Константин Величков
Неприпознатий герой

Поклон, долино теб Морачка,

поклон на твоите орли,

поклон на тебе, кръв юначка,

коя прослави тез скали!

 

Два деня бяха се минали

и само страшни лешове

за спомен бяха там остали

от толкоз люти боеве.

 

Едно дете красиво, мило,

без страх сред мъртвите тела,

стоеше жалостно, унило,

самичко до една скала.

 

— Дете, в туй място диво, жално,

де чуй се само страшний глас

на хищни птици, тъй печално

защо стоиш във тоя час?

 

Баща ли плачеш, или братя,

паднали тука в грозен бой?

И паметта им мила, свята

влече те в страшний тоз усой?

 

Ил близък някой твой роднина

ти чул си, че е хванат роб,

и търсиш, давно в таз долина

намериш неговия гроб? —

 

Въз нас очите си издигна

детето и каза с мил глас:

— Беда неносна ме постигна,

но за това не плача аз.

 

Ний можем си видя земята

превърната на прах и гроб,

но нивга няма във борбата

да падне черногорец — роб.

 

Баща ми в Дуга си проправи

през цяла турска орда път

и паметта му ще се слави,

юнак дор има на светът.

 

Паднаха двамата ми братя

юнашки на Морачкий бой,

намериха им тук телата,

покрити с врагове безброй.

 

Но срамно пушките им зеят

сега на голата стена,

ножовете им в прах тъпеят;

ръка ги мъжка не вдигна.

 

А люта още е войната

и Черна гора все е в плам,

всъду се веят знамената:

от нази няма никой там. —

 

Чело наведе тук детето,

сълза в очи му затрептя;

прибави жалостно: „Сърцето

го мерят днес по възрастта.

 

Наследих сам аз тая слава,

но всякъде до днешен ден

ответ горчив ми всеки дава,

че тежка й пушката за мен.“