Теодор Траянов
Златен съд

О, знаех аз, че твойта обич тиха

душата бурна ще успокои!

Задряма тя, когато я покриха

с блаженство чисто светлите струи.

 

Потънала сред тишина безбрежна,

тя своя лик в окото ти съзря,

скръбта й жадно пи утеха нежна

от златни съд на твоята зора.

 

Отмина ти, а тя те още чака

и вредом търси твоите черти,

гадае нощем по звездите знака,

че тук отнове ще се върнеш ти.