Джеймс Грейди
Сянката на Кондора (1)

И ТАКА, МЕЖДУ ШАХМАТНИТЕ ФИГУРИ, КОТЕНЦАТА И УРОЦИТЕ С ПОРТОКАЛА И ОГЛЕДАЛОТО НОВАТА АЛИСА ПРИДОБИВА ПОЗНАТАТА НИ ВЕЧЕ ФОРМА, ПРОБЛЕМЪТ С ШАХМАТА Е РЕШЕН СЪВСЕМ КОРЕКТНО В РАЗВИТИЕТО НА РАЗКАЗА, НО БЕЗСМИСЛЕНИЯТ СЮЖЕТ И ХОДОВЕТЕ НА ФИГУРИТЕ СА ТАКА ЛОВКО ПРЕПЛЕТЕНИ И ТАКА НЕОТДЕЛИМИ ЕДИН ОТ ДРУГ, ЧЕ ТЕЗИ, КОИТО НЕ ЗНАЯТ ДА ИГРАЯТ ШАХ, РЯДКО СА ОБЕЗПОКОЯВАНИ ОТ УСЕЩАНЕТО, ЧЕ СА ИЗОЛИРАНИ ОТ ЗАБАВЛЕНИЕТО. ЕДНО БЕШЕ СИГУРНО, ЧЕ БЯЛОТО КОТЕНЦЕ НЯМАШЕ НИЩО ОБЩО С ТОВА — ГРЕШКАТА БЕШЕ ИЗЦЯЛО НА ЧЕРНОТО КОТЕНЦЕ

ИЛИЪНЪР ГРЕЪМ, В ПРЕДГОВОРА Й КЪМ „АЛИСА В ОГЛЕДАЛНИЯ СВЯТ“ НА ЛУИС КАРОЛ.

Не мисли за това, каза си той, само бягай. Бягай. Краката му блъскаха леко пружиниращата земя, препъваха се в буци и камъни, невидими в тъмнината, дробовете му изгаряха с всяка глътка въздух, в стомаха му се плискаше болезнено гадене. Бягай.

Мисли за нещо друго, съсредоточи се върху целта си, напрегни се, за да я достигнеш. От нелепите фрази му се прииска да се засмее. Шумното му дишане дори промени тона си, когато леко се усмихна между вдишванията. Това беше шега. Мисли за целта си, когато вътрешностите ти ще се пръснат от бягане, защото някъде отзад, вероятно съвсем близо, има хора, чиято единствена цел е да те убият. Бягай.

Смешно е как се уморяват ръцете ти, като тичаш, помисли си той, когато се изкачи на малко възвишение и се запрепъва по отвъдната му страна. Размахват се край тялото ти, почти нищо не вършат, а стават толкова тежки, толкова уморени. Не мисли за това. Бягай.

Напред изникна ярко кълбо светлина. Сега беше достатъчно близо, за да различи предметите в блясъка на прожекторите. Отметна глава назад, за да види безоблачното небе. Имаше звезди, но луната не беше изгряла. Може би, помисли той, може би е изгряла и е залязла. Може би е зад облак. Може би ще остане там, където е, и тъмнината ще ме скрие. Може би. Може би ще успея да стигна до светлината. И може би те няма да ме догонят, докато не дойде помощ. Може би, мислеше той, може би. Бягай.

На петдесет метра от светлото кълбо се препъна в някаква изоставена ограда, тежкият му крак се закачи в най-долната бодлива тел, някак си надживяла горните, издържала на времето и скитащите животни, единствено за да може да го спъне. Той падна, претърколи се, рухна — трепереща купчина. Стани, помисли си, стани. По бузата му потече друга струйка, по-лепкава от потта, обляла лицето му. Но драскотините не го безпокояха, нито синините. Той се изправи, олюлявайки се, и бавно, сигурно побягна отново през прерията. Забрави болящото тяло. Бягай.

Студено е навън, мислеше той, ужасно студено е навън, дори за пролетно време. Земята е почти замръзнала. Ако не бягах, нямаше да мина само с една риза. После си помисли — ако не бягах, нямаше да съм тук и нямаше да ми трябва яке. Бягай.

Опита се да скочи точно когато достигна периферията на светлия кръг. След всичко преживяно не би трябвало да може да скочи толкова високо. Изумително, помисли си той, когато тялото му се блъсна в мрежата на оградата, изумително. Не усети как острият метал се забиваше в дланите му. Не чувстваше нищо освен надежда.

Бавно изтегли тялото си нагоре, превърна се в стегнато кълбо. Страхотно напрежение изпъна ръцете му, когато увисна на оградата, но умът му каза на ръцете, че ще се справят, и те се справиха. По време на последните тренировки, свеж, пълен с енергия, подтикван единствено от стимулите на обучението, той прескачаше телена ограда за по-малко от девет секунди. На пътеката с препятствия неговите резултати бяха най-добри в цялата група. Тази нощ му трябваха повече от двадесет секунди, докато събере необходимата сила, докато направи необходимия бърз тласък, който би трябвало да изхвърли ръката му далеч над тройната дебела бодлива тел, чак до най-горната метална, пръчка. Успя да се задържи въпреки шиповете, въпреки лепкавата кръв. С едно последно концентрирано усилие успя да изтегли тялото си над десетфутовата ограда и да падне от другата й страна като чувал с мръсно пране. Инструкторът му по физическа подготовка би го накарал да го направи отново и отново, докато не постигне лекотата, с която се приземяват парашутистите. Но сега инструкторите му бяха от другата страна на многобройните огради, заспали, в безопасност.

Не знаеше колко време е лежал така. Струваше му се, че близо пет минути. Всъщност не повече от минута, но времето за него беше нереално. Имаше само два периода — тичането и след тичането. И той запълзя.

Запълзя към центъра на ярко осветения кръг. Накъдето и да погледнеше, го заслепяваха ярки прожектори. Когато присви очи, успя да забележи четири грамади от метал, по една в четирите посоки на света. Той повлече тялото си към един друг метален предмет, стърчащ на четири фута над бетонната плоча, на няколко метра от центъра на ярко осветения кръг.

Трябваха му цели тридесет секунди, докато се изправи до вентилаторната тръба и още тридесет, докато запази равновесие, след като беше стъпил на краката си. След това бавно започна да блъска с окървавени ръце хладния алуминий на вентилатора.

Куршумът го улучи, когато ръката му нанасяше петия немощен удар. Блъсна го силно, разкъса гръдния му кош, аортата, счупи няколко ребра, след това изчезна в тъмнината. Беше мъртъв, преди тялото му да се хлъзне по тръбата и да падне на бетона, мъртъв, преди пукотът на карабината да достигне светлия кръг.

На четвърт миля снайперистът отпусна оръжието си. Внимателно извади празната гилза и я мушна в джоба си, докато придружителят му, подпрян на предницата на джипа, оглеждаше светлото петно с бинокъл.

— Мъртъв ли е? — попита снайперистът. Единственото чувство, което издаваше гласът му, беше гордост, надменна, самоуверена гордост. Знаеше, че въпросът е излишен.

Придружителят му не беше толкова сигурен.

— Може би, кой знае. Не се движи. Давай още веднъж. Бързо!

Закрито от мрака, по лицето на снайпериста се появи презрение и изненада. Ако беше светло, то щеше да изразява безразличие. Движенията му изглеждаха бавни, но за по-малко от пет секунди той насочи карабината, подпрял се беше на джипа, прицели се и изпрати още един куршум, който просвистя и прониза тялото в кръга от светлина. То потрепери — от удара, а не защото в него имаше живот — и остана неподвижно.

— Добре — каза мъжът с бинокъла. — Да тръгваме.

— Няма ли да го претърсим, може да а носил някакви документи, нещо друго?

— Не — отговори другият и се качи на джипа. — Нямаме време. Копоите от охраната скоро ще бъдат тук. Със сигурност ще ни хванат. Може и да носи нещо важно, но не бива да рискуваме. Да тръгваме. Веднага. И не пали фаровете.

Първите два хеликоптера дойдоха шест минути, след като тръгна джипът. Летяха бързо, ниско, изплуваха иззад южния хоризонт целите черни освен мекия отблясък от приборите за управление и свистенето на пропелерите. Те кръжаха над тъмнината известно време, проучвайки земята с електронни прибори и инфрачервени обективи. След това единият се приземи в средата на светлия кръг и от вътрешността му излязоха шест мъже в сини униформи, с автоматични карабини „М 16“. Хеликоптерът се издигна и се присъедини към другия. Продължиха да се въртят над района във все по-широки окръжности. Двама от униформените провериха вентилаторната тръба за повреди и взривни устройства. Един застана на пост с насочено оръжие. Другите трима претърсиха трупа. Водачът на групата внимателно проучи съдържанието на джобовете, после прокара ръце по все още топлата плът. Ръката му спря върху подутината от вътрешната страна на дясното бедро на мъртвеца. Внимателно свали панталоните му, като се мъчеше да движи тялото колкото се може по-малко и да не се изцапа с кръв. На дясното бедро на жертвата с лепенка бе прикрепено подобно на портмоне тефтерче. Отвори го, прегледа страниците под светлината на прожекторите и посегна към радиостанцията, която носеше отстрани.

Три часа по-късно първите два хеликоптера си бяха отишли. Прожекторите не светеха. След секунди щеше да се зазори. В заграденото с телената ограда пространство все още имаше мъже с униформи. По шосето, водещо към него, бяха паркирани няколко сини автомобила. Тялото още беше там, където го бяха намерили. Бяха направени снимки, нужните измервания, информационни справки. Мъжете, охраняващи района, вече бяха отегчени, макар че убийството представляваше безпрецедентно нарушаване на иначе еднообразното им ежедневие. Единственото удоволствие от това сутрешно безпокойство беше уханието на диви пролетни цветя и прясно разорана земя, когато огря слънцето. Повечето от тях биха предпочели да спят в базата. Вниманието на всички беше привлечено от далечното боботене на голям хеликоптер. Товарната машина долетя от юг и се снижи, докато увисна над самото тяло. Бавно се спусна носилка, после отново се издигна, вече с това, което някога е било човек. След като машината се изгуби от погледите, старшият офицер събра всички около себе си. С красноречиви изрази им обясни какво ще се случи, ако някой някога разкаже на когото и да било какво е видял. След тази лекция мъжете бързо напуснаха района. По времето, когато най-близкият фермер излезе на полето, за да започне сутрешната си работа, нямаше никакви причини да поглежда към ограденото пространство, защото то изглеждаше съвсем както обикновено.

Освен това, когато го гледаше, ставаше нервен.

 

 

Докато фермерът се радваше на предобедната си почивка, един изтребител на американските военновъздушни сили се приземи във военновъздушната база „Малмстром“ в Грейт Фолз, Монтана. Машината беше двуместна, но можеше да я пилотира и сам човек. Този, който слезе от задната седалка, не би могъл да управлява този самолет дори и животът му да зависеше от това. Въпреки емблемите на летателния му костюм той не беше квалифициран пилот. Беше генерал от военновъздушните сили. На пистата го посрещнаха началникът на базата и шефът на охраната. Тримата се качиха на един джип и стигнаха до хангара, недалеч от оградата. Пред вратите стояха двама въоръжени постови.

Генералът огледа критично вдървените мъже отпред и измърмори ледено на командващия базата:

— Не е ли малко късно за това.

Командващият почервеня, но не каза нищо.

Генералът погледна тялото, проснато върху масата. Той беше едър човек в тези дни, когато метър и осемдесет се счита почти за среден ръст, не много висок, но едър. Широки рамене, гръден кош като варел, набито тяло. Някога плоският му твърд корем сега беше покрит с пласт тлъстина и сивото, което навремето личеше само тук-там в черната му коса, сега беше преобладаващият цвят. Гласът на генерала не беше омекнал с годините.

— Дявол да те вземе, Паркинс! — просъска той тихо. — Дявол да те вземе!

Шефът на охраната не беше сигурен какво е чул. Не обичаше да показва, че е пропуснал нещо казано от генерала, но още повече се боеше да не би по-късно да го хванат, че не знае. Майорът направи крачка към генерала и масата и каза:

— Сър? Извинете ме?

— Казах — изрева генералът, като рязко се обърна към подчинения си — дявол да го вземе! Дявол да го вземе и мътните дано! Това лайно не успя да остане живо, за да докладва, и поне можеше да не умира на това проклето изоставено от Бога и необяснимо място! Кучият му син!

Майорът се отдръпна при гнева на генерала, но той не му обърна никакво внимание. Обърна се и продължи да ругае немия труп:

— Проклет да си, Паркинс! Имаш ли представа какво ни докара с това?

Генералът поклати глава и закрачи към вратата. Шефът на охраната и командващият базата забързаха нервно след него.

Преди да излезе, той се обърна към двамата офицери:

— Изпратете го още със следващия самолет във Вашингтон. Съобщете в канцеларията ми номера на полета и кога каца. Веднага щом адютантът ми докладва, че сме получили всичко, погрижете се другите тук да забравят. Разбирате ли? Вие забравяте и правите така, че всички останали да забравят. Всякакви въпроси, свързани с това, ще отправяте към моя човек, капитан Смит. Той ще бъде тук до двадесет и четири часа. Ще го зачислите при радиолокаторчиците. Ще прави каквото поиска, ясно ли е?

Генералът не се спря на изхода, за да отвърне на разтрепераните козирувания на подчинените си. Трябваше да хваща самолет.

 

 

Пролетта настъпва рано във Вашингтон, по-рано, отколкото в по-голямата част от страната. Към края на март дърветата и растенията от двете страни на улиците в „по-добрите“ райони на града вече цъфтят. Техният аромат пробива дори тежките пушеци от автомобилите и лютивите миризми на изхвърлените непотребни вещества от съквартирантите кучета, които много от жителите на града отглеждат за компания или като пазачи.

Генералът не забелязваше нито прекрасните аромати, нито не чак толкова прекрасните миризми, а шофьорът му бавно обикаляше вашингтонските улици, за да намери място за паркиране. Никой от двамата не беше с униформа, колата нямаше обозначения и генералът седеше на предната седалка. Обикновено оставяше шофьора да търси място за паркиране, след като слезе, но забавянето днес беше добре дошло. Помагаше му да забави една много болезнена, много смущаваща среща. Паркирането е добър претекст. Генералът дори започна да се радва на раздразнението, което закъснението му сигурно вече предизвикваше, но една пресечка пред тях от бордюра се отдели кола. Шофьорът веднага ускори нататък по улицата и умело вкара колата в пролуката на заден ход. Генералът се усмихна кисело и каза:

— Добре, сержант. Чакайте ме тук.

Преди да достигне до мястото, трябваше да измине пеша още пет пресечки. Крачеше твърдо и бързо въпреки съмненията относно срещата. Стискаше куфарчето си здраво и почти се надяваше някой да се опита да му го открадне. Нещастният джебчия щеше да бъде добър отдушник за агресивността му. Но десет часът сутринта не е любимото време за работа на тези, които изкарват хляба си чрез междуличностни финансови операции в тази част на Вашингтон. Генералът се намираше в смесения търговско-жилищен район, който отделя центъра от богаташкия Джорджтаун.

Целта му беше една средно голяма постройка от червени тухли на „Уошингтън съркъл“, недалеч от „Кенеди център“. Тук имаше паркинги, но генералът не би оставил колата си на по-малко от две пресечки освен в непредвидени обстоятелства. Премина покрай постройката, без да се обръща, макар че погледът му крадешком регистрира всички подробности, които успя да види. Дори се опита да запомни лицето на застаряващата усмихната дама, която едва не връхлетя върху него, по време на сутрешната си разходка. Никой от двамата не се извини за сблъсъка. Генералът влезе във високия жилищен блок на ъгъла. Спусна се по стълбите в сутерена и позвъни на една врата. Екипът от охраната го видя в монитора, автоматът забръмча, ключалката се отвори и генералът влезе в третия по стойност частен тунел в света.

Средствата за финансиране на този тунел, прокаран под пет постройки, бяха скрити в бюджета на Морската пехота за 1965 година. В дните на ескалацията на виетнамската война такива неща не беше никак трудно да се скрият. Тунелът представлява дълъг слабо осветен коридор с бетонни стени, който завива три пъти под прав ъгъл и свързва сутерените на всички жилищни сгради в карето между пресечките. Тези сгради принадлежат на една фирма, собственост на ЦРУ. Тя ги дава под наем на други фирми, занимаващи се с недвижими имоти, които според всички официални документи са истинските собственици.

Две минути след като влезе във входа на жилищния блок, генералът се озова в сутерена на червената сграда. Посрещна го усмихнат служител от охраната, който учтиво, но старателно претърси за оръжия дрехите и чантата му. Генералът му предаде пистолета си без възражения. Наложи се да изчака няколко минути в обзаведена с вкус приемна. Беше сигурен, че задържането е умишлено, може би в отговор на собственото му закъснение или като мярка, предназначена да го постави на мястото му. Огледа стаята, за да открие микрофоните, които беше сигурен, че са поставени, но не успя. През звукоизолираните стени не се чуваше нищо.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, сър — каза тихо един висок, безупречно облечен мъж. — Сега е свободен. Бихте ли ме последвали?

Преминаха по застлан с дебела пътека коридор, покрай няколко затворени стаи и спряха пред стилна дървена двойна врата. Мъжът въведе генерала вътре.

Един мил възрастен човек стана и заобиколи бюрото си, за да го посрещне. От него лъхаше деликатна жизненост. На минувачите по улицата той напомняше на добрия стар чичо, който никога не са имали. Протегна ръка за поздрав и очите му заискриха.

— А, генерале — каза той сърдечно, — как сте, стари приятелю? Изглеждате добре. Елате да седнем на фотьойлите. Умореното ми старо тяло не би възразило срещу нещо меко.

Генералът стисна протегнатата му ръка и се усмихна. Искаше му се да строши тънките пръсти в шепата си, но се задоволи само със здраво ръкостискане.

— Добре съм, Филип. И вие изглеждате чудесно. Не по-стар от младите кутрета, които командвам.

— Много мило, генерале — отвърна възрастният човек. — Много мило.

Високият мъж отиде до масата в далечния ъгъл. Върна се с поднос, на който имаше две чаши и каничка с кафе. Докато двамата седяха усмихнати, без да говорят, секретарят наля кафето и внимателно сложи равна лъжичка захар в чашата на възрастния. После погледна шефа си, за да се увери, че всичко е наред, и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.

— Как е семейството ви? — поинтересува се възрастният мъж и приближи чашата до устните си.

Генералът вдигна рамене и отвърна:

— Горе-долу, както винаги. А вашето? — Той отпи от кафето си. Горещата течност опари устните му, но не го показа с нищо.

— Добре, добре. Жена ми тъкмо се оправи от грипа.

— Грип? Колко ужасно. — Генералът вече беше научил за това от доклада на ФБР, който беше задигнал. Но нямаше представа, че събеседникът му е уведомен за тази малка волност.

Не говориха почти цели три минути, отпивайки от кафето си. По челото на генерала се появиха капчици пот — от парата на кафето и от собствените му нерви. Погледна надолу към чашата си. Не беше смятал, че ще свърши толкова скоро. Възрастният мъж още не го беше питал нищо. Много бавно вдигна поглед, преглътна и каза смирено:

— Предполагам, чудите се защо съм тук?

Лош старт, помисли си генералът, лош старт. Но не му остана време да се задълбочи върху грешката си, защото събеседникът му отговори:

— Да, мина ми през ум този въпрос.

Давай, помисли си генералът, направи го!

— Всъщност не е кой знае какво. Просто една дреболия, за която си помислих, че бихте могли да ми помогнете. Не е нещо, с което бих искал официално да занимавам Съвета за координация или да губя времето на някоя от комисиите, но все пак е доста важно. Не в унисон с останалото, така да се каже. Естествено, помислих за вас. Вие все пак сте отговорен директор на Група „К“.

Възрастният кимна едва забележимо, докато генералът овладя дишането си. Нищо, помисли си той, копелето няма да каже нищо.

— Е — продължи той след малко, с небрежен тон, — няма да ви занимавам с подробности, ако решите да се заемете, можете да се запознаете с това тук. — Генералът бръкна в чантата си и извади една папка. За тяхно щастие, хората му бяха успели да напишат окончателния доклад пет минути преди да тръгне за срещата. — Позволете ми само да ви ориентирам в по-едрите неща. Както знаете, моят отдел от военновъздушното разузнаване е доста потаен. Директорът много често дори не се занимава с моите работи. Просто ги оставя на мен. В разумни граници, разбира се.

Преди около две седмици, по-точно на дванадесети, един от най-добрите ми хора в Европа, капитан Доналд Паркинс, изпратил на водещия си офицер съобщение, в което казва, че ще отиде да провери нещо, което дочул за нашите ракети „Минитмън“ в някакъв бар. За нещастие, в съобщението не е написал какво точно е това нещо. Само споменава, че е свързано с местоположението им. Също така не е казал къде го е дочул и от кого. Тъй като по това време базата му е била в Лондон, можем да предположим, че е станало там или поне някъде наблизо.

На тринадесети водещият офицер се опитал да намери Паркинс. Без успех. Предположил, че е по следата и скоро ще се обади. Три дни по-късно той се обезпокоил, обявил го за изчезнал, претърсил жилището му, след което ни уведоми тук, във Вашингтон. Бях много разтревожен. После не чухме нищо за или от Паркинс.

Вчера рано сутринта, или по-скоро късно предната нощ, той се появи отново. Преди да продължа, мога ли да си налея още малко кафе? И бихте ли ми казали какво знаете за нашата ракетна система „Минитмън“?

Възрастният човек кимна елегантно към каничката и отговори:

— О, доста общи неща, достатъчно подробности, за да мога да проведа интелигентен разговор. Защо не ми кажеш нещата, отнасящи се специално до твоя проблем?

Генералът не беше готов да продължи разговора толкова скоро. Едва не разля кафето, когато остави каничката. Кучият му син!

— Е — каза той дружелюбно, — в основни линии нещата стоят така. Ракетите са разположени в Монтана, в двете Дакоти, има и няколко секретни автоматични силоза без персонал. Също така има подземни пунктове за изстрелване и контрол, а за всяка група ракети отговаря голяма надземна военновъздушна база. Всички силози са оградени с телени мрежи, в горния край на които има бодлива тел. Всичко, което е важно, се намира под земята, запечатано с бетонни плочи. Ако се наложи да изстреляме ракета, трябва най-напред да взривим тези плочи. На повърхността излизат вентилационни шахти, кабелите на видеокамерите за контрол, на осветлението, но, общо взето, над земята в оградените места няма кой знае какво. Нощем цялата площ се осветява от прожектори. Фермерите говорят, че било призрачно, когато минават вечер с колите си и изведнъж попаднат на тези ярко осветени райони.

Охраната на тези пиленца е сериозна, наистина сериозна. Освен телевизионните камери навсякъде са монтирани и сеизмографи, така че в надземните центрове веднага научават, ако нещо се разхожда близо или вътре в ограденото пространство. Ужасни проблеми имаме, докато обучим операторите на тези сеизмографи да правят разлика между койот и човек, но след известно време стават наистина добри. Освен това специални моторизирани патрули посещават местата без определен график, а на по-малко от двадесет и пет минути път от всяко от тях има въоръжени хеликоптерни екипажи, които дежурят непрекъснато. И отгоре на всичкото това имаме някои хитри изобретения, които да ангажират вниманието на евентуалните саботьори достатъчно дълго, за да могат да дойдат хеликоптерите. Ето това е положението.

— Да, разбирам — отговори възрастният човек и леко се намръщи. — Макар че не мога да схвана връзката с изчезналия агент.

Генералът леко почервеня и отвърна:

— Аз също не мога, но преди малко повече от тридесет часа той се появи в центъра на една такава ракетна площадка в Северна Монтана. Мъртъв.

Възрастният повдигна вежди, но не каза нищо.

— Най-напред са го засекли, когато е прескачал оградата. Това е възбудило всички възможни алармени инсталации в контролния център, откъдето са уведомили военновъздушната база „Малмстром“, недалеч от Грейт Фолс — единствения прилично голям град наоколо. Случайно точно тогава два хеликоптера на базата извършвали нощни патрулни полети недалеч на юг от площадката. Самата база е на деветдесет мили от мястото. Докато пристигнали хеликоптерите, момчетата наблюдавали моя човек на телевизионните монитори. Сметнали че или е пиян, или е ученик, който си прави лоша шега. Започнал да удря с ръце една от вентилационните тръби, после паднал. Изображението не било много добро, така че не разбрали какво точно се случило. Освен това камерите не могат да оглеждат околността. Останал да лежи, докато дошли хеликоптерите.

Бил пронизан с два куршума, вероятно от ловна карабина. Хеликоптерите не открили и следа от каквото и да било в околността, претърсили са радиус от десет мили. Нищо необикновено — нито светещи прозорци на ферми, когато не би трябвало да светят, нито движещи се превозни средства. За щастие, шефът на хеликоптерния патрул претърсил тялото веднага, иначе е щял да извика местната полиция.

Паркинс бил закрепил паспорта си с лепенка за вътрешната страна на бедрото, вероятно за да не го намерят при по-невнимателно претърсване. Шефът на патрула съобщил името, то не е истинско, разбира се, и номера на паспорта в „Малмстром“, откъдето направили справка с компютрите на Пентагона, Държавния департамент и ФБР. Номерата на всички паспорти, фалшиви или не, които издаваме на нашите хора, съдържат код, така че когато постъпи искане за информация относно такъв паспорт, нашите хора в центъра научават за това, без да се уведомява питащият. Нашият дежурен офицер научил кой се интересува от този паспорт и защо. След това се свързал с началника на охраната на „Малмстром“ и му казал да покрият всичко до второ нареждане. Няколко минути по-късно се свързаха с мен и аз отлетях нататък. Накарах патрула да разчисти площадката, преди някой от местните жители да забележи раздвижването.

Освен паспорта Паркинс не е носил нищо, което би могло да ни помогне. Дребни монети — канадски, английски и американски, гребен, носна кърпа и обикновените неща, които един мъж държи в джоба си. Бил е облечен с най-обикновени ежедневни дрехи. От общото му състояние успяхме да заключим единствено, че неотдавна е бил подложен на големи физически усилия — имаше големи петна пот и така нататък. От драскотините и ожулванията по тялото би могло да се предположи, че е тичал.

— Направихте ли опит да проследите пътя му?

— Да. Можахме само да установим, че е прескочил оградата откъм северната страна. Дявол да го вземе, никой от хората ми не е Кит Карсън. Освен това, не бихме могли да проведем кой знае какво разследване, защото местните хора щяха да забележат. От това никой нямаше да има полза.

Възрастният човек се усмихна.

— Е, това наистина е интересно — каза той. — И какво точно искате от мен, стари приятелю?

Ти, кучи сине, помисли си генералът. Ще ме накараш да те моля за това.

— Както личи, кашата е голяма. Освен всичко останало един от хората ми е мъртъв. И при това какъв! Един от най-добрите! Обичах го като син. Полудявам, като си помисля, че убиецът му все още се разхожда на свобода. Но трябва да погледнем на нещата професионално.

Проблемът е, че цялата тази работа е извън моя периметър. Да, наистина той беше от моите хора, но е бил застрелян в обект, охраняван от военновъздушните сили. Те не искат да се занимават и не мога да ги обвиня, защото наистина не е тяхна работа. Никой от нас не гори от желание да провежда военни операции вътре в страната. На армията още й пари, откакто ги заловиха, че шпионират цивилни лица на наша територия. Ако ни заловят по бели гащи, това ще е ужасен удар по репутацията на военновъздушните сили.

Освен това нямаме средства. Нуждаем се от помощ, макар да съм съвсем сигурен, че работата е проста и няма да е трудно да се намери обяснение. Но засяга твърде много ведомства. Естествено е да се заеме Група „К“. Но не мисля, че си струва да се свиква специално събрание на КР или на „Четиридесет“. Та помислих си, ако предам нещата във ваши ръце, вие и хората ви ще успеете да се справите с положението. Не искам да кажа да не се консултирате с „Четиридесет“ и да не се ползвате от съветите им. Разбира се, аз ще съдействам с всичко, което мога.

Кафето беше изстинало, но генералът го пиеше, за да има какво да прави и като претекст да не среща блещукащия поглед на възрастния човек.

Двамата останаха мълчаливи дълго време. Възрастния наблюдаваше генерала. Генералът не наблюдаваше нищо определено, само от време на време отпиваше малки глътки отвратително студено кафе и се надяваше, че ще му стигне достатъчно дълго, за да запълни успешно ужасната празнина, че Възрастния ще каже това, което трябва, или поне нещо, което не е прекалено лошо.

— Е — каза възрастният мъж след малко. — Наистина имате проблем.

Генералът се сепна, но не каза нищо.

Събеседникът му продължи:

— Наистина не мога да си обясня това нещо. То е сложен ребус. Дори ч не знам какво да направя или какво бих могъл да направя. Разбира се, Комитетът за свръзка и „Четиридесет“ ще трябва да се произнесат по случая, защото, както знаете, аз съм само техен посредник.

Генералът кимна и се остави в ръцете на ада.

— Ще ви кажа какво ще направя — каза Възрастния живо. — Ще прегледам тази папка, може би ще задам някои въпроси на вашето ведомство. Ако ми хрумне нещо, ще се консултирам неофициално с „Четиридесет“, после ще се обърна към вас. Става ли?

Генералът не беше сигурен дали изпитва благодарност, но при всички случаи почувства облекчение. След като го беше прекарал през обръчите, старецът поне му беше окачил кокал пред погледа.

— Благодаря, Филип, благодаря. Знаех си, че мога да разчитам на вас.

Възрастният човек се изправи и придружи генерала до вратата. Походката му беше енергична, а гласът — жизнен.

— Поздравете съпругата си — каза той. — Чудесна жена, чудесна жена.

Генералът излезе от жилищния блок в много по-добро настроение, отколкото когато влезе. Убеди сам себе си, че всичко е уредено, което не беше трудно, защото той винаги беше склонен да приема благоприятни мнения. Беше натоварил стария човек и се беше отървал от един проблем. Не че цялата тази каша наистина беше негов проблем. Възрастния и без това трябваше да се оправя с проклетата бъркотия. Старото копеле би трябвало да му благодари за помощта досега. Нека се поизпоти, помисли си генералът, аз няма за какво повече да се тревожа.

Докато генералът крачеше с олекнала походка към чакащата го кола, възрастният човек в тухлената постройка се усмихваше в креслото.

Но мислите му бяха сериозни. Взе папката, оставена му от генерала. След десет минути, през които успя да прочете материалите много задълбочено два пъти, той се облегна. Затвори очи, за да се съсредоточи. Този път остана замислен в продължение на половин час. Когато отвори очи, той взе един бележник, отвори отново папката и започна да пише. След още пет минути позвъни за секретаря си.

Високият мъж влезе в кабинета му тихо. Затвори внимателно вратата. Гласът му беше мек, тонът — почтителен.

— Сър?

— Няма нужда да искаме повече информация за кашата, в която, както чухме, са се забъркали военновъздушните сили — каза възрастният човек. — Добрият генерал ми даде всичко необходимо. Това тук е нещо добро, нещо което ще можем да използваме. Едва ли можеше да се случи в по-подходящ момент. След месец „Четиридесет“ ще разглежда бюджета ни и развиването на дейност винаги се оценява високо. Тази работа ни е добре дошла.

Направил съм списък с обща информация, която искам да получиш от архивите. Първо провери във ФБР, после в ЦРУ, Агенцията по национална сигурност, Финансите, Правосъдието и Тайната служба. Кажи им, че ни трябва незабавно. Ще се радвам, ако получа данните от ФБР и ЦРУ до утре сутринта, най-много до края на деня.

Започваме операция на територията на страната и в Европа. Вероятно няма да са ни необходими много хора, но искам да има подготвени екипи за всеки случай. Ще ползваме предимно хора от ЦРУ, но предполагам, че от ФБР ще настояват да се намесят, когато работим в страната. Отбелязал съм някои идеи. Свържи се с отдел Поддръжка на управлението и ги уведоми, че ще искаме хора, оборудване и средства.

Днес колкото се може по-скоро искам да се видя с доктор Лофтс и Кевин Пауъл от управлението. Той току-що се върна от Турция. Би трябвало да е в Лангли. Знаеш къде да намериш Лофтс.

— Да, сър — отвърна меко Карл. Когато пое бележника от сбръчканата ръка на Възрастния, едва доловимо се усмихна. Карл не използваше бележници. Получаваше много добрата си заплата заради почти стопроцентовата си памет — помнеше безотказно всички необходими подробности. Също така той получаваше заплатата си, защото умът му бе освободен от почти всички нормални чувства освен някаква ограничена и минимална лоялност, инстинкт за самосъхранение, слабо изразено желание за самооблагодетелстване, лек егоистичен садизъм, отмъстителност и снобска гордост.

— Това ли е всичко, сър? — попита Карл тихо.

— Да — отвърна възрастният мъж. — Би ли ми донесъл още малко кафе?

 

 

Втората световна война доведе до възникването на едно невиждано дотогава явление в американския политически живот, което вече се е превърнало в неразделна част от политическата сцена на страната. Опитът от тази война и новите схващания, дошли преди всичко като резултат от нея, създадоха американската разузнавателна общност.

Преди Втората световна война единственото ведомство, което донякъде наподобява служба за разузнаване и сигурност, е било ФБР. Тридесет и пет години по-късно, американската разузнавателна общност се състои от десет големи организации с повече от 200 000 служители и общ годишен бюджет от 6,3 милиарда долара.

Най-известният и най-важен член на тази общност е Централното разузнавателно управление, ведомството, създадено през 1947 година с Декрета за националната сигурност и задачата да координира всички разузнавателни дейности. Директорът на ЦРУ освен че ръководи самото управление, също така е и директор на Централното разузнаване (ДЦР) — директор титуляр на цялата разузнавателна общност. Официално ДЦР ръководи дейността на военното разузнаване, клоновете на разузнаването в родовете войски, Агенцията за национална сигурност, Бюрото за разузнаване и изследвания към Държавния департамент, отдела за вътрешна сигурност към ФБР, отдела за разузнаваме към Комисията по ядрена енергия и малката разузнавателна служба към Министерството на финансите. На практика васалните на ДЦР организации са болезнено стремящи се към независимост бюрократични единици, които непрекъснато се съпротивляват срещу опека отвън. Както отбеляза адмирал Руфус Тейлър — бивш шеф на военноморското разузнаване и заместник-директор на ЦРУ: „Американската разузнавателна общност наподобява федерация на племена.“

Организационно-структурната диаграма на американската разузнавателна общност е осеяна с преплетени линии, обозначаващи координация и контрол, с множество комитети за връзка и управление, а официалните й бюрократични картографи и главни създатели твърдят, че тя дава добра представа за стройният процес на вземане на решения. Но тъй като стройният процес на вземане на решенията е до голяма степен мит, макар че това не се признава открито, ако някъде тази диаграма отразява вярно действителното положение на нещата — то това си е чисто съвпадение.

Само на ниво подкомисии има петнадесет междуведомствени групи, чиято задача е да координират „производството“ на разузнаването и службите за сигурност. Над тези малки подкомисии са разположени осем важни групи за координация. На организационната диаграма тези групи са свързани с различните членове на общността посредством черни линии. Всички те в крайна сметка достигат до президента. Едно малко квадратче в горния ляв ъгъл на диаграмата изобразява Конгреса. Той не е свързан с никакви черни линии, с нищо. Законодателният орган може и да го няма на диаграмата.

Най-забележимата и известна от тези групи е Съветът за национална сигурност (СНС), а съставът й се мени с всяка смяна на президентската администрация. Съветът за национална сигурност винаги включва президента и вицепрезидента и много често министрите на по-важните министерства. СНС е законният наблюдаващ и определящ политиката на разузнавателната общност орган.

Но може би най-важната от всички групи в обществото е комитетът „Четиридесет“. В първите години на президента Айзенхауер този комитет е създаден със секретна заповед 54/12. Неговото съществуване остава практически неизвестно за външния свят, докато журналистите Дейвид Уайз и Томас Рос не го разкриват в книгата си „Невидимото правителство“ — едно от ключовите произведения за американското разузнаване. Главно поради това разкритие комитетът, известен дотогава като „Група 54/12“, преминава през няколко промени на идентичността и в различни периоди е бил наричан „Специална група“ и „Комитет 303“.

Комитетът „Четиридесет“ е съвсем малък. Съставът му също се променя с всяка администрация, но задълженията му в общи линии остават непроменени. Той одобрява операциите и плановете на различните ведомства, той насочва усилията на цялата разузнавателна общност. Първоначално е бил създаден, за да спомогне за установяването на контрол над разрастващата се като гъба на дъжд общност. Доколко тази задача се изпълнява успешно, до голяма степен зависи от президента. Той има решаващ глас по въпроса кой ще участва в комитета и как ще служи в него.

Ключовата фигура в комитета по времето на администрациите на Кенеди и Джонсън беше Макджордж Бънди. Освен него членове бяха Маккоун, Макнамара, Розуел Джилпатрик и У. Алексис Джонсън. През годините на Никсън и Форд най-важният човек в американското разузнаване става Хенри Кисинджър. Той е бил и председател на комитета „Четиридесет“. Освен него са участвали още директорът на ЦРУ Уилиям Колби, заместник-държавният секретар Робърт Ингърсол, заместник-министърът на отбраната Уилиам Клемънтс-младши и председателят на Комитета на началник-щабовете генерал Джордж С. Браун.

Ръководната функция на комитета представлява голям проблем. До голяма степен той трябва да разчита на по-малките координиращи комитети и на самите служители на отделните ведомства. Проблемът е същият като класическия проблем на всяко правителство — управляващият трябва да разчита на информацията, получена от управлявания, за да може успешно да изпълнява регулиращите си функции. Комитетът „Четиридесет“ обикновено само „ратифицира“ решенията, предложени от подопечните му ведомства. Това наподобява ситуацията, при която фермерът се уповава на лисицата, за да му помогне да си опази пилетата.

Но комитетът и сам може да поема инициативи. Той трябва да действа чрез една система от ревностно охранявани бюрократични империи. Дори в редките случаи, когато всички членове на комитета работят заедно, раздробяването на властта между различните ведомства е голяма пречка.

Малко след създаването си комитетът „Четиридесет“ се опитал да реши проблемите с вътрешната информация и раздробяването на правомощията. Към него се образувала малка секретна секция без име, неизвестна на никого освен на самите членове на „Четиридесет“. Тази секция съществува „неформално“. Не е отбелязана на нито една организационно-структурна диаграма. Първоначално в „Четиридесет“ се надявали този „неформален“ статут да предпази секцията от неумолимите закони на Паркинсън за бюрокрацията. Сегашните наследници в комитета още таят такива надежди, макар че времето и реалността до голяма степен са ги опровергали.

Задълженията на тази специална група включват работа по координацията и директорът й участва в Съвета за координация, съставен от шефовете, отговарящи за персонала на всички разузнавателни ведомства. Този съвет обикновено се нарича Съвет за координация между персонала (СКП) и шефът му има право да бъде арбитър на междуведомствени спорове, макар че решенията му подлежат на контрол от страна на комитета „Четиридесет“ и директора на централното разузнаване. Освен това специалната секция има задължението независимо да анализира цялата информация, доставяна на комитета „Четиридесет“ от разузнавателните ведомства. Но най-важното е, че специалната секция има право да предприема необходимите мерки, свързани със сигурността, ако се наложи при дадени обстоятелства, като тези мерки подлежат на контрол от страна на комитета „Четиридесет“.

За да подпомогне дейността на секцията, комитетът е придал към шефа и малък екип и му е дал право да ползва хора и материали от другите важни разузнавателни ведомства, както и да действа от тяхно име.

В „Четиридесет“ знаят, че са създали потенциален проблем. Специалната секция може да последва естествените тенденции в развитието на всички правителствени организации, а именно да нарасне, да стане тромава и да се превърне в част от проблема, за чието решаване е създадена. Тази секция, макар и малка, притежава огромна власт и огромен потенциал. И най-малката грешка, допусната от нея, може да доведе до много тежки последици. „Четиридесет“ наблюдава творението си много внимателно. Твърдо се ограничава всякакво бюрократично нарастване; внимателно се следи дейността й, операциите й се свеждат до минимум и за нейни ръководители се назначават само изключителни хора.

В първите дни на Никсъновата администрация разузнавателната общност претърпя големи реорганизации. Отделите в ЦРУ бяха разместени и преименувани, но в общи линии нещата си останаха непроменени. Една от промените, срещу която шефът на комитета „Четиридесет“ се бори с всички сили, беше, че специалната секция се сдоби с име — Група за координация, често наричана за по-кратко Група „К“. Шефът, доволен от многото преимущества, скрити във факта, че е министър без много ясно очертан портфейл, загуби битката срещу твърдоглавия и силен сътрудник на Белия дом, който му каза: „Не мога да ви държа изкъсо, ако нямате наименование.“

След като този сътрудник на Белия дом оваканти поста си, шефът на Група „К“ реши да не се връща към старите анонимни дни. „Полуофициалният“ статут на „К“ не попречи особено на шефа й. А и едно връщане назад би могло да привлече прекалено много вниманието, така че не си струваше усилията.

Възрастният човек, когото тази сутрин посети генерал Рот, ръководеше Група „К“.

 

 

Кевин Пауъл седна на същия стол, на който беше седял генералът четири часа По-рано. Кевин не страдаше от параноята на генерала. Той с радост посещаваше възрастния човек. Струваше му се, че го харесва, доколкото в занаята е възможно да харесваш когото и да било. За да харесваш някого, за да чувстваш истинска привързаност към него, е необходимо да си уверен, че личността, която виждаш, е истинската, реално съществуващата, а не маска. Макар че чувствата на Кевин му казваха, че любезният старец му е приятел и може да му се довери, че е това, което изглежда, разумът го караше да бъде предпазлив. Но Кевин си мислеше, че харесва възрастния човек.

Беше убеден, че не харесва Карл. Знаеше също така, че е глупаво да му се доверява извън границите, установени от Възрастния. Всеобхватната безполовост на секретаря предизвикваше до голяма степен антипатията на Кевин, но тази безполовост беше проявление на още по-отвратителни качества, които той дори не можеше да определи. У него просто имаше нещо отблъскващо. Кевин беше доволен, когато Карл го въведе при стареца, и затвори вратата след него.

— Кевин, колко мило, че дойде. — Възрастния се изправи и му стисна ръката.

— Радвам се да ви видя, сър.

Двамата продължиха да разменят любезности в продължение на няколко минути, след което Възрастния попита:

— И с какво ще се занимаваш в близко бъдеще, Кевин, момчето ми?

Кевин се усмихна. Възрастният мъж много добре знаеше, че в момента не се занимава с нищо, но въпреки това му отговори:

— О, нищо специално, сър.

— Би ли имал нещо против да ми помогнеш в една работа?

Като че ли имам някакъв избор, помисли си Кевин, макар че ще ми бъде интересно отново да поработя за него. На глас каза:

— Не, сър, разбира се, че не.

Възрастният човек се усмихна.

— Познаваш ли генерал Арнълд Рот?

— Не, сър, макар че съм чувал това име.

— Генерал Арнълд Рот е голямо главоболие за военновъздушните сили — обясни Възрастния. — Както знаеш, разузнаването при тях е сериозна организация. С отдела си за въздушно разузнаване това е може би най-голямото разузнавателно ведомство, което имаме. Но повечето от хората и оборудването му са ангажирани с въздушното и техническото разузнаване. Компютърно и видеошпионство, така го наричам аз. В сравнение с ЦРУ те провеждат много малко класически шпионски операции и с право не ги смятат за своя първостепенна функция. Половината от агентите, с които разполагат, се ръководят от генерал Рот.

Генералът има за зет един много влиятелен конгресмен и си мисли, че ръководи първокласен шпионски екип. Така мисли и въпросният зет. Вместо да искат от съответната парламентарна подкомисия да гласува по даден проблем, военновъздушните сили оставят генерала да го решава както си знае и да си играе на супершпионин — е, разбира се, в известни граници.

Повечето от хората му са неопитни и правят грешки. Романтици, тръгнали по стъпките на Мата Хари. Обикалят Европа и Централна Азия, киснат по баровете, присъстват на събрания, изпълняват дребни задачи и осъществяват безобидни контакти. Управлението ги следи, за да не направят нещо през главите им. Генералът си мисли, че е новият Гелен, конгресменът е доволен, парите не пресекват и всички са щастливи.

Но много често някои от хората на генерала се препъват в нещо по-едро, прекалено едро, за да могат да се справят самите те — аматьорите от военновъздушното разузнаване. Обикновено шефовете му веднага прехвърлят топката към ЦРУ, но понякога нещо се обърква и настава страховита каша. Сега отново имаме истински хит.

Преди около два дни един от по-добрите му агенти — между другото вашето управление мислеше да го привлече — бил намерен мъртъв в Монтана, след като изчезнал в Европа преди две седмици. Базата му била в Лондон, където го чули за последен път — изпратил доста странен доклад. Нямаме представа как и защо Доналд Паркинс, това е името на агента, е свършил по този начин. Подробностите, които са ни известни, се намират в онази папка, ей там, върху купчината на бюрото ми. Можеш да я вземеш, ако решиш да работиш върху това.

— Няма нужда да обмислям решението си, сър. Всичко това ме интригува много.

— Така си и мислех — каза Възрастния с жизнерадостен глас. — Така си и мислех. Имаме доста работа и трябва да я свършим колкото се може по-бързо, преди да е изстинала следата. Налага се да проучиш доста неща, преди да започнеш, но най-напред ще трябва да направиш едно пътуване. Много важно пътуване. До Синсинати.

— Синсинати? Защо?

Възрастният човек се усмихна и се облегна назад. Цели десет минути беше търсил подходящата метафора. Обичаше да си играе с думите. Пресъздаването на идеите чрез думи правеше мисленето толкова по-интересно. Той вдигна глава и каза:

— Ще отидеш до Синсинати за нещо специално, нещо много специално. Заради едно малко пиленце, от което ще направим прекрасна птица за лов. Време е нашият Кондор да напусне птичарника си.