Георги Стоев
Любен Гоцев — истинският Кръстник (19)

ГЛАВА 18

Погребението на Димата Руснака се случи в най-отвратителния ден. Не беше студено, а неуютно — влажно и гнило.

Охранителите стояха като замръзнали по протежение на целия гробищен парк от двете страни на улицата. Всички имаха комутатори и през пет минути отговаряха стриктно на шефа на охраната.

Те също приличаха на гарги с черните си облекла. Тук-там ги разреждаше по някой полицай, който не смееше да вдигне дори поглед към тях. Бяха ги пуснали просто за присъствие.

Пред централния вход дремеха като нанизани на синджир шест-седем мерцедеса S класа. Собствениците им отдавна седяха по местата си в църквата, където щеше да се състои опелото. Никой не можеше да влезе без покана. Още повече вътре в гробищния парк бе разположен трети кордон с охрана — все здрави и мълчаливи момчета.

Отделно от тях неколцина бодигардове наблюдаваха внимателно околното пространство за снайперисти, а няколко мъжаги носеха куфарчета в ръце. Така наречените тапи, измислени, за да заглушават евентуално поставени бомби и да предотвратят взривяването им с джиесем сигнал.

Към един часа следобед през централния вход с 200 км в час влетя чисто нов „Мерцедес 600“, навлезе по алеята и спря на границата, до която свещениците позволяваха близост до църквата. Десетина бодигардове веднага се появиха с кевларени одеяла. Заградиха отвсякъде слезлия от задната врата нисичък мъж и с бавна крачка се придвижиха към църквата. Едва когато влязоха вътре, всички разпознаха Големия Маргин. Беше толкова блед, че създаваше впечатление за безплътност. Не поздрави никого. Кимна едва забелижимо на главния свещеник да започва опелото. Някак си потъна в черния си костюм, сякаш се скри в себе си.

Час по-късно шествието потегли към последното убежище на Димата. Момчетата с кевларените одеяла отново заградиха Маргина. Напредваха бавно, пък и нямаше закъде да бързат. Около тях се настани непоносима тишина и свещениците проправяха път през нея със своите кандила и песнопения. Пред гроба времето спря. Очакването да се случи нещо необичайно увисна във въздуха. И то се случи. Маргина внезапно разбута телохранителите си и се хвърли върху ковчега. Отвори го с един замах. Сетне започва да милва и да целува Димата, размаза му целия грим, раздърпа костюма му и накрая силно го прегърна:

— Ставай! — крещеше той. — Събуждай се, Дима! Не те пускам да ходиш никъде!

Тълпата замря. Никой не се осмеляваше да се намеси, най-малко неговите бодигардове.

— Заклевам ти се… — продължаваше да бие той. — Заклевам се в най-скъпото си — обърна се и изненадващо стана. — Заклевам се, ще те намеря, където и да си, Младене — вдигна юмрук Маргина, отдръпна се от гроба и без да поглежда назад, тръгна към колата си.

* * *

Октомври винаги е бил най-хубавият есенен месец в София. През деня слънцето грееше меко и някак си гальовно, а вечерно време лек ветрец от Витоша откъсваше по някой пожълтял лист от клоните на кестените. Улиците се изпълваха с хора. Повечето от заведенията все още бяха с изкарани маси по тротоарите, на които приятелски компании се черпеха с бира. Дъхът на отминаващата есен все още се чувстваше, но в късните часове вече се усещаше и полъхът на идващата зима.

Малко преди полунощ около дискотека „О’Азис“ до старата баня се забеляза някакво странно раздвижване. Първо пристигнаха две аудита. Едното спря на отсрещния тротоар и от него наскочиха пет яки момчета, а другото продължи да обикаля около района — надясно по „Мария Луиза“, сетне по „Симеон“, после по „Сердика“ и отново по „Екзарх Йосиф“. Две полицейски коли също се примъкнаха тихомълком и заградиха тротоара към входа на дискотеката. Едната откъм Халите, другата откъм банята. През това време по булевард „Дондуков“ с бясна скорост препускаше кортеж от три бронирани автомобила. В средата една S класа 600, в която Маргина закачливо си играеше със смъкващите се, по изключение за този тип бронирани автомобили, автоматични стъкла, за ужас на охраната си. Видимо беше в добро настроение. Отпред водеше джип G класа, пълен с охранители, отзад също го следваше подобен джип с още 5-има бодигардове. Бяха специално подбрани за случая. Всичките по два метра високи и широки като гардероби в раменете. Кортежът зави внезапно по линията на трамвая, излезе на „Екзарх Йосиф“ и закова пред заведението. Двата джипа заградиха мерцедеса така, че дори някой да стреля с гранатомет, снарядът да не достигне до него.

Охранителите извадиха кевлареното одеяло, измъкнаха Маргина от колата и с лекота го пренесоха до входа. Там той се отпусна, заприлича донякъде на нормален посетител, решил да се позабавлява през нощта. Както обикновено, панталоните му стояха като крадени, а сакото беше подбрано доста ексцентрично — жълтеникаво, на карета. Перчемът му изглеждаше доста разпилян, гривата отзад покриваше яката на сакото. Никой не смееше да задържи погледа си по-дълго върху него, затова той се хилеше глуповато и поздравяваше познати и непознати.

* * *

Спря се пред служебното сепаре и се здрависа с мен и Пехливанов по типичния си начин — сякаш се канеше да играе с нас канадска борба.

— Доживяхме да се видим!

— Доживяхме! — кимна Пехливанов. От известно време се беше напомпал и все повече заприличваше на културист с очертаващите се под тясната му риза бицепси и здрав плосък корем. Аз бях целият облечен в черно и с леко набола брада. Не казах нито дума.

Маргина потри ръце, изгърби се малко и се настани до нас. Охранителите му на секундата дръпнаха пердето и се наредиха отпред със скръстени ръце и дискотеката постепенно оживя.

— Имаш ли питие в колата? — попитах аз. — Да пратим някой да ти го донесе.

— Е, ще пия от вашето.

— Нали си уискаджия? Ние наливаме „Русский стандарт“.

— Нищо. Днес ще се присъединя към вас. Напрежението леко падна, макар че двамата с Пехливанов си давахме ясна сметка, защо Маргина се съгласи да пие от нашата водка. Все пак ние я бяхме опитали преди него.

— Момчета — изправи се той и по навик зае стойка, подобна на тази, с която се почваше схватката в борбата. — Дължа ви едно извинение. Четири години не сме се виждали.

— Пет — поправи го Пехливанов. — Пращаше ми измекяри за посредници.

— Пет да бъдат — направи се, че не е чул последното Маргина. — А ти защо не дойде на погребението? Пратих ти покана, бяхте приятели с Димата.

Жоро не отвърна нищо. Маргина разроши перчема си и спокойно продължи:

— Разбирам те, че не искаш да попаднеш в полезрението на ченгетата. В нашия занаят е така. Не можем да се видим живи, а мъртви — още по-малко. Какво да се прави.

Аз изобщо не се затрогнах от прочувствената му реч. Продължавах да гледам строго, като отпивах от чашата си от време на време. Едва когато мълчанието натежа на кантара, глухо се обадих:

— Пет години ни остави сами да водим битката срещу Младен, дори взе негова страна. А сега идваш при нас.

— Не съм взимал никаква страна, момче. Просто застанах до него като наблюдател. Аз съм си селянин човек, вие ме знаете. Не ставам за такива игри.

— Имаме сведения, че най-големите беди върху нас се стовариха именно от теб.

— И така да е било, хора сме, трябва да си прощаваме! Вие като ме наричахте шушумига, аз простих ли ви? Простих ви. Оттук насетне трябва да работим заедно, момчета.

— По какъв начин? — допих водката си на екс аз.

— Мисля, че още преди време ви пратих вест — ще финансирам всичко, но няма да се появявам лично. Ще ви пратя Баджо. Знам, че не е на вашето ниво, обаче смятайте, че каквото ви каже той, ви казвам аз. И ви повтарям — парата от мен — облегна гръб Маргина.

— Много мръсна вода се натрупа през тези пет години, Краси! Много помия — размърда раменете си Пехливанов.

— Така е, момчета! И ще ви кажа защо. Нали ме виждате, че не съм пил и не съм дрогиран — протегна ръце над масата той, за да се убедим, че пръстите му не треперят. — Всичките простотии, всичките безумия, които съм направил досега, са заради Жени. Оттук нататък я забравям завинаги. Имате ми думата. Заставам до вас срещу Младен с парите си и без да се интересувам какво мисли тя по въпроса.

— Каква е гаранцията, че отново няма да се поведеш по капризите й? — недоверчиво го погледна Пехливанов.

— Ще ти кажа — наля си пълна чаша с водка Маргина и я обърна на екс. — Сега, като си признах, нали може да пийна?

Мълчанието отново се възцари на масата. Ние бяхме доста смутени от тази изненадваща изповед, пък и нямаше съмнение, че я чуваме първи. Маргина не си падаше много по приказките. Разполагаше приблизително със стотина думи, които му стигаха да си върти бизнеса, но за всяка друга тема полагаше неистови усилия, докато го разберат. Личеше си, че е изтощен.

— Използвах една изпитана терапия, момчета! — изтърси без никаква подготовка той. — Правил съм много тройки с нея и с някои от нейните момичета, но този път извиках Баджо. „Ще те…?“ — показах й го аз — „Защо не? — зарадва се тя. — Какъвто и кур да ми дадеш, все е добре! Десет години само теб гледам“.

— И натаковахте ли я? — полюбопитствах аз.

— Натаковахме я! След което, ако щете вярвайте, ми мина. Не ми пука за нея.

— Сериозно ли говориш?

— Ей на, честен кръст! Това е истината.

— Нещо не те разбирам, Краси! — намеси се Пехливанов. — Искаш да ми кажеш, че за всичко е отговорна Жени Калканджиева? Някак си не ми се връзва… Ти си сериозен мъж.

— Че това какво ми пречи да се влюбя? — извъртя глава към него Маргина.

— Нищо — сви рамене Жоро и го погледна с възхищение.

Аз също се почувствах някак си особено. Изповедта му бе потресаващо искрена дори и за него. Обикновено не показваше чувства. Кой знае колко време бе крил мъката си под маската на Големия бос.

— Загубих Димата — смени темата той. — Знаете, момчета, колко трудно допускам някого до сърцето си. Но като го приема, то е за цял живот. Него го бях приел — извади кърпичка и избърса сълзите си. И Жени съм я приел, но както вече казах — за миг долових твърда нотка в гласа му, — мина ми! Носиш вина за смъртта на Димата — втренчи се в мен.

— Знам — удържах на погледа му.

— Краси… — сложи ръка на крака му Пехливанов. — Жоро само му разказа как едни турци хвърляха по нас пиратки. Смяхме се много.

— По моя край много смях не е на хубаво — заби поглед в земята Маргина.

— Ти вярваш ли в това? — загледах се в него с известна доза тъга. Предпочитах да срещна враждебния му поглед, отколкото да отправя взор, впит в краката си.

— Не вярвах — потри върховете на обувките си една в друга. — Ама, ей на, случи се… Излязъл от онова шибано кафене… как му беше чоглавото име?

— „Ъпстеърс“ — услужливо му подсказа Пехливанов.

— Бил точно с десет души охрана — сякаш не го чу, — ама нали не им даваше да го пазят, ходеше пред тях.

— Беше горд.

— Ама мъртъв! — този път реагира Маргина. — Помислил си е, че и него някой го ебава с пиратки…

— Краси, одеве, като дойде, останах с впечатлението, че е за добро — прекъсна го Пехливанов. — Сега се опитваш да ни качиш вина…

— Не бе… Аз на нищо ли нямам право? Ни да се влюбя, ни да тъгувам…

— Самоизмъчваш се, като си припомняш случката! — сякаш се опита да му вдъхне кураж Пехливанов. — Брат ми Любен е бил в кафенето, разказа ми я. Куршумите светкали в краката му, вече притъмнявало. Явно наистина се е объркал, че са пиратки, защото разбутал охраната и започнал да гледа злобно към терасата…

— Беше си повярвал — тихо прошепна Маргина.

— Сигурно. Надявал се е, че ще опердаши виновника.

— Явно е зле, защото изведнъж се е строполил, разказа ми още същата вечер брат ми.

— Е, тогава са го уцелили в сърцето — разгърна отново кърпичката си Маргина.

— Защо се забави толкова дълго време в чужбина? — включих се с въпрос в разговора.

— Сигурно му се е усладило… Тук това живот ли е? Не можеш да стъпиш на тротоара. Може и Господ да е намерил там… — някак несвързано продължи Маргина.

— Че той беше атеист, бе! — невярващо се втренчи Пехливанов.

— Защото не искаше да вярва в тоя, нашия… местния Господ! Не може да е само секс… Т’ва са много години, щяха да си омръзнат.

— Лошо ли ти е, Краси? — втрещи се съвсем Пехливанов, вече не можеше да улови връзката в думите на Маргина.

— По-добре съм, даже съм напът да се оправя… напълно! Щото вече не мисля да ходя да се моля… на Господ! На тоя, нашия де… Край, дотук бях с него!

Пехливанов се опита да ми направи знак, че вече е достатъчно разстроен и да не му обръщам внимание. Улови го веднага.

— Не съм луд, момчета! — усмихна се Маргина. — И да не съм ви чул да се оплаквате… Няма от кого. Вие си нямате Господ!

— Нали и ти вече няма да ходиш при него? — изстрелях напосоки въпроса си. Вече започваше да ми писва. Разбирах, че е добре, но явно се гавреше с нас.

— Няма. Мисля да си го върна, там горе на небето! — натисна леко радиостанцията си, колкото да се появи охраната. — Хвърли ми вода!

Момчето след миг подхвърли бутилката и Маргина ловко я улови. Пресуши я почти до дъно. Изправи се. Ние не помръднахме.

— Е, аз ще тръгвам! K’BOTO СЪМ казал, си остава… Всичко ще минава през Баджо. Вижте там… ако можете да откриете Младен!

— А Жоро Илиев?

— Казал съм ти още преди осем години — погледна ме закачливо Маргина.

— Тогава офертата ти беше двеста хиляди марки.

— Да ги направим евро, а? — намигна ми.

— А кой ти е Господ? — вече бях схванал — хем си е в час, хем не ни ебава.

— Генерала.

— Бойко ли, бе? — изненада се Пехливанов.

— Любен Гоцев.