Джордж Байрон
Мрак ^[0]

Сънувах сън, а може би не сън.

Угаснало бе слънцето и сляпо

из непрогледното небе звездите

витаеха; смразената Земя

се носеше в безлунното пространство;

не идваше след утрото денят;

и хората с отчаяни сърца

във ужаса на своята самотност

отправяха за светлина молитви:

запалиха огньове — и дворците

на венценосните крале горяха

ведно с колибите и домовете;

и всички в градовете разрушени

се трупаха край пламналите къщи,

за да се видят за последен път;

щастливи бяха само шепа хора

около кратерите вулканични:

в недрата зрееше надежда страшна;

в горите запламтя пожар и те

загиваха; пращящите стебла

изтляваха — сгъстяваше се мракът.

Изглеждаха човешките лица

неземни, че сияния зловещи

валяха върху тях; едни лежаха

и плачеха; усмихвайки се, други

брадите си подпираха с ръка;

а трети влачеха дърва и съчки

за кладите мъртвешки и с тревога

се взираха във тъмното небе —

покров на мъртвата Земя; и пак

се просваха с проклятия в прахта

и виеха; подплашените птици

със крясък падаха върху земята

и пляскаха с безпомощни криле;

най-злите врагове се укротиха;

влечуги изпълзяха сред тълпите

и, без да хапят, съскаха с език —

убиваха ги, за да ги изяждат;

войната, стихнала за миг, отново

раззина паст; кръв струваше храната;

и всеки, свъсен, лакомо във мрака

ядеше скришом; любовта изчезна;

и всички заживяха с мисълта

за близка и безславна смърт; гризеше

човешките стомаси вълчи глад;

за мъртвите не ровеха гробове,

че мършавите мършата ядяха,

а кучетата — своите господари,

освен едно от тях: от птици, хора

и зверове то бранеше трупа му,

дордето те се хвърляха връз друг-

самото то си нямаше храна,

но с жалък стон и със пресекващ вой

все безутешно ближеше дланта му,

а тя не го погали — тъй умря.

От глад измряха всички; само двама

в огромен град все още бяха живи;

те бяха врагове — и се събраха

при гаснещ огън пред един олтар

до струпани накуп свещени вещи

за цел безбожна; с костеливи пръсти

опипаха те тлеещата пепел,

разровиха главните и безсилно

задухаха суета — и блесна пламък —

мираж нетраен; като заблещука,

повдигнаха очи и щом видяха

лицата си, с дивашки вик умряха,

един от друг взаимно отвратени,

без да узнаят на чие чело

гладът бе писал „звяр“. Пустиня стана

светът величествен и многолюден —

без люде, без растения, сезони, —

безжизнен хаос от вода и пръст.

В реките, езерата и морята

не трепваха от нищо глъбините,

разпадаха се мачтите прогнили

на кораби без хора — и отломки

потъваха в безжизнената бездна

без плисък; приливите бяха мъртви.

Луната — господарката им — беше

изчезнала; и ветровете също;

и облаците — бяха те ненужни

на повсеместния вселенски Мрак.

 

1816