Пейо Яворов
Затмение

Горко ти. Неволно може би,

        неволно, но внезапно потъмняла,

моята любов ти днес уби.

        И горко ти, жена. Бездихно занемяла,

и стоиш и гледаш. Туй е тя,

        невинната: как хубава изглежда

в накит от увехнали цветя!

        И те са твои: първата надежда

ти през май и беше дала с тях…

        Любувай се. Тя сякаш е заспала

Устните и дишат още смях.

        Тя сякаш спи засмяна под воала

на лазурния си майски блян…

        Продумай и: не ще се тя събуди,

мрътвата навеки. Да, без свян

        най-тихо с нея се прости: без луди

викове на укор или жал…

        Заслужва тя, в прегръдките на гроба,

помена с добро: тя бе кристал

        от чистота. Заслужва тя без злоба

спомена в сърце — и той ще тлей

        в сърцето ти, навеки люта рана…

Взирай се. Тя тъй ще оживей,

        от светла нежност цяла изтъкана,

призрак в твоите следи. Сама,

        къде ще бягаш ти? Уви, където

можеш и намериш: и в тъма,

        и в светло се укрий… Търси сърцето

майчино, търси на мъж любим

        прегръдките: търси навсъде… Няма

да намериш мир — в отровен дим

        всегда и вред… От пъкъл по-голяма

бездна разкаяние: тъй нов

        живота-път те чака… В горест няма,

аз ще жаля тебе и любов, —

                        своята любов!