Рафаел Сабатини
Морският ястреб (14)

ГЛАВА ШЕСТА
НОВИЯТ ПРИВЪРЖЕНИК

Този разказ на Отмани, предаден веднага на Фензиле, от нейния син, подействува като отрова на ревнивата й душа. Лоша бе вестта, че Сакр-ел-Бар се е завърнал въпреки усърдните молитви за неговата гибел, които беше отправяла към бога на своите праотци и към бога на новата си вяра. Но това, че се е върнал победоносно и е донесъл със себе си тежка плячка, която ще го отличи с още по-голяма обич от страна на Асад и с почит от страна на народа, бе още по-горчиво разочарование. Тя остана безмълвна и сломена, лишена дори от силата да го кълне.

Скоро след това, когато умът й се съвзе от този удар, тя насочи мислите си към обсъждане на онова, което отначало й се беше видяло като незначителна подробност в разказа на Отмани, преразказан от Марзак.

— Извънредно странно е, че е предприел това дълго пътешествие до Англия, за да вземе оттам само тия двама пленници, че стигнал там веднъж, не е извършил истинско корсарско нападение и не е натъпкал кораба си с роби. Извънредно странно!

Бяха сами зад зелените решетки, през които проникваше благоуханието на градината и трептящият глас на славея, пропит с признанията му в любов към розата. Фензиле лежеше на миндер, покрит с копринени турски килими, и един от златошитите й чехли беше паднал от крака с къносани нокти. Вдигнатите нагоре хубави ръце поддържаха главата, тя втренчено гледаше многоцветната лампа, увиснала от дървената резба на тавана.

Марзак крачеше напред-назад по дължината на стаята; цареше тишина, нарушавана само от шумоленето на чехлите му по пода.

— Кажи де! — най-сетне нетърпеливо го запита тя. — Не ти ли се вижда странно това?

— Странно наистина, о, майко! — отвърна младежът и се спря пред нея.

— А не можеш ли да се сетиш кое е било причина за това?

— Причината ли? — повтори той и хубавото му младо лице, което приличаше поразително на нейното, остана безизразно и недоумяващо.

— Да, причината! — извика тя нетърпеливо. — Не можеш ли да правиш друго, освен да зяпаш? Нима съм майка на глупак? Нима само ще се хилиш, ще зяпаш и ще пропиляваш дните, докато това франкско куче те стъпче под краката си и те използува само като стъпало към властта, която би следвало да принадлежи на тебе? Ако е така, Марзак, по-добре да се беше задушил в утробата ми!

Той се сви пред италианската й ярост, дори глухо възнегодува с чувството, че подобни думи, изречени от жена, била тя и двадесет пъти негова майка, бяха някакво безчестие за мъжкото му достойнство.

— Какво мога да направя? — провикна се той.

— Ти ме питаш! Не си ли мъж, та да мислиш и действуваш? Казвам ти, че този незаконнороден син на християнин и еврейка ще те стъпче в праха. Той е ненаситен като скакалец, хитър като змия и свиреп като пантера. Аллах да ми е свидетел! Предпочитам никога да не бях родила син. По-добре хората с презрение да ме сочат и да ме наричат майка на вятъра, отколкото да съм родила мъж, който не знае как да се държи като мъж.

— Покажи ми как! — извика той. — Дай ми задача, кажи ми какво да правя, и ще видиш, че не ще се проваля, о, майко! А дотогава спести ми тези оскърбления или няма вече да идвам при тебе.

Щом чу заканата, тази чудновата жена скочи от мекия си миндер. Тя изтича при момъка, обви ръце около шията му и притисна бузата си до неговата. Дори и осемнадесетте години в харема на пашата не бяха обезличили в нея европейската майка, страстната сицилианка, свирепа като тигрица в майчината си любов.

— О, дете мое, хубавото ми момче! — почти изхлипа тя. — Само страхът ми за тебе ме кара да бъда груба. В моя яд говори любовта ми, гневът ми зарад тебе, когато виждам друг да идва и да си присвоява мястото до твоя баща, което би трябвало да бъде твое. О! Но ние ще победим, мой сладък сине! Ще намеря начин да изхвърля тази чуждестранна мърша на бунището, на което е родена. Имай вяра в мене, о, Марзак! Шт! Баща ти идва. Махни се. Остави ме насаме с него.

Тя постъпваше много умно, защото знаеше, че много по-лесно може да повлияе на Асад насаме, защото тогава липсва гордостта, която би го принудила да я наругае, ако му заговори тъй пред други. Марзак изчезна зад украсения с резба параван от сандалово дърво, който закриваше една от вратите, докато Асад се появи на другата. Той се приближи с усмивка, тънките му кафяви пръсти решеха брадата, а дългата бяла дреха се влачеше зад него по земята.

— Без съмнение вече си се научила, о, Фензиле — каза той. — Достатъчен ли ти е този отговор?

Тя се отпусна отново на възглавниците и разсеяно се заоглежда в стоманено огледало със сребърна рамка.

— Достатъчно ли? — повтори тя мързеливо, с безгранично презрение и в самата дума прозвуча звънлив подигравателен смях. — Наистина достатъчно! Сакр-ел-Бар излага на опасност двеста чеда на исляма и кораб, който, веднъж превзет, става собственост на държавата, за едно пътуване до Англия, което няма друга цел освен пленяването на двама роби… двама роби, докато, ако намеренията му бяха искрени, те биха могли да бъдат и двеста.

— Я! Това ли е всичко, което си чула? — запита я той с подигравка на свой ред.

— Това е всичко, което има значение — отвърна Фензиле, все още загледана в огледалото. — Всъщност научих се и за по-маловажната подробност, че на обратния път срещнал случайно франкски кораб, който за негово щастие бил тежко натоварен, и го заграбил от твое име.

— Случайно, казваш ти?

— А как иначе? — Тя остави огледалото и дръзките й предизвикателни очи срещнаха безстрашно неговите. — Нима ще ме убеждаваш, че това е влизало в сметките му, когато е тръгнал на път?

Асад се намръщи, главата му бавно се наведе в размисъл. Забелязала спечеленото предимство, Фензиле побърза да го затвърди:

— Попътен вятър докарал холандския кораб на пътя му, а за негово щастие корабът бил тъй тежко натоварен, че той ще може да заслепи очите ти с блясъка на златото и скъпоценните камъни, за да не видиш истинската цел на неговото пътуване.

— Истинската цел? — запита объркано пашата. — Каква е била истинската му цел?

Тя се усмихна с усмивката на безграничното познание, за да прикрие пълното си незнание и неспособността си да изтъкне повод, който поне би изглеждал правдоподобен.

— Ти ли ме питаш, о, прозорливи Асад? Не са ли твоите очи поне толкова остри, твоят разум поне толкова буден, колкото моят, та онова, което е ясно за мене, да остава скрито за тебе? Или този Сакр-ел-Бар те е омагьосал с вавилонски заклинания?

Асад се приближи до нея и я хвана за китката с жестоко и грубо движение на жилестата си старческа ръка.

— Неговата цел, кучко такава! Излей мръсотиите на своя ум! Говори!

Фензиле седна, пламнала и дръзка.

— Няма да ти кажа! — рече тя.

— Няма да кажеш ли? Я гледай, кълна се в главата на аллаха! Ти се осмеляваш да стоиш пред моето лице и да предизвикваш мене, твоя господар? Ще заповядам да те бичуват, Фензиле. Бил съм прекалено нежен към тебе толкова години… толкова нежен, че си забравила пръчките, които очакват непокорната съпруга. Тъй че говори сега, преди тялото ти да бъде разранено, или пък говори след това, както желаеш.

— Няма да говоря — повтори тя. — Дори и да ме обесят, няма да кажа нито дума повече за Сакр-ел-Бар. Защо да го изобличавам, за да бъда отблъсната, презряна и наречена лъжкиня и майка на лъжите? — После най-неочаквано избухна в ридания. — О, извор на живота ми! — изплака тя. — Колко жестоко несправедлив си спрямо мене! — Сега тя се влачеше по земята с неподражаема грация, обвила хубавите си ръце около коленете му. — Когато любовта ми към тебе ме кара да казвам всичко, каквото виждам, спечелвам си само твоя гняв, което е повече, отколкото мога да понеса. Аз не издържам под тази тежест!

Пашата я отблъсна нетърпеливо.

— Колко досадно нещо е женският език! — възкликна той и се запъти навън, убеден от опита на миналото, че ако остане, ще бъде удавен в поток от думи.

Ала отровата й беше коварно поднесена и започна бавно да действува. Тя завладя ума му, за да го измъчва със съмненията, които бяха нейната същност. Никоя причина, която би могла да изтъкне за странното поведение на Сакр-ел-Бар, колкото добре и да беше обоснована, не би подействувала наполовина тъй коварно, както подмятането за съществуването на някаква причина. Това поставяше ума му пред смътна и заплетена загадка. Нещо, което не можеше да отблъсне, понеже нямаше нищо, за което да се залови. Асад нетърпеливо зачака утрото и идването на самия Сакр-ел-Бар, но вече не с пламенното, сърдечно въжделение на баща, очакващ идването на любимия си син.

Самият Сакр-ел-Бар крачеше по горната палуба на испанския кораб и наблюдаваше как една по една гаснат светлините на малкия град, който се простираше на хълма пред него. Месецът изгря и окъпа къщите с бяла, студена светлина, хвърли резки мастилени сенки на шумолящите финикови палми и на острите като копия минарета и начерта сребърни ивици по притихналия залив.

Раната му беше заздравяла и той отново бе господар на себе си. Преди два дни бе излязъл на палубата за първи път след битката с холандците и от тогава прекарваше по-голямата част от времето там. Само веднъж беше посетил пленниците си. Щом стана от легло, той се отправи към кабината на задната палуба, където бе затворена Розамунд. Намери я бледа и много печална, но с напълно несломена смелост. Годолфиновци бяха хора непреклонни, а Розамунд носеше в крехкото си тяло мъжки дух. Тя вдигна глава при влизането му, постресна се, изненадана, че най-сетне го вижда, защото той заставаше пред нея за първи път, след като я беше отвлякъл от Аруинак преди около четири седмици. Сетне отвърна очи и продължи да седи там, с лакти на масата, като изрязана от дърво, сляпа за неговото присъствие и глуха за думите му.

На поднесените от него извинения — а те бяха искрени, защото вече се разкайваше за необмислената си постъпка, доколкото тя засягаше девойката — Розамунд не даде никакъв отговор, с нищо не показа, че е чула дори и една дума. Объркан, той постоя за миг, захапал устна, и постепенно, може би неоснователно, сърцето му се изпълни с гняв. Той се обърна и пак излезе. След това посети брат си, за да погледне мълчаливо за миг изпития, небръснат нещастник с див поглед, който трепна и се сви пред него от съзнанието за своята вина. Най-после Сакр-ел-Бар се завърна на палубата и там, както казахме, прекара по-голямата част от последните три дни на това чудновато пътешествие, припичаше се на слънце и събираше сили от неговия зной.

Тази вечер, докато се разхождаше на лунната светлина, крадлива сянка се промъкна по стъпалата и тихичко го извика с английското му име:

— Сър Оливър!

Сакр-ел-Бар се стресна, като че ли неочаквано бе дошъл да го поздрави някакъв призрак. Човекът, който го извика така, бе Джаспър Ли.

— Ела горе — каза корсарят. Когато капитанът застана пред него на палубата, той продължи: — Казах ти вече, че тук няма сър Оливър. Аз съм Оливър-реис или Сакр-ел-Бар, което предпочиташ, един правоверен от раята на пророка. А сега, какво желаеш?

— Не ви ли служих предано и добре? — запита капитан Ли.

— Кой го е отрекъл?

— Никой. Но никой не го е и признал. Когато лежахте ранен долу, за мене щеше да бъде много лесно да ви предам. Можех да отведа тези кораби в устието на Тагус. Господ ми е свидетел, че можех да го направя!

— Тутакси щяха да те разкъсат на парчета — рече Сакр-ел-Бар.

— Можех да плавам по крайбрежието и да се подложа на опасността да бъда пленен, а после да поискам освобождението си от плен.

— И да се намериш отново на галерите на негово католическо величество. Но както и да е! Приемам, че си се отнесъл почтено към мене. Изпълни своята част от договора. Бъди уверен, че и аз ще изпълня моята.

— Не се съмнявам. Но вашата част от договора беше да ме изпратите обратно у дома.

— Е?

— Лошото е там, че не зная къде да си потърся дом. Не зная къде би могъл да бъде моят дом след всичките тези години. Ако ме отпратите, ще стана бездомен скитник.

— Какво друго бих могъл да направя за теб?

— Вярвайте ми, християните и християнството тъй са ми дошли до гуша, колкото и на вас, когато мюсюлманите са пленили галерата, на която сте работили. Аз съм способен човек, сър Ол… Сакр-ел-Бар. Няма по-добър мореплавател, който да е извеждал кораб от английско пристанище, а съм участвувал и в достатъчно много сражения и познавам това морско изкуство. Не можете ли да ме използувате за нещо тук?

— Готов си да станеш вероотстъпник като мене? — В думите му прозвуча горчивина.

— Струва ми се, че думата „вероотстъпник“ зависи от това, на чия страна сте. Бих предпочел да кажа, че имам желание да приема вярата на Мохамед.

— Да приемеш вярата на пиратството, грабежа и разбойничеството по моретата, искаш да кажеш — подхвърли Сакр-ел-Бар.

— О, не! Нея няма защо да приемам, защото това съм вършил и преди — открито призна капитан Ли. — Искам само да плавам под друго знаме, а не под английското.

— Ще трябва да се откажеш от спиртните питиета — каза Сакр-ел-Бар.

— В замяна на това ще имам други предимства — отвърна мастър Ли.

Сакр-ел-Бар се замисли. Молбата на негодника засегна чувствителна струна в сърцето му. Добре би било да има до себе си човек от своята народност, пък бил той и подлец като този.

— Да бъде твоята воля — най-сетне промълви той. — Заслужаваш да бъдеш обесен въпреки дадените от мен обещания. Но това няма значение. Щом ще станеш мюсюлманин, ще те взема на служба при мене, на първо време като адютант, и докато си ми верен, Джаспър, всичко ще бъде наред. Но при първия признак на предателство ще увиснеш на въжето от рейката на мачтата, приятелю, и няма да усетиш как ще се намериш в ада.

Негодникът капитан се наведе разчувствуван, хвана ръката на Сакр-ел-Бар и я поднесе към устните си.

— Съгласен съм — каза той. — Вие ми оказахте милост, каквато съвсем не съм заслужил от вас! Не се съмнявайте във верността ми. Животът ми принадлежи на вас и макар да няма никаква стойност, разполагайте с него, както пожелаете.

Сакр-ел-Бар неволно стисна ръката на мошеника и Джаспър провлече крака пак надолу по стъпалата, трогнат от сърце за първи път в несретния си разбойнически живот от снизхождението, което знаеше, че не е заслужил, но което се закле да заслужи.