Теодор Траянов
Раздвоена надежда

Забравени мечти са изминат път покрили,

в отблясъци минутни аз виждам нечий грях,

възсепнати страдания, гнездо в душата свили,

като лица въздушни изчезват с пръв замах.

 

Над мене ярко светят съзвездия и мили

градини ми припомнят, що някога видях,

що моя път превърна в гробове и могили,

в прокобни съчетания, в суетен стрем и прах.

 

Съдбата вече трябва еднъж по моста тесен

да се размине с мене, та в пропастний порой

да хвърля свойта чаша, нектарът с яд размесен,

 

и, може би, ще вкуся молитвен чист покой,

а, може би, да зърна, над мъртва скръб надвесен,

лика на нова пролет, лъча на сетен зной!