Пейо Яворов
Покаяние

Отрекох те, проклех те някога, о боже,

и ето ме повергнат в прах…

Не милост осенява грешното ми ложе:

чрез твоята жестокост те познах!

 

Обичам аз — и страдам… И страданието към омраза

не е ли зов?

Ти с обич и омраза духом ме проказа, —

проказата нарекох аз любов.

 

Самотно ми е: чувствувам пустинята въздушна

и слънчевия жар!

Природата сияе мрътво равнодушна…

Защо съм посред нея жива твар?

 

Аз любя, но не искам, не мечтая!

И само знам —

аз знам началото; не виждам края,

не виждам и не питам що ме чака там.

 

От много върхове надничам, спущам се по

всичките наклони

и в бездната се губи моя път.

 

Навън окото сълза не порони; вътре сълзите ми

        оживяха скорпиони

по жилите ми гмежно се влекът.

 

Отрекох се, проклех те, господи… и ето ме

        сред пъкъла, и ето ме — сред пламък

вопия аз:

Кажи, кажи сърцето ми да стане камък —

и нека ме приспи навеки мраз!