Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на нивата (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
More Than Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 24 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПОСЛЕДНИЯТ УДАР. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.9. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Иван ЗЛАТАРСКИ [More Than Fire / Philip Jose FARMER (1993)]. Страници: 288. Формат: 20 см. Цена: 110.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

12

— Изобщо не допусках, че и някой друг освен мен може да е оцелял след потопа — проговори с тих глас Клифтън зад гърба му. — Но май щеше да бъде по-добре, ако и двамата бяхме загинали още тогава. Защото сега сме в безмилостните ръце на демон от Ада, а може това да е самият Принц на мрака. Душите ни са в смъртна опасност.

Кикаха чуваше думите, но бе приковал всичкото си внимание върху онзи, който ги бе пленил, така че смисълът им мина покрай него. Погледнато отблизо съществото изглеждаше още по-чудовищно и заплашително, отколкото тогава в „ковчега“. Масивните мускули и здравите кости биха подхождали и на Херкулес. Златистите и зеленикави люспи по кожата му проблясваха в сумрака на нощта. Сплетени костни пластини около шията му се спускаха до самите рамене, точно под линията на челюстта. И те бяха покрити със змийски люспи. А чертите на лицето му разкриваха нещо, което Кикаха не бе забелязал преди. И там под люспите имаше костни плочи. Но те изглеждаха от по тънки кости, отколкото тези по шията и тялото му.

В същия миг люспестият отвори уста и показа дълги остри като на лъв зъби, макар кучешките да бяха много по-къси.

„Този май не яде плодове и зеленчуци“, помисли си Кикаха. „От друга страна и мечките имат зъби на хищник, а диетата им е по-скоро на вегетарианец, отколкото на месоядно“.

Дълъг и много остър връх на език се подаде като при влечуго. Това по-скоро беше зелено пипало, порасло на края на червен човешки език.

Големите зелени очи бяха разположени само малко по-широко, отколкото при хората. Напомняха на Кикаха очите на крокодил. Имаха клепачи, които се отваряха и затваряха ритмично.

Зад него, от другата страна на залата, имаше още две килии, подобни на тяхната.

— От колко време си тук? — попита той тихо Клифтън.

Когато чу гласа на Кикаха, съществото насочи плоските си уши към него и ги сви в тръбичка, за да долови всеки звук.

— Отпреди два дни — прошепна в отговор Клифтън. — Едва не се удавих по време на онзи порой и след него бях направо смазан. Все пак успях да се хвана за един носен от течението ствол и така бях отнесен надалече. Дори паднах в един водопад, но оцелях благодарение на Бога и на моя ангел-пазител. Стигнах до самото дъно на пропастта, така че небето над главата ми се превърна в тъничка лента светлина. Сякаш се намирах в търбуха на самия Ад. Сега съжалявам, че не умрях от горещината и влагата, но тогава достигнах до брега на водите, които вече се бяха успокоили. Нищо не се виждаше. Заопипвах с ръце слепешката и отново Бог и ангела ми пазител ме осениха със своята милост.

Люспестият беше пристъпил напред, беше обхванал с огромните си ръце две от пръчките на решетката и гледаше с напрежение пленниците си. Кикаха с изненада видя на десния му показалец пръстена, който Клифтън бе носил в дупката. Обърна се и погледна дясната ръка на англичанина. Пръстенът го нямаше. Отново погледна люспестия чужденец. Ако той бе отнел пръстена на Клифтън, сигурно го бе преработил, за да стане на дебелия му пръст.

— Давай по-накратко! — каза Кикаха. — Как попадна тук?

— Бог да благослови всички ни! Досега не ми бе хрумвала мисълта, че тук може да не ни стигне времето. Казано накратко, изкатерих се колкото можах по-нависоко, изпусках се на няколко пъти, но за малко и накрая абсолютно изтощен намерих един корниз достатъчно голям, за да заспя на него, въпреки изтощението си.

— Предупредих те да не се отклоняваш!

— Когато се събудих, огледах се наоколо и разбрах, че корнизът е издатина пред входа на пещера. Чувах вътре да тече вода. Бях много жаден, а реката беше долу в ниското. Влязох в пещерата, съвсем бавно и предпазливо, разбира се, плъзгайки краката си по каменния под, за да не падна случайно в пропастта. Не след дълго излязох на един водопад вътре в пещерата. И тогава ме озари ярка светлина. Намирах се на висока планина в друг свят. С две думи, бях минал през врата, монтирана в пещера на пропастта. Вратата сигурно е била поставена от някой Повелител дълго преди на тази планета да се разрази битката между Лос и сина му.

— Това трябва да е било преди хиляди години — отбеляза Кикаха. — Вероятно го е направил един Повелител на име Ололотон.

— Да. Но аз се задържах там само няколко секунди. Веднага бях пренесен на друго място, после на трето, на следващо. Там беше краят. Озовах се в тази клетка в средата на онзи кръг, който виждаш очертан там в ъгъла. Не те съветвам да влизаш в него, защото в същия миг може да бъде прехвърлен и някой друг. И ако се случи там да има чуждо тяло, може да стане експлозия.

Едва сега Кикаха забеляза оранжевата окръжност в ъгъла.

— Не мисля, че подобно нещо може да се случи — възрази той. — Ако тук има датчици, а така е при повечето врати, вратата няма да се задейства докато в кръга има нещо, което да пречи.

— Но ти не знаеш със сигурност дали тук в килията има такива датчици, нали?

— Какво се случи с пръстена ти?

— О, малко след пристигането ми тук загубих съзнание. Предполагам благодарение на някакъв газ, пуснат от демона. Не виждам друго обяснение. Сигурно пак това е причината и двамата да рухнем на пода, когато пристигна и ти. Както и да е… нещото трябва да е влязло в клетката, за да прибере всичките ми дрехи и лични вещи. Когато се свестих след това, пръстенът ми го нямаше. Сега е на ръката му — и Клифтън посочи показалеца на съществото.

— Видях го — каза Кикаха. — Сега…

Но в този миг люспестият заговори с дълбок звучен глас, а пипалото се замята в устата му. Думите му бяха напълно неразбираем брътвеж. Когато спря да говори, той наклони глава към Кикаха видимо в очакване на отговор.

— Не те разбирам — отвърна му Кикаха на тоански.

Люспестият кимна. Но за него кимването можеше да означава и „не“. После се извърна и се отправи надолу по коридора.

— Да-а — проточи Кикаха. — Ами… ти май така и не успя да довършиш историята на идването ти тук.

— Аз…

Клифтън спря и челюстта му провисна. Кикаха се обърна и видя, че една от свободните килии от другата страна, току-що беше запълнена. Човекът в нея беше крайно изтощен и коленете му се подгъваха. Той легна странично в очертанията на кръга, в който беше пристигнал. Кикаха веднага позна дългата бронзово червеникава коса и ангелски красивото лице.

— Червения Орк!

Клифтън сепнато пое въздух и заключи:

— Дяволът хвана друг дявол!

Вероятно някаква алармена система се бе задействала, защото след няколко секунди Кикаха чу познатите му тежки стъпки и видя съществото да идва насам. И малко преди то да стигне до килията на Червения Орк, Кикаха пак загуби съзнание.

Събуди се объркан, оглушал и опрян в стената срещу заключената врата. Имаше чувство, че главата му се е раздула двойно. Ноздрите му долавяха парещата миризма на пушек, от който очите му се насълзиха, но това не беше дим от барут. Той опипа от двете си страни. Дясната му ръка докосна нечие тяло. Беше Клифтън, който още не бе дошъл на себе си. Той бе изплескан от дима и изцапан от кървави парчета тъкан. Когато погледна собственото си тяло, Кикаха видя, че и той е потънал в гадната мръсотия. Все още замаян, той чукна с нокът парченцата от гърдите си, корема си и десния си крак. Какво ли се бе случило?

Въздухът се бе поизчистил, защото някакво течение отнасяше дима надолу по коридора. Пръчките на решетката бяха покрити със ситни капчици кръв, парченца кожа и мускули висяха по тях и покриваха пода. В краката на Кикаха бе паднало човешко око.

Той бавно идваше на себе си. Опита се да се изправи на крака, но изпитваше такава слабост, че не можа да го направи. Неясно защо го болеше и гърбът, а краката му трепереха и в тях не бе останала никаква сила. Затвори очи и седна, опрял гръб в стената. Когато отново ги отвори, вече имаше ясна идея точно какво се бе случило. В капана на люспестия странник бе попаднал не Червения Орк, а поредният му двойник. Този път тоанът бе изпратил двойника си след Кикаха, макар целта му да не бе ясна.

Не. Мозъкът на Кикаха започваше да работи на обичайните си пълни обороти и причината бе напълно ясна. Детекторите на Червения Орк бяха установили, че Кикаха отново се е отклонил от пътя, програмиран за него от Червения Орк. Тоанът сигурно е бил изненадан — и не по-малко обезпокоен, — че Кикаха пак му се е изплъзнал. Решил е да изпрати един от двойниците си по пресните му следи. Сигурно е действал светкавично! Сложил е бомба в раницата на двойника — бомба, нагласена да експлодира няколко секунди, след като жертвата пристигне в точката, в която Кикаха е бил прехванат. Двойникът, естествено, не е подозирал за бомбата.

Макар да е нямал никаква представа какво точно се е случило с Кикаха след изчезването му от всичките му детектори, Червения Орк правилно се е досетил, че само негов враг може да направи това. Без съмнение е решил, че това отново е дело на Манату Ворцион. Но който и да е бил това, за Червения Орк е било ясно, че врагът му разполага с устройство, което той не притежава. Така че този враг е трябвало да бъде унищожен, дори това да означава, че Кикаха е щял да се превърне в кървав дъжд.

Въпреки болката си и невероятната слабост, Кикаха стана на крака и куцукайки отиде при вратата на килията. Решетката на килията, в която бе пристигнал двойника, бяха огънати навън. Прищевките на взрива бяха оставили един крак, откъснат някъде в бедрото, една ръка и извита кост като от ребро непосредствено пред вратата на килията.

Той притисна лице в пръчките и погледна надолу по коридора. Люспестият стоеше на не повече от дванайсет стъпки и движеше енергично глава във всички посоки, сякаш се опитваше да намести парченцата на мозъка в предишното им положение. Макар по него да не се виждаха парчета от кръв и плът, светлите цветове на люспите му бяха потъмнели от дима.

Кикаха се обърна към Клифтън. Очите му бяха отворени, а устата му се движеше. Но Кикаха нищо не чуваше. Обърна се да отиде при англичанина, но така и не успя. Отново изпадна в несвяст.

Когато се свести лежеше по гръб на легло в голяма стая. По стените и тавана имаше огромни екрани, на които се виждаха непознати животни и люспести мъже и жени, вървящи сред екзотични и ярко оцветени пейзажи. Всичките му болки и слабостта бяха изчезнали. Той се изправи в седнало положение и чу изшумуляването на чаршафите. Дръпна ги настрани, за да открие краката си. Димът, кръвта, парчетата човешка плът ги нямаше.

На съседното легло лежеше Ерик Клифтън. Покрит бе със същата излъчваща сияние постелка като неговата. И точно когато Кикаха обърна внимание, че стаята няма прозорци, част от стената потъна в пода. Влезе люспестият. За миг обърна глава настрани. Профилът му представляваше една гладка дъга, започваща от тила и свършваща под долната устна, нарушена единствено от леката издатина на носа. Очертанията на профила наподобяваха малко сплесканата траектория на артилерийски снаряд. Приликата с насекомо се засили, когато той пристъпи към леглото на Кикаха. Но когато спря до него и заговори, приличаше по-скоро на човек. Тонът на гласа му и погледът в очите му изразяваха загриженост.

— Не разбирам — отговори Кикаха.

Люспестият вдигна ръце и обърна длани нагоре. Но ако това бе знак, че и той не знае езика на Кикаха, съществото явно нямаше да се отдаде на отчаянието.

* * *

През следващите два месеца Кикаха и Клифтън прекарваха всеки ден поне по четири часа, учейки го на тоански. Междувременно живееха в луксозни стаи на етаж, непосредствено над болничното отделение. Сервираха им храна, която понякога бе вкусна, друг път — направо отвратителна. Поддържаха физическата си форма редовно. Люспестият бе върнал на Клифтън пръстена, преработен отново да става на пръста му.

Името на домакина им беше Хрууз. Народът от който произлизаше, се казваше Хрингдиз. Той, единственият оцелял от този народ, никога не бе чувал за Токина — името, с което бяха нарекли неговата раса в тоанската легенда. Според Кикаха Повелителите просто бяха адаптирали „хрингдиз“ за своето произношение.

Намираха се дълбоко под „гробницата“ — която също беше на дълбоко, — където Кикаха и Анана бяха попаднали преди време. Хрууз нямаше представа защо са били телепортирани в неговото място за хилядолетна почивка. Но когато Кикаха му обясни, че е използвал Рога на Шамбаримен — звуков универсален ключ за всички врати, — Хрууз разбра. Той сподели, че въпреки това попадането им при него е игра на случайността. Причината била в това, че вратата била една от многото във възел от „въртящ“ се тип. Във възела се редували от десет до сто врати. Пътникът можел да мине през всяка една от тях, но през коя точно зависело от схемата на активиране на вратите във възела. Рога случайно е бил използван точно в момента, в който е била активирана „пролуката“ или по-скоро дефектът в пространствения континуум за гробницата. Това не било истинска врата, в смисъл, че не била направена от Повелител, а тя просто си е съществувала в тъканта. Но Рога не правел разлика между двете.

— Това означава, че Червения Орк вероятно знае как да проникне тук — каза Кикаха на Хрууз. — Ти си използвал серия врати, за да заловиш мен и двойника на тоана. Ако той разполага с детектори, а аз мисля, че разполага, той може да дойде тук всеки миг. А може и да изпрати друг двойник, този път с бомба хиляди пъти по-мощна от предишната. Е, разбира се, той не може да знае каква е била съдбата на първия му двойник, след прехвърлянето му тук.

Хрууз вече бе чул от Кикаха всичко за Червения Орк. Освен това беше научил и за историята на тоаните толкова, колкото Кикаха знаеше за нея.

Хрууз говореше със силен акцент и речта му едва се разбираше. Пипалото на езика му често докосваше небцето и от това се получаваха звуци, каквито в тоанския нямаше и вероятно съществуваха единствено в неговия език.

— Засега затворих всички врати. Така никой не може да дойде тук, но за нещастие и аз не мога да получавам информация за онова, което става навън.

Хрууз разказа на Кикаха, че най-общо легендите за хрингдизите представят нещата близко до истината. Но в детайлите имало много грешки. Когато тоаните избили всички, целия му народ и изключение само на него, той направил това подземно убежище. След като постоял тук известно време, той спрял движението на молекулите в тялото си и „заспал“ дълбоко и задълго. Енергията за машините, поддържащи гробницата, за записа на събитията из различните части на различните вселени, за управлението на компютъра, който трябвало да реши кога да го събуди, идвала от атомен реактор. Когато горивото започнело да свършва, компютърът щял да го извади от небитието.

— Теоретично погледнато — бе уточнил Хрууз, — в този далечен момент на бъдещето ситуацията би следвало значително да се е променила. Например Повелителите биха могли да са измрели. Те и без това не бяха много на брой, когато аз се оттеглих. Дори ако имаха останали живи наследници, те биха могли да бъдат много по-различни по темперамент и култура. Например да бъдат по-толерантни и по-състрадателни. Съществуваше и възможността някои по-високо стоящи в етично отношение от тях същества да са ги изместили. Изобщо, имаше вероятност обитателите на вселените, които и да са те, да проявят готовност да ме приемат. Мен — последният представител на хрингдизите. В противен случай, аз трябваше да се справя с злото, каквато и форма да беше приело то… Разполагах с гориво за още доста време. Но аз бях взел мерки да бъда събуден и в случай, че някой проникне, случайно или не, в гробницата ми. Вие сте влезли и аз съм бил изваден от съня си преждевременно. Но този процес е малко бавен. За съжаление аз не можах да се видя с вас и да поговорим. Вие сте успели да се измъкнете пак благодарение на Рога. Между другото в него е заложена технология, открадната от моя народ. Тоаните изобщо не притежават такава.

— Какво! — бе възкликнал Кикаха. — Рога не е изобретен от древния Повелител Шамбаримен?

— Този Шамбаримен сигурно е получил информация от един от нас и без съмнение го е убил, след като е научил каквото му е било нужно. Но вместо да сподели знанието с другите Повелители, той го е запазил в тайна. После го е вградил в предмета, който наричате „рога“. Ето, това е станало!

— Но сигурно е имало и други подобни устройства? — недоумяваше Кикаха. — И след като хрингдизите са можели да отварят всякакви врати или да се възползват от дефектите в стените между вселените, за да пътуват из тях както им е угодно… ако всичко това е било практика, тогава няма нищо удивително, че това познание е попаднало в тоански ръце.

— Не. Тези устройства бяха малко и се охраняваха. Те ни даваха предимство пред тоаните, защото ние можехме да минаваме през техните врати. Но след първото нападение от нас оцеляха малко… твърде малко, за да се възползваме ефективно от тези ключове. Накрая останах само аз. Изглежда всички онези, които бяха притежавали подобни ключове, ги бяха унищожили и се бяха освободили от всички сведения, които биха могли да издадат тайната ни. Останалото го знаеш.

— Значи Шамбаримен е излъгал, че е изобретил Рога? — не бе успял да се успокои Кикаха. — Ето края на още една легенда!

Хрууз само бе свил масивните си рамене съвсем като човек:

— От онова, което ми разказа и от собствените си впечатления, откакто съм се събудил, е ясно, че Повелителите още са си тук и че не са се променили.

— Ти искаш отмъщение, така ли? Искаш да ги унищожиш до последния човек?

Люспестият се бе поколебал, а после бе отвърнал:

— Не мога да отрека, че ще бъда щастлив, ако всичките ми едновремешни врагове, Повелителите, които са съществували по времето, когато моят народ е бил изтребен почти из корен, бъдат убити и аз съм този, който го направи. Но това е невъзможно! Трябва някак да потърся мир с тях. Защото, ако не го направя, аз съм обречен.

— Не се отчайвай — бе се опитал да го окуражи Кикаха. — Аз съм враг на почти всички Повелители, защото почти без изключение те са се опитвали да ме убият първи. Те трябва да загинат, защото само тогава по вселените ще се възцари мир. Аз и ти ще станем чудесни съюзници. Какво ще кажеш?

Люспестият бе отговорил:

— Ще направя каквото ми е по силите. Имаш думата ми за това, а в дните, когато имаше и други хрингдизи, думата на Хрууз беше напълно достатъчна.

Кикаха го беше попитал дали знае как са се появили на този свят тоаните. Хрууз беше завил, че неговият народ никога не би направил същества, толкова различни от себе си.

— Някои въпроси нямат отговори — беше казал Хрууз. — Но нашата вселена не е била единствената. По някакъв начин тоаните преминаха през стената между тяхната и наша вселени и вместо да се отнесат към нас като към мирни и разумни същества, каквито ние бяхме, те започнаха да се държат сякаш сме опасни животни. Бяхме нападнати предателски и с измама и още с първия си удар тоаните избили три-четвърти от нас. Оцелелите от нас бяхме принудени да станем убийци. Ти знаеш какво се случи след това.

— А сега? — искаше да знае Кикаха.

— Когато отворих вратата и я свързах към веригата, аз нямах представа дали тоаните все още са същества, практикуващи насилие. Така че реших да заловя няколко образци. Вие двамата бяхте първите, които се хванаха. Не знаех, че не сте тоани, а идвате от планета, която дори не е съществувала, когато аз сам съм потърсил спасение. Третият вече беше тоан. И вижте какво се случи!

— Ние можем да ти помогнем, но и ти трябва да ни помогнеш — бе продължил да го убеждава Кикаха. — Червения Орк трябва да бъде убит. Всъщност всички Повелители, които биха ни убили, трябва да умрат. Но най-напред аз трябва да отида в света на Зейзел преди Червения Орк сам да се е добрал до него.

— Наистина ли той възнамерява да унищожи нашите вселени и да направи само една друга?

— Така твърди. И е напълно в състояние да го направи.

Хрууз извъртя очи и се изплю — пипалото на езика му се стрелна навън от устата. В този момент заприлича на змия. Кикаха си казваше, че е крайно време да спре да го сравнява с насекоми и влечуги. Хрингдизите бяха толкова разумни, колкото Homo sapiens, а в много случаи дори доста по-разумни от повечето му представители. Или поне така изглеждаше. Хрууз можеше лъже и да се преструва, криейки истинските си чувства.

„Господи, с колко Повелители съм се разправял!“, мина през главата му в този момент. „Станал съм истински параноик… Но точно това ми е спасявало живота толкова много пъти“.

Хрууз беше обещал да изучи данните относно вратите, с които разполагаше. Беше възложил на компютъра си задачата да направи справката, да извлече важните факти и да ги разпечати. Това беше отнело само два часа, но крайният продукт беше необятна маса от информация, написана на екзотичната — за Кикаха — азбука на хрингдизите.

— Повечето от тези неща са онова, което моят народ е знаел за вратите — обясни му тогава люспестият. — Но предполагам, че тоаните са постигнали известен прогрес от времето, когато се скрих от тях. Опитах се да науча нещо по този въпрос, когато се наложи да затворя моите врати. За нещастие Зейзел изглежда е създал своя Пещерен свят след това. Може би ще научим нещо за настройката на неговата врата. Но не преди да се справим с Червения Орк, разбира се.

— Ако успеем да го сторим, няма защо да се безпокоим как ще проникнем в света на Зейзел — беше казал Кикаха.

— Не, това не е вярно. Данните за машината Създател-Унищожител могат да попаднат в ръцете на друг Повелител. Те или трябва да бъдат на безопасно място или да бъдат унищожени. Макар да потръпвам от мисълта, че така може да се постъпва с научна информация, по-добре е това, отколкото да рискуваме нейното открадване или попадане в лоши ръце.

Кикаха обаче имаше още въпроси:

— Едно време сигурно всеки Повелител е имал такава машина. Как иначе биха правили собствените си частни вселени? Но защо са изчезнали? Защо нито един не е запазил познанието как да се направи такава машина?

— Питаш не когото трябва — бе му отговорил Хрууз. — Бях напуснал света на живите за дълго. Наистина може да още има някои Повелители, които притежават или машините, или чертежите за тях, но да не знаят това. Що се отнася до първия ти въпрос, аз мисля, че всеки Повелител, успешно проникнал в чужда вселена, по правило е унищожавал машината на врага си. Успелият нашественик е вземал всички предохранителни мерки да не завари някой на свое място, докато отсъства. Някой, който да убие бившият победител. Мисля, че след време са останали много малко машини. И все пак честно казано, наистина не знам.

Няколко седмици след този разговор Хрууз извика Кикаха и Клифтън в една стая, за съществуването на която те не бяха подозирали. Беше необятна и имаше висок купол. Таванът и стените бяха черни, но осеяни с малки блестящи точици, свързани с линии. Мрежата беше силно впечатляваща.

Хрууз махна с ръка и обясни:

— Виждате резултатите от моите справки. Точките са възлите, в които има врати, а свързващите ги линии показват пътищата, по които се пътува между вратите. Прекарани са просто за облекчение на наблюдателя. Те разделят вратите, така че наблюдателят по-лесно да ги разграничи. Всъщност времето за преход между една врата и следващата е нула.

— Виждал съм карта на вратите, когато бях веднъж с Джадауин в двореца му — отговори Кикаха. — Но тя изобщо не би могла да се сравнява по сложност с тази. Каква гледка наистина!

Тъмните очи на Хрууз изгледаха Кикаха.

— Да, каква наистина. Но това, което е изобразено, е карта на всичките възли, за които знам аз. Това са предимно хрингдизки врати, повечето от които бяха отворени в тоанските вселени по времето, когато моя народ се сражаваше с тоаните. Така че голяма част от тях имат връзка с различни тоански врати, макар тези връзки да са предимно случайни.

Хрууз призна, че не знае къде се намират много от вратите и маршрутите. Така че, ако някой поемеше през някоя врата в света на Хрууз, той най-вероятно щеше да се остави на играта на шанса. Освен това имаше много възли, които излизаха в уж затворени вериги от маршрути.

— Има ли вероятност някой от хрингдизките маршрути да излиза излиза на врата, извеждаща в света на Зейзел? — попита Кикаха. — Доколкото знам, в света на Зейзел се стига само през една врата. Но защо да няма някоя древна врата за това място, направена от хрингдизите?

— Има вероятност за това. Но аз не знам коя може да е тази врата. Може стотици години да пътуваш по всеки маршрут и така и да не се натъкнеш на онази врата, която ти е нужна. По-важното е, че шансовете ти да оцелееш по време на търсенето ще стават все по-малки и по-малки.

— Но Червения Орк вярва, че такава врата съществува. Иначе защо ще ме изпраща да я откривам?

— Вече би трябвало да си разбрал, че той рядко споделя истинската причина, поради която прави нещо — подсети то Клифтън.

— Да, мисля че е така. Но не е необходимо да ме лъже, нали?

Докато бяха при Хрууз, Кикаха настоя Клифтън да довърши толкова много пъти прекъсвания разказ за пристигането му сред тоанските вселени.

— Докъде бях стигнал? О, да! Нека най-напред направим рекапитулация на събитията, за които бях разказал преди наводнението да прекъсне историята ми.

Кикаха въздъхна и се облегна в креслото. Наистина не бързаха за никъде, но беше ли необходимо Клифтън винаги да е толкова многословен?

— Лудият Блейк описал на приятеля си видението, което му се явило и сега ние знаем, че ставало дума за един от хрингдизците. На мен ми бе станало толкова интересно, че аз нарисувах люспестия от видението, придържайки се към описанието на мистър Блейк. Показах го на най-близкия си приятел — момче на име Пю, което работеше за бижутер на име мистър Скарбъроу. Той показал скицата на един богат шотландски благородник — някой си лорд Рейвън, който поръчал да му бъде изработен пръстен на основата на скицата. Нещастният глупак Пю обаче откраднал пръстена. Знаейки, че ще се вдигне врява до небето и че основният заподозрян ще бъде той, Пю ми даде да му пазя пръстена. Дори само това показва колко малко му е бил акъла, защото тогава аз още не се бях покаял за всичките си грехове и още не се бях заклел пред Бога, че ще водя вече само праведен живот.

Кикаха, чието търпение се бе изчерпало, въпреки многото време, с което разполагаха, го подкани:

— Добре, добре, давай нататък!

— Отлично! Констабълите от полицията започнаха да търсят Пю, който бе забягнал с бандата бездомници, с които имаше връзки още от преди да постъпи при мистър Скарбъроу. Накрая, разбира се, го откриха, но докато бягал от тях го убили. Изстрел в тила, доколкото знам, и нещастникът се провалил право в Ада… Това означаваше, че ставам собственик на пръстена. Но аз знаех, че ще трябва да мине много време, преди да мога да го продам. И че ще бъде най-добре, ако отида в някой далечен град, където да опитам да се отърва изгодно от него. Но аз просто не можех да напусна ей така, веднага, моя господар, мистър Дали — книжар и печатар. Щяха да ме заподозрат и полицаите можеха да научат за старата ми дружба с Джордж Пю. А ако ме разкриеха, това означаваше бесилка.

Барон Рейвън бил решен да намери пръстена и човека, който го е откраднал. Един от агентите му разпитал Клифтън за кражбата. Агентът изровил по някакъв начин факта, че Клифтън е един от малкото близки на Пю и най-вероятно единственият му истински приятел. Клифтън бил ужасно изплашен и категорично отрекъл всичко, освен че наистина познавал Пю. Това било лъжа, която дори Клифтън знаел,че скоро ще бъде разкрита. Така че една нощ, скоро след разпита, той избягал и се насочил към Бристол. Възнамерявал да се качи на някой заминаващ кораб и да напусне Англия. Нямал пари, така че разчитал да бъде нает на работа като стюард. Всъщност готов бил да работи всичко.

— Откраднах една кесия и с парите наех легло в една от пристанищните таверни — уточни той. — Кандидатствах поне на десетина кораба, търсейки работа, с която да си платя билета. Накрая ме наеха като помощник-готвач на един търговски кораб.

Нощта преди отпътуването, докато се разхождал по крайбрежната улица, той усетил една ръка на рамото си, а миг по-късно и бодване в тила. Опитал се да избяга, без да се озърта, но краката му отказали да се подчиняват. Паднал в безсъзнание на чакъла. Свестил се в стая с лорд Рейвън и още двама мъже. Бил гол и завързан за леглото. Баронът инжектирал нещо в една от артериите на Клифтън. Противно на неговите опасения, този път той останал в съзнание. А когато лорд Рейвън започнал да го разпитва за пръстена, въпреки отчаяните си старания, Клифтън му разказал всичко.

— Серум на истината — обясни Кикаха.

— Да, знам вече. Торбата ми, в която съхранявах малкото си лични вещи, беше претърсена. Пръстенът сега стоеше на пръста на барона. Очаквах, че ще ме предадат на полицаите и че в крайна сметка ще бъда обесен. Но се оказа, че баронът не желае властите да разберат нито за мен, нито за пръстена му. Така че заповяда на своите хора — свирепи и брутални бандити — да ми прережат гърлото. Хвърли им няколко гинеи и се отправи към вратата, носейки великолепна кожена чанта в ръката си. Но само след няколко крачки спря, обърна се и каза: „Аз имам по-тежко наказание за него. Вие двамата си тръгвайте!“.

Те бързо се подчиниха. Тогава той извади от чантата си два големи полукръга от някакъв сребрист метал.

— Преносима врата! — обади се нетърпеливо Кикаха.

— А-а, значи ти е ясно за какво говоря?

— Та нали по същия начин и аз се пренесох в света на нивата.

— Така ли! Но тогава аз нямах и най-смътна представа какво е тяхното предназначение, да не говорим за произхода им. Той съедини краищата им, така че на пода се образува малко неправилен кръг. После ме развърза. Бях толкова ужасен, че не се сетих да се съпротивлявам и дори се напиках отново, макар да го бях сторил веднага след като се събудих в онова легло.

Лорд Рейвън развързал краката на англичанина, оставяйки ръцете му завързани на гърба. След това повдигнал нещастния Клифтън за врата с едната си ръка. Пренесъл го като малко зайче и го поставил в кръга между полумесеците. Предупредил Клифтън да не мърда, освен ако не иска да бъде разсечен надве.

— Зъбите ми тракаха и целият се тресях. Макар да ми бе наредил да не казвам нито дума, аз се осмелих да го попитам какво иска да ми стори. Той отговори само, че ме изпраща директно в Ада, без да ме убива преди това.

Клифтън вярвал, че се намира в ръцете на дявол, а защо не и на самия Сатана. Започнал да се моли за милост, макар да не разчитал на такава. Лорд Рейвън бързо се навел, съединил двата края на полукръговете, затваряйки кръга, изправил се и отстъпил няколко крачки назад. Няколко секунди нищо не станало.

— След това стаята и баронът изведнъж изчезнаха. Всъщност бях изчезнал аз, както вероятно се досещаш. Миг по-късно се озовах в друг свят. Той не изглеждаше като Ад. Нямаше злорадо подскачащи дяволи, нито огнени пламъци, излизащи измежду скалите. Но аз наистина се намирах в пъкъла, защото бях пренесен на една умираща планета в една от вселените на Повелителите.

Той направи пауза и продължи:

— Дори само споменът за онзи момент ме кара отново да изживявам абсолютната паника и ужаса, които ме бяха обзели тогава. И все пак успях да си развържа ръцете и дори оцелях, макар да минах през мъчения, които сигурно са сравними с тези на прокълнатите.

— В коя година стана това? — поинтересува се Кикаха.

— Година 1817 от раждането на Всевишния.

— Значи си прекарал около сто седемдесет и пет години сред тоанските светове?

— Мили Боже! Толкова дълго? Бях така зает повечето време.

Англичанинът разказа набързо за живота си оттогава досега. Беше посетил много места, беше минал през множество врати, бил роб както на тоани, така и на обикновени хора, дори беше се издигнал до вожд на едно малко племе и накрая се бе отдал на щастлив и спокоен живот.

— И тогава ми се прииска да изживея някакво приключение. Потеглих през една врата, която в крайна сметка ме пренесе през много светове, докато накрая попаднах в клопка — в дупката, заложена от Червения Орк. Не знаех за кого става дума, докато не видях човека, който се появи в клетката на Хрууз и който експлодира.

И той отново направи кратка пауза.

— Онзи човек изглеждаше точно като лорд Рейвън — завърши той.

— Вече се бях досетил — отвърна му Кикаха. — Баронът е бил Червения Орк, който по онова време живеел на Земята, представяйки се за шотландски благородник.