Към текста

Метаданни

Данни

Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Източник
sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

1.

— Ще ми помогнеш ли? — запита тя, като му хвърли бърз и многозначителен поглед. — Няма да успея… в това състояние.

Тя погали корема си. Състоянието си, за което намекна, беше бременна в седмия месец.

Джак се стрелна към домакинския шкаф и с нежно движения я отстрани от пътя си.

— По-добре седни, скъпа — кимна й той и се наведе. Двете му силни ръце, с навити до лактите ръкави, сграбчиха обемистата алуминиева тенджера и я поставиха на намиращата се на пет метра маса в трапезарията.

Пот изби по челото му. Тенджерата беше гореща. Много гореща, въпреки изолиращия слой, покриващ повърхността й. Нагревателните плочи, произвеждани през 26 век, се различаваха коренно от прамоделите през миналите столетия. Поне в максимума на температурата си.

Самият той ненавиждаше инфра-печките и ултра-фурните, които в апартамента му на 418 етаж в една от мегакулите, разположена в централната част на Ню Йорк, бяха цели две. Благодарение на тъща му. Сега тя седеше от дясната страна на масата и наблюдаваше суетнята му около проклетата тенджера, която им подари, когато разбра, че ще става баба.

Ха! Тенджера!

Джак Лемън плъзна поглед от върха на полуобгорелите си пръсти към миловидната усмивка, която бе застинала върху лицето на Катрин.

Катрин Лемън! Ах, тази й усмивка, която събуждаше всички животински страсти у него! Прииска му се да я сграбчи в лапите си и да… хм. Пардон. Тъщата беше тук. Внезапно надигналият се в него порив се поохлади, когато погледна към неизменно намръщената й мутра.

— Джак, да не искаш да ни умориш от глад? — извиси укоризнено глас тя, като направи толкова свойствения й жест на нетърпение, примесено със снизходителност, който винаги го вбесяваше.

Той се усмихна лицемерно и се направи на смутен.

— О, извинявай! — После я жегна: — Лора!

Лора Макгал усети иронията в тона му и с нотка на възмущение тутакси реагира ядно:

— Отново показваш неуважение, Джак! Знаеш, че не обичам непочтителните подмятания! Мислех, че поне тази вечер, когато сме се събрали да решим съдбата на внука ми, ще запазиш благоприличие!

Джак отвори уста, но лекият ритник по десния му крак от страна на жена му, го накара да преглътне да преглътне не особено благоприятния отговор, който напираше на устните му. Затова само кимна на Катрин и отвърна с престорена примирителност:

— Извинявай, мамо. Не исках да те засегна.

Напротив. Точно обратното. Изгаряше от желание да изригне върху й серия от псувни, които да я накарат да онемее завинаги.

— Така е по-добре. — Видимо удовлетворена, Лора поднесе носа си към парата от тенджерата и с примляскване издиша: — Ъ-ъ-ъм. Ухае чудесно, Катрин. Ставаш все по-добра готвачка.

Младата жена направи изкуствена усмивка и задейства пусковия механизъм на четириръкия робот, стоящ безмълвно в ъгъла на стаята. Двете му стереоскопични тъмносини очи се впериха разбиращо в тенджерата, веднага щом енергозахранващото устройство в задната част на стоманения череп се включи. Последва тих съсък и веригите направиха бърз оборот до масата.

Интелигентността на домашните роботи се свеждаше до най-простата програма за обслужване, включваща еднакви команди за готвене, чистене, поддържане на мебелите в подреден вид (без кристалните сервизи) и сервиране, което в момента две от ръцете извършваха, докато другите две, извиващи се като змии, поставяха приборите и чиниите пред седящите край масата.

С обичайната си непоклатима сигурност, две от ръцете загребаха с черпака в широкия отвор на тенджерата и изсипаха гъстата супа в пластмасовите купи. С още едно повторение (само на първия чифт крайници) свърши операцията и по същия безмълвен начин роботът се плъзна обратно в ъгъла.

Джак със смесени чувства проследи отдалечаващия се метал. Защо бе нужен целият този механистичен и изнервящ ритуал на сервиране, когато хората можеха да се справят по-бързо и по-точно? Много пъти си бе задавал този въпрос. Но това беше неотменна част от технологичното развитие, довело хората до такава степен на абсурдна разглезеност, че дори за най-простото нещо, като бръсненето например, някои прибягваха до помощта на робот.

Самият той, както и всички хора в Ню Йорк, родени след робовзрива, беше отгледан от роботи. Те играеха ролята на майка, когато истинската му майка отсъстваше от вкъщи по цели седмици в търсене на отдавна изчезнали фосили от растения. Като палеоботаник в Националния музей по естествена история, тя бе отдала почти целия си живот на пущинаците, а там, където асфалтовата зона отстъпваше място на седиментните скали, портативният търсач на изотопи и сканирващият модул покриваха пространства от десетки квадратни километра прах, варовици и доломити.

Странно защо в последните месеци в мислите му изникваха странни, ако и на пръв поглед обикновени въпроси свързани в една или друга степен с детството му. Самият той навърши 28 едва преди четири месеца и въпреки това не считаше себе си за узрял. По-скоро имаше детско мислене, затова много често се поддаваше на провокации, които в повечето случаи всъщност не заслужаваха внимание. Дори и Катрин, която бе по-млада от него само с две години, беше по-здравомислеща от него. Сигурна, точна, здраво стъпила на земята, логиката й бе много по-последователна от неговата. Много често именно тя го спасяваше от честите меланхолични състояния, в които той изпадаше. А напоследък те бяха започнали видимо да зачестяват. Със сигурност имаха връзка с бебето, което щеше да се роди и чиято съдба тепърва трябваше да решат тази вечер.

Тихо примляскване го изкара от вглъбеността му, траяла само наколко секунди. Лора отметна посивелия кичур коса над изразяващото й чревоугодническа наслада лице, и типично за натурата й, зачекна така актуалния въпрос с безцеремонна припряност:

— Mисля, че няма смисъл да губим излишно време, деца мои. Предстои ни да решим жизнено важен проблем.

О, не! На Джак му се сви стомаха. Отправи молещ поглед към Катрин, която за негово съжаление поклати отрицателно глава. Това означаваше само едно: трябваше да се примирят с това първо майка й да вземе думата. А то не предвещаваше нищо добро.

Лора преглътна още няколко лъжици с гъстата течност и с възможно най-помпозно-тържествен вид попита:

— Катрин, спряхте ли се с Джак върху нещо съществено?

— Всъщност, не — отвърна Катрин, оставяйки настрана алуминиевата лъжица. — Сметнахме за нужно да изчакаме резултатите от пробите. Не искахме да избързваме с окончателното решение.

Лицето на Лора засия.

— Значи детето няма класификация на психо-гена?

— Да. Според доктор Смит бебето ще се роди след по-малко от 40 дена.

— По-скоро отколкото си мислех. — поклати някак странно глава Лора и погледна Джак.

Какво ли щеше да измъдри пък сега?

— Бащата какво ще каже? Решил ли е вече съдбата на сина си?

— Ами, не… засега.

— Така си и мислех. — Тя поклати съжалително глава: — Винаги оставяш най-важните неща за последно.

Джак трепна.

— От съществено значение ще бъде решението на Катрин. — отвърна той ядно. — Смятам, че тя има толкова право на него, колкото и аз. Все пак тя ще е тази, която ще понесе риска с психо-гена, а не аз.

— Разбирам те много добре и знам какво изпитваш, но за риск и дума не може да става. — Тя погледна Катрин. — Знаете, че един път на сто хиляди се случва ембрионът да убие бебето.

— Знам — тросна се Джак. — И точно от това се страхувам.

— Точно затова сега трябва да решите съдбата му. От вас зависи дали ще живее щастливо, ще има ли бъдещето, което ще заслужава, и ще успее ли да се развие по плана.

— Няма да има проблеми, майко — намеси се Катрин. — Вчера ходих на скенер в клиниката. Всички тестове са положителни. — Тя се усмихна на Джак: — Бебето ще може да понесе психо-гена.

— Е? — Лора махна с ръка, сякаш това решаваше всичко: — Какво повече има да разискваме?

— Да, наистина. Какво ли? — Джак се разгневи. — При аномалия в развитието с индивида психо-генът убива годишно по двеста и седемдесет неродени деца. Едно на петдесет хиляди се ражда с раздвоение на личността, едно на тридесет хиляди се ражда с макар и минимални аномалии в психическото си развитие. Всяко стотно бебе има изкривено възприемане на света. И ти питаш какво има?

Джак стисна юмруци. Тази проклета система за програмиране на децата още в зародиш ги превръщаше в чисти биороботи, които през целия си живот щяха да правят това, което само за няколко минути е било вкарано в тях като най-обикновена химична формула. Самият той, родителите му, а дори и техните родители са плод на психо-гена. Според психо-генетиците първият успешно програмиран мозък в зародиш е станал през паметната 2088 година в навечерието на Коледа. Трябвало им да чакат цели петнадесет години, за да установят дали психо-генът функционира безотказно. Нямало съмнение.

Легендарното дете Чарлз С. Макферсън, родено през 2088 и починало през 2188 година, през целия си живот като професионално занимание не се отделило от историята. А това означавало само едно — триумф на психо-генетиците. Нали това била и целта им: целенасочено програмиране на личността в зародиш! Обект — Чарлз С. Макферсън. Класификация на психо-гена — алфа! Развитието на личността след подготвителния период на умосъзряване — положителна. Професионална идентификация на личността — история!

Така започнала ерата на психо-генетиците. Та какво по-добре от това за едни родители от бляна за едно умно, интелигентно, ученолюбиво дете? Дете, което ще пасне на семейния романс — музикант, художник, писател, астроном, физик, математик, биолог. Всяка една от тези науки ще стане цел в живота на всяко отделно дете. Без да осъзнава защо прави това, то изпитва желание и любов да изучава целта на сърцето или мозъка си, макар и изкуствено вградена в него.

Джак изгледа свирепо Лора и отсече:

— Ако наистина смяташ, че развитието на психо-гена в индивида следва стопроцентово сигурна крива, то тогава не мислиш за възможността да изгубим не само бебето, но и Катрин.

— Но това е абсурд, Джак! — почти извика Лора, стискайки гневно лъжицата. Ако това беше нож, със сигурност гледката щеше да бъде направо зловеща. — А самото допускане, че при имплантацията ще се случи нещо…

— Не при, а след нея — уточни той. — Когато се развие в мозъка.

— Добре. Какво от това? А? Това, че статистиката допуска подобна вероятност, не означава, че тя ще се случи точно с Катрин. Психо-генетиците са предвидили всяка аномалия в развитието и всячески се стараят да я парират.

— Познавам много добре метода им. Веднага, щом се роди, детето попада в специален инкубатор, заобиколено от група роботи, програмирани да инжектират в детето на всеки шест часа по една доза от психо-боклуците им. Естествено с нова формула.

Катрин слушаше отстрани с печално изражение на лицето. Думите му се забиваха като нагорещени остриета в сърцето й.

— Мислиш прекалено черно — махна с ръка Лора и набързо нагреба няколко лъжици от супата. — Повярвай ми, Джак. Нищо няма да се случи с вашия син!

Катрин се вгледа в самоувереното изражение на майка си. Страшно силно й се искаше тя да бъде права.

Лора натърти по-силно:

— Никой от моите, а и от твоите прародители не е имал аномалия в развитието си. Предаването й по генетичен път е толкова абсурдно, колкото и самата мисъл, че с детето ще се случи нещо подобно след толкова години.

— Ами ако е истина? — Джак се подпря рязко на масата, която се отмести леко. Катрин го изгледа мрачно:

— Престани, Джак. Не искам да чуя нищо повече за това. Ясно ли е? Причинява ми болка.

— Не се тревожи, скъпа — изпревари отговора му Лора. — Джак повече няма да говори подобни неща. Нали, Джак?

Той кимна механично, без да губи навъсеното си изражение.

— Извинявай, Катрин. Поувлякох се. Мисълта, че ще ставам баща ме прави нервен. — Той я погали по рамото. — Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. В края на краищата цялото население на Земята минава през психо-гена.

Олекна й видимо. Но на него — не. Нещо стегна още повече гърдите му, когато вечерята свърши и роботът по същия автоматичен начин, лишен от всякаква волност, разчисти масата и изми приборите.

По време на шоу програмата, която гледаха по холовизията, преди да си легнат, Катрин се забавляваше истински. Смехът й бе звучен и приятен. А и защо ли трябваше да се притеснява за неща, които най-вероятно нямаше да се случат? Най-важното бе, че щеше да става майка.

Макар и доста трудно, но все пак успяха да убедят Лора да изчакат с решението си за идентификацията на психо-гена за друг ден. Професията можеше да почака. Утре той и Катрин щяха да разгледат внимателно каталога за психо-генните формули в някои от клиниките около мегакулата им. Тогава щяха да решат съдбата на детето си. Имаха предостатъчно време за окончателното решение.

Когато настъпи полунощ и Луната зае фаза последна четвърт, Лора се настани удобно на канапето в бъдещата детска стая, а Джак и Катрин си легнаха в спалнята.

Фосионната нощна лампа с намален наполовина капацитет хвърляше около леглото им мека светлосиня пелена.

След наглед тривиалните реплики, които си размениха, готвейки се за сън, Катрин се извъртя с трудност на една страна към него и стисна ръката му под одеалото.

— Джак?

— Да.

— Наистина ли смяташ, че може да се случи нещо с бебето?

Той я погледна в упор. В очите й се четеше истински страх. Унесът му се изпари моментално. Сега разбра, че бе направил грешка, като бе изказал на глас опасенията си. Истинска грешка.

Тя стискаше ръката му силно. Прекомерно силно. Ах, защо ли му трябваше да влиза в спор с Лора! В тези сличаи винаги се стигаше до нежелани последствия. А сега положението бе лошо. Много лошо.

Той се освободи от ръката й и я прегърна, като я придърпа плътно до себе си.

— Това са чисто статистически данни, скъпа. Нищо повече.

— А броят на децата с мозъчни увреждания в развитието си? Сам го каза.

— Вярно е, но не за тази част на света. Тук, в Ню Йорк нямаме такива проблеми. Само в районите с прекомерно замърсяване броят им се увеличава. Всъщност до голяма степен семейната среда и начинът на живот определят действието на психо-гена върху индивида. Ако дадено семейство не живее в здравословна среда и употребява вредни за организма вещества, съществува голяма вероятност майчиният организъм да въздейства вредоносно върху психо-гена на детето.

Не беше точно така и го знаеше много добре. Но нали трябваше да я успокои. Той стисна леко рамото й и добави с подправено веселяшки тон;

— А ти не обикаляш вечер по баровете и не изпиваш по литър уиски, без да броим пурите, нали? — Тя се засмя. Олекна му. Така беше по-добре. И за него, и за нея. — Хайде, заспивай, че утре ни чака важна работа.

Той плесна с ръце и светлината в спалнята угасна. Но дори когато усети равномерния й импулс върху дланта си, въпреки че клепачите му натежаваха и съзнанието му постепенно запотъва в здрача на съня, нещо се загнезди дълбоко в сърцето му. Не й бе казал цялата истина. Всъщност премълча най-важното. Независимо къде, независимо, кога и независимо как, психо-генът взимаше своите невинни жертви. Независимо от района, независимо от степента на замърсяване, което бе твърде малко за да окаже сериозно влияние, независимо от начина на живот.

И никой не можеше да го спре. От четиристотин години насам!