Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (7)

Глава 6

На път към сградата „Крайбрежна кула“ в четвъртък сутрин се отбих в библиотеката на булевард „Мичигън“. Намерих един атлас в секцията за екскурзии и разгледах картите на Нова Англия. Имаше градове на име Ханаан по целия изток — в Кънектикът, Ню Хемпшир, Вермонт, Мейн и Ню Йорк. Дори в Мисисипи имаше Ханаан. Но нямаше такъв град в Масачузетс. Разгледах историческия отдел и проверих съдържанието на няколко книги за колониална Америка. Никъде не споменаваха за Ханаан, Масачузетс. Прегледах всичките речници. Не пишеха за Ханаан, Масачузетс.

Пресякох парка „Грант“ в посока към „Крайбрежната кула“, примигвайки от силното сутрешно слънце. Една двойка играеше тенис на централния корт. Жената, с гръб към мен, бе с телосложение като борец и държеше ракетата в двете си ръце като луизвилски пистолет. Противникът улавяше дивите й удари с нееластичните движения на човек на средна възраст. Облегната на електрическия стълб, ги наблюдавах няколко минути. Един гълъб се перчеше наоколо, накланяйки глава.

Тридесет ярда по-нататък парков служител методично набождаше на стоманена пръчка хартиени чаши и друг боклук и го събираше в черен пластмасов чувал. Наблюдавах играта на тенисистите, докато жената прехвърли топката в съседния корт, и после продължих пътя си към „Крайбрежна кула“.

Портиерът се обади на С. Рейнолдс по домофона, говори с нея кратко и после ме пусна да вляза. Качих се в асансьора с огледални стени до осемнадесетия етаж и слязох в коридор, покрит с мокет. Вратата на асансьора се плъзна зад мене беззвучно. Натиснах звънеца на апартамент №185.

Тя отвори вратата и аз се представих. Подадохме си ръце. Бе красива с хубостта на Средния запад. Изваян нос с лунички, нацупени устни, идеално бели зъби. Сините й очи бяха все още подути от сън, а русата й коса частично бе закрита с цветна кърпа. Около двадесет и пет годишна бе.

— Влезте, мис Голд — каза тя, усмихвайки се сдържано. — Чувствайте се като у дома си.

Бе облечена със стара синя кадифена рокля, поне с два номера по-голяма. Босите й крака се виждаха под роклята. През малък коридор влязохме в хола.

— Ще направя кафе — каза тя. — Искате ли? — Разбира се. Благодаря.

— Как го пиете?

— Чисто. Можете да ме наричате Рейчъл.

Тя ме погледна втренчено и лицето й се отпусна малко.

— Аз съм Синди.

Остави ме в хола и се отправи към модерната си бяла кухня. Бар разделяше двете помещения. Холът бе светъл и весел. Два приятни бостънски папрата се извисяваха около прозореца, а двойка палми арека обграждаха фотьойла. Белите стени бяха украсени с картини от художествени изложби в хромови рамки.

— Тук е много приятно — казах аз, любувайки се на извивките на плажовете около Златния бряг.

Седнах и започнах да разлиствам списанията, разпръснати на масичката за кафе от стъкло и хром. Синди имаше еклектични вкусове. Разглеждах броеве на „Ню Рипъблик“, „Вог“, „Пентхаус“, „Нюзуик“, „Деделюс“, „Ню Йоркър“, „Америкак скулър“, „Харвард лоу ревю“.

— Готово е. — Тя донесе две чаши с димящо кафе и ми подаде едната.

— Благодаря.

Седна на фотьойла, отпи една глътка от чашата си и я постави върху масата. Облегна се назад и пъхна ръцете си в дълбоките джобове на роклята си.

— Работила си с Греъм? — попита тя.

— За кратко.

— „Ботълс и Канс“?

— Да. Откъде знаеш това?

— Греъм бе специалист по съдебните спорове. — Тя отпи още една глътка от кафето и се облегна назад, държейки чашата в скута си. — Понякога те ми говорят за техните съдебни случаи и аз ги слушам.

Тя обърна глава към прозореца.

— Беше ли той тук през нощта, когато почина?

Тя извърна глава и ме погледна втренчено.

— Това въпрос ли е?

Присвих рамене.

— Само частично. Записите в регистрационната книга на болницата сочат, че е бил взет оттук.

Тя отново се обърна към прозореца.

— Е, добре, това е истина. Той бе тук. Аз повиках линейката.

— Връзката ти с него бе, така да се каже, професионална — изрекох аз.

— Точно така — каза тя. Големите й очи бяха тъмносини, почти виолетови.

— Говорил ли е някога за професионалната си работа?

— Не много — отвърна тя. — Затова ти отговорих, че няма да мога да ти помогна много.

— Би ли имала нещо против, ако ти задам няколко въпроса? Опитваме се да открием някои неща.

Синди кимна утвърдително.

— Разбира се. Започвай.

Тя повдигна дългите си стройни крака и ги постави на масата.

— Кажи ми, още ли работиш в „Абът и Уиндзър“?

— Само за този случай. Напуснах фирмата преди няколко години.

— Защо?

— Трудно е да ти обясня — казах аз. — Бе сякаш единственото правилно нещо, което можех да направя.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Имаше множество дребни неща.

— Какви?

— Клиентите. Всички тези големи юридически компании, борещи се да спечелят още пари. — Присвих рамене. — Беше тривиално. Затова реших да започна да работя сама, да имам своя собствена практика.

— Звучи благородно и много истински — каза тя, усмихвайки се. Имаше трапчинки.

Аз също се усмихнах.

— Предполагам, че си права.

Отпих от кафето.

— Най-вече бях отегчена. Знаеш ли поговорката „Да бъдеш и едновременно да не бъдеш в рейса“?

— Разбира се.

— През четвъртата година, докато работех в „Абът и Уиндзър“, разбрах, че съм вън от рейса. На някои хора им харесва това — да седят край пътя и да се подиграват с всички пътуващи в рейсовете, минаващи покрай тях. — Въздъхнах. — Това не е добър начин да се живее. Накрая единственият зрител на представлението си ти самата. Много е депресиращо. Когато разбрах, че съм вън от рейса, реших да си намеря друг.

— Успя ли? — попита Синди.

— Така мисля. Имам добра практика, интересна работа, почтени клиенти, не трябва да се прекланям пред старшите съдружници. Все още не е рейс. По-скоро като вагон на метрото.

Синди се усмихна.

— Съжаляваш ли?

— Малко. — Отпих от кафето си. — Понякога искам да имам някой млад сътрудник, който да се занимава с юридическите изследвания. Но аз харесвам да работя за своя сметка. Особено когато в съда противник ми е фирма като „Абът и Уиндзър“.

Тя поклати глава, усмихвайки се.

— Това е добре за теб. — Синди отпи още кафе и после сбърчи вежди. — И така, защо си тук?

— „Абът и Уиндзър“ се занимават с наследството на Маршал. Те ме наеха, за да изясня някои неща. От колко време познаваш Маршал?

— От около две години.

— Колко пъти вие двамата… е, сте се виждали?

Тя замълча за момент.

— Приблизително два пъти месечно през последните шест месеца. Всяка втора сряда на месеца. Преди това — веднъж месечно.

— За какво си говорехте?

Тя се усмихна.

— За всекидневни неща, просто обичайните приказки. За времето, за новините. Понякога той говореше отвлечено за някой свой съдебен случай — даване на показания под клетва, за апелативни спорове, исковете на „Ин ре Ботълс и Канс“.

— Споменавал ли е някога нещо за Ханаан?

— Ханаан? — Тя се намръщи, докато мислеше. — Не, до колкото си спомням.

— А за домашно животно?

— Не.

— Някога чувала ли си за домашно животно на име Ханаан?

Тя поклати отрицателно глава.

— Никога не съм чувала за Ханаан.

— Спомняш ли си нещо друго, за което сте си говорили? Каквото и да е? — попитах аз.

— Не, не си спомням. — Тя замълча за момент. — Когато се срещнахме за първи път, той ме разпитваше за конкурса. Не знам защо се интересуваше.

— Какъв конкурс?

Тя се изчерви.

— Конкурсът за красавици „Мис Съединени щати“.

— Не те разбирам.

— Аз участвах в него, Рейчъл. През 1985 година. Преди да срещна Греъм. Заех третото място.

— Да не се шегуваш?

— Не. През 1985 година бях „Мис Илинойс“. — Тя се усмихна.

— Поздравявам те.

— Все едно, че е било през някой друг живот.

— В много такива конкурси ли си участвала?

— Оттогава не. — Тя допи кафето си. — Започнах славната си кариера на шест месеца. Обявиха ме за най-сладкото бебе в Пеория. Нали знаеш конкурсите, които вестниците спонсорират и публикуват снимката на „най-сладкото бебе“, което обикновено се усмихва широко с беззъбата си уста.

— Велико е.

Синди се изправи.

— Ще донеса мляко и плодове. Гладна ли си?

— Не, благодаря.

Тя замълча за момент и после се усмихна.

— Ще ти покажа нещо.

Отиде до спалнята и донесе оттам албум, пълен с вестникарски изрезки и снимки, и го постави върху масичката за кафе. Името й бе изписано със златни букви на обложката: Синтия Ан Рейнолдс. Тя се наведе напред и разтвори албума на първата страница.

— Наслаждавай се — каза тя, сочейки първата страница. — Ще се върна след малко.

Облегнах се на дивана и се вгледах в избелелите вестникарски изрезки от „Пеория нюз“. „СЙНТИЯ — НАЙ-СЛАДКОТО БЕБЕ НА ГОДИНАТА“ бе заглавието над първата снимка, показваща едно усмихнато голо бебе с панделка на врата, легнало по корем. До снимката с ръка бе написано следното: „3/12/63 П.Н. — Синтия извоюва първата си награда! Това е само началото за моята сладка принцеса!“

Синди се върна с чаша кисело мляко и ябълка. Отряза си парче от ябълката, след като седна по турски на дивана. Разгъна роклята си върху скута си.

— Майка ми — обясни Синди, сочейки надписите. — Последната от майките, любителки на конкурси. Тя планира тотално кариерата ми. На пет години ходех на уроци по степ заради кръга от конкурса, в който ние показваме уменията си. Козметици, уроци по танци, уроци по сценично поведение, уроци за манекенки и какво ли още не. Вечер заспивах с мисълта за предстоящите конкурси.

Тя поклати глава.

— Майка и аз мислехме само за това. Тя напълни този албум с вестникарски изрезки. Миналата година почина и аз го прибрах.

— Сигурно е била горда с теб.

— Разбира се. Аз бях красивата принцеса, каквато тя никога не е била. — Нотка на горчивина се прокрадваше в гласа й. — Класически случай, нали? Страхливите бащи правят синовете си войници, а грозничките майки дъщерите си — кралици на красотата.

— Майка ми искаше от мен да се омъжа за добър еврейски лекар — изрекох аз. — Все още го желае. Баща ми иска да се науча да приготвям цим^[1] като майка му.

Бавно разгръщах албума. Малката Мис Пеория на пет години, облечена в къса рокля, кожени сандали и сламена шапка. „Кралица на деня“ в лагера „Валвал“. „Кралица на абитуриентките“ от средното училище в Пеория. И тогава настъпва големият ден. „Мис Южен Илинойс“, „Мис Корнбелт“, „Мис Хартленд“, „Кралица на Илинойския университет“ и най-накрая „Мис Илинойс“. За всеки от конкурсите майка й бе събирала вестникарските информации, а до тях бе записвала бележки, завършващи с удивителен знак: „Успяхме! Моята принцеса бе чудесна! Съдиите я харесаха!“

— Това е забележително — казах аз. — Наистина ли танцуваше степ на конкурсите?

— Разбира се. Когато бях малка, това бе твърде приятна гледка. Щом пораснах, мъжката част от журито се прехласваше по танца ми. Голямо друсане падаше.

Обърнах на последната страница. „Мис Съединени щати“. Заглавието на вестникарската статия бе: „НОВАТА МИС СЪЕДИНЕНИ ЩАТИ Е КОРОНЯСАНА; МИС ИЛИНОЙС ЗАЕ ТРЕТОТО МЯСТО“. На снимката Синди прегръщаше току-що коронясаната кралица. Поражението бе твърде силно за майка й. Нямаше бележки, възклицателни знаци. Само инициали: „7/28/85 Ч.Х.Т. — Трето място“.

— Какво означават съкращенията Ч.Х.Т.?

— Вестник „Чикаго хералд трибюн“. Оттам е вестникарската изрезка. От броя на двадесет и осми юли.

— Тогава е рожденият ми ден. — Прочетох статията. — Трето място. Не е лошо.

— Бях щастлива, че не е четвърто място. Блокирах по време на конкурса.

— Какво се случи?

— Бях достигнала до финала. Следваше кръгът, в който ни задаваха един въпрос. Замисълът е да се покаже кой запазва очарованието си при това напрежение или нещо подобно. Което е глупаво, защото ти отговаряш по един и същи начин независимо от въпроса, който са ти задали.

— Не те разбирам.

— Предварително планираш отговора си. Нещо патриотично и сълзливо.

— Ти направи ли го?

— Разбира се. Моят беше за социалните работници в болниците за деца, страдащи от рак. После, независимо от въпроса, отговорът ми бе този. Ако ме попитаха за моите бъдещи планове, щях да отговоря, че искам да съм социален работник и т.н., и т.н. Ако ме попитаха какво бих направила, за да бъде тази страна по-добре, моят отговор щеше да бъде, че ще обучавам социални работници за тази сфера и т.н., и т.н. Ако ме попитаха какво ще правя по време на царуването ми като кралица на красотата, щях да отговоря, че ще посещавам болниците за деца, страдащи от рак, и т.н., и т.н. Схващаш ли идеята? Абсолютни глупости, произнасяни с треперещ глас.

— Окей — казах аз, усмихвайки се. — Какво стана после?

— Конферансието обяви името ми и аз се приближих до микрофона. Той каза няколко ласкателни думи, а после прочете въпросите. „Синтия — Попита той, — ако извънземен се приземи в центъра на родния ти град и те помоли да му покажеш нещо, което символизира духа на Пеория, какво би му показала?“ Въпросът бе лесен. Имах готов отговор. Нали знаеш, щях да заведа извънземния при болните от рак деца и т.н., и т.н. Но отначало аз не казах нищо.

Тя се намръщи, като сбърчи носа си.

— Бе много странно. Някога случвало ли ти се е да говориш с някого и изведнъж да започнеш да чуваш собствения си глас? Сякаш се гледаш отстрани, гласът ти звучи странно и думите губят смисъл. Или докато говориш с някого, изведнъж забелязваш косъмчетата, излизащи от носа му, или потта по горната му устна, или дори се виждаш отстрани как говориш с него.

— Случвало ми се е.

— Е, нещо подобно стана тогава. Започнах да мисля, което, повярвай ми, винаги е лошо при финалистките. Осъзнах, че животът ми съзнателно е бил насочван към този глупав въпрос, зададен ми от една мижитурка. Всичките тези години, всичките тези конкурси, всичките разговори с майка ми, всичките тези часове, през които се усмихвах, казвах мили неща, усмихвах се и отново продължавах да повтарям тези глупости. Изведнъж всичко това ми се стори нелепо. Не можех да си спомня въпроса, който ми бяха задали. Нещо за извънземното пространство. Ако ги помолех да го повторят, изгарях. Съдиите знаят, че това е най-старата уловка, с която печелиш време, за да помислиш върху отговора. Затова отговорът ми се базираше на въпроса, който мислех, че са ми задали. „Ако съм космонавт и кацна на друга планета — изрекох аз, — ще построя отделение за болни деца от рак и ще прекарам живота си като социален работник сред малките инопланетяни, за да им разказвам колко прекрасен е животът в Америка.“

— И? — И двете се засмяхме.

— О, конферансието млъкна за момент и ме погледна странно. След това каза: „Не е ли чудесно. Благодаря ти, Синтия.“ Погледнах към съдиите и знаех какво си мислеха: „Тази е или глуха, или луда, или и двете.“ Така че… — Тя присви рамене. — Аз загубих.

— Е, поне си била сред петте финалистки. Освен това си спечелила третото място.

— Да, предполагам. — Тя се подсмихна. — Представи си колко нещастна е била четвъртата, когато е разбрала, че аз печеля третото място.

Затворих албума и се облегнах назад.

— Знаеш ли, това е твърде…

— Права си. Как приятно момиче като мен е навлязло в този бизнес?

— Нямам право да те питам.

— Ти си абсолютно права, Рейчъл. Нямаш право. — Тя се подсмихна. — Но се обзалагам, че искаш да знаеш, нали?

— Ами аз съм учудена.

— Повярвай ми, в моето падение няма нищо специално. Една година преди конкурса се преместих и започнах да работя като фотомодел в една тукашна агенция. Три месеца след конкурса агенцията бе дадена под съд за нелоялна конкуренция или нещо такова. Някои от моделите трябваше да свидетелстваме в съда. Адвокатът на агенцията се срещна с мен един ден преди да дам показания в съда, за да ме подготви. Той бе хубав мъж, около петдесет и пет годишен. Покани ме на вечеря. След това го поканих да се качи за едно питие. Прекарахме заедно нощта, а на сутринта той си бе тръгнал, преди аз да стана. Предполагам, че е трябвало да измисли някакво обяснение за пред жена си. Когато се събудих, намерих две шумящи стодоларови банкноти върху другата възглавница.

— Господи!

— Не можех да повярвам. Разбира се, че бях лягала с мъж, но само за удоволствие. Никой не ми беше плащал. Не знаех далида съм наранена или нещо друго. Просто оставих парите в гардероба си. Няколко дни по-късно друг адвокат от същата юридическа фирма ми се обади и се заинтересува дали съм свободна вечерта. Попитах го откъде знае името ми и той ми отговори, че първият мъж ме е препоръчал. Отказах на този мъж, и на следващия също. Продължавах да казвам „не“. Поне през следващите няколко месеца. Отегчавах се да бъда модел. Нямах много ангажименти. Казваха ми, че гърдите ми са твърде големи. — Тя присви рамене. — Накратко, накрая приех да обядвам с един от тези, които ми се обаждаха. Само обядвахме. Той бе галантен. С честен поглед. Жена му не го разбирала, току-що бил загубил голям съдебен процес. Обичайните неща. Почувствах жалост към него и накрая се съгласих да легнем заедно. Бе наистина прекрасно. Бедният човек също бе много доволен. Двеста долара за три часа! Къде другаде една пълнолетна танцьорка на степ би могла да спечели толкова пари? Той имаше приятели, те също имаха приятели и не след дълго четири нощи седмично аз работех за по шестстотин долара на нощ. Разбира се, това бе преди две години. Сега вземам по деветстотин долара, но това е главно заради инфлацията.

Тя се усмихна.

— Сега съм по-добре.

— Всяка нощ ли работиш?

— Разбира се, че не. Само два или три пъти седмично. Ограничила съм ги, повярвай ми.

— Колко още ще продължаваш така?

— Не много дълго. Спестила съм много пари. Ако щеш вярвай, но съм мислила да се запиша в Юридическия факултет. Когато си три пъти седмично с адвокати, материята ти се струва много близка.

— Наистина ли? Правния факултет?

— Да. Аз завърших колежа с високи оценки. Имам почетна диплома. — Тя въздъхна. — Ако хората ми плащат добри пари, за да ме оправят, те ще плащат добре и когато аз оправям някого.

Тя млъкна, докато преглътне лъжицата с кисело мляко.

— Ако се замислиш, Рейчъл, ние двете с теб сме различни части от един и същи бизнес. Аз продавам тялото си и подхранвам ума си. Ти продаваш ума си и храниш тялото си. Кажи ми, коя от нас двете е сключила по-изгодна сделка? — Тя повдигна рамене. — Тази есен мисля да се запиша да уча.

— Къде ще отидеш?

— Понякога ми се иска да остана в Чикаго. Но после си казвам, защо да не опитам най-доброто? Кой знае, може да опитам в Харвард. Ако изкарам висока оценка на приемния изпит, ще си подам документите там. И да се нуждая от още пари, това няма да е проблем за мен. Винаги ще имам много работа.

И двете се разсмяхме.

Тя спря да се смее и се намръщи.

— Тази случка с Греъм Маршал. Господи, това наистина бе шок за мен. — Тя погледна ябълката в ръката си и леко я завъртя. — Не го харесах още от самото начало. Можеше да бъде истински мръсник. Не можеш дълго да поддържаш такъв тип взаимоотношения с мъж, без да изпитваш някакви чувства.

— Трябва да е било ужасно преживяване.

— Не бе приятно, Рейчъл. Той изглеждаше ужасно, докато лежеше тук на килима. И очите му. Никога няма да ги забра вя. Бе толкова уплашен. — Тя поклати леко глава. — Като малко момче.

Синди извади от джоба си носна кърпичка и издуха носа си. Изправих се и се приближих до прозореца. Синди се концентрира върху киселото мляко, бавно загребвайки от него с лъжица.

— Господи, Рейчъл — каза тя накрая, — какво ли са си помислили в болницата, когато са го приели по бански костюм?

Обърнах се към нея. Тя се усмихваше. Очите й бяха леко зачервени.

Аз също се усмихнах.

— Мога да си представя.

Върнах се и седнах срещу нея.

— Аз също съм се чудила. Винаги ли носеше тези снаряжения?

— През повечето от времето. Той харесваше гумата.

— Не е ли странно? — попитах аз.

Тя се усмихна.

— Всъщност не е толкова странно за завършил право в Йейл.

— Наистина ли?

— От опит знам, че тези от Йейл харесват такъв тип неща. Те са чудати типове. Изглежда, че гумата им допада.

— Само на тези от Йейл ли? — попитах аз.

— Виж — каза тя, усмихвайки се, — всеки юридически факултет си има свои особености. Забелязала съм основните.

— Например какви?

— Ти къде си завършила?

— В Харвард — отвърнах аз.

— Отличен пример — каза тя. — Те обичат английското.

— Английското?

— Камшици, вериги. Обичат да бъдат унижавани.

— Може би е страничен ефект на трите години обучение по метода на Сократ.

— Да. Не знам какво ги правят бедните момчета в Кеймбридж. Слушай! — Тя се облегна назад и присви очи. — Имах един клиент от Харвард — старши съдружник тук, в града, — който идваше при мен с куфарче, пълно с инструменти за изтезание. Обичаше да го връзвам.

— Той от Харвард ли бе?

— Да. Не мога да ти кажа името му — привилегия на клиентите на проститутките, нали знаеш. — Тя намигна.

— Какво ще кажеш за тези от Мичигън?

— Мичигън, Мичигън… чакай да се сетя. Петима клиенти съм имала оттам.

— И?

— Трябва да ти кажа, че повечето от тях са бързаци.

— Не те разбирам.

— Ранна еякулация.

Засмях се.

— Рейчъл, аз съм сериозна. Ти назоваваш името на университета, а аз ще ти разкажа за техните номера. Всичко съм виждала.

— Трябва да напишеш книга.

— Не, благодаря. Кажи ми нещо за теб. Имаш ли любовници, които са адвокати?

— Не, откакто завърших.

— Мисля, че това е добра идея.

— Какво правиш през деня? — попитах я аз.

— Чета. Все още имам ангажименти като фотомодел. Гърдите сега са на мода. Това ми напомня, че трябва да си тръгнеш. Имам сеанс в агенцията за фотомодели след един час. Ще снимат плажни принадлежности. Извинявай.

И двете се изправихме.

— Благодаря ти, Синди. Отдели ми толкова време.

— Няма защо, Рейчъл. — Тя ми подаде бележника. — Помогнах ли ти с нещо?

— Всичко, което успея да открия за Маршал, може да ми помогне. — Заключих куфарчето си и я последвах до вратата.

— Позвъни ми, ако се нуждаеш от помощ. — Тя се усмихна и отвори вратата. — Приятно ми бе с теб. Наистина.

— На мен също. Пази се, Синди.

— Ти също, Рейчъл.