Теодор Траянов
Елегия на зората

Зората ще пристъпи, усмивките й чудни

ще греят като пламък в свещен корален съд,

ще кичи с бледни рози мечтите непробудни

и с горест ще ги милва, за пръв и сетен път.

Събуден из вълните на ледно отчаяние

смирено ще пристъпя към твоя чист покой,

сърцата разделени неземно обещание

наново би венчало с предсмъртна жал и зной.

 

Уви! Тук зимна вечер душите ни приспива

и техний плач заглъхва от никой бог нечут,

погребаната обич блуждаещ лик отвива,

отсянка се понисва в самотност, без приют.

Над странните ни кули тя с бавен ход минава,

с воал прозирен милва умрелите звезди,

в ответ дълбоко бликат напеви на забрава,

избликват и замират по нейните следи.

 

Пред яркия ни повик спокойна вис тъмнее,

пред молещ взор играят безброй кристали сняг

дълбоко в тишината отсянка се люлее,

тя своя гроб ли търси, към нас ли идва пак?

Душите ни издъхват под царствена порфира

(бял огън сякаш гасне по снежна степ развян),

над тяхната агония звучи въздушна лира,

далечно скръбно ехо на химна възмечтан!