Теодор Траянов
Смърт

Потъва есенния ден последен,

зад приказни далечни планини,

по черните безкрайни равнини

отпадат сънища със образ бледен.

 

Из мрачините вятърът понесен,

замлъкне, ту подхване зимна песен.

 

Подемат се надгробни песнопения,

зад планини загасва жъртвен плам,

напразно погледът предсмъртен там

гадае свойте тайни нерешени.

 

Смъртта надниква, лист по лист се рони,

скрибуцат, глухо стенат голи клони.