Димчо Дебелянов
Завещание

Кога се смръзне жарка кръв в гърди ми,

кога от смърт аз бъда покосен,

то чуй, о друже мой незабравими,

какво да сториш от моя труп студен.

Недей го ти край шумний град заравя,

де хиляди нищожества лежат,

че може би суетен шум и врява

и там мирът ми сладък да смутят.

В планински някой край го заровете

връз цветний бряг на мил поток сребрист,

край него теменуга посадете,

столетен дъб и явор къдролист…

Кога млад славей песен заизвива

сред перести и къдрави листа,

и дъхне ми игличината дива,

ще сетя сладкий дъхна пролетта.

Когато в мрачна и бурлива есен

проникне влага в гроба мой студен

и горд балкан запее гробна песен,

в сълзи ще бъда ази потопен.

А в зимна нощ, кога фъртуна злобна

се щура и ридае с грозен глас,

под моята покривка там надгробна

в сън честит унесен ще съм аз.

И в златен сън, и в блянове кристални

унесен, златен мир ще сетя аз.

Другарю, запази тез думи жални

и тъй стори във моя смъртен час.