Уолтър Лорд
Последната нощ на „Титаник“ (7)

„Сега така трябва“

Със заминаването на всички лодки на „Титаник“ настана странна тишина. Възбудата и объркването отшумяха и стотиците останали хора тихо стояха на горните палуби. Те се скупчиха в средата, опитвайки се да бъдат колкото е възможно по-далеч от леерите.

Джек Тейър стоеше с Милтън Лонг на десния борд на лодъчната палуба. Те гледаха празната лодбалка, ползвайки я като жалон на фона на небето, за да измерят бързината на потъване на кораба. Наблюдаваха и безплодните опити за освобождаване на двете сгъваеми лодки, вързани върху покрива на офицерските кабини. Размениха си бележки до семействата. Понякога просто мълчаха.

Тейър си спомняше всичко хубаво, което бе преживял, и си представяше удоволствията, които никога нямаше да изпита. Мислеше за майка си и баща си, сестрите си и брат си. Чувстваше се толкова далече. Изпитваше жалост към себе си.

Полковник Грейси, който бе малко по-нататък, се чувстваше странно бездиханен. По-късно той доста натруфено обясняваше своето чувство — по неговите думи, присъщо често и за стария герой от Троя: „VOX FAUCIBUS HAESIT“. Но сега просто си каза: „Сбогом на всички в къщи.“

В радиорубката нямаше време за самосъжаление или Vox faucibus haesit.

Филипс все още работеше с радиостанцията, но напрежението на тока бе паднало много. Брайд стоеше наблизо и наблюдаваше как хората преобръщаха офицерските кабини и гимнастическия салон да търсят останали спасителни жилетки.

В 02:05 часа капитан Смит влезе в радиостанцията за последен път:

— Приятели, вие изпълнихте достойно дълга си. Повече не сте в състояние да направите нищо. Напуснете кабината. Вече всеки трябва да се грижи за себе си.

Филипс го погледна за миг и отново се надвеси над апаратурата.

Капитан Смит опита отново:

— Погрижете се за себе си. Снемам ви от вахта — пауза, и той меко добави — сега така трябва…

Филипс продължи да работи. Брайд започна да събира документите. Капитан Смит се върна на лодъчната палуба и минавайки от човек на човек простичко им казваше нещо. На огняря Джеймс Макган:

— Хайде момчета, сега всеки е сам за себе си!

Същото каза и на машиниста Алфред Уайт.

На стюарда Едуард Браун:

— Хайде, момчета, помогнете на жените и децата и помислете после и за себе си.

На мъжете върху покрива на офицерските кабини:

— Вие изпълнихте дълга си, момчета. Сега всеки за себе си!

След това се върна на мостика.

Някои послушаха капитана и скочиха зад борда. Нощният пекар Уолтър Белфорд се изхвърли колкото може по-надалеч и в седящо положение цопна във водата, като оръдейно гюлле. Той винаги потръпва и си поема рязко въздух, като си спомни за унищожителния студ на онази вечер.

Смазочникът Фред Скот, току-що излязъл от котелно отделение № 4, се опита да се спусне по едно от висящите празни въжета от лодките, но го изпусна и се просна по корем във водата. Прибра го лодка № 4, която бе до кораба и с гребане се мъчеше да излезе от обсега на летящите от кораба варели и палубни столове.

Стюардът Кънингъм направи мощен скок и също успя да стигне до № 4. Но по-голямата част от екипажа остана на кораба. На покрива на офицерските кабини Лайтолър забеляза настройчика Хеминг, който работеше нещо по сгъваемите лодки, макар че той отдавна трябваше да е заминал като част от екипажа на лодка № 6.

— Защо си тук, Хеминг?

— О, има още много време, сър!

Недалеч двама млади стюарди безгрижно наблюдаваха как работят Лайтолър, Хеминг и другите. В избледняващата светлина на лодъчната палуба техните колосани бели сака се открояваха на фона на леерите. Те обсъждаха колко дълго ще издържи корабът. Петнайсетина разносвачи от първа класа, пръснати около лодъчната палуба, също се чувстваха добре — беше им приятно, че никой не им пречеше да пушат свободно. Наблизо инструкторът по гимнастика Т. У. Макколи — жизнен малък мъж в бял фланелен костюм, обясняваше защо не носи спасителна жилетка — тя държеше над водата, но забавяше движенията; той чувстваше, че ще може да плува по-далеч без нея.

Край предния вход до голямото стълбище, между първия и втория комин, оркестърът — в спасителни жилетки над палтата стържеше в ритъма на рагтайма.

Пътниците бяха съвсем спокойни със своите жилетки. Фредерик Хойт проводи жена си в лодка G, гмурна се във водата и заплува към мястото, където очакваше да премине лодката. И не сбърка. След няколко минути лодка G се приближи и той бе изтеглен вътре.

През остатъка от нощта, мокър до кости, той упорито гребеше, за да не замръзне.

Но по-голямата част от пътниците просто чакаше или спокойна се разхождаше по лодъчната палуба. Високопоставените членове на нюйоркското и филаделфийското общество се държаха един за друг — Джон Б. Тейър, Джордж и Хари Уайдънър, Дон Уилямс, а по-малките светила като Клинч Смит и полковник Грейси обикаляха наоколо. Астор повечето време се усамотяваше, а семейство Строс стоеше на палубни столове.

Джек Тейър и Милтън Лонг спореха дали да скочат. Използваната като мерител лодбалка показваше, че „Титаник“ вече потъва бързо. Тейър искаше да скочи и хване висящото крепително въже от спасителна лодка, за да се спусне по него и след това да доплува до лодките, които се мержелееха на 500 или 600 ярда. Той бе добър плувец. Лонг, не толкова добър, бе против и убеждаваше Тейър да не опитва.

В по-предната част полковник Грейси даде джобното си ножче на групата, която се бореше с вързаните за офицерските кабини сгъваеми лодки. Тя имаше големи затруднения и Грейси се чудеше защо.

Някои от третокласните пасажери вече си бяха пробили път до лодъчната палуба, а други се носеха към постепенно издигащата се кърма. Ютът, обикновено зона за трета класа, изведнъж бе станал привлекателен за всички категории хора.

Олаус Абелзет бе един от стигналите до лодъчната палуба. През по-голямата част от вечерта той бе на кърмата, заедно със своя братовчед, зет и две норвежки. Те наедно с другите мъже и жени, обитаващи бордеите на кораба, безцелно чакаха някой да им каже какво да правят.

Около 01:30 един офицер отвори порталната врата към първа класа и поведе жените към лодъчната палуба. Към 02:00 бяха пуснати и мъжете. Много от тях предпочетоха да останат където бяха — очевидно бе, че тази част ще потъне последна. Но Абелзет, братовчедът и зет му тръгнаха да проверят дали няма останала спасителна лодка. Когато стигнаха, видяха, че последната отблъсва от борда. Сега стояха смутени, че се намират в първа класа, и объркани от обстоятелствата, които ги доведоха до тук. Абелзет наблюдаваше екипажа, който се опитваше да освободи сгъваемите лодки. Един офицер, търсещ помощници, се провикна:

— Има ли сред вас моряци?

Абелзет бе прекарал шестнадесет от своите двадесет и седем години на море и почувства, че трябва да се обади, но братовчед му и зет му го помолиха:

— Не отивай. Нека останем тук заедно!

Така и направиха. Чувстваха се неловко и повечето време мълчаха. Още по-неловко им стана, когато г-н и г-жа Строс дойдоха близо до тях.

— Моля те — казваше старият джентълмен — влез в спасителната лодка и ще бъдеш спасена.

— Не, остави ме да бъда с теб — отговори тя.

Абелзет се обърна настрани.

Угнетената тишина в безлюдните корабни помещения сякаш преживяваше собствена драма. Кристалните полилеи на ресторанта „А ла Карт“ висяха под невероятен ъгъл, но все още ярко горяха, осветявайки бежовите панели от френски орех и оцветения в розово килим. Някои от малките настолни лампи се бяха преобърнали върху абажурите от розова коприна, а в кухнята ровеше човек, навярно за да се подкрепи с нещо.

Салонът с голямата камина в стил Людовик XIV беше тих и пуст. Палм Корт бе също тъй безлюден — един пасажер откри, че е трудно да се повярва в следното: само преди четири часа тук бе пълно със скъпо облечени дами и господа, пиещи вечерното си кафе и слушащи камерна музика, изпълнявана от същите музиканти, които сега свиреха весели песни горе, на лодъчната палуба.

Пушалният салон не бе съвсем празен. Един стюард надникна в него към 02:10 и учудено видя самотно стоящия Томас Андрюз. Спасителната му жилетка бе небрежно захвърлена върху зеленото сукно на масата за карти, ръцете му бяха скръстени върху гърдите; погледът безжизнен, стойката и енергията му бяха изчезнали. Момент почтително мълчание и стюардът плахо се намеси:

— Няма ли да направите опит да се спасите, г-н Андрюз?

Нямаше отговор, дори следа, че е чул какво му се казва. Строителят на „Титаник“ просто се взираше отсреща. Върху облицованата с махагон стена срещу него висеше голяма картина, наречена „Приближаването към Новия свят“.

На палубите отвън тълпата още чакаше; оркестърът още свиреше. Една шепа хора се молеха заедно със свещеника Томас Р. Байлз — пътник от втора класа, други изглеждаха унесени в мисли.

Имаше върху какво да се мисли. За капитан Смит това бяха четирите ледови предупреждения, получени през деня — петото, което той може би не видя, казваше точно къде да се очаква айсберг. Също така термометърът, показващ в 07:00 часа 43 градуса по Фаренхайт, и неговия спад на 32 градуса в 10:00 часа. Или температурата на водата, която в 10:30 часа спадна на 31 градуса.

Радиооператорът Джек Филипс можеше да изрови от паметта си шестото ледово предупреждение — когато „Калифорниън“ се намеси в 23:00 часа и Филипс му каза да млъкне. То даже не стигна до мостика.

Джордж К. Клифърд от Бостън изпитваше скръбно задоволство, спомняйки си за направената допълнителна застраховка живот преди рейса на стойност 50 000 долара.

Мисълта на Айсидор Строс бе насочена към иронията на неговото завещание. Специално изречение приканваше г-жа Строс да бъде „малко егоистична, да не мисли винаги само за другите“. През всичките тези години тя беше толкова самопожертвувателна, че той специално искаше тя да се наслади на живота след неговата смърт. Сега качествата ѝ, на които той се възхищаваше толкова много, попречиха на сбъдването на последното му желание.

Някои малки неща чак сега изплуваха в съзнанието на хората.

Едит Ивънс си спомни гадателя, който веднъж ѝ предсказа „да се пази от водата“. Уилям Т. Стед бе обхванат от мисълта за някой, който хвърляше котки през прозореца на последния етаж. Чарлз Хейс само преди няколко часа проповядваше, че скоро ще дойде времето на „най-голямата и най-страхотна морска катастрофа“.

Двама мъже се чудеха какво правят тук. Арчи Бът не искаше да заминава за чужбина, но се нуждаеше от почивка и Франк Милет подтикна президента на САЩ Тафт да изпрати Бът с послание до папата — хем официален бизнес, хем цяла пролет в Рим. Старши помощникът Уайлд също не възнамеряваше да бъде тук. Той беше титуляр на „Олимпик“, но „Уайт Стар Лайн“ го прехвърли в последната минута, само за този рейс. Считаха, че неговия опит ще бъде полезен при усвояването на новия кораб. Уайлд го прие като щастлива почивка.

В радиорубката Филипс се мъчеше да продължи работата си с радиостанцията. В 02:10 той предаде два пъти буквата „В“, за да настрои по-добре антената — сигналът бе едва чут от „Вирджиниън“. Брайд направи последната си обиколка. Като се върна, намери в рубката припадаща дама. Брайд ѝ даде стол и чаша вода и тя седна задъхана, докато нейният съпруг ѝ правеше вятър. Дойде на себе си и мъжът ѝ я отведе.

Брайд влезе зад пердето, където той и Филипс спяха. Събра всички дребни пари, хвърли поглед към неоправената койка и се върна обратно. Филипс, напълно погълнат от работата, още стоеше прегърбен над радиостанцията. Но в стаята имаше огняр, който предпазливо отвързваше спасителната жилетка на Филипс.

Брайд се нахвърли върху огняря, Филипс мигновено се изправи и тримата мъже се сборичкаха в рубката. Накрая Брайд обви ръце около кръста на огняря, а Филипс замахваше и замахваше, докато мъжът се свлече безжизнен в ръцете на Брайд.

Минута по-късно те чуха морето да клокочи по коридора на палуба А и да плиска по мостика. Филипс извика:

— Хайде, да се махаме!

Брайд пусна огняря и двамата мъже изтичаха на лодъчната палуба. Огнярят остана да лежи, където беше паднал.

Филипс изчезна назад. Брайд закрачи напред и се присъедини към мъжете на покрива на офицерските кабини, които се опитваха да освободят сгъваемите лодки А и С. Беше смешно тук да се държат лодки, особено когато бяха само двайсет за 2207 души. При наклонена палуба като тези бе така трудно да спуснат В и G, които бяха поставени редом до предните лодбалки. Докато с А и С бе въобще невъзможно да се направи нещо.

Но екипажът не загуби кураж. Ако лодките не могат да се спуснат с лебедки, може да се създадат условия поне да изплават. Работеха изнурително — Лайтолър, Мърдок, настройчикът Хеминг, стюардът Браун, смазочникът Хърст и дузина други.

На левия борд Хеминг се бореше с окачващия блок на лодка С. Само ако можеше да изглади една гънка във въжето, той беше сигурен, че ще може да я пусне. Накрая оправи въжето, подаде блока на шестия помощник Муди, който стоеше на покрива, но Муди извика:

— Не искаме блока; ще оставим лодката на палубата.

Хеминг не виждаше тогава как ще освободят С, скочи и отплува. В същото време лодката бе избутана до края на покрива и плъзната по няколко весла до палубата. Приземи се с дъното нагоре.

На десния борд имаха подобна разправия с лодка А. Някой подложи дъски, като ги подпря на стената на офицерските кабини, и те спуснаха лодката от покрива с носа надолу. Бяха далеч от успеха, тъй като „Титаник“ имаше силен крен на левия борд и те не можеха да изблъскат лодката нагоре по стръмното до края на палубата.

Мъжете теглеха двете лодки, когато в 02:15 мостикът се гмурна под водата и морето се втурна назад до лодъчната палуба. Полковник Грейси и Клинч Смит се обърнаха и се насочиха към кърмата. Само след няколко крачки бяха внезапно шокирани от неочакваната тълпа мъже и жени, които сякаш извираха отдолу. Изглеждаха на пътници от трета класа.

В този момент капелмайсторът Хартли вдигна лъка на цигулката си. Рагтаймът престана и звуците на един от химните на англиканската църква — „Есен“ — потекоха по палубата и отлитнаха далеч в тихата нощ над водата.

В лодките жените слушаха и се чудеха. От далеч всичко това изглеждаше момент на величествена агония. От близо беше различно. Мъжете чуваха музиката, но не ѝ обръщаха внимание. Събитията бяха твърде драматични.

— Спасете ме! Спасете ме — извика една жена на Питър Дейли — представител на лондонската фирма „Хез енд Сонс“ в Лима, който наблюдаваше как водата нахлува върху палубата, където стоеше.

— Уважаема госпожо — отговори той, — сама се спасете. Сега само господ може да ви спаси.

Тя го молеше да ѝ помогне да скочи във водата и като се замисли още веднъж, той реши, че трябва да направи нещо. Бързо я хвана за ръката и ѝ помогна да се прехвърли през борда. Самият той също скочи и голяма вълна, която премина над лодъчната палуба, го изхвърли далеч от кораба.

Водата се пенеше и завихряше около краката на стюарда Браун, който с пот на челото се мъчеше да придърпа лодка А до края на палубата. После разбра, че повече опити не са необходими — лодката бе изплавала. Той скочи вътре… преряза кърмовите въжета… извика някой да освободи носа… и в следващия момент бе отнесен от същата вълна, която изхвърли Питър Дейли.

Носът на „Титаник“ потъваше все по-надолу и надолу, а кърмата му бавно се извисяваше нагоре. Но той се движеше и напред. Това движение образува вълната, която повали Дейли, Браун и дузина други.

Лайтолър наблюдаваше вълната от покрива на офицерските кабини. Той видя тълпите, които се изтеглиха нагоре по палубата. Забеляза и как по-пъргавите се спасиха незасегнати, а по-тромавите бяха настигнати и погълнати. Знаеше, че този вид отстъпление само продължава агонията. Той се обърна с лице към носа и се гмурна във водата. Като излезе на повърхността видя точно пред него коша за наблюдение наравно с водата. Бе обхванат от сляп инстинкт и за момент се насочи към него като диреше безопасност. След това се опомни и се опита да се отдалечи от кораба. Но водата се изля във вентилационните тръби до предния комин и го засмука, притискайки го към замрежения отвор на въздушната шахта. Молеше се мрежата да издържи. И се чудеше колко дълго сам ще изтърпи в това състояние.

Той никога не научи отговора. Гореща въздушна вълна някъде дълбоко от долу изригна от вентилатора и го изхвърли на повърхността. Задъхан и плюещ, накрая се отскубна настрана.

Харолд Брайд си правеше сметката. Когато го блъсна вълната, той сграбчи ключ за весло в лодката С — обърната с дъното нагоре върху лодъчната палуба, в близост до първия комин. Брайд, лодката и дузина други хора бяха пометени заедно. Сгъваемата лодка остана преобърната и Брайд започна да се бори с нея.

Полковник Грейси нямаше същия усет към морето. Той остана в навалицата и скочи едновременно с вълната — беше почти както в Нюпорт. Издигайки се върху гребена ѝ, той се залови за основата на железния леер върху покрива на офицерските кабини. Повдигна се нагоре и легна по корем в основата на втория комин. Преди да се изправи покривът също се скри под водата. Грейси се завъртя продължително в образувалия се водовъртеж. Опита се да се прилепи до леера, но разбра, че той го дърпа надолу. С мощно ритване се отблъсна и се отдалечи под водата на безопасна дистанция.

Джон Колинс не можеше да се противопостави на вълната. Държеше бебе в ръцете си. Пет минути вече той и палубният стюард се опитваха да помогнат на пътничка от трета класа с две деца. Отначало чуха, че на левия борд има лодка. Затичаха натам, но този път им посочиха десния борд. Стигайки до него, някой им каза, че най-големия шанс за тях е кърмата. Объркани, те се спряха нерешително — Колинс, държеше едно от бебетата — когато вълна ги отнесе през борда. Той никога вече не видя другите, а детето бе изтръгнато от ръцете му.

Джек Тейър и Милтън Лонг също видяха приближаването на вълната. Те стояха до леерите на десния борд, срещу втория комин, опитвайки се да се запазят от увличане в бягащата към кърмата тълпа. Вместо да се отправят към по-високо място, те почувстваха, че е дошло времето да скочат във водата и да отплуват. Стиснаха си ръцете и си пожелаха щастие. Лонг стъпи върху леера, а Тейър го прекрачи с единия си крак и започна да разкопчава палтото си. Лонг, вече от другата страна, като държеше леерите с ръце, погледна към Тейър и го попита:

— Идваш ли, приятелю!?

— Давай напред! — успокои го Тейър — Идвам веднага.

Лонг се плъзна надолу с лице към кораба. Десет секунди по-късно Тейър прехвърли и другия си крак през перилата и седна с лице навън. Намираше се на около десет фута над водата — след това с рязко отблъскване скочи колкото се може по-далеч.

От двата способа за напускане на кораба успешен беше този на Тейър.

Вълната въобще не стигна до Олаус Абелзет. Той стоеше твърде назад, до четвъртия комин. Вместо надолу тази част на кораба се издигаше по-високо и по-високо. С издигането му Абелзет дочу избухвания и гърмежи… серии приглушени трясъци… чупене на стъкло… тракането на плъзгащите се по палубата столове.

Наклонът на палубата стана толкова стръмен, че хората повече не можеха да стоят изправени. Те падаха и Абелзет ги наблюдаваше как се плъзгаха във водата. Абелзет и роднините му увиснаха вкопчени в едно въже от лодбалките.

— По-добре да скочим, иначе ще ни засмуче — подканяше зетят.

— Не още. Шоуто не бе достатъчно, така че да погледаме още.

— Трябва да скачаме — дойде нов вик, но Абелзет бе твърд.

— Не, не още.

След няколко минути водата бе само на пет фута и най-после тримата скочиха, държейки се за ръце. Те се появиха, пръхтейки на повърхността — Аблезет безнадеждно омотан в някакво въже. Трябваше да си освободи ръцете, за да размотае въжето, а братовчед му и зет му бяха отнесени от водата, но си каза: „Загубен съм.“

Във въртележката от въжета, палубни столове и диво завихрена вода, никой не знаеше какво се случи с повечето от хората. От лодките те изглеждаха вкопчени като малки рояци пчели за палубни помещения, винтове и вентилатори. Отблизо бе трудно да се разбере какво става, макар че — невероятно — лампите все още горяха, хвърляйки мъглива светлина.

В историите, които се разказваха по-късно, поведението на Арчи Бът бе описано в дузина различни варианта — всички галантни, но нито един не отговарящ на истината.

Според един вестник г-ца Мари Янг — учителка на децата на Мари Рузвелт, си спомня как той ѝ извикал:

— Сбогом, мис Янг, поздравете близките ми в къщи.

Същият вестник цитира думите на г-ца Янг, според която тя е видяла айсберга един час преди сблъскването.

В интервю с г-жа Хенри Б. Харис Арчи Бът е описан като непоклатим стълб — използващ юмруците си на едно място, държащ се като по-голям брат на друго, имащ през цялото време за цел да ликвидира неуредиците. Въпреки това работещите с лодките Лайтолър, Грейси и другите въобще не го видяха. Г-жа Уолтър Дъглас си го спомня към 01:45 часа настрана, близо до лодка № 2.

Подобен бе случаят с Джон Джейкъб Астор.

Бръснарят Огъст Х. Вейкмън описва последните мигове с големия милионер. Според него те са разговаряли за дребни, прости неща, както това обикновено става на бръснарския стол. А има неща, които звучат още по-изтъркано.

— Аз го попитах има ли нещо против да се ръкува с мен. Той каза: „С най-голямо удоволствие“.

В допълнение бръснарят Вейкман казва, че е напуснал кораба в 01:50 — половин час по-рано от истинското време.

Краят на Бът и Астор е описан в разказ на данъчния агент на Сан Франциско Уошингтън Додж. „Те слязоха на мостика рамо до рамо. Не можех да ги сбъркам“ — цитират негови думи вестниците. А в това време д-р Додж се намираше в лодка № 13, на половин миля от кораба.

Но нито един не знае какво всъщност се е случило с капитан Смит. След време хората разправяха, че се е разстрелял, но за това нямаше никакви доказателства. Точно преди края на „Титаник“ стюардът Едуард Браун го е видял да се качва на мостика, още с мегафон в ръката. Минута по-късно настройчикът Хеминг надникна на мостика и го намери празен. След потъването на кораба огнярят Хари Синиър го видял във водата, държейки дете. Всичко това, събрано заедно рисува картина много по-изразителна от едно самоубийство — образ на човек-борец, който веднъж беше казал: „Никога няма да престана да се учудвам на някои неща, особено когато наблюдавам от мостика кораб, който се издига нагоре, а после се забива в прегръдките на морето, пробвайки си път през и над огромни вълни. Един човек не може да надживее това.“

Видяното и невидяното, великото и нищожното се смесваха в едно, тъй като носът на кораба се забиваше все по-дълбоко, а кърмата изплаваше нагоре. Тежките звуци на химна „Есен“ бяха погребани в кълбото от падащи музиканти и музикални инструменти. Светлините изгаснаха, примигнаха отново и после угаснаха завинаги. Над задната мачта остана високо да блещука само един самотен газов фенер.

Приглушеният грохот и звънът на чупещо се стъкло станаха по-силни. Сред водата се разнесе продължителен тътен от движението на всичко, което не беше закрепено.

Никога не е имало такава смесица: 29 котли… ювелирното копие на „Рубаят“… 800 каси необелени кестени… 15 000 бутилки ейл и сталт… огромни котвени вериги (всяко звено с тегло 175 фунта)… 30 каси принадлежности за голф и тенис — ракети, предназначени за А. Г. Сполдинг… гардеробът на Елеонор Уайдънър… тонове въглища… тенекиената кутия на майор Почън… 30 000 пресни яйца… дузини опаковани палми… пет рояла… малък будилник от В-38… масивна попивателна от сребро.

Тътенът продължаваше да се усилва: безразборно падащи решетки… бръшлянени кошове и плетени столове в „Кафе Паризиен“… палки за шъфълборд… телефонната централа с петдесет поста… два бутални двигателя и революционното изобретение — турбина с ниско налягане… 8 дузини тенис-топки за „Р. Ф. Дауни енд К“, каса фин порцелан за Тифани, кутия ръкавици за Маршал Фийлд… забележителната машина за сладолед от палуба G… новото „Рено“ на Били Картър… шестнадесетте сандъка на Райърсън, красиво опаковани от Викторин.

С увеличаването на наклона се срути предният комин. Удари се във водата зад десния борд, предизвиквайки дъжд от пръски и трясък, който надви царящия шум. Смазочникът Уолтър Хърст, борещ се с водовъртежите бе полуослепен от саждите. Той се отърва щастливо, други плувци бяха погребани под тонове стомана. Но падащият комин оказа неоценима помощ на Лайтолър, Брайд и другите, които се опитваха да преобърнат сгъваемата лодка С. Удряйки се в близост до лодката той я изхвърли на около 30 ярда и обърна корпуса ѝ в нормално положение.

Сега „Титаник“ стоеше перпендикулярно на водата. От третият комин назад корабът стърчеше във въздуха. Трите му винта от които капеше вода, заблестяха даже в тъмнината. На лейди Дъф Гордън гледката ѝ изглеждаше като черен пръст, насочен към небето. На Харолд Брайд — като патица, която току-що се е гмурнала.

Хората в лодките не можеха да повярват на очите си. Повече от два часа бяха наблюдавали „Титаник“, надявайки се на невъзможното, докато той потъваше и потъваше. Когато водата достигна до червената и зелената бордови светлини, те разбраха, че краят е близо, но никой не беше си представял, че ще стане така: неземен грохот, стърчащ под 90 градуса черен корпус, фон от блестящи като на новогодишна картичка звезди.

Някои не го гледаха. В лодка В президентът Исмей се приведе над веслото — не можеше да понесе гледката. В лодка 1C Е. Хенри Стенджъл обърна гръб:

— Не мога да гледам повече!

В № 4 Елизабет Юстис зарови лице.

След две минути шумът накрая престана и „Титаник“ се задържа в района на кърмата. След това бавно тръгна към дъното под наклон. С плъзгането набираше скорост. Когато морето се затвори върху кърмовия флагщок, корабът бе набрал скорост, която предизвика леко вълнение.

— Потъна! Това беше краят му! — въздъхна някой до наблюдателя Ли в лодка 13.

— Потъна! — в просъница чу г-жа Ада Кларк някого от лодка № 4. Бе толкова измръзнала, че не му обърна внимание. Повечето от жените бяха в същото състояние. Стояха унесено, като ударени от гръм, без емоции. В лодка № 5 третият помощник Питмън си погледна часовника и обяви:

— Часът е 2:20.

На десет мили, на „Калифорниън“, вторият помощник Стоун и стажантът Гибсън наблюдаваха бавното изчезване на странния кораб. През цялата вахта той ги бе държал като омагьосани — по начина на изстрелване на ракетите, по странното положение спрямо водата. Гибсън отбеляза, че според него ракетите не са изстрелвани за развлечение. Стоун се съгласи:

— Кораб няма да изстрелва ракети в нощта без нищо.

Към два часа светлините на непознатия кораб изглеждаха много ниско на хоризонта и двамата мъже помислиха, че се отдалечава.

— Обади се на капитана — заповяда Стоун — и му кажи, че корабът се загубва по посока югозапад. Изстрелял е общо осем ракети.

Гибсън влезе в навигационната рубка и предаде съобщението. Капитан Лорд погледна сънливо от дивана:

— Всички ракети ли бяха бели?

Гибсън каза да и Лорд го попита колко е часът. Гибсън отвърна, че корабният часовник показва 02:05. Лорд се обърна на другата страна, а Гибсън се върна обратно на мостика.

В 02:20 Стоун реши, че другият кораб окончателно се е скрил и почувства, че трябва сам да каже на капитана. Съобщи новината в проговорната тръба и продължи да изучава празната нощ.