Година
???? (Обществено достояние)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)
Набиране
Гергана Мечкова, Мартин Митов
Източник
Словото

Издание:

П. К. Яворов, „Събрани съчинения в пет тома“, Български писател, С.1977–1979, под редакцията на К. Куюмджиев


Събитието се извършва в един източнокрайдунавски град през лятото на 1908 г.

УЧАСТВУВАТ:

САВА ПОПОВИЧ, земевладелец

БИСТРА, негова жена

ДАНАИЛ, техен син

ОЛГА, тяхна възпитаница

ПОЛКОВНИК ВИТАНОВ

Действие първо

КАРТИНА

Салон в къщата на Сава Попович с изящно проста наредба. Надвечер.

Сава Попович и полковник Витанов разговарят при една маса. Бистра, на друга страна, плете нещо — страдно внимателна към разговора на мъжете.

 

Витанов. Н-да-а. Точно вчера все ето было! Толкова години…

Попович. Нашият Данаил е живата мярка за това време.

Витанов. То беше под стария дъб, в градината на чифлика. Там ме посрещна ти. Помниш ли: беше толкоз тъмно, че не можехме да се здрависаме.

Попович. Наистина, двайсет и три години…

Витанов. Не, една по-малко.

Попович. Че Данаил е на двайсет и една!

Витанов. Вот, ти обърна моята история наопаки. Аз не съм гонил Батенберга, а се бунтувах против регентството…

Попович. Тъй, тъй, тъй. Февруарският бунт през осемдесет и седма. Данаил се роди в края на ноември същата година.

Витанов. Аз се радавм, че министерството изпрати мене за тая ревизия в тукашния гарнизон. Когато вие предпочитате Букурещ и не стъпвате в София!

Попович. Е, да, видяхме се най-сетне. Па нели си тук и утре ще видиш Данаила… Бистра, портрета отзарана беше тук, а сега — изчезнал.

Бистра. Той трябва да е в моята стая.

Попович. А! Витанов! С какъв тон беше казано това! Да речеш, че ревнуваме сина и нарочно сме скрили портрета му.

Витанов. Много съм любопитен да го видя.

 

Бистра отива за портрета с очевидна нервозност.

 

Попович. Майка… Закъсняването на парахода я безпокои. Всъщност — тревогата я обхвана ненадейно тази вечер.

Витанов. Н-да, майка… Данаил — колко години вече той е в Париж?

Попович. Четири. Още една и свършва.

Витанов. Адвокат ли ще става?

Попович. Адвокат? Ба! Не бих се радвал.

Витанов. Тогаз!

Попович. Разбира се, ще го оставя сам да избира, както сам избра и науката си. Той почна с история и продължи с правото.

Витанов. Навярно бълнува нещо?

Попович. Той ми писа още преди две години, па немалко охота за спор показа и миналото лято, когато беше тук. (Весело.) „Ти, татко, си един своеобразен хуманитарист — така ми писа, — но ако беше в Париж, щеше да бъдеш голям социалист.“

Витанов. Попович, не зная дали упътваш младия човек с достатъчно строгост.

Попович. Всичко е тъкмо по възрастта му. Той няма никакви изключителни дарби, но аз не се безпокоя: не дарбите са за гордост, а онова, което човек прави сам от себе си. Моето момче е много, много умно. Ще видиш: от него ще излезе един хубав човек.

Витанов. Какъв например?

Попович. Какъвто се намери той сам в душата си. Догодина, като завърши образованието си, ще го пратя да поговори со себе си под стария дъб.

Витанов. В чифлика?

Попович. Разбира се, там. Като мене някога. Дори еднакво придружен.

Витанов. Придружен от кого?

Попович. От оная пеперудка, която преди малко ти хареса толкова много: Олга.

Витанов. Ще го жениш ли?!

Попович. Аз нямам нищо против, защото те се обичат.

Витанов. Толкова млад!

Попович. И толкова по-добре. Човек се ражда не за свое удоволствие, а за нещо по-високо. Ние разбираме себе си, когато получим благословията на природата. И в тоя смисъл аз казах, че Данаил ще отиде да поговори со себе си…

Витанов. Но аз не разбрах, какво прави тук…

Попович. Олга? Тя е без баща и майка. Баща й, един богат румънски булгарин, се разписа в несполучливи предприятия и умря преди десетина години. Майка й, далечна родственица и близка другарка на жена ми от Notre Dame de Sion — умря преди четири години също в Румъния: там учителствуваше тя след смъртта на мъжа си…

Витанов. Хм!

 

Мълчание.

 

Бистра (влазя, носеща малък портрет). По Дунава иде параход. (Тя подава портрета Поповичу, но Витанов нетърпеливо го прихваща). Олга…

Попович. Нели агенцията съобщи тая заран, че парахода „Австрия“ ще пристигне чак утре? Повредата от сблъскването била значителна.

Бистра. Олга беше на балкона. Тя го забеляза и припна без шапка да пита на пристанището.

Попович. Напразно.

Витанов (все още разглежда портрета). Какой молодец! Левент гвардеец можеше да стане.

Бистра (сякаш насилно изрича думата, подчертавайки неволно). Баща му няма такива идеи…

Витанов (двусмислено). Доколкото си спомням миналото…

Бистра (отива до прозореца тихо). Аз пък мразя миналото.

Попович. Впечетлителна, каквато е, тя запази спомена от онова време и остана потресена…

Бистра. Сава, г-н Витанов може криво да те разбере.

Попович. Защо, Бистра? Дори отнапред да знаех последствията, пак бих направил всичко, което направих тогава.

Витанов. Да те влачат по затворите и да те изтезават толкова варварски, защото си ме улеснил да избягам през границата — о-о!…

Попович (с добродушен смях). Изобщо, то не беше толкова лошо, уверявам те. Между другото аз можех да направя при особените обстоятелства някои много ценни размишления.

Витанов. Аз не съм толстоист като тебе.

Попович. А-а, не! Раснал съм в Бесарабия, учил съм в Русия, доста идеи изнесох оттам… но не съм толстоист. Аз се старая да бъда просто човек, да живея в доброто. За да живеем в доброто, ние трябва да познаем истината в себе си и у другите… А това значи — да разгадаем велика тайна: не „да не се противим на злото“, а как да го третираме човешки.

Витанов. Под стария дъб ли научи това!

Попович. Там, там… Човек може да научи там много работи. Например — и да вярва в скрития смисъл на своя стремеж към съвършенство. Т.е. — да получи онова ясно спокойствие, което го прави способен да се чувства щастлив. Да бъдеш щастлив е един талант, който се развива чрез упражнение.

Витанов. (се смее). Как беше то: истина в човека — да му извадиш душата на щик?

Попович. (маха с ръка). Душегубец!

Бистра. (внезапно). Олга се връща. Ето — дима се вижда оттук.

Попович. (отива към прозореца). Витанов, какво ми дойде на ума: ти беше при нас някога, когато искахме син, ти си тук и сега, когато го чакаме.

Витанов. Ну, утешен съм за другото… щом съм бил поне и предтеча на радости за тебе…

Бистра (изчервена и объркана). Аз щях да извикам на Олга, пък тя… пък тя отмина!

Попович. Бистра, недей се вълнува толкова! Възможно ли е това да бъде „Австрия“!

Олга (влазя запъхтяна). Лельо, „Австрия“ пристига… Аз нели предчувствувах! „Австрия“… (Иска да излезе.)

Бистра. Къде?

Олга. Да си взема шапката.

Бистра. Ти ще останеш тук с господина полковника.

Олга (разочаровано). Аз мислех…

Витанов. Но защо? И аз ще дойда.

Попович. Парахода свири, чуете ли? Пристанището е на пет стъпки, но пак ще закъснеем.

Бистра (тихо и решително на Витанов). Моля ви се, не дохождайте!

Попович. Олга, ако дойде човека от чифлика, кажи му да почака. Ох, аз се обърках: ще кажа долу на слугата. Витанов, ти остани, че ние почти ще тичаме. Довиждане. (Излазя.)

Витанов. Поне момичето…

Бистра. Не, не. (Излазя.)

Олга (гледа през прозореца). Те едва ли ще стигнат навреме.

Витанов. Вижда ли се оттук?

Олга. Пристанището? Не… ъгъла на една къща пречи.

Витанов. Че то — да повикам една батарея да го разруши. А? Тогава по-скоро ще видим г-на Данаила.

Олга. Добре, но ще пострада един поручик. Сега е зад дантелената завеса. Ето, ще се покаже.

Витанов. О-о!

Олга (дига пръст). А-а! Защото той се показа вече. Елате, моля ви се, да го уплашите с вашите полковнишки еполети.

Витанов (отива на прозореца). Тоя млад адютант ли? Той днес беше при мене по работа, ще дойде и утре заран.

Олга (се смее, отстъпила зад Витанова). Бедничкият, бедничкият, как се прегъна, като ви забеляза! Избяга…

Витанов. Колко жестока сте, млада госпожице!

Олга. Какво да му правя, като е такъв! И на улицата, току видиш, тръгне подире ми. А пък уж е нещо като приятел на Данаила от миналата година.

Витанов. Вот как!

Олга. Аз обичам патриотите. Който е гледал като мене как ръмъните гонят българите… (Горчиво.) Майка ми, бедната, от такива работи се разболя и не стана…

Витанов. Вие сте много умно момиче.

Олга. O, merci!… Тук често дохождат от София комити, докарват ги…

Витанов. Интернирани?

Олга. Подпоручика все с такива ходи. Аз често бих му свирила „Шуми Марица“, като минава с тях… Но щом не се държи прилично!

Витанов. Този вятър в къщата на Поповича… (взема портрета и отново го разглежда.) Пишете ли си с Данаила подобни работи?

Олга. С Данаила, такива неща — хм, не би било много весело.

Витанов. Тогава какво си пишете?

Олга. Ех, все намираме едно или друго.

Витанов. Не, навярно винаги едно. (Гледа я изпод вежди, усмихнат.) C’est toujours l’amour.

Олга. От кой род е думата „amour“?

Витанов. Разбира се, от женски.

Олга. Кога?

Витанов. Когато трябва!

Олга (се смее). И Данаил направи напоследък грешка в едно писмо. (Гледа през прозореца към улицата.) Когато думата е от мъжки род, той я употреби с прилагателно от женски…

Витанов. А-а, чакайте: той е говорил за себе си. То се знае, с една мъжка любов всякога отива едно женско прилагателно!

Олга. Вот как!

Витанов. Ето так…

 

Данаил с каскет в ръка и с пътнишка чанта през рамо се явява на прага и застава усмихнат.

 

Олга (много радостно.) Данаил!

Данаил (не забелязва Витанова и се впуща да я прегърне). Защо те нямаше на пристанището?!

Олга. Като не те видях през прозореца!

Данаил (я прегръща и целува). Кажи…

Олга (смутена). Г-н полковника…

Витанов. Виноват. Вашите родители оставиха госпожицата поради мене…

Данаил. Татко помена, но аз…

Олга. Г-н полковник Витанов.

Витанов (хваща ръката на Данаила). Стар приятел. Свързан с вашето семейство чрез стари спомени отпреди да бъдете роден… Затова нека не ви учудва моето вълнение…

Данаил. О, аз зная много за вас и за онова време, баща ми е разказвал. Не ще да е било твърде хубаво, поне за майка ми… Тя никак не обича да го спомня, затова не стъпва и на чифлика, дори и мене не пуща там…

Витанов. Всящност… то не е било толкова лошо, онова време, щом оттогава е тоя… тоя хубав юнак, нели, малка госпожице!

Олга. Сега той съвсем не прилича на портрета си.

Витанов. Сега той е по-мъжествен!

Данаил. Аз не на шега почвам да се смущавам.

Бистра (влизайки). Ние отидохме да го посрещнем, а той ни остави на пътя и полетя насам.

Витанов. Така е, госпожо, щом на орлето пораснат крила…

Данаил. Но аз — в старото гнездо…

Витанов. За малката птичка…

Бистра. Ние напразно излязохме: парахода ни беше изпреварил.

Данаил (усмихвайки се на Олга, която поради закачката на Витанова го гледа свенлива и признателна.) И първата ви дума беше жив ли съм.

Бистра. Е, не беше тъй: попитахме здрав ли си.

Данаил. Но кажи, майко, много ли се тревожихте през тия двайсет и четири часа? Ти изглеждаш съвсем… някак си съвсем плаха. (На Поповича, който влазя.) Татко, убеди мама, че аз съм същия: виж как странно ме изглежда!

Попович. Ти нели си тук, ще й мине… Задържа ме вън човека от чифлика. Ще трябва пак да се върна при него за четвърт час. Подир три дни и аз отивам. Витанов, да беше свободен, бих те поканил — да заминем ей тъй, както сме, всички. Там бихме прогонили породения пак там кошмар на моята жена.

Бистра (хваща Данаила за ръката, едва чуто). Кошмар!

Витанов. Аз нямам нищо против. Лесно е да намеря една седмица.

Данаил. Съгласи се, майко.

Олга. Аз зная, че на Данаила много му се иска това: ние си бяхме писали.

Бистра. Идете, деца: вас никакви кошмари не трябва да ви смущават, идете без мене.

Попович. Бистра… наистина, тая вечер аз не мога да те позная. Успокой се.

Витанов (гузно). Нерви поради тревожното очакване, изхабени нерви…

Бистра (го поглежда). Навярно!

Попович. Нели Данаил е тук, ще й мине. Аз ще ида да свърша, за да вечеряме по-скоро. Гостите ни трябвавече да са огладнели. А ти, Данаиле, промени това опрашено палто. Аз изпратих куфарите отвъд…

(Като излазя.) Нямам ли право да бъда горд, Витанов?

Витанов. Искрено завиждам.

Бистра (целува Данаила по челото). Иди.

Олга. Аз ще му помогна, лельо.

 

Мъчителна неловкост.

 

Витанов. Те се държат по-свободно от годеници.

Бистра. Ние ги считаме сгодени. Лошото би дошло, ако ги заставяхме да се крият. Както и да бъде, това не е важно сега.

 

Мълчание.

 

Витанов. Важното е, че аз съм тук и вие не можете да ме търпите?

Бистра. Защо дойдохте? Наистина ли сте случайно в града?

Витанов. Н-да, в града… случайно, доколкото са случайни требванията на една служба. Но тук, у вас…

Бистра. Какво искате?

Витанов. Може би всичко, може би нищо: аз сам не зная още . (Ходи.)

Бистра (тревожно). Говорете, моля ви се, щом еднаж ми дадохте да разбера, че се налагате тук.

Витанов. Няма защо да крия туй.

Бистра. Е?

Витанов. Почакайте. Вот, ще ви кажа. Тоя режим — аз не мога да го понасям вече.

Бистра. Тоя режим?

Витанов. Да, режима на изгнанието… България, българското правителство ме амнистира заедно с другите емигранти, върнах се на служба дори… но аз не го почувствувах!

Бистра. Не ви разбирам.

Витанов. Аз не почувствувах да съм пристъпил границата обратно. Аз съм все тъй далеч от всичко мило…

Бистра (с пресекнат глас). Какво мога…

Витанов. Ще знаете какво можете, като ме разберете… Там, в Русия, през осем дълги години аз не се разкайвах за бунта, когато вече спокойно преценявах вината си… Не се ракзйвах нито дори когато срещнах явното презрение на ония, които бях смятал за доброжелатели. Защото с бунта дойде и другото — което… което даде особен смисъл на живота ми…

Бистра. Моля ви се, престанете или аз ще се махна оттук.

Витанов. Ти няма да се махнеш, Бистра, защото ние, аз и ти, сме добре свързани: още там, в чифлика, преди двайсет и две години!

Бистра. Запоменте, че оттогава аз съм ходила в чифлика само веднъж, преди пет години, и не можих да престоя повече от три дни…

Витанов. Защо ми казваш всичко това!

Бистра. За да разберете защо ви писах още преди да бъдете амнистиран; защо исках вашата честна дума, че никога няма да ни подирите…

Витанов. Същото чувство, което ме накара някога да я дам, честната дума, ме кара сега да я наруша.

Бистра. Вие я престъпихте… както сте престъпвали и клетвата към отечеството си!

Витанов. Бистра, това са въпроси само на моята съвест!

Бистра. Вашата съвест — тя ви позволи да посегнете върху семейната чест на един човек, у когото намерихте прибежище… Да, да, когато всеки пъдар беше длъжен да ви убие, където ви срещне!

Витанов. Бистра…

Бистра. Върху семейната чест на такъв човек — и то в момент, когато той е отишъл да улесни избягването ви, да увещава водачи и стражари!

Витанов. Аз зная какво Попович е направил за мене, но…

Бистра. Но все още изглежда, че главното не знаете или не искате да го съзнаете: какво вие направихте… В онова време знаехте повече, разбирахте всичко: мечтите на един благороден мъж, нетърпелив да види семейното си щастие пълно; душевното състояние на една млада жена, която го обича и не би желала да му липсва нищо… Аз ви разказвам всички обстоятелства, за да си припомните вашата постъпка, да я съзнаете!… Помните ли: когато хитрите думи не стигнаха, вие употребихте средствата на… на един башибозук, господине!

Витанов. Свърши ли?

Бистра. Аз свършвам, като кажа, че единственото нещо от ваша стрна ще бъде, единственото; да си отидете сега под някой благовиден предлог и да не се върнете вече!

Витанов. Етого не будет?

Бистра. Няма да бъде това?

Витанов (спокойно, почти тържествено). Не. За онова, което е било, нека бог съди… Аз не се кая, защото само тъй можеше да получи живот…

Бистра. Млъкнете!

Витанов. Защото само тъй можеше да имаме нашия син.

Бистра (вцепенена). Нашия син!

Витанов. Моя и твоя, нашия син, Данаил.

Бистра. Данаил!

Витанов. Нели си привикнала на тая мисъл?

Бистра. Аз не съм привикнала на тия думи, Витанов. За мене всичко беше като един спомен от някакъв лош сън…

Витанов (грубовато). Който се сбъдна в един хубав сън.

Бистра. Почакайте, чий син! Ваш… отде занете това?

Витанов. Ти питаш отде! Ти ми иса.

Бистра. Да, да, веднага след раждането, в един особен момент…

Витанов. И каза истината.

Бистра. Никаква истина! То беше едно съмнение. Никой не може да има увереност в такива работи. Какво значат писмата за една душевно болна жена? Изобщо след случката в чифлика аз не бях на себе си. В начало помислих да кажа всичко на мажа си, но не посмях. Уплаших се не за себе си, моето щастие беше вече сломено, уплаших се за него… И тогава — както бях изгубила вътршно равновесие… аз ви писах. Заклинах ви да не погубвате щастието на Сава. За него — не за себе си ви молех: за мене беше все едно: лъжата тровеше радостта ми да се чувствувам майка. Но допустима ли е разумната уверенот, че Данаил е… ваш, както го бях повярвала аз?

Витанов (тихо). А твоето бездетство преди и след?

Бистра. Може би аз съм имала своите лични причини…

Витанов. Той е мой! Смешно е да спорим: стига да го погледне човек по-внимателно… Но, Бистра, чуй: аз помня чифлика… Толково спокойствие и топлота имаше там, при вас, около тебе! Ти очарователна и Попович — много щастлив… Аз те обикнах и си въобразявах какво е да бъде човек на негово място… Моята жажда за живот като оня, който живеехте вие, беше много голяма: равна на отчаянието ми… Аз те гледах и жадувах, додето оглушах за всички длъжности… Ти се противи, ти се бори, отслабна и се отдаде…

Бистра. Нима вие…

Витанов (я прекъсва). Ну, да не спорим. Аз имах някои илюзии, може би неуместни. Но защо не извика? Ти само заплака… Защо не стреля, като дръпна револвера от кръста ми? Ти захвърли оръжието така, че после не можех да го намеря…

Бистра. Пощадете ме, млъкнете!

Витанов. Добре: било е, както ти мислиш или искаш… Днес аз зная само едно: че съм много нещастен; да бъда свързан с тебе и ти да не бъдеш моя; да имам син и той да не ме познава!

Бистра (много уплашено). Вие полудявате ли?

Витанов. Най-после попитайте Поповича какво сам той е проповядвал пред мене още преди двайсет и толкова години; съпругът е баща и съпругата — майка, инак няма съпружество. Аз повтарям словата, както са се врязали в мозъка ми; смисъла на брака не е в благословията на попа, а в благословията на природата.

Бистра (стои зашеметена, изхлипва внезапно, но се овладява бърже). Ако можете да си въобразите всичкия ужас, който ми вдъхвате…

Витанов. Бистра, ако можеш ти да си представиш какво значи да бъде човек сам-самин — в своята стая на стар ерген, — да разравя спомени и да чака един печален край! Поне да имах някой близък, ну, един брат, макар една сестра… Моите родители паднаха през време на турските кланета. Сестра ми — аз имах една сестра… тя също е минала под нож или е умряла в някой харем…

Бистра. Какво мога…

Витанов. Аз изнесох името си, с добро и лошо, през две войни и една революция: кому ще го предам?… За моето добро никой не се е радвал с мене и пред никого не съм се оправдавал за лошото. Аз често си припомням словата, които съм слушал пак от Поповича: човек не е никога горд или прав сам пред себе си. Кому мога да се изповядам?

Бистра. Но какво искате от мене?!

Витанов. Бистра, аз не зная дали съм с ума си; струва ми се, че дишам не въздух — да! — не въздух… а някакъв пламък, който ме упоява… Аз те видях до себе си и редом стеоше нашия син…

Бистра. Вие бълнувате, Витанов. Опомнете се, приятелю; приятелю мой! Вие казвате, че ме обичате… Който обича — щади… Повторете, че ме обичате, аз искам да го чуя.

Витанов. Бистра, сърцето ми е било винаги за тебе.

Бистра. Ако е тъй, защо ме мъчите, защо ме плашите?

Витанов. Аз бих желал да умра за тебе и за моя син!

Бистра. Само него оставете! Гледайе мене, обичайте ме… Само Данаила оставете! Какво може да излезе от всичко това? Аз ще кажа, че вие сте луд; мислите ли, че няма да се боря? Ще се боря и ще победя. Вие не познавате една майка, когато иска да спаси гнездото си и щастието на своята рожба… Данаил е тъй привързан към Сава, те двамата тъй се обичат!…

Витанов. Неужели ти мене нямаш в сърцето си… ну, да оставим!… Мозъка ми кипи…

Бистра (отчаяно). Витанов, чуйте ме!

Витанов (я хваща за ръцете). Бистра…

Бистра. Едно време вие ме хванахте най-напред за ръцете и говорихте за тях… Но слушайте, оставете ми вашия адрес в София, аз ще ви пиша… (Той иска да й целуне ръцете.) Не… не, да! Целунете ги… Някога вие ги стискахте така, че аз се превих: пръстените бяха разкървавили пръстите ми. Сега аз съм привикнала на големите болки и търпя мълчаливо…

Витанов. Мила моя…

Бистра. Оставете ме вече. Всяка минута може да влезе някой. Идете си веднага. Така развълнувани, както сме и двамата… Идете си и аз ще кажа, че сте си спомнили за една много важна работа… То ще бъде странно, но все пак…

Витанов. Само една минута!

Бистра. Не, по-скоро… Аз ще дойда да ви видя утре на хотела; ще издебна време… тогава ще договорим всичко; сега — идете си…

Витанов. Искам да те притисна само веднъж до себе си.

Бистра. Не.

Витанов (я привлича). Само веднъж — и си отивам. Инак…

Бистра (мъртвобледна). Моля ви се… идете си веднага…

Данаил (влизайки). Ето ме и…

 

Бистра и Витанов се отдръпват един от друг; тя — като подкосена, а той — почти хладнокръвен. Данаил стои като вкаменен на прага.

 

Витанов. Влезте, момко!

Бистра (беззвучно). Витанов, заклинам ви…

Данаил. Защо да не вляза? Това е къщата на баща ми. (Пристъпва.) Но аз мисля… аз мисля, че други не е трябвало да влазят тук?

Витанов. Забележката ви е уместна, само че…

Данаил. Майко, не искам да те обиждам, но аз съм длъжен, в името на баща си, да кажа на господина, че той трябва… (решително) веднага да се махне оттук!

Витанов. Госпожо, той е прав, додето вие…

Бистра. Недейте ме разпъва накръст. Пощадете ме поне тая вечер.

Данаил (жестоко). Аз признавам, че изпаднах тук съвсем не навреме и на място. И затова все по-малко разбирам какво става около мене…

Витанов (свива рамене). Тем хуже для всех… Бистра, предоставям го тебе до утре! Лека вечер, Данаиле. (Излазя.)

Данаил (при тия думи на Витанова остава като зашеметен. След продължително мълчание той спира болезнен поглед върху Бистра). Майко, ще предупредиш ли татка? Аз не зная какво се тъкми, но пак… но пак те питам: ще предупредиш ли татка?

 

Бистра, застанала почти гърбом към Данаила, е навела глава, захапала кърпата си, и мълчи.

 

Данаил. Добре. Аз ще кажа като оня, който си отиде: лека вечер и — ще видим какво ще бъде утре.

Олга (го пресреща). Данаиле, аз наредих на етажерката всичките книги, които си донесъл … (недоумяваща, тихо). Какво й е на леля?

Данаил. Олга, кажи на татка, че аз няма да вечерям. Нека той не ме търси, защото ще си легна веднага. Не ми е добре от пътя.

Олга. Как така изеднаж?

Данаил (нервно). Остави ме сега на мира! (Излазя.)

Олга (готова да заплаче). Лельо, защо Данаил ми говори така? Лельо, защо плачеш…

Бистра (иска да се овладее). Аз ли? Не, не плача…

Олга. Не видях ли, че си бършеше сълзите! А… а къде отиде полковника?

Бистра. Отиде си.

Олга. Отиде си?… Той! той е казал нещо на Данаила и са се скарали. Заради мене е било, лельо, кажи ми!

Бистра (глухо). Няма нищо, Олга, успокой се.

Олга. Лельо, ти плачеш, защото ме обичаш… Аз бях разказала на полковника някои истории…

Попович (влазя). Най-после!… Господи, дреболии, а те занимават с тях по цели часове… Ще вечеряме ли? Данаил готов ли е? А Витанов де е?

Олга. Тоя господин Витанов се скарал с Данаила и си отишъл. И Данаила е сърдит, не иска да вечеря. Но аз ще се обясня с него още сега ! (Излазя.)

Попович. О-хо! Бистра, какво е станало? Ба, как изглеждаш ти! Скандал, що ли? Данаил — млад — се носи с такива идеи… Витанов също се забравя, помня го от едно време…

Бистра. Нищо няма.

Попович. Но защо Данаил е сърдит, защо полковника си отиде — и защо ти изглеждаш толкова зле?

Бистра. Нели занеш, че изобщо тая вечер аз не съм добре!

Попович. Да, но данаил е вече тук.

Бистра. Тъй. Той е тук. И голямата мъка е тук.

Попович. Бистра, какво значат тия дуи?

Бистра. Ако би могъл да не ме питаш; да не ти говоря…

Попович (я доближава). Господи, боже! Никога нникакъв облак не е имало на нашето небе, а тя трепере, като че гръмотевица е паднала върху нея…

Бистра (с примряло сърце). Желала бих да ти кажа, Сава, че те обичам днес повече от всеки друг път, и д ами повярваш.

Попович. А-а, нужно ли е това? Известно е то, Бистра! И няма защо да ми привеждаш доказателства. Мъчно можеш ме убеди в противното, т.е. че не ме обичаш.

Бистра слага глава на рамото му и изхлипва.

Нервите. Тия твои нерви! Ти почти бълнуваш. Аз почвам сериозно да се безпокоя. От година на година все повече и повече…

Бистра (въздиша). О, боже, мой.

Попович. Някоя дреболия, някакво пререкание между Данаила и Витанова и ти дохождаш до състояние да бълнуваш. Данаил ще ми разкаже всичко.

Бистра (трепва). Чакай още малко.

Попович. Ето пак!

Бистра. Ти криво ме разбираш, Сава, и аз страдам още повече. Може би… може би въпрос е за Данаила.

Попович. За Данаила?

Бистра. Ако някой поиска да ти го отнеме!

Попович. Да ми го отнеме? Какво говориш?

Бистра. Допусни това за минута…

Попович. Да ми отнеме Данаила — може ли друг освен смъртта? И тя не може? Смъртта никога нищо не може. Който е възмажавал като мене, сред природата — знае това. Поне аз го зная, Бистра!

Бистра. Ти си неизменен…

Попович. Но ти се измени, мила моя. И ти доказа, че по-често човек изменя на радостите, а не радостите нему.

Бистра. Аз те попитах за Данаила толкова сериозно!

Попович. Сериозно, Бистра?

Бистра. Да.

Попович. Какво да мисля тогава!

Бистра. Всичко!

Попович. Но Данаил е жив!

Бистра. Не зная дали няма неща, по-тежки от смъртта.

Попович. Моля ти се, Бистра, говори най-сетне. Какво заплашва Данаила? Как мога да го изгубя? (Туря ръка на челото си.) Той иска да ни напусне! Истина ли, нашия Данаил? Но кажи, защо? Ти мълчиш, значи, това е!… О-о, той се е сгодил, той се е оженил. И сега — сега иска да си отиде! Но какво има в туй? Туй не е най-голямото нещастие… Да, олга… Но между тях не е имало нищо особно!…

Бистра. Ох, ако беше това!

Попович. Не е това? Какво тогава? Някоя друга история, по-лоша? Например, каква? Данаил… Данаил не е способен на безчестия! По темперамент той е много горещ, но ми прилича в това, но не е способен за позорни постъпки, или, може би, в един благороден порив… за едно благородно дело — е станал жертва на някое мошеничество? Кажи! Аз нито ще го укоря; цялото си състояние ще дам за изкуплението му… Кажи! Не е ли това? Значи, не е това? Тогава… тогава някое убийство, може би, и сега той се спасява, бяга?… Ей сега ще видя…

Бистра (се изстъпва пред него). Стой! Аз съм виновната…

Попович (слисан). Ти си виновната? В какво, бистра? Моля ти се, говори!

Бистра. Данаил нищо не е извършил, аз съм грешната! Данаил ще си остане при тебе. Аз ще се махна…

Попович (ужасен). Ти ще се махнеш? (Стремително я хваща за раменете и я разтърсва.) Бистра! Мила моя! Познаваш ли ме? Аз съм Сава, твоя мъж, който те обича. И Данаил е тук — твоя, нашия Данаил — и нищо не се е случило!

Бистра (ридае). Аз не съм луда, Сава, и ти говоря в пълно съзнание. Може и да полудея, но още съм с ума си. Данаил ще остане тук, аз ще се махна. Една недостойна жена не трябва да стои под тоя покрив.

Попович (со спряно дихание). Обясни се … (Тръгва навън.) Ще повикам Данаила.

Бистра (се хвърля към вратата и застава на прага с блуждаещ поглед). Ни стъпка! Ти всичко ще узнаеш. Нека само поговоря няколко минути с него…

Попович. Бистра, остави ме…

Бистра. Стой тук, казах ти! (Пресипнала.) Или — или аз ще се хвърля през прозореца на улицата… Стой тук и чакай. Аз ще се върна и ти всичко ще узнаеш . (Излазя.)

Попович (отстъпва назад, оглежда стаята, прекарва ръка по лицето си и един стон се откъсва от гурдите му). Господи, господи, това сън ли е!

 

В стаята е притъмняло.