Мики Спилейн
Кървав изгрев (1)

ПЪРВА ГЛАВА

В ден като днешния — събота, доста хора се женят, и аз бях решил да направя същото. Едва зазоряваше и е направо идиотско да си буден в пас като този, но изобщо не можех да мигна от разни мисли какво точно ще става през настъпващия ден. Пред очите ми беше Рондин — гола и зовяща, дори и така — дълбоко заспала в леглото си, едва на няколко преки оттук към центъра. Съвсем скоро нямаше да я има и тази нещастна миля разстояние, която ни разделяше.

В главата ми бе вече съчинена категорична оставка, която щях да връча на Мартин Грейди. Определено нямаше да му хареса. Сигурен съм, че би направил всичко, за да ме спре, но сега вече той „не върви“. Времето на пистолетите отминава. Всичко явно отива към разведряване и руснаците вече могат да ме извадят от списък „А“. Които и да са бъдещите мишени, определени от Грейди за мен, вече ще могат да дишат по-спокойно, защото просто няма да се намери никой друг, достатъчно добър и толкова бърз като мен, че да се справи от всяко положение. Нито пък би се забавлявал колкото аз. Излишна скромност не ме тормози, защото това си е самата истина.

Изобщо — да заминават но дяволите! Сега вече бъдещите ми жертви имат доста по-големи шансове да оцелеят за известно време, но в занаята накрая рано или късно виждат сметката на всеки. Просто отпадаш от играта във вид на покойник. Представях си какви ще почне да ги мъдри Грейди. Ще ми ги зареди разни за „патриотизъм“. Или ще ми напомни, че никой никога не изчезва от списък „А“. Тип като мене винаги ще бъде жадувана мишена за доста дула, ако не за друго, то поне да послужи за урок на останалите. Когато някой от нас се провали, ние всички усещаме удара върху себе си.

Или пък старият пес ще се пробва с древния номер, взет от висшата психология, да ми внуши, че типове като нас бъкат от разни импулси и оставането в занаята представлява жизнена необходимост, нещо като наркомания за откачалници от специалните служби.

Старият хитрец Грейди може да бъде страшно убедителен, но аз си имам един страхотен аргумент на моя страна — Рондин, а пък тя е безкрайно по-убедителна. Особено за мен!

Грейди, копеле, аз изчезвам! Напускам, изпарявам се! Никакви пистолети повече, никакъв екшън, никакви кървища! Писна ми от убийства! Измъквам се от джунглата жив и смятам да си остана така много жив и с малко белези от рани. Страшно обичах парите и работата, но сега много повече си падам по нещо друго. Тайгър Мен^[1] е приключил вече последния си лов и сега вече името се променя, мястото е различно и се разкрива едно съвършено ново бъдеще.

Погребвам верния ми „звяр“, калибър 45-мм, в килера за спомен и тръгвам по общоустановената пътека на спокойния живот…

Видях света и помогнах да се промени. Срещал съм много хора, на някои от които „помогнах“ да бъдат ликвидирани. Но не харесвам това, което съм направил, и затова сега Тайгър Мен се променя. Съжалявам, братче, но така се получава на практика. Така иска и Рондин. Точно това е, което искам и аз.

Телефонът до мен иззвъня остро и пресекливо, и аз малко неохотно вдигнах слушалката. Все още нямаше седем и не очаквах никакви обаждания. Веднага чух познат глас да казва:

— Тайгър?

— Да?

— Уоли Гибънс. — Гласът звучеше уморено.

— Какви ги вършиш толкова рано? Вие, бродуейските вестникари, никога ли…

— Още не съм си лягал.

— Та затова и мен трябва да разбудиш?! Защо?

— Защо ли? Виж, обади ми се един човек, който казва, че те познава. Прочел последната история в статията ми и се свърза с мен, за да те открие. Не съм му съобщавал абсолютно нищо. Само казах, че ще видя дали мога да те намеря и ти предам съобщението.

— Знаеш колко типове дават всичко, за да се докопат до мен… — напомних.

— Зная, затова и не съм му казвал нищо повече. А ти познаваш ли някой си Клемънт Флетчър?

Прерових камарата от имена в главата си, но не открих там нищо познато.

— Опиши го.

— Не мога. Беше телефонно обаждане. Първо звънил в офиса ми осем пъти, преди да се свърже с мен и каза, че спешно трябва да те намеря. Между другото, остави телефон. Ако искаш, се обади. — Продиктува ми номера и аз разсеяно го драснах.

— Какво каза той, Уоли?

— Нищо определено. Беше кратък и адски развълнуван от нещо. Тип като него сякаш дъвче слушалката, докато говори. Шепнеше, бързаше и ме закле, че някак си трябва да те открия и да му се обадиш. Нещо просветва ли ти за какво става дума?

Оставих писалката и се изтегнах на леглото.

— И представа нямам, приятел. Никаква. Пък и не ми пука. Ще се обадя, ако нещо е свързано с работата ми, захвърлям го и нека някой друг се заеме с него. Днес се женя…

— Така чух и аз. Успех! Ще ти трябва много…

— Благодаря, а защо?

— Ами, за да си останеш женен… Или може би просто да останеш жив. Откакто научих за теб, направо не искам да съм дори на същата страна на улицата, на която си ти…

— Ще ме сбъркаш! — изсмях се и затворих. Днес е ден, който никой няма да ми развали!

Слънцето се показваше на хоризонта и достигаше прозореца с восъчножълти лъчи. Двадесет етажа по-долу градът се събуждаше за нов живот с родилните мъки на шума, който само боклукчийските камиони могат да вдигат с острото стържене на метал по тротоара — също толкова силен, колкото и грохотът от изпразването на кофите. Малко по — нататък някаква сирена изстена съчувствието си и заглъхна зад стените на Бродуей, и един по един като точки хората заформиха безкрайните нишки, които са артериите на Ню Йорк, събуждайки града за живот. А аз, аз ще се женя! Всичко друго да върви по дяволите!

Клемънт Флетчър.

Имаше нещо познато в това, но не можех да си спомня нито къде, нито кога. Или кой…

He беше голямо име. Трябваше да е много надолу в списъка, защото в моята работа не можеш да си позволиш лукса да забравяш имена, дори и такива, които не изглеждат важни. Съвсем обикновено име, което обаче звучи познато…

Приятел? Нямам ги толкова много…

Ако е враг, не би се обадил първо. Враговете ми направо убиват. Обаждането не би могло да дойде чрез Мартин Грейди или някой друг от организацията, защото тогава щеше да е свързано с дума — сигнал, посочваща степента на спешност или риска да съм набелязан като мишена. Значи е нещо лично.

Аз все още съм в списък „А“ на руснаците, а никой не може да знае със сигурност как точно ще действат те. От време на време залагат много коварни, крайно опасни капани.

Който и да е казал, че любопитството не води към добро, е дал само част от истината. Ако това бе просто едно име без значение, щеше да е съвсем в дъното на списъка, но то изплува от миналото и ми е достатъчно познато, за да не мога да го оставя.

На свой ред позвъних на Уоли Гибънс, за да провери номера и да го свърже евентуално с адрес, оставих слушалката и изчаках десетина минути, докато той си направи проверката. Обади ми се с адрес в Уест Сайд близо до реката и с „поканата“ да се разкарам.

Един бърз хладен душ прогони съня ми и аз се облякох. Воден още от силата на навика си поставих на рамо и каишката с кобура, затъкнах го в колана и едва сега се спомних какъв ден е днес. Ухилих се, казах да върви по дяволите и почти свалих кобура.

Моят „звяр“ — револвер вече става минало, но преди много често той е оставал най-добрият ми приятел. Не мога да го изоставя така.

Е, добре, стари приятелю, само още веднъж.

Пъхнах го в черната кожа, проверих го с привично движение и слязох долу до щанда за закуски, където изпих чаша кафе. После пред входната врата взех такси. Беше още рано и в ненатовареното движение лесно проверих за евентуално проследяване. Облегнах се удобно на седалката, докато стигнахме купчина стари, кафяви камъни, струпани перпендикулярно на реката и граничещия кей.

Беше третата сграда от моста, който е и главна улица на Уест Сайд. Беше порутена къща със стаи под наем, с изронена площадка от пясъчник и мръсна фасада. На емайлираната метална табелка на вратата се четеше само една дума: СТАИ.

Позвъних два пъти, преди една дребна стара жена да дойде до вратата, бършейки устата си с престилка. Две рола тоалетна хартия се подаваха изпод едната й мишница.

— Стая ли търсиш, синко?

Намигнах й.

— Не, един приятел. Клемънт Флетчър. Мислиш ли, че е твърде рано да го събудя?

Очите й бавно се разходиха нагоре-надолу по мен, а после лицето й се покри с бръчиците на широка усмивка.

— Не мислех, че има такива приятели, но вече не можеш да знаеш. Имаше едно момче тук миналата седмица, каза, че съдията Лонг му е баща, и наистина така беше. Съдията дори дойде тук. Беше истински ад, че е пътувал с кораб, но момчето отново тръгна, вчера. Отпътува с кораба „Мейтланд“ — същият, на който работеше моят човек. Беше старши моряк, наистина беше. Е, добре. Потърси мистър Флетчър горе направо, първата врата.

— Ще го намеря. Благодаря.

Изкачих се по стълбите, чух хазяйката да затваря вратата на долния етаж и освободих предпазителя на револвера. Имаше само една врата на долния етаж до стаята на Флетчър. Застанах до нея и се ослушах. Отвътре идваше шум от тихо похъркване. При втория опит ключалката превъртя и аз отворих вратата, пристъпих вътре и затворих след мен.

Мъжът спеше на един фотьойл. Вчерашният брой на „Нюз“ лежеше на коленете, главата му бе заровена на една страна в ужасното мохерно кресло, което беше третия мебел в стаята. Дребен човек, на около петдесет и пет години, в дочен работен комбинезон и разкопчана риза, наскоро подстриган, но неизбръснат.

Устата му бе отворена, дишаше тежко и равно. С всяко похъркване излизаше и меко къркорене, като от несъзнателно задоволство. На шкафчето до леглото имаше шепа пари. Две отгоре бяха стотачки, а останалите — по петдесет.

Застанах пред него. Знаех, че съм го виждал и преди, но все още не можех да си припомня къде.

Когато се уверих, че е „чист“ от оръжие, го сритах в крака, отстъпих крачка назад с насочен към него револвер и загледах процеса на събуждането.

Като ме видя, каза само:

— По дяволите, Тайгър! Аз… Тогава…

Видя дулото на револвера в ръката ми и здраво стисна устни, преглътна и ме загледа.

— Откъде те познавам, Флетчър?

— Тайгър, аз…

— Спокойно, приятел. Без дълги обяснения. Откъде?

Той пусна облегалката на креслото, а очите му не се отделяха от гледката на оръжието. Най-накрая кимна с глава, намери с усилие думи и промълви:

— Панама, човече! Не помниш ли?

— Не.

Той насочи пръст към гърдите си.

— Ти ме измъкна от залива. По дяволите, аз се давех! Ти ме извлече на пристана и ми спаси задника от онези крадливи копелета. Измъкна ме от ада, заради теб съм жив!

Чак тогава си припомних и прибрах желязото обратно в кобура под сакото. Един откачен моряк, който спасих от гроба, където се бе запътил заради пачка банкноти. Пиян го бяха дотътрили и пуснали във водата, тъкмо когато и аз бях на пристана и се мъчех да открия къде Меснър е сложил експлозивите. Оказах се достатъчно бърз да направя няколко дупки в местните хора, да го сграбча за врата, точно преди да потъне като камък, с което му съдействах и да изтрезнее светкавично.

Е, какво. Значи сега си имам един „приятел завинаги“, решил да ме черпи едно уиски? Усмихнах му се и протегнах ръка. Той я взе с усмивка, която се разля по цялото му лице.

— Извинявай, че съм забравил, Флеч. — Потупах се по желязото под сакото. — Знаеш, в моя бизнес не можеш да поемаш рискове…

— Да. Зная, Тайгър. Мамка му, изкара ми акъла. Изобщо не си падам да ме фиксира калибър като твоя…

— Гибънс ми предаде за обаждането ти. Виж сега, бих искал да си пийнем с теб за доброто старо време, но днес се женя и трябва да съм чистичък и трезвен. Радвам се, че те видях, и ако отново се видим, ще му ударим по няколко питиета, но сега трябва да тръгвам.

— По дяволите, Тайгър. Не ти се обадих за това, — Лицето му внезапно се свъси и той се изхлузи от стола, Погледна ме, отиде до прозореца, дръпна пердетата, за да погледне на улицата, после се обърна.

— Прочетох за теб. Спомних си и името ти.

Кимнах.

— Много хора са чели.

— След Панама на кораба се понесе слух и не знаех кой го е пуснал. Нищо не казах, Тайгър, никога не съм споменавал на когото и да било, че ти беше па пристана и за цялата тази история.

— Благодаря.

Той махна с ръка и направи гримаса.

— Не, не ти се обадих за това. Както ти казах, знаех за теб от това, което се говореше. Смятах, че си някой специален, след като потулиха работата, когато складът се взриви, и след всички онези избити хора! Абсолютно съм убеден, че беше ти! Чух Били Мендес да те описва, но изобщо не съм се обаждал! Нали съм точен?

— Напълно!

Знаех, че някой ме е наблюдавал онази нощ, но никога не узнах кой точно е бил. Тогава забелязах движение иззад балите, но акцията трябваше да бъде чиста. Приятелят Флетчър никога не узна колко близо е бил до смъртта. Били Мендес умря, преди да успее да подпише показания или да направи категорично разпознаване. Поне със сигурност.

— Тогава защо ми се обади, Флеч?

Той прокара ръка по лицето си, почука зъбите си с нокът, после седна на ръба на леглото. Каза много тихо:

— Просто не зная на кого друг да се обадя. Подхвърлям на полицията, а те се хилят като идиоти. Казват, че сам си правя проблеми. Мамка му, направо не знаех какво да правя, докато не прочетох за теб.

— Е, казвай вече в какво точно е проблемът? — попитах.

Той вдигна очи към мен.

— Ще ми се изсмееш…

— Защо?

— Защото не звучи сериозно.

— Ти все пак ми кажи.

Клемънт Флетчър бе замислил нещо голямо. Във всеки случай — голямо за него. Седя почти минута, докато премисли какво трябва да каже, и каза:

— Спомняш ли си парите, които ми върна?

— Хм… Смътно. Случват ми се маса неща и забравям детайли.

— Спестих още. Работих за тях. В Брюксел намерих този човек.

— Какъв човек? — попитах.

— Както ти казах, Тайгър, исках да отида до Пърдс, извън Вера Круз, където добиват уран. Винаги съм искал да отида там. Уелс и Чоуби ми казаха за урана там и аз исках да видя мястото. Мислиш ли, че искам цял живот само да плавам с корабите? Мислиш ли, че искам да…

— Карай по същество. Погледна ме между пръстите си.

— В Брюксел купих гайгеров брояч.

— За колко?

— Бон и осемстотин в зелено. Отидоха всичките ми пари.

— Чист грабеж. В заложните къщи тук са по 250. Той скочи от стола и отиде до прозореца.

— Значи са ме изработили. Не съм си и помислял… Казаха, че ще ми трябва при отиването в Пърдс. Играя си с него на кораба. Мога да позная „горещи“ места от „студени“.

— Това не е проверка.

Знаех, че има болно място и съжалих за думите си.

— Добре, Флетчър, в какво се състои работата. Трябва да тръгвам. Не дотичвам просто така при всеки, а и днес е голям ден за мен.

— Съжалявам, Тайгър.

— Забрави!

Той кимна с глава, хвана си ръцете и най-накрая спря продължителното ходене по стаята. Застана с лице към мен.

— Пристигнах с кораб „Мейтланд“, знаеш ли?

— Известно ми е.

— В Германия натовариха три преси. Слизах в трюма с гайгера и той взе да реагира като луд. Проследих и вдигнах капака на огромен контейнер, тези проклети преси са грамадни. Едната е точно „горещата“ — броячът подскача тъкмо при нея.

— Продължавай.

— Проверих. Сложих знак на опаковката и КАРГО паспорта. За брояча там е „горещо“. В контейнера сигурно има уран!

— В целия грамаден контейнер?

— Не видях.

Въобще не искаше да ме погледне. Продължи да се взира през прозореца, чудейки се какво ще кажа. Чувстваше се ужасно и не го обвинявах. Казах само:

— Значи ще хвърлим едно око на място.

Това трябваше да е моето „добро дело“ за деня. Реших да го направя като един вид услуга на приятел, който е бил заблуден, и евентуално да облекча нещастието, когато открие истината. Тогава вече щях да се оженя на спокойствие и да приключа с всичко това веднъж завинаги.

След едно обаждане по телефона и получено обещание за достъп стигнахме мястото. Влязохме в склада и за нула време открихме контейнера, отбелязан от Флетчър, въпреки че бе обграден с повече от тридесет палета оборудване.

Немската фирма „Кайплайтц“ е един от най-сериозните производители на ротационни преси в света и за да се направи дори само една е нужна близо година. Но поради факта, че тези преси могат да правят някои направо фантастични неща, фирмата имаше огромно търсене от почти всички големи издателства в света. За щастие ние в Щатите сме най-големите купувачи. Тази бе предназначена за някъде в столицата.

След като откъртих капака на огромния контейнер, отвътре се видя огромната машина.

— Ето я и нея. Ротационна преса.

— Цяла, но без оборудването.

Нямаше нищо, на което да не му е тук мястото. Когато поставих обратно капака и излязохме, погледнах Флетчър:

— Няма начин, Флеч…

— Тайгър… Броячът…

— Ами да погледнем и брояча.

— Разбира се, Тайгър. На кораба е.

Но не беше. Той преобърна целия си багаж и застана само с празната кутия в ръце и възглупав поглед. Беше ясно. Казах:

— Флетчър…

— Виж, Тайгър… Спрях го.

— Приятелю, нямаш нищо. За 1800 долара ти дават само рамката, която не можеш да различиш от истински гайгеров брояч или от радароскоп, който тиктака от време на време, а ти се хващаш. Погледни нещата в очите. Загубил си парите и за да са сигурни, че няма да се върнеш да си ги търсиш, продавачите наемат някой на борда да ти свие ментето за пет долара, след което си извън играта. Видя ли часовника на пресата?

— Не.

— Има светещ циферблат. Голям циферблат. Той може дяволски да разиграе всеки гайгеров брояч. Хванал си се на това. Просто си се заблудил, приятел?

Той веднага загря всичко. Можа да изръмжи само едно „мамицата му“, после излязохме к мръднахме да пийнем по кафе.

Срещахме се след една година и за известно време можехме да си приказваме за мадамите в Панама и за случката там, но сърцето и умът му изобщо не бяха в тези неща. Явно нещастникът страдаше за онези 1800 долара, чиято тъпа загуба го изваждаше от експедицията до Пърдс. Но не можех да му кажа колко всъщност голям късмет е извадил, въпреки малшанса.

По обяд си стиснахме ръцете и ходих цели три дълги преки, преди да намеря такси к се прибера в хотела.

За сватбен ден този наистина започна с твърде тъпа история, но пък аз съм късметлия, не като Флеч.

В четири часа ще да бъда женен и това ще е краят на всичко това!

Качих се горе и започнах да си събирам нещата. Една кожена чанта побра всичко, което носех, а останалото бе в джоба ми. Затворих чантата, вдигнах слушалката, за да извикам момче за багажа ми, така че да сляза долу стилно за последен път, но преди да успея да проговоря, служителката каза:

— Има обаждане за Вас, сър, ще го приемете ли?

Помислих, че е Рондин. Казах:

— Да, моля.

И тогава Мартин Грейди се обади:

— Тайгър, възложена ти е задача. „ПЛАТОН“!

„ПЛАТОН“ е голямата парола: „Убий или ще бъдеш убит“. Цялата структура на Щатите, националната ни сигурност е застрашена от сериозна опасност при подаването на този сигнал, защото алтернативната дума е „ВОЙНА“!