Рафаел Сабатини
Дневникът на капитан Блъд (8)

7
Любовта на Джереми Пит

Любовната история на Джереми Пит, младия морски капитан от Съмърсетшир, чиято съдба се свърза със съдбата на Питър Блъд след злощастната нощ при Седжмур, се отнасяше по време към ония величествени дни от кариерата на Блъд, когато той командуваше флота от пет кораба и над хиляда души от различни народности, държани в строга дисциплина, на която те с желание се подчиняваха поради неговото умение да ги ръководи и неизменното му щастие.

Блъд се бе завърнал неотдавна от твърде сполучливо нападение над испанската флота за лов на перли в Рио де ла Аче. Прибра се в Тортуга, за да приведе корабите си в изправност, и то едва когато това стана наложително. По това време в залива на Какона имаше няколко други пиратски кораба и малкият град беше изпълнен с шума от веселбите на екипажите им. Кръчмите и баровете му процъфтяваха, а кръчмарите и жените, бели и метиски, толкова смесени по произход и националност, колкото самите пирати, прибираха голяма част от плячката на авантюристите, която бяха заграбили от испанците, а самите испанци често бяха не по-малко разбойници от тях.

Обикновено това биваха неспокойни времена за господин Д’Ожерон, агент на Френска — а западноиндийска компания и губернатор на Тортуга.

Както знаем, сам господин Д’Ожерон печелеше добре от пиратите чрез проценти върху плячката им, които те с готовност плащаха под формата на пристанищни такси и по други начини. Но ще си спомните, че господин Д’Ожерон имаше две дъщери — мургавата и внушителна Мадлен и стройната, весела брюнетка Люсиен. Веднъж Мадлен въпреки цялото си достолепие приела ухажванията на един долен пират на име Левасьор. За да я предпази от тази опасност, баща й я изпратил с кораб за Франция. Но Левасьор научи навреме за това, последва кораба, на кой го тя пътуваше, завзе го и ако не беше навременната намеса на капитан Блъд, може би щеше да й се случи най-лошото; но Блъд я освободи невредима от неговите пипала и я върна на баща й отрезвяла от случилото се.

Оттогава господин Д’Ожерон правеше подбор на гостите, които приемаше в голямата бяла къща, издигната сред уханната градина над града.

Поради услугата, която бе направил на семейството при този случай, на капитан Блъд гледаха почти като на член от него. И тъй като офицерите му, до един въвлечени в този занаят поради заточението си по политически причини, се различаваха от обикновените пирати, те също биваха посрещани добре.

Това създаваше известни затруднения. Щом като къщата на господин Д’Ожерон беше отворена за капитаните, които служеха при Блъд, губернаторът не можеше да я затвори за другите пиратски командири, без да ги обиди. Поради това той беше принуден да търпи посещенията на някои хора, които не харесваше и на които не се доверяваше, и то въпреки протестите на един гост от Франция, претенциозния и деликатен господин Дьо Меркьор, който не държеше никак на тяхното присъствие.

Господин Дьо Меркьор беше син на един от директорите на Френската западноиндийска компания, изпратен на образователно пътуване за придобиване на опит из колониите, където компанията имаше интереси. Фрегатата „Синь“^[1], която го бе довела преди една седмица, лежеше на котва в залива на Кайона и щеше да остане там, докато младият джентълмен намери за уместно да отпътува. От това можеше да се заключи какво е социалното му положение. Той безспорно беше личност, чиито желания един колониален управител би направил всичко възможно да задоволи. Но как можеше да го удовлетвори например, когато ставаше въпрос за такъв опърничав и надут мъж като капитана на „Рен Mapro“^[2] Тондьор? Господин Д’Ожерон не виждаше как може да му забрани да посещава дома му, както желаеше господин Дьо Меркьор, нито дори когато стана ясно, че негодникът е привлечен от госпожица Люсиен.

Джереми Пит също се бе поддал на нейния чар. Но Пит беше съвсем различен момък и ако неговите ухажвания причинявала известни неприятности на господин Д’Ожерон, то поне не го караха да се чувствува тъй неспокоен, както от ухажването на Тондьор.

Ако въобще някога природата бе създала мъж за любовник, това беше Джереми Пит с неговото откровено, чисто, красиво лице с умни сини очи, златистите къдри и добре облечено грациозно тяло. У него се съчетаваха силата на мъжа с кротостта на жената. Човек не можеше да си представи нищо по-неподходящо за ролята на конспиратор, която бе играл, и за пират, какъвто беше сега. В допълнение на тия му качества на идеален любовник той имаше изискано държане и почти поетически начин на изразяване.

Инстинктът му или може би надеждите му, а вероятно и нещо в любезното държане на дамата го караха да вярва, че Люсиен не е безразлична към него; и така една вечер под уханните бахарови дървета в градината на баща и той и каза, че я обича и докато тя не можеше да си поеме дъх от ефекта на признанието, я целуна по устните.

Разтреперана и смутена стоеше тя пред него след тази случка.

— Господин Джереми… вие… вие не трябваше… не трябваше да правите това. — В здрача Пит видя, че очите и са пълни със сълзи. — Ако баща ми узнае…

Джереми я прекъсна настойчиво.

— Ще узнае. Искам да знае. И ще научи още сега.

И тъй като в същия миг към тях се приближиха господин Дьо Меркьор и Мадлен, Джереми веднага тръгна да търси губернатора на Тортуга.

Господин Д’Ожерон, този дребен, елегантен благородник, донесъл със себе си в Новия свят изтънчеността на Стария, не можа да прикрие огорчението си. Господин Д’Ожерон, забогатял от губернаторския си пост, имаше амбиции за дъщерите си, останали без майка, и възнамеряваше скоро да ги изпрати във Франция.

Той му каза това без грубост, с тънка деликатност, за да не нарани чувствата на мистър Пит; и прибави, че Люсиен вече е обещана.

По лицето на Джереми се изписа безкрайна изненада.

— Обещана! Но тя не ми каза нищо! — Той забрави, че изобщо не й бе дал възможност да го стори.

— Може би самата тя не го съзнава. Знаете как се уреждат тези неща във Франция.

Мистър Пит се впусна да обяснява предимствата на естествения избор, но господин Д’Ожерон го прекъсна, преди да развие тезата си.

— Драги мистър Пит, приятелю, моля ви, помислете за вашето положение. Вие сте пират — авантюрист, с други думи. Не искам да ви обиждам с това название — Искам да кажа само, че сте човек, който води авантюристичен живот. Каква сигурност, какъв дом можете да предложите на едно деликатно отгледано момиче? Ако вие имахте дъщеря, бихте ли я дали на драго сърце на такъв мъж?

— Ако го обича — отвърна мистър Пит.

— Ах! Но какво е любовта, приятелю?

Въпреки че знаеше много добре какво е любовта от неотдавнашния си възторг и сегашното отчаяние, Джереми се затрудни да даде израз на познанието си. Господин Д’Ожерон се усмихна благо на колебанието му.

— За любещия любовта е достатъчна, зная. Но за родителя е необходимо нещо повече, което да успокои чувството му на отговорност. Това е чест за мене, господин Пит. Крайно огорчен съм от принудата да отклоня вашето предложение. Ще бъде най-добре да не помрачаваме взаимното си уважение, като говорим повече по въпроса.

Но когато един млад мъж открие, че дадена млада жена е необходима за съществуването му и с извинителен егоизъм вярва, че самият той и е също тъй необходим, той не се отказва от намеренията си при първата пречка.

В момента обаче въпросът не можеше да се обсъжда повече поради влизането на величествената Мадлен, придружена от господин Дьо Меркьор. Погледът и гласът на младия французин потърсиха Люсиен. Той имаше очарователен глас и очи и беше обаятелна личност, с безукорно облекло и държане. По телосложение беше почти висок, но толкова тънък и нежен, че сякаш някой по-силен порив на вятъра би могъл да го събори; въпреки това говорът му беше уверен и никак не подхождаше на почти болнавия му вид.

Изненада се, че не намери Люсиен при баща й. Съобщи, че искал да я убеди отново да изпее някои от провансалските песни, с които така ги бе възхитила предишната вечер. Жестът му посочи към арфата, изправена в един ъгъл на добре мебелиралия стая. Мадлен отиде да търси сестра си. Мистър Пит се изправи, за да се сбогува. Струваше му се, че в сегашното си настроение не би могъл да седи и да слуша как Люсиен пее провансалски песни, за да доставя удоволствие на господин Дьо Меркьор.

Отиде да се оплаче на капитан Блъд, когото завари в голямата кабина на „Арабела“.

Капитанът остави настрана често прелиствания екземпляр на Хораций, за да изслуша оплакванията на младия си приятел и капитан. След това, излегнат върху покрития с възглавници сандък под прозорците на кърмата, капитан Блъд изложи становището си, изпълнен със съчувствие, но безкомпромисен по същността на въпроса. Той заяви, че господин Д’Ожерон е бил напълно прав, когато е казал, че занаятът на Джереми Пит не му позволява да мисли за съпруга.

— А това е само половината от причините, поради които трябва да се откажеш от тази идея. Другата е, че тази обаятелна и привлекателна девойка, Люсиен, изглежда твърде лекомислена, за да обещае спокойствие и сигурност на съпруг, който не винаги е при нея да я пази и възпира. Оня тип Тондьор ходи всеки ден в къщата на губернатора. Не ти ли е идвало на ум да се запиташ какво го привлича там? А защо онова изнежено френско конте, господин Дьо Меркьор, се бави в Тортуга? Мога да назова и други, които без съмнение са преживели собствения ти приятен опит с дама, която никога не отказва да изслуша любовните им обяснения.

— Върви по дяволите с твоя цинизъм! — изрева Пит с неограничено възмущение на влюбен. — С какво право говориш такива неща?

— С правото на разума и незамъгления разсъдък. Ти не си първият, който е целувал устните на госпожица Люсиен; няма да бъдеш и последният, дори и да се ожениш за нея. Тя има подканящ поглед и ако беше моя съпруга, нямаше да бъда никога спокоен, когато съм в морето. Бъди благодарен, че не отговаряш на изискванията на баща й за неин съпруг. Такива прекрасни същества като Люсиен Д’Ожерон са създадени само да смущават света.

Джереми не искаше да слуша повече подобни богохулства. Напълно подхождаше на Блъд, когото ожесточено обвини, че няма нито вяра, нито идеали, да мисли толкова зле за най-милата, най-чистата светица в цял свят. След това той се втурна навън от кабината и остави капитана отново да се върне към своя Хораций.

Блъд обаче бе посял семето на съмнението в сърцето на младия влюбен. Ясното осъзнаване на поводи за ревност може като със сабя да убие любовта с един удар; но съмнението за такива поводи само подтиква още повече влюбения. Така на следващия ден, изпаднал в треска и забравил напълно отказа на господин Д’Ожерон, мистър Пит се отправи рано към бялата къща над града. Беше по-рано от обичайното му време за посещение и той завари дамата на мечтите си да се разхожда в градината. С нея вървеше капитан Тондьор, човекът, ползуващ се със зловеща слава. Разправяха за него, че навремето бил преподавател по фехтовка в Париж и тръгнал по океаните, за да избегне правосъдието, за което настоявало семейството на един джентълмен, убит от него на дуел. Беше мъж със среден ръст, подлъгващо строен, защото беше здрав като скала. Обличаше се с вулгарна елегантност и се движеше с лекота и грация. Чертите на лицето му бяха неизразителни, с изключение на странно проницателните му малки, кръгли и черни очи. Сега те пронизваха мистър Пит с безочлив поглед, който сякаш го подканяше да си върви. Дясната ръка на капитана бе обгърнала талията на госпожица Люсиен. Тя остана там въпреки появата на мистър Пит, докато след краткия миг на изненада дамата се освободи от нея с известно смущение.

— Това е господин Джереми! — извика тя и прибави, съвсем излишно според мистър Пит: — Не ви очаквах.

Той пое протегнатата му ръка и я поднесе повече или по-малко механично към устните си, докато мърмореше поздравления на не особено блестящия си френски. Последва размяна на баналности и неловка пауза, след която Тондьор каза намръщен:

— Когато една дама ми каже, че не ме е очаквала, аз разбирам, че съм нежелан.

— Без съмнение честа случка в живота ви.

Капитан Тондьор се усмихна. Опитният дуелист винаги запазва самообладание.

— Това поне не е повод за остроумие. Не винаги е разумно да бъдеш остроумен. Мигновеният блясък може да доведе до мъчително назидание.

Люсиен се намеси. Беше леко задъхана. Погледът и беше изплашен.

— Но какво е това? Какво говорите? Не сте прав, господин капитан, да предполагате, че господин Джереми е нежелан. Господин Джереми е мой приятел, а моите приятели никога не са нежелани.

— Може би за вас, госпожице. Но за другите ваши приятели те могат да бъдат крайно нежелани.

— Отново грешите. — Държанието и беше студено. — Няма мой приятел, за когото други мои приятели да са нежелани в мое присъствие.

Капитанът прехапа устни, а Джереми изпита леко утешение, въпреки че все още с раздразнение си спомняше ръката около талията на жената, чиито устни бе целунал предната вечер, и нападките на капитан Блъд срещу нея.

Началото на сериозно скарване беше прекъснато от внезапната поява на господин Д’Ожерон и господин Дьо Меркьор. И двамата бяха задъхани, сякаш са бързали. Те се спряха и, изглежда, почувствуваха облекчение, когато видяха кой е там. Сякаш господин Д’Ожерон завари не това, което очакваше, и изпита облекчение за сигурността на Люсиен, която се криеше, както се смята, в броя на присъствуващите. Тяхното идване прекъсна злъчните подмятания и вероятно, понеже не беше настроен за други дела, капитан Тондьор скоро след това се сбогува. Обезпокояващо многозначителна усмивка придружи последните му думи към Джереми.

— С нетърпение ще очаквам, господине, да продължим в най-скоро време нашия интересен спор.

После, когато Джереми също се готвеше да си тръгне, господин Д’Ожерон го задържа.

— Останете за миг, господин Пит.

Той хвана младия мъж приятелски за ръката и го отдалечи от господин Дьо Меркьор и Люсиен. Тръгнаха нагоре по алеята и навлязоха в тунел, образуван от сплетените над главите им клони на портокалови дървета, донесени от Европа; това беше хладно място, където сред тъмната зеленина зрелите плодове блестяха като лампи.

— Не ми харесаха прощалните думи на капитан Тондьор, нито усмивката му. Той е много опасен човек. Разумно ще бъде да се пазите.

Джереми настръхна.

— Мислите ли, че е страхувам от него?

— Смятам, че е разумно да се боите. Много опасен човек. Негодник. Идва тук прекалено често.

— Щом смятате така, защо го допускате?

Господин Д’Ожерон направи гримаса.

— Дори и да смятам така, как да му забраня?

— Страх ви е от него?

— Признавам. Ех, не за себе си, господин Пит. Но помислете за Люсиен. Той я ухажва.

Джереми потръпна от гняв.

— Не можете ли да му забраните да посещава дома ви?

— Разбира се. — Господин Д’Ожерон се усмихна накриво. — Веднъж постъпих така при случая с Левасьор. Знаете какво стана.

— Но… о, но… — Джереми се запъна. Най-после преодоля затруднението си. — Госпожица Мадлен беше така заблудена, че се поддаде на интригите на Левасьор. Вероятно не мислите, че госпожица Люсиен…

— А защо не? Този Тондьор, въпреки че е негодник, не е лишен от привлекателност и има предимство пред Левасьор, че навремето е бил джентълмен и все още може да се държи като такъв, когато му изнася. Неопитно дете като Люсиен лесно се подмамва от такъв смел, предприемчив ухажьор.

Мистър Пит се натъжи и озадачи.

— Въпреки това какво добро може да се очаква от отлагането? Рано или късно ще трябва да му откажете. И тогава… Какво ще стане тогава?

— Точно това се питам и аз — каза господин Д’Ожерон тъжно. — Но зло, което се отлага, може в крайна сметка да се отстрани от някаква случайност. — След това внезапно държането му се промени. — Извинете ме, драги мистър Пит. Нашият разговор се отклони в посока, каквато съвсем нямах предвид. Загрижеността на бащата! Исках само да ви предупредя и ви моля да обърнете внимание на предупреждението.

Мистър Пит помисли, че разбира. Господин Д’Ожерон беше загрижен, че Тондьор усеща съперник в лицето на Пит и че човек като него ще вземе незабавно мерки да отстрани съперника си.

— Много съм ви задължен, господин Д’Ожерон. Мога да се грижа за себе си.

— Дано е така. Искрено желая да е така. И с това се разделиха.

Джереми се завърна на „Арабела“, а след вечеря, когато се разхождаха с Блъд по палубата, му разправи какво се е случило. Капитан Блъд се замисли.

— Имал е достатъчно основания да те предупреди. Въпреки че е малко странно, дето губернаторът си е направил този труд. Ще го посетя, да. Може би ще успея да му помогна, въпреки че не виждам как. Междувременно, Джери, ако си предпазлив, няма да напускаш кораба. Дявол да го вземе, няма съмнение, че Тондьор ще те търси.

— А аз трябва да го избягвам, а? — запита презрително Джереми.

— Ако си разумен.

— Ако съм страхливец.

— Не е ли по-добре да си жив страхливец, отколкото мъртъв глупак, какъвто несъмнено ще бъдеш, ако се спречкаш с майстор Тондьор? Не забравяй, че тоя човек е преподавател по фехтовка, докато ти… Пфуй! Това ще бъде чисто убийство, точно така. А каква слава има в подобна постъпка?

Пит знаеше в себе си, че е така, но не искаше да признае унижението. Затова на другата сутрин, без да обръща внимание на съвета на Блъд, бе слязъл на брега и седеше заедно с Хагторп и Волверстон в кръчмата „Кралят на Франция“, когато Тондьор го намери.

Наближаваше пладне и общата зала беше претъпкана с пирати, няколко моряци от „Синь“, лентяи и сухопътни акули от двата пола, които живееха върху гърба на моряците и пиратите, винаги щедри със своите златни монети. Въздухът в зле осветеното помещение беше натежал от миризмата на ром, тютюн, въжета и човешка тълпа.

Приближавайки с бавни стъпки, Тондьор подпираше лявата си ръка върху дръжката на рапирата, разменяше поздрави и накрай се спря пред масата на Джереми.

— Позволявате ли? — попита той и без да дочака отговор, придърпа стол и седна. — Щастлив съм, че толкова скоро имам възможност да подновя нашия малък спор, който беше прекъснат вчера.

Джереми разбираше много добре какво ще стане и се вгледа смутено в него. Двамата му другари не разбираха нищо и също зяпнаха.

— Разисквахме нежелателността, струва ми се, и мудността ви да разбере те, че присъствието ви е нежелателно.

Джереми се наведе напред.

— Не става въпрос за това, което сме разисквали. Струва ми се, че сте дошли да предизвикате скандал.

— Аз? — Капитан Тондьор го изгледа намръщено. — Защо предполагате подобно нещо? Вие не ми вредите. Не е по възможностите ви. Дори не ми пречите. Ако беше така, щях да ви смачкам като бълха. — Той се изсмя презрително, обидно и с този смях предизвика гнева на Джереми, както и възнамеряваше.

— Не съм бълха, която можете да смачкате.

— He сте ли? — Тондьор стана. — В такъв случай внимавайте да не ми дотягате повече, защото може да се намерите под нокътя на палеца ми. — Говореше високо, за да го чуят всички, а тонът му накара тълпата в залата да млъкне.

Той се извърна презрително, но отговорът на Джереми го спря.

— Нахално псе!

Капитан Тондьор застина. Повдигна вежди. Хищна усмивка изкриви единия край на малките му мустачки. Междувременно едрият Волверстон все още не разбираше нищо, но инстинктивно се опита да възпре Джереми, който също се бе изправил.

— Псе? — каза бавно капитанът. — Псе, а? Това е доста уместно, псе и бълха. Все пак псе не ми харесва. Ще бъдете така добър да си вземете псето образно. И то веднага. Аз съм нетърпелив човек, господин Пит.

— Ще си го взема, разбира се — отвърна Джереми. — Не искам да обиждам едно животно.

— Имате предвид мене?

— Имам предвид кучето. Ще го заменя с…

— Ще го заменим с плъх — каза някакъв рязък глас зад тях и накара капитан Тондьор да се извърне на мястото си.

До вратата беше застанал капитан Блъд, висок и елегантен, в дрехи от черен плат със сребърни украшения, и се облягаше на абаносовия си бастун. Яркосините му очи върху загорялото лице с правилни черти посрещнаха и задържаха погледа на капитан Тондьор. Той тръгна към него, като заговори с лекота и без напрежение.

— Плъх, струва ми се, ви подхожда по-добре, капитан Тондьор. — И той спря, за да изчака отговора на французина.

Тондьор се изсмя презрително и отговори:

— Разбирам. Разбирам. Малкото капитанче трябва да го пазят. Татко Блъд се намесва, за да спаси малкия страхливец.

— Той наистина трябва да се пази. Няма да позволя на някакъв грубиян и професионален фехтовчик да убие моя навигатор. Затова се намесвам. Трябваше да го предвидите, капитан Тондьор. А що се отнася до страхливостта, нищожен негоднико, тя е качество на плъха, на който ви оприличавам. Надявате се на известно изкуство в употребата на рапира; но внимавайте да я използувате само срещу хора, за които имате причини да мислите, че не умеят да си служат с това оръжие. Това е поведение на страхливец. И на убиец, както, струва ми се, ви наричат във Франция.

— Това е лъжа — каза Тондьор, побледнял от гняв.

Капитан Блъд беше невъзмутим. Той съзнателно играеше собствената игра на Тондьор, за да разгневи неприятеля си.

— Можете да ми го докажете, в който случай ще оттегля думите си, преди или след като ви убия. Така ще умрете с чест, след като сте живели в безчестие. Вътрешната зала е доста широка и празна. Можем…

Но Тондьор го прекъсна подигравателно.

— Не се отвличам толкова лесно. Имам работа с мистър Пит.

— Нека почака, докато се разберете с мене.

Тондьор се въздържа. Беше побледнял от ярост и дишаше тежко.

— Вижте какво, капитан Блъд, тоя ваш капитан ме обиди, като ме нарече псе в присъствието на тези хора. Вие съзнателно искате да се намесите в кавга, която не ви засяга. Това е недопустимо. Призовавам всички тук за свидетели.

Този ход беше хитър и резултатът го оправда. Хората бяха на негова страна. Последователите на капитан Блъд, които се намираха там, мълчаха, а другите се изказваха шумно в подкрепа на французина. Дори Хагторп и Волверстон можаха само да вдигнат рамена, а Джереми погуби и последната надежда, като се обяви в полза на врага.

— Капитан Тондьор е прав, Питър. Тази работа не те засяга.

— Чувате ли? — извика Тондьор.

— Каквото и да казват, това ме засяга. Искаш да го убиеш, никаквецо, а аз няма да допусна това. — Капитан Блъд остави бастуна си и се хвана за дръжката на рапирата.

Но десетина души се хвърлиха да го спрат, като протестираха толкова силно, че лишен дори от подкрепата на собствените си хора, капитан Блъд беше принуден да се подчини.

Дори преданият и верен Волверстон прошепна на ухото му:

— Недей, Питър! Господ да ни е на помощ! Ще предизвикаш бунт за нищо. Ти просто закъсня. Хлапакът се хвана на въдицата.

— А вие какво правихте, защо го оставихте? Добре, добре! Ето го, че бърза да отиде глупакът.

Пит беше вече тръгнал към вътрешната зала — агне, което отива на заколение и води колача след себе си. Хагторп вървеше с него. Тондьор го следваше отблизо, а другите се струпаха зад тях.

Капитан Блъд с Волверстон до него тръгна след тълпата, като с мъка се въздържаше.

Вътрешната зала беше широка и почти празна. Веднага издърпаха встрани малкото маси и столове. Залата беше нещо като барака или пристройка, изградена от дъски и с отвор, висок към три фута, по цялото протежение на едната стена. Имаше отвор. През този отвор следобедното слънце изпълваше помещението със светлина и топлина.

С шпага в ръка, съблечени до кръста, двамата мъже се изправиха един срещу друг на голия глинен под — Джереми, по-висок от двамата, як и силен; другият — лек, жилав и подвижен като котка. Кръчмарят и бюфетчиците бяха сред гъстата тълпа зяпачи, наредени покрай вътрешната стена; сред тълпата имаше и две-три млади мъжкарани, но повечето жени бяха останали в общата зала.

Капитан Блъд и Волверстон застанаха в горния край на залата до една маса, върху която оставиха различни предмети, махнати от другите маси — няколко канчета за пиене, две бутилки, кожена кана за вино и два месингови свещника с големи, подобни на чинии подставки. Докато чакаше да уредят предварителните подробности, Блъд, побледнял въпреки загара и със зъл поглед в сините си очи, огледа предметите и опипа небрежно някои от тях, сякаш искаше да ги използува за хвърляне.

Хагторп беше секундант на Джереми. Вентадур, вторият помощник на „Рен Марго“, стоеше до Тондьор. Противниците се изправиха един срещу друг по дължина на залата, а слънчевата светлина падаше отстрани. Когато заеха местата си, Джереми потърси с поглед очите на Блъд. Момъкът му се усмихна. Блъд, без да се усмихва, му отвърна със знак. За миг погледът на Джереми сякаш питаше, но след това той разбра.

Вентадур даде команда:

— Хайде, господа! — И остриетата се кръстосаха.

Веднага, подчинявайки се на знака, който получи от капитана си, Джереми се отдръпна и нападна Тондьор отляво. В резултат Тондьор се извърна на тази страна и слънцето светна в очите му. Това беше добра възможност за Джереми, ако можеше да се възползува от нея, както бе предвидил Блъд, когато му даде знак за тази маневра. Джереми правеше големи усилия и чрез усърдието си задържа противника в това неблагоприятно положение. Но Тондьор беше твърде силен за него. Опитният фехтовчик нито за миг не изпусна острието на противника си и скоро, след едно рисковано контранападение се възползува от последвалото отскубване, за да се отдръпне на свой ред и с това да изравни, положението, тъй като сега противниците си бяха разменили местата.

Блъд стисна зъби, като видя как Пит Загуби единственото си предимство над някогашния преподавател по фехтовка, който бе решил да го убие. Но краят не идеше толкова бързо, колкото смяташе. Джереми имаше известно преимущество в дължината на ръката си и в сила. И все пак те не бяха причина за забавянето, нито фактът, че преподавателят по фехтовка вероятно беше загубил до известна степен гъвкавостта си от липсата на практика. Острието на Тондьор се въртеше в малък кръг и непрекъснато намираше пробиви в несръчната отбрана на другия. Въпреки това той не го довършваше. Дали не си играеше с него като котка с мишка, или може би се страхуваше малко от Блъд и възможните последици, ако убие Пит, затова искаше само да го рани?

Зрителите виждаха това и се учудваха от забавянето. Зачудиха се още повече, когато Тондьор отново се отдръпна, за да застане с гръб към слънцето й да принуди противника си да заеме неблагоприятната позиция, в която сам той се бе озовал преди. Наблюдателите сметнаха тази постъпка за проява на изтънчена жестокост.

В същия миг Блъд, който беше с лице към Тондьор, взе един от месинговите свещници от масата до него. Всички погледи бяха съсредоточени върху двамата противници и никой не го забеляза. Само Блъд, като че ли не се интересуваше от тях. Вниманието му беше съсредоточено изцяло върху свещника. Сякаш за да разгледа мястото за поставяне на свещта, той го повдигна, докато широката, подобна на чиния подставка застана вертикално. В този миг без видима причина острието на Тондьор се поколеба при париране и не успя да отклони несръчния напад, с който Джереми механично контраатакуваше. Като не срещна съпротива, острието на Джереми продължи по пътя си, докато няколко инча от него се подадоха от гърба на Тондьор.

Преди още изненаданите зрители да схванат този внезапен и неочакван край, капитан Блъд беше вече коленичил пред проснатия на пода мъж. Хирургът у него надделя и той поиска вода и чисти превръзки. Джереми, най-изненаданият сред тази изненадана тълпа, стоеше край него и гледаше глупаво.

Докато Блъд превързваше раната, Тондьор се съвзе от мигновения си припадък, втренчил поглед, който бавно намираше във фокус надвесилия се над него човек.

— Убиец! — каза той през зъби и главата му отново се отпусна върху рамото.

— Точно обратното — каза Блъд, докато пръстите му сръчно превързваха тялото, което Вентадур крепеше. — Аз ви запазвам живота. — А на събраните хора заяви: — Няма да умре от това, въпреки че острието го прониза. С малко щастие до един месец отново ще вземе да се перчи. Но най-добре е няколко дни да не се мести оттук, пък и ще се нуждае от грижи.

Джереми не помнеше как отново се бе озовал върху борда на „Арабела“. Събитията през този следобед му бяха неясни като разказ за някакъв сън. Разбра, че е погледнал безмилостната смърт в очите и въпреки това бе оживял. Същата вечер, когато се хранеха в голямата кабина, той се изказа философски по въпроса с тия думи:

— Това показва, че при сблъскване е по-добре никога да не се отчайваш или да признаваш поражението си. Днес можех съвсем леко да бъда убит; и то само заради предубеждението, че Тондьор е по-добрият фехтувач.

— Все още е възможно той наистина да е бил по-добър — каза Блъд.

— В такъв случай, как успях да го пробода толкова лесно?

— Как наистина, Питър? — попита Волверстон и още пет-шест души повториха въпроса му, а Хагторп се впусна в обяснения:

— Факт е, че славата на тоя негодник като добър фехтувач почива на собствените му хвалби. Такъв е случаят и на много други слави.

И с това спорът бе изоставен.

На сутринта капитан Блъд предложи да посетят господин Д’Ожерон и да му съобщят какво се бе случило. В качеството му на губернатор на Тортуга те му дължаха някакво официално обяснение, въпреки че личното познанство с противниците правеше това почти излишно. Джереми, който по всяко време с готовност посещаваше къщата на губернатора, тази сутрин изрази още по-голямо желание, защото събитията го бяха обкръжили с ореола на герой.

Докато лодката ги отвеждаше към брега, капитан Блъд забеляза, че „Синь“ е напуснал рейда в залива, а Джереми заяви не без известна заинтересованост, че в такъв случай поне господин Дьо Меркьор най-сетне е напуснал Тортуга.

Дребният губернатор ги посрещна много приятелски. Бил чул за случката в „Кралят на Франция“. Нямало нужда да му дават никакви обяснения. Нямало да има официално разследване. Той знаел много добре как и защо се е стигнало до дуела.

— Ако нещата се бяха развили по друг начин — каза той откровено, — нямаше да е така. Както ви предупредих, господин Пит, аз знаех кой може да е нападателят, щях да бъда принуден да взема мерки срещу Тондьор и може би щях да ви повикам, капитан Блъд, за да ми помогнете. Но сега случаят завърши най-благоприятно. Направихте ме крайно щастлив, господин Пит.

Това беше така добре казано, че мистър Пит поиска позволение да се оттегли, за да поднесе почитанията си на госпожица Люсиен. Господин Д’Ожерон го изгледа, сякаш е изненадан от молбата му.

— Люсиен? Но Люсиен замина. Отплава тази сутрин за Франция на борда на „Синь“ заедно със съпруга си.

— Със… съпруга си? — повтори Джереми, като внезапно почувствува, че му се повдига.

— Господин Дьо Меркьор. Нали ви казах, че е обещана? Ожени ги призори отец Беноа. Затова ви казах, че ме направихте много щастлив, господин Пит. Не се осмелявах да разреша това да стане, докато капитан Тондьор не бъде поставен в невъзможност да ни вреди. Все още помня случая с Левасьор и не можех да разреша на Люсиен да замине. За мене беше сигурно, че също като Левасьор и Тондьор ще я последва и в открито море ще си позволи това, което не смее да направи тук, в Тортуга.

— Затова — каза капитан Блъд с най-сух тон — вие насъскахте двамата един против друг, та докато се карат за кокала, третото куче да го отмъкне. Тази постъпка, господин Д’Ожерон, мога да окачествя по-скоро като проява на хитрост, отколкото на приятелство.

— Вие ми се сърдите, капитане — Господин Д’Ожерон изглеждаше истински натъжен. — Но аз трябваше да мисля за детето си, а освен това не се съмнявах в изхода. Този мил господин Пит не можеше да не победи човек като Тондьор.

— Този мил господин Пит — отвърна капитан Блъд — можеше съвсем лесно да загуби живота си от любов към дъщеря ви, за да помогне на брачните ви проекти. В тази мисъл се крие доста ирония. — Той хвана под ръка своя млад капитан, който стоеше блед и отчаян. — Виждаш, Джери, какви капани може да постави на мъжа неразумната любов. Хайде да си вървим, момчето ми. Желая ви всичко най-хубаво, господин Д’Ожерон.

Той почти насила отведе момъка. После, понеже беше силно разгневен, когато стигнаха до вратата, той спря и се обърна към губернатора с неприятна усмивка на лицето.

— Защо предполагате, че няма да направя за мистър Пит това, от което се опасявахте, че Тондьор може да извърши? Защо да не тръгна след „Синь“ и да заловя дъщеря ви за моя капитан?

— Господи! — възкликна господин Д’Ожерон, внезапно ужасен от възможността за толкова заслужено наказание. — Вие никога няма да постъпите така!

— Да, няма. Но знаете ли защо?

— Защото винаги съм имал доверие във вас. Защото сте човек на честта.

— Чест! Ба! Аз съм обикновен пират. Но смятам, че тя не е достатъчно подходяща за мистър Пит, както му бях казал още от самото начало и в което, надявам се, той сега е убеден.

Това беше цялото му отмъщение спрямо господин Д’Ожерон за неговата хитрост. След това Блъд се оттегли, а поразеният Джереми се остави да го отведат.

Докато стигна пристана, смайването на момъка отстъпи място на гняв. Бяха го измамили и излъгали, животът му беше използуван като пионка, за да послужи на чужди интриги, и някой трябваше да плати за това.

— Ако срещна някога господин Дьо Меркьор… — гневеше се той.

— Ще извършиш прекрасни подвизи — присмя му се капитанът.

— Ще си получи заслуженото от мене, както си то получи онуй псе Тондьор.

При тези думи капитан Блъд го спря, за да може да се изсмее.

— Охо! Я виж какъв прекрасен фехтувач си станал изведнъж, Джери. Можеш да улучиш копче. По-добре е да те разочаровам, мой млади Тибалт, преди с това перчене да попаднеш в беда.

— Да ме разочароваш? — Джереми се загледа в него, а чистото му, честно лице се помрачи. — Не свалих ли вчера тоя френски дуелист, а?

Блъд продължи да се смее и му отговори:

— Не го свали!

— Не съм ли? Не съм ли? — Джереми кръстоса ръце на гърдите. — Ще ми кажеш ли тогава кой го е свалил?

— Аз — отвърна капитанът и придоби сериозен вид. — Аз го свалих с лъскавата подставка на един месингов свещник. Отразих достатъчно слънчева светлина, за да го заслепя, докато ти свършиш работата.

Той видя как Джереми побледнява и прибави.

— В противен случай той щеше да те убие. — После присви своенравно строгите си устни и със странен блясък в живите очи прибави с тон на съзнателна гордост: — Аз съм капитан Блъд.