Пейо Яворов
Когато гръм удари, как ехото заглъхва (2)

КАРТИНА

 

Олга (похлопва отвън на вратата веднъж и след малко още веднъж. Тя не получава отговор и се чуе гласът й). Данаиле! Тук ли си, Данаиле? (Отваря вратата и надниква в стаята.) Тук, а не отговаря!… Прости, че се осмелих да те безпокоя.

Данаил (горко). Какво обичаш?

Олга (пристъпва навътре). Какво… (След кратко мълчание.) Какво е всичко това?

Данаил. Моля ти се, отвори лампата… Благодаря.

 

Олга. Кажи ми открито, защо беше така груб към мене?

Данаил. Олга, аз те моля да ме оставиш на мира: няма нищо.

Олга. Нищо? А ето как отговаряш!

Данаил. Може би има нещо, което не се отнася до тебе.

Олга. Да, ето че признаваш! И ако то не се отнася до мене, защо го криеш?

Данаил. Олга?

Олга. Да, да, аз не съм никое дете и разбирам интригите на полковника.

Данаил (простенва). Олга, не поменувай тогова човека.

Олга. Видя ли как зная!

Данаил. Ах, ако можеше да занеш как страдам.

Олга (го доближава). Данаиле, вярвай ми. То беше една шега…

Данаил. Нямам нищо против тебе. Не разбираш ли!

Олга. Не е чудно да не разбирам. Аз често пъти говоря, каквото ми попадне. Днешното ще ми бъде за урок…

Данаил (почти на себе си). То би било най-ужасния урок, който едно момиче може да получи… Да не говорим вече.

Олга. Ти говориш като насън… Чакай да ти разкажа…

Данаил. Какво ще ми разкажеш?

Олга. За подпоручика.

Данаил. За кого?

Олга. За Друмева, подпоручика.

Данаил. Аз достатъчно зная за полковника.

Олга. Полковника…

Данаил (страда). Какво да се прави! Какво да се прави!

Олга. Оставиха ме с него, като отидоха да те посрещнат; той почна да ме подпитва.

Данаил. Какво разказваш?

Олга. За полковника. Той почна да ме подпитва, като го помолих да се покаже на прозореца и да уплаши подпоручика…

Данаил. Какво тоя подпоручик?

Олга. Какво? Закача се. Гледа ме от прозореца си. Следи ме на улицата. И той е твой приятел!

Данаил. Тъй…

Олга. Туй аз разказах на полковника.

Данаил. Добре си направила.

Олга. Добре ли?

Данаил. Свой своя е познал.

Олга. Защо говориш тъй!

Данаил. Казвам истината.

Олга. Ти без причина ревнуваш!

Данаил. Олга, ако не се отвращах, а ревнувах…

Олга. Ти се отвращаваш? От кого, от мене ли?

Данаил (отчаяно). Олга, ти нито ме разбираш, нито трябва да ме разбереш. Моля ти се, иди си.

Олга. Тъй ли? Ще си ида. Затова те чаках аз! Ще си ида, но тъй, че ти нивга да ме не видиш. Още утре… Истина казвам, ще си ида…

Данаил. Аз слушам.

Олга. Разбира се, по-лесно е да слушаш, отколкото да отговаряш. Ти си вече съвсем друг. Аз те обичам, а ти не… не ми вярваш.

Данаил (болезнено). Да вярвам?!… Това не се отнася до тебе, но чуй: няма в света жена — от днес, която би могла да ми вдъхне капка вяра: нито в света жена, нито в небето светица.

Олга. Сериозно ли говориш това?

Данаил. Дали говоря сериозно! Имам всичките най-невероятни основания… Желал бих да можех, макар и насън, да прошепна: може би аз се лъжа!

Олга. Ах, какви били мъжете! Какво да говоря вече. Аз като че се отегчих: нищо не чувствувам. Съвестта ми е чиста.

Данаил. Аз пък мисля, че жената няма съвест. Аз вярвах в семейното щастие, а сега не вярвам. То не съществува поради липсата на съвест у жената. Да, да, не съществува! Недей се обижда: жената няма съвест… Като знаем това, ние не трябва да вярваме, да се надяваме, да се заблуждаваме. Значи — трябва да подирим нов път към щастие…

Олга (много тъжно). Добре, като е тъй. Аз зная пътя, търси и ти своя. Ще си отида още утре. Но ти не можеш да ми забраниш да те обичам. Аз ще те обичам напук — и ти ще видиш, че това е истината, а не лъжа.

Данаил (ядовито). Остави твоите фантазии и иди да спиш. Аз трябва да палча, а не мога. Много нощи няма да спя, Олга, и ще мисля. Моята глава се оказа неспособна да проумее някои неща.

Олга. И аз няма да спя!

Данаил. Олга, други път ще говорим.

Олга. Други път — не! То се свърши: какво ще говорим още! (Противно.) Данаиле, аз те обичам. Ти можеш да се ожениш за друга… (Изхлипва.) Знай, че тя няма да те обича колкото мене. Аз дори щях… щях да ти покажа вече една възглавничка…

Данаил (трогнато, горчиво). Колко си ти наивна!

Олга. Такава съм ! (Хвърля се на шията му.) Не е ли те срам, какъвто си умен, да се сърдиш на едно глупаво момиче! (Целува го.) Виж, ще те целувам ли, ако не съм глупава?

Данаил. Не, ти си гениална. Наивността трябва да е гения на жената… Днес аз виждам това като страшна способност…

Олга (надува устни). Всичко това ще да е много дълбоко: не току-тъй ми се зави свят…

Данаил. Пред моите очи няма вече много жени, нито дори две, а само една! И тя е героиня на една и съща история от началото на света…

Олга. Аз ти казах вече: струва ми се, че се отегчих, защото нищо не чувствувам. Съвестта ми е чиста.

Данаил. Ти пак своето! Добре, то ме интересува. Разкажи…

Олга. Какво да разказвам! Той ме задиря, аз му се смея — и нищо повече.

Данаил. Мене почва да ми се вижда неприемливо, че жената изобщо може да не бъде снизходителна към всекиго…

Олга. Ти какво искаш: да се омъжа за него ли?

Данаил. Защо да не можеш? Както за мене, така и за него!

Олга. Така и за него? Имало би какво да му мине през главата…

Данаил. Какво например?

Олга. Например това, че аз пак тебе ще обичам!

Данаил. И?

Олга. Тебе ще обичам, тебе — и туйто? Пак ли не щеш?

Данаил. И като ме обичаш?

Олга. Значи, всъщност ще бъда твоя.

Данаил (тихо). Тъй. Омъжваш се — с любов и без любов, но в края на краищата не го обичаш… Тогава?

Олга. Нели ти казах: когото обичам! Туйто!

Данаил (мислещ за друго). Как тъй!

Олга. Ей тъй, защото, види се, не може инак?

Данаил (все разсеян). Не може ли инак?

Олга. Как ме пита! Толкова ли е странно?

Данаил. Чакай. Но ако имаш един син, исках да кажа: ако имаш деца?

Олга. Децата ще си бъдат деца.

Данаил. Да, но… ако те са възрастни и узнаят?

Олга. Ако узнаят ли? Може и да узнаят!

Данаил (малко наивно). И ако те кажат на баща си?

Олга. Няма да кажат. Те ще разберат, че и майка им е човек…

Данаил. Но ако те не разберат и кажат?

Олга. Няма такива деца!

Данаил. Защо?

Олга. Няма, тия работи се знаят.

Данаил. Знаят ли се! Как тъй?

Олга. А че как! От само себе си.

Данаил. Но все пак, ако той каже на баща си?

Олга. Кой?

Данаил. Синът.

Олга. Синът ли! Ах, да… Много глупав син ще бъде той.

Данаил. Глупав! Защо глупав?

Олга. Защото ще накара баща си да изпъди майка му, а може и да я убие… И той, глупавия син, ще бъде причината и ще му тежи на душата… защо ме гледаш тъй?

Данаил (много разсеян). Гледам ли те?

Олга. Гледаш ме, ами! Не бой се: всичко това няма да се случи с мене. Най-напред — аз не ща офицерин… Недей се мръщи: нели приказваме на шега! (Дърпа го.) Данаиле, защо се замисли!

Данаил (тихо). Аз ще се махна оттук.

Олга. Ще се махнеш ли?

Данаил. Да, ще тръгна за Франция още утре.

Олга. Какво говориш?

Данаил. Чуй, Олга. Недей ме мъчи. Ти ще разбереш по-късно. Аз не съм ти сърдит. Недей ме пита нищо…

Олга. Кажи ми само, обичаш ли ме?

Данаил. Не знам. Тая вечер — не знам. Тая вечер аз никого не обичам.

Олга. Защо, боже мой!

Данаил. Кой знай какво може да стане с мене. Може би няма и да се оженя. Имам причини. Те не са в тебе.

Олга. Аз нищо не разбирам. Като не ме обичаш, какво да направя! Да беше майка ми жива! Сега, сега аз нямам никого. Аз те обичам…

Данаил. Не плачи, Олга. Не мисли нищо лошо. Чуй…

 

Олга (отива при нея). Лельо, той… той иска да се махне, още утре да замине.

Бистра. Иди, миличка… в стаята си. Аз… Недей плака, ти няма защо да плачеш.

 

Бистра (сяда на един стол. След продължително мълчание). Ти… искаш да заминеш?

Данаил (сухо). Да.

Бистра. Данаиле, аз искам да видим кой от нас трябва да се махне.

Данаил. Аз ще замина.

Бистра. Разбрах. Но аз исках да кажа — това, че може би не ще има защо да заминаваш. Все още трябва някой да напусне тая къща. Това ми е много ясно. Но не ти…

Данаил. Аз ще замина!

Бистра. Сине мой, ето какво… Наистина… стана нещо, което съвсем променя работите у нас. Нека обсъдим всичко. Касае се за по-голямото или по-малкото нещастие на един човек, когото…

Данаил. Майко…

Бистра. Недей казва нищо. Зная какво би казал ти. След едно нещастие — което (с много мъка)… което опорочавам аз…

Данаил. Майко, защо да говорим? Утре аз ще замина съвсем тихо, ще намеря някоя причина… и всичко ще се свърши.

Бистра. Тая къща ще напусна аз, а не ти. Това е моето решение и това ще направя, няма да остане време за тебе.

Данаил. Ти си длъжна да останеш.

Бистра. Длъжна… след…

Данаил. Да. Заради баща ми.

Бистра. Заради баща ти… аз?

Данаил. Майко, ти си длъжна да останеш.

Бистра. Преди малко, отвъде, ти каза друго.

Данаил. Да. То беше първия вик на душата ми, която се…

 

Бистра. Защо не довършиш?

Данаил. Не мога.

 

Бистра. То беше първия вик на душата ти, която се…

Данаил. Не знам.

Бистра. Която се възмути от…

Данаил. Не знам.

Бистра. И сега ти искаш аз да продължавам да стоя тук и да мамя баща ти?

Данаил. Най-после какво да правим, ако хората са тъй създадени! Ако тям е приятно да затулят и двете си уши с възглавницата на брака? Олга искаше да ми покаже една такава възглавница, приготвена за мене… През нейните уста аз чух да говори една нова истина. Най-после: ако ние искаме от жената нещо, което тя не е способна да даде? И ако това е очевидно и ние съзнателно не искаме да го видим?

Бистра. Данаиле… тия разсъждения… (Като на себе си.) Ти би трябвало да имаш малко деилкатност и да не ги правиш пред майка си…

Данаил. Майко, аз искам да те оправдая.

Бистра (много горчиво). Това е твърде хубаво, твърде синовно, но аз те моля…

Данаил. Аз исках да кажа, че няма истинско семейно щастие: ако то се оказа фалшиво у дома, какво може да бъде другаде? У дома, дето съществуваха идеалните условия за него…

Бистра. Млъкни!

Данаил. Не, остави ме да говоря, за мене е необходимо да домисля всичко… Исках да заключа, че семейството върху днешните си основи, да, върху днешните си основи… е, очевидно, една преходна форма. То има малко общо с вътрешния живот на човека. Тогава — не отделната личност е виновна, когато…

Бистра (умолително през сълзи). Данаиле, при друг случай аз ще взема сама да прочета книгите, от които си почерпил това, но в тоя час…

Данаил. Бащина ми заслуга е, майко, дето аз привикнах много да чета и свободно да мисля: той има такава заслуга и към тебе. Дошло е време разумно да му се отплатим…

Бистра. Добре, добре! И аз тъй мисля. Баща ти ще получи своята награда, най-голямата, ти ще останеш при него…

Данаил. Да разкриеше ти всичко на баща ми? Истината е подвиг!… Тя би била достойна за татка, но аз го обичам много — и не мога да му я пожелая. Аз не мисля, че единствената награда на праведния — тук на земята — трябва да бъде кръста. Нека поне в нашия случай той получи наградата на едно, макар лъжовно земно щастие.

Бистра (унесено). Тъй, тъй…

Данаил (увлечен). Но подир всичко, майко, аз… аз ще забравя за един момент, че съм твой син, позволи ми туй… и ще погледна отстрана… И аз ти казвам, че нищо не разбирам… Разбирам, баща ми е престанал да ти се харесва, но…

Бистра (си закрива лицето и става). Какво трябва да слушам аз?

Данаил. Най-после жената гледа на мъжете не тъй, както гледат те един на друг помежду си… най-после аз не познавам отблизо полковника. Но все пак като направя сравнението…

Бистра (стои до стената като пребита). И земята не се разгръща да ме погълне!

Данаил. Майко, аз не те укорявам. Не казах ли, че искам да съдя трезво, съзнателно, човешки? Аз разсъждавах тъй, както, мисля, би разсъждавал сам баща ми…

Бистра. Недей съди никак, ти недей!… Грехът в нашата къща е много по-голям, отколкото мислиш, и ти говориш против себе си, когато ме съдиш. Да остана тук и да мълча? Аз съм лъгала с мълчание толкова дълго, колкото години имаш ти! И ще продължавам да мълча — заради тебе и баща ти, — като се махна оттук…

Данаил. Бедния ми баща?

Бистра. Ти трябва да намериш думи да съжалиш и майка си… Мене ще ми е по-леко, ако ме съжалиш макар с един поглед…

Данаил. Не ме мъчи, майко, защото, когато ти искаш това от мене, аз се чувствувах, че не мога да го направя и че няма да го направя никога!

Бистра. Никога?

Данаил (ядно). Какво искаш! За първи път тази вечер почувствувах аз какво нещо е изобщо лъжата и съм потресен. Сега истината ме измъчва като някоя органическа необходимост. Ето, аз не те чувствувам своя майка! Казвам го, защото това ми е необходимо: не те чувствувам своя майка!…

Бистра (застава срещу него в мрачна решителност). Това вече не е по моите сили!

Данаил (яростен). Баща ми е възмутен в моята душа… Баща ми крещи, кроткия мой баща крещи в душата ми като ранен звяр. Кълна се, аз ще премажа главата на тоя полковник, който се промъква в къщата ни, за да я срине!…

Бистра. Това ли е твоята истина?

Данаил. Това?!

Бистра. Ти си един много жесток син. Ти приличаш по жестокост на баща си. Това е истината!

Данаил. Това?!

Бистра. Твоят баща застана тази вечер над главата ми като някой душегубец, повлече ме из тинята, в престъпните му прегръдки да го моля за пощада… Това е истината!

Данаил. Моя баща?!

Бистра. Твоя баща, твоя истински баща, когото ти изпъди, за да се хвърлиш още по-немилостиво върху мене и да ме довършиш…

Данаил (след постепенен уплах извиква ужасен). Майко!

Попович (влазя бърже). Какво става тук! Майка и син — карате ли се? Бистра, Данаиле…

Данаил (е отпуснал глава и стене). Майко! Майко!…

Бистра (странно апатична, с блуждаещ поглед, замъглен от сълзи). Сега вече, сега всичко ми е все едно.

Попович (отива при Бистра). Бистра, говори!

(отива при Данаила.) Данаиле, кажи ми: какво ни донесе ти!

Данаил (полита в прегръдките му). По-добре да не съм се раждал…

Попович. Ти ли говориш това? Защо говориш това! Разкажи всичко на баща си; като на един добър приятел. Аз ще ти помогна.

(Попович го глади по косата.) Кажи, сине мой, хубаво момче…

Данаил (избухва истерично и отскача настрана). Ти не си мой баща!

Попович. Аз не съм твой баща? А чий? Защо?

Бистра (се отпуща на канапето). Нека това се свърши… Той каза истината…

Попович. Той каза! Какво?

Данаил. Кажи му, майко! Да повярва и аз да чуя гласа ти… Струва ми се, като че аз не съм аз, като че не съм бил никога… Татко, майко, говорете да ви чуя. Аз не зная живи ли сте, или умрели, или само съм ви сънувал някога.

Попович (уплашен). Бистра…

Бистра. Аз крих това двайсет и една година. Сега всичко е наяве: той не е твой син!

Попович (се прислонява на етажерката и после се смъква на един стол като поразен от гръм). Това… Значи, това … (Той подига очи, поглежда Данаила и после Бистра.) Но… но то не е възможно. (Умолително.) Кажете, измислихте ли го? Защо го измислихте? (Мълчание.) Ако това е тъй, защо именно сега трябваше да ми се каже то? То е безсмислица… (Замисля се.) То е безсмислица и вие сте луди — майка и син… Не, Бистра, само ти… Аз се усъмних още отвъде: само ти, именно ти си лудата!

Бистра. Уви, да беше тъй!

Попович. Данаил, моя Данаил… (Стремително отива при него.)

(Попович го дръпва за ръцете.) Ти ли казваш, че не си мой син? Отде знаеш ти? (Прегръща го.) Майка ти не е в себе си, това е то. (Оставя Данаила и се обръща към жена си.) Бистра, ти не си в себе си и аз ще взема мерки… Ти вибаги беше странна, от няколко години още повече, и сега — ето!… (Отива при нея.) Ти имаш някаква идея-фикс, която аз никога не можах да проникна, и сега! Тази твоя идея-фикс с чифлика…

Бистра. То беше в чифлика… Аз се боях да се върна там, защото… там не можех да те гледам в очите!

Попович (стене). А-а, чакай. Значи… затова! Тъй ли! (Внвзапно, като че е доловил една лъжа.) Бистра, кажи ми: чий син може да бъде той?! На някой селянин ли…? (Малко мълчание.) Или на някой наш слуга, Бистра?! И в онова време? Не е ли то смешно? Преди всичко ти ме обичаше.

Бистра. Аз те обичам и сега.

Попович. Данаиле, майка ти не разбира човешки език… Или поне когато й говоря аз!

Бистра. Недейте ме измъчва вече. Оставете ме да кажа всичко. Данаил е син на Витанова.

Данаил. Аз съм най-нещастния син в света…

Попович. На… на Витанова ли? (сякаш готов да се разсмее.) Нещастна жено, опомни се. (Като че ли иска да сподави едно съмнение.) Витанов — това вече!… Това е то най-смешното…

Бистра (съвсем отпаднала). Аз ще ти кажа всичко — пред Данаила… той съди майка си така свободно, че сега трябва всичко да слуша… Искам да ме чуете и двамата съдии — преди да се махна…

Попович. И ще се махнеш?

Данаил (се прикланя към стената и закрива лице върху лакътя си). Ще се махна и аз.

Попович. И ти…

Бистра. Все едно: след час или утре ти сам ще го поискаш.

Попович. Нима всичко това може да бъде истина!

Бистра (изнемогва). Мили Сава, твоята вяра ме убива. Колко по-малко бих страдала аз, ако ти беше по друг: не тъй добър, не тъй вярващ!

Попович (сяда. Почти без глас). Бистра, аз те слушам.

Бистра. То беше в чифлика, тогаз — по онова време…

Попович (като на себе си). Да, да…

Бистра. Ти се губеше по работата на оня човек, Витанова, за да го спасиш… А той ме задиряше, когато останеше сам с мене. Аз мислех това за… не зная за какво! — може би за една забава… Той ми се обясни… то беше сутринта на последния ден, през нощта той замина… Сутринта ти беше към границата… Той ми се обясни тъй ненадейно, тъй горещо и настоятелно…

Попович. Боже мой, боже мой…

Бистра. Тогава аз се борих, но той беше много… много жесток — и ръцете му бяха като желязо.

Попович (се повдига от мястото си с размътен поглед, но изеднаж се опомня). Нима е възможно!

Бистра. Аз не извиках: ето моя грях. Аз можех дори да стрелям с неговия собствен револвер… Но аз нито извиках за помощ… Не намирам в себе си и разкаяние, че не съм извикала… И пак страдам. Толкова години оттогава — аз продължавам да се боря, задъхана от железните му ръце, и не съм извикала… Ако Данаил днес не беше…

Данаил. Майко… недей!

Бистра. Аз чувствувам в онова, което е извършено, нещо много особено… Сякаш и аз, и ти, Сава, сме жертви на нещо неизбежно… Като че моята воля никога не е служила мене, а на нещо скрито, по-силно от нас.

Попович. Двайсет и толкова години вяра и радост…

Бистра. Аз съм измервала своя грях безброй пъти, питам се и сега: понеже не извиках, когато оня човек беше толкова смел, не съм ли сама искала да бъда насилена и победена? Това всякога ми е било много тъмно, но все пак мисля, че е непременно тъй ! (Мълчание.) Три години те гледах аз да очакваш. Ти често говореше, че детето осветява задружния живот на мъжа и жената… Аз бях почнала вече да мисля и чувствувам, че инак не може и да бъде… В гърдите ми се разбуди нещо по-силно от самата мене…

Попович. Тъй…

Бистра. Помня, един ден, то беше в градината на чифлика, ти откъсна едно цвете… Ти говори залистата му, за тичинките — за всичко негови тайни. После цял един час още — за живота и творението… Аз слушах и чувствувах, че ти мислеше за друго…

Попович. Бистра.

Бистра. Много ноши, все през онова време, ти си ме карал да се вгледвам в небето. Човек не може да не запомни твоите думи… Ти казваше: Там са написани светите слова на откровението. И после — ти говореше надълго за слънца и звезди, за бог и човек, за безсмъртие… Аз се чувствувах, че ти копнееше за това, което още не идеше…

Попович (стене). Стига…

Бистра. Аз бях измъчена от нетърпение; не толкова за себе си, колкото за тебе; не, за двамата… Аз бях много изплашена: струваше ми се, че всеки месец на празна надежда те отдалечава от мене… Почти отчаяна вече, аз чаках спасителя на нашата любов, залога за нашето щастие, смисала на нашия задружен живот! И когато Витанов посегна…

Попович (става и превит от тежестта на едно огромно страдание, излазя, олюлявайки се). Да… да, Бистра…

Бистра (горко, като че цялата й душа е разтопена в една сълза, която е натежала да капне). Данаиле… майка ти е мнгоо нещастна… Прости й, задето тя говори тъй, като че се оплаква и оправдава… Аз съм много нещастна заради баща ти, като го изгубвам, и много щастлива поради тебе, защото те имам… Сине мой, днес майка ти има единствено тебе. Ти не си само мой син, но и мой другар, мой изповедник. Аз едва бях минала двайсет години, когато те родих: струва ми се, че сме раснали заедно… Ти си бил свидетел на всичко: на моите потайни сълзи и намоиет отровени радости… Сега вече ти можеш всичко да си обясниш… Осъди ме, оправдай ме — сега, когато всичко знаеш — говори, каквото щещ… Мене стига, че те чувствувам вече мъж в света: ти си моето оправдание за миналото и моята утеха за утре…

 

Олга (в небрежно домашно облекло влазя тревожно). Лельо, вуйчо плаче в стаята си, чуе се чак в моята стая… Аз се уплаших…

 

Данаил (тихо). Нещастна майко, потърси как да го утешиш; иди при него!…

 

Олга. Данаиле, страх ме е…

Данаил (след малко). От какво има да се боиш?

Олга. Ей тъй: страх ме е…

Данаил. Остани, като е тъй.

Олга (пристъпва). А пък преди — аз не мислех, че имало друго, по-сериозно… Да можех сама по улиците, бих отишла у една моя приятелка.

Данаил. Ще бягаш ли оттук? И майка ми, и аз — всички искат да бягат.

Олга. Тук има нещо…

Данаил. Да, има нещо, от което не мога да избягам и аз, както ти например, без да има какво да си припомня…

Олга. Защо пък!

Данаил (в безизходна отчаяност). Но къде мога да отида, когато не чувствувам земята под себе си! Аз приличам на един метеор, който пада и гори… Преди да стъпя някак на нозете си, ще изгоря в своята мъка…

Олга (с майчинска нежност). Аз не зная за какво приказваш, но ти си много имъчен, мили Данаиле!

Данаил (сяда). Олга, днес аз изгубих всичко. Нямам вече ни майка, ни баща.

Олга. Че как тъй може да бъде това!

Данаил. И аз още дишам и говоря аз — незаконния син на полковник Витанов!

Олга (слисана). А-а… (След продължително мълчание.) Затова вуйчо плачеше…

Данаил. Не зная кой от двама ни е по-злочест: вуйчо ти или аз.

Олга (вмислена, много тихо). Ех, какво пък…

Данаил (ранено). Олга!

Олга. Какво?

Данаил. Ти разбираш ли…

Олга (колебливо). Как не! Знаел си толкова време един човек за баща, един човек като вуйча, толкова добър! И изведнъж…

Данаил. Но ти говориш…

Олга. Говоря, както мога. Като си бил син… син на ифицерина, няма сега да се убиеш!

Данаил. Казах ти, че аз нямам вече ни баща, ни майка, че аз изгубих всичко… Всичко в света!

Олга (загрижено, разсъдителна). Витанов ти е баща, а леля Бистра ти е майка — ето всичко. Един или друг, все някой е баща на човека… Само майката не е тъй.

Данаил. Слушай.

Олга. Позволи, и аз не съм паднала от небето. Баща си — нито го помня. Ех, не умрях, като го нямах! Майката е главното, уверявам те. Погледни: какво е къща без майка? Нели казват: детето без баща е половин сирак, без майка — цял…

Данаил. Аз съм два пъти сирак, защото…

Олга (го ласкае). Какво си дете! Работата на родителите е да… В гимназията една рускиня, учителка, ни казваше, че … (Внезапно.) Ах, падна ми косата! (Прави движение да прибере косата си, но широките ръкави на блузата се смъкват до раменете й.) А!… (Отпуща ръце.)

Данаил (опчти на себе си). Ти си много чудна!

Олга. Тая вечер ние само се чудим един на друг! (Прави още едно незъзнателно движение да прибере косите си, но пак бърже отпуща ръце.)

Данаил (станал, я поглежда отстрана). Ти си невероятна!

Олга (прехапва устни. Тихо). Истина е…

Данаил. Кое?

Олга (нерешително). Това за полковника. Днес той погледна леля веднъж… Така си приличате!

Данаил (се отвръща болезнено). Олга!

Олга. Не, няма нищо: само тъй ми се стори. Успокой се! Виждам, че ти е мног мъчно и затова, както сам говореше, по-добре ще е да заминеш… Данаиле, слушай: да се махнем оттука! И аз ще дойда с тебе. Дори можем да останем за постоянно в Париж.

Данаил. Човека като те слуша…

Олга. Какво? Ние ще заминем оттук и ти ще забравиш всичко. А че и леля Бистра е доста богата: нима тя ще ни остави!

Данаил (я обхваща и разтърсва). Мълчи! Ти говориш неразумни неща… Недей се сърди! Все пак аз те обичам. Ти ми остана едничка в живота. Олга, мила… Такава малка, такава нежна, аз те обичам. Ако не беше ти, аз бих се хварлил в Дунава… Толкова неща ми каза ти — наистина, много детински, но начина, по който ги казваш…

Олга (се притиска у него). Глупава съм, какво да направя! Може би пък е време да стана по-умна. (Дяволито.) Сега — ти само ме слушай, да не сбъркаш нещо!

Данаил (страдно). О!…

Олга (се отдръпва). Стъпките на вуйча!

Данаил. Той иде тук.

Олга (избягва при другата врата). Ще почакам в тази стая, може да не иде тук.

Попович (застава на прага, спира продължителен поглед върху Данаила и сетне, пристъпва навътре). Ела при мене.

Данаил (стоял до това време с наведена глава, полита към него, готов да се хвърли в прегръдките му). Татко!

Попович (го спира, като слага ръце на раменете му, и говори с разкъсано сърце). Моя Данаил… Всичките мечти, които не домечтавах, моята душа ги авещаваше тебе… И аз си думах: те няма да умрат!… Когато съм виждал в полето някое старо дърво и в дънера му една издънка, аз съм мислил: дървото няма да умре… Като те гледах тъй млад, тъй упорит, тъй пламенен, аз чувствувах да се завършвам в тебе и да възкръсвам за нов живот! Аз чувствувах своето безсмъртие…

Данаил (му целува ръцете и шепне). Мили татко…

Попович. И изведнъж да те откъснат от мене! Единственият клон на старото стебло! Аз съм тъй ссраснат с тебе… Но то значи да не живея вече, да ме убият! Не, то е по-страшно от всяко убийство… Сега аз разбирам как може да се погуби някому душата… Да те откъснат от мене, не е ли то навеки да ъбият душата ми!

Данаил (шепне). Аз нямам друг баща освен тебе…

Попович (с внезапна сянка от босрост). Друг баща? Друг баща ли? Аз го казах вече десет пъти и пак настоявам: майка ти е луад! Аз ще повикам лекари чак от Виена, още утре, щом се съмне… Тя — отде тя знае чий си ти? Добре, разбирам, в един момент… тя и той са извършили някакъв грях… Питах я сега отвъде… Но какво повече от туй може да ми каже майка ти? Тя нищо не знае, казвам аз!… Ти си мой, всяка твоя частица е моя плът от плътта ми…

Данаил (бясно). Татко, аз мразя оногова човека!

Попович (отскача назад поразен). А-а!… Ти се озъби като някое вълче!… Устата ти се разкривиха и зъбите ти се показаха… Като у него, стария вълк!… Отвърни се, да не те гледам!

Данаил. Татко, какво ти е!

Попович (слухти). От очите ми падна нещо и аз виждам за пръв път!… Ужасния човек е тук и ме гледа!… Не ме гледай, махни се!

Данаил (пристъпва). Татко…

Попович (се хвърля върху него). Какво искаш ти!… Де е моя син!… Убиец…

Данаил (без да се защищава). Татко! Ела в себе си…

Олга (се втурва от съседната стая). Вуйчо !… (С писък.) Лельо, вуйчо уби Данаила!…

Бистра (се появява почти едновременно с Олга и застава между Поповича и Данаила.) Сава, какво правиш!