Рафаел Ферлосио
Алфануи открива света (32)

Четвърта глава

За бабата на Алфануи

Бабата на Алфануи живееше на втория етаж на къщата и за да се качиш при нея, трябваше да минеш през вътрешния двор. Дворът бе заграден откъм улицата със зид с голяма порта, а от останалите три страни — с къщите на съседите. Една асма покриваше каменната стълбичка с желязно перило, която водеше към горния етаж. Стълбата завършваше с площадка, дълга като балкон, и тя покрита от лозницата. Вдясно, през малка ниска вратичка се влизаше в жилището на бабата.

Стаята бе с нисък таван, варосан преди много години и сега покрит с лишеи. Срещу вратата имаше малко прозорче. Широкото и дълго легло на бабата беше от тъмно дърво. Възглавето на леглото опираше в лявата стена. На нея, над възглавницата, бе окачено маслинено клонче. До прозореца се намираше кресло люлка с две сплескани възглавници: едната за облегалото и другата за седалището. В средата на стаята имаше масичка, а край стените бяха наредени седем ракли. Раклите бяха различни по вид и по големина. В единия ъгъл стоеше метлата, а в другия леген върху масичка и казанче. На стената, срещу маслиненото клонче, висеше черна ловджийска пушка и голям джобен часовник, окачен на верижка. Подът беше покрит с бели и черни плочки.

Бабата на Алфануи мътеше пилета в скута си. Боледуваше от една треска, която траеше двадесет и един ден. Щом заболееше, тя сядаше на люлеещия се стол и покриваше яйцата с ръце. От време на време обръщаше яйцата, по не се помръдваше от стола си, нито през деня, нито през нощта, преди да се излюпят. Тогава треската й минаваше, но й ставаше страшно студено и тя се мушваше в леглото. След като се позатоплеше, тя ставаше отново и сядаше край мангала. Така я тресеше десет пъти в годината. Дойдеше ли пролет, всички деца от селото й донасяха яйцата, които намираха по полето. Бабата се сърдеше, защото й се струваше несериозно да мъти яйцата на горските птици заедно с кокошите яйца. Но децата й носеха шарени, сини, кафяви, зелени и розови яйца. „Това, за да видя каква птича ще излезе“ „Тези, защото искам да си отгледам гугутки.“ „Това, защото майка му го е изоставила.“ „Тези, защото ги намерих на моя покрив“ „Тези, защото искам да видя каква гадина ще се измъти.“ „Това, защото искам да си имам птиченце.“ И накрая към петнадесетте кокоши или патешки яйца, които бабата обикновено мътеше в черния си скут, се прибавяха понякога още петдесетина от тези разноцветни пролетни яйца.

— Неприятности, само неприятности ми създавате! — крещеше бабата.

Всъщност бъркотията настъпваше едва на двадесет и първия ден. В единадесет часа сутринта стълбата и площадката се изпълваха с момичета и момчета, които чакаха бабата да отвори вратата и да им раздаде птичетата. Бабата ги караше да чакат дълго и децата играеха и вдигаха шум по двора и по стълбата. И всеки път, когато чуеха, че бабата се раздвижва в стаята, настъпваше напразна тревога. „Ето отваря вратата! Показа се!“ — по все не идваше очакваният край. Най-после, към обед, бабата отваряше вратата. Всички се струпваха на входа, блъскаха се, за да застанат по-напред. Бабата помнеше кое яйце на кого е и никога не бъркаше. Докато децата стояха на прага, бабата раздаваше птичетата: „Ето ти твоите гугутки. Твоето беше от кукувица. Твоето — от дрозд. Твоето — от лястовица. Твоето — от синигер. От твоето се излюпиха смокове“ — и детето протягаше ръце и отнасяше пет черни смокчета. Но пази боже, някой да не беше доволен. Всеки трябваше да отнесе своето. Нищо не възмущаваше толкова бабата колкото прищевките.

— Е, какво, гнусиш се да ги вземеш ли? Поне не го показвай пред мене, след като съм ги държала двадесет и един ден в скута си и съм им давала от своята топлина. — И продължаваше: „Твоите са от кос. Твоето — от кадънка. В твоето имаше гущери.“ Скоро дворът се превръщаше в разменна борса. Ако някой искаше да има чучулига, а се беше излюпило друго птиче, търсеше дете с чучулига и му предлагаше да се разменят. Избухваха кавги. Бабата се сърдеше отново.

— Хайде, марш на площада! Тук няма да ми правите търговия — викаше тя.

Но напразно се мъчеше да ги изпъди. „В твоето яйце нямаше нищо, то не беше оплодено“ — казваше внезапно тя на момиченце с голяма бяла панделка на косата и то си тръгваше отчаяно и разплакано с празна кошничка. Бабата не се трогваше. Накрая пак се разгневяваше. След като беше мътила яйцата с такова търпение цели двадесет и един ден, нямаше ли право да се възмущава?

— Да не сте стъпили тука друг път! Никога вече! Всяка година все същите разправии! А след това не се и сещате за бабата. Една суха курабийка не се сещате да й донесете, а камо ли да й дойдете на гости. Вън, вън! Ще ви дам да се разберете догодина!

Но следващата година, напролет, бабата се радваше безкрайно, че все още е жива. И цялата история се повтаряше.

Бабата беше висока и слаба. Имаше бели коси и не ги вчесваше никога. Обличате се в черно, я в прасеца на крака й живееше дървесен червей. Червеят преяждаше костта й и нощем стържеше ужасно. Пищялът на бабата обаче беше толкова твърд и сух, че червеят не смогваше да го прояде. Тя слагаше на пищяла си парцал, натопен в разтвор от мащерка и кипарис, и приспиваше така червея. Затова прасецът й беше целият позеленял. Бабата не излизаше никога, но посрещаше много гости у дома си. Долният етаж беше също неин и тя го даваше под наем. Наемателите й се грижеха за нея и носеха храна.

Ето какъв живот водеше бабата по бащина страна на Алфануи, която мътеше пилета в скута си, имаше в двора си мискетова лозница и все не умираше.