Алабама? Истински компас от Кралското военно въздухоплаване от 1942 година. Седем долара и петдесет цента. Не знам как е попаднал там, но аз го измъкнах!

Ние пообиколихме „Пеперудата“. Той слушаше онова, което му разказвах, докато аз си дадох сметка, че никак не ми се ще да се разделям с миналото, с така добре познатия ми и прост живот на летец. Дали не се поддадох на погрешен импулс, когато продадох „Стрелата“ и . прерязах мостовете към миналото, за да тръгна да търся някаква неизвестна любов? Тук, в хангара, се чувствах така, сякаш целият ми свят се е превърнал в музей или стара фотография; един сал, пуснат да плува свободно по течението, който бавно се отдалечаваше в историята…

Тръснах глава, за да прогоня мислите си, смръщих се и прекъснах механика.

— Продава ли се „Пеперудата“, Чет? Той не прие въпроса ми на сериозно.

— Всеки самолет се продава. Както се казва, важното е колко струва. Аз съм повече самолетостроител, отколкото летец, но ще ти кажа, че доста пари ще поискам за „Пеперудата“.

Аз клекнах и погледнах отдолу под самолета. Нямаше и следа от масло по обтекателя на мотора.

Значи възстановен напълно преди година от самолетен механик, мислех си аз, и е затворен в този хангар оттогава. Тази „Пеперуда“ е наистина голяма находка. Никога дори и за миг не съм си помислял да спра да летя. С тази „Пеперуда“ можех да прелетя цялата страна. Можех да отивам с този самолет на телевизионни интервюта и да измина целия път, който е необходимо, за да открия сродната си душа!

Оставих спалния си чувал долу, за да седна на него.

— Какво значи много пари, ако са в брой?

Чет Дейвидсън отиде на обяд след час и половина, А аз взех формуляри и технически инструкции за „Пеперудата“ и се отправих с тях към канцеларията.

— Извинете, госпожо. Мога ли да се обадя по телефона?

— Разбира се. В града ли ще звъните?

— Не.

— Има автомат точно пред вратата, господине.

— Благодаря ви. Имате хубава усмивка.

— Благодаря, господине! Много добра практика са тези брачни халки. Позвъних на Елеонор в Ню Йорк и й казах, че ще дам интервютата за телевизията.