Тъга и подтиснатост лъха от това пропито с влага, мухъл и примирение повествование, където нашите отчуждени от нас деца не искат да са „наши“, те се стамуват от нас, просто защото сме…човеци и нищо човешко не ни е чуждо.
Кой обаче би могъл да построи по-добрия свят: разкаялите се грешници или фанатичните идеалисти…?!
Нито едните, нито другите. А техните деца.
Ако не вярваме в това, обезсмисляме сляпото упорство да продължаваме рода. И това не е горда вяра в кръвта, а смирено упование в бъдещето.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.