Мина Спиридонова
Двадесет и първия и бялата пустош (2)

ВТОРА ЧАСТ

Всички се бяха струпали около левия ръкав на лабиринта. Дрезуилиуса беше извикана от няколко разтревожени еднорога, които съобщиха за пропукване във Воала на лабиринта. Това не излизаше от ума й, защото подобен пробив означаваше само близка гибел. Разкошната бяла рокля се развяваше след нея, докато тичаше след черния, едър еднорог. Ридсиладус беше твърде хубав и като животно, и като мъж. Самата тя често го искаше до себе си. Тя също така по-често приемаше човешки облик. Чувстваше се много прелъстителна, освен това не губеше нищо от неземната си красота — бялата грива, звездата на челото, огромните сини очи и дълги, фини крайници.

Когато тя се доближи до мястото на насъбралите се, всички я усетиха и се отдръпнаха. Дрезуилиуса гледаше над мътнорозовата ъгловата арка, където плътната, перлена завеса на силата се полюшваше и леко бълбукаше. Беше идеално равна и еднакво плътна. Тя повдигна многозначително вежди. В следващия момент съзря тъмна фигура в краката си. Не се движеше. Дрезуилиуса издаде тих стон и посегна към косата си, сякаш искаше да я скрие. През живота си тя никога не беше виждала ЧОВЕК.

Той лежеше на няколко плоски камъка, постлани с мъх. Не помръдваше, почти не дишаше. Младото създание от женски пол, Майка на Еднорогите, го оглеждаше и докосваше плахо. Човекът не беше показал с нищо, че е още жив, освен с топлината на тялото си. Раните му бяха превързани, една от тях бе по-сериозна. На ръката си имаше белег от нокти. Явно стар. Тя усети счупвания по ребрата му от силния удар с ъгловатата арка, но се тревожеше за главата му. Очите на мъжа бяха огромни и черни, но Дрезуилиуса подозираше, че това не е цвета им, защото той не беше еднорог. Само мъжките имаха блестящо черни очи. „А може би няма да се сбъдне, той няма да умре“, мислеше си тя, макар да се съмняваше в истиността дори на едно толкова старо сказание, предречено й в деня на рождението. Молеше се.

Дрехите бяха странни. Защо не беше гол, а облечен с непознати одежди? Краката му бяха увити в мека кожа, имаше същото покритие и на гърдите, под тежка, блестяща риза от твърди преплетени нишки. Последната тя свали, защото тежеше на дишането му.

Той беше всичко, което Дрезуилиуса не беше сънувала. Много по-едър от Ридсиладус и, о, боже, по-прекрасен от него. Косата му с медночервен цвят, наситен и блестящ, бе толкова дълга и вълниста! Кожата му беше тъмна, гладка и излъчваше тръпчиво и непознато ухание.

Човекът не се събуждаше. Дните минаваха, раните му позаздравяха, тялото му ту се затопляше нетърпимо, ту изстиваше и побледняваше. Очите бяха все така черни.

Дрезуилиуса поеше с дъжд цветята си. Те образуваха великолепна алея във формата на кръг, чийто център отвеждаше в най-дълбоката урва със замръзнали кладенци. Скалният пръстен беше осветен от луни и слънца в най-високата част на Лабиринта и се обграждаше от неземните растения на Майката и няколко колони от злато, които тя сама бе оформила.

Стори й се, че усеща нечие присъствие. Не се обърна, но силата на това опипващо и леко дезориентирано съзнание я прободе и предизвика слабост в душата й.

— Господи, какво е станало с мен? — Гласът… беше… „Виркониън се е съвзел“, прошепна тя. Виркониън?

Той стоеше до тежката порта, оплетена от най-чистия метал на планината. Еднорогът се доближи и се вгледа в очите му. Черни.

Той не виждаше.

— Усещам ви. Моля, просто ми дайте знак, че сте тук!

— Тук съм.

Младият мъж се обърна по посока на гласа и протегна ръка. Дрезуилиуса я хвана.

Той сякаш се отдръпна, макар да не помръдна. Беше изумен, очите му се разшириха и Виркониън остана дълго неподвижен, взрян в нея. Но лицето му остана непоклатимо, макар че вътрешно се гърчеше в опит да се отскубне от съдбата си. Тя се усмихна тъжно. Знаеше защо.

След малко продума. Бе траяло само миг. Удар на сърцето, отмерващ времето на един вече предначертан живот.

— Аз… нищо не помня. Какво е това място? Мога да усетя някакво много силно излъчване. Лъчението на Вечноста, вселенското равновесие на непреходния времев поток. Равенство. Безсмъртие.

— Не би могло да бъде друго. Близостта на Темпоралния извор се излива в Царството и се сипе по цяла Лирика. Ние сме дълголетни, близки до Първичните светове по магическо присъствие и безсмъртие.

— Царството на Еднорогите.

Ръката му леко опипваше нейната, но тя улавяше, че самият допир е по-важен от думите.

— Вие… не сте човек.

— Да, и вие.

Непознатият се усмихна.

— Напротив, аз съм. Но вие… може би сте еднорог?

— Майка на еднорогите.

Човекът падна на колене и се поклони.

— Простете ми, Ваше Величество, неуважението.

Дланта й докосна челото му.

— Не е необходимо, рицарю. Особено когато това ви причинява такава агония. Изправете се.

Той с мъка се подчини.

— Вие сте с много силно излъчване — имате мощното съзнание на адепт на висша магия. Но все пак сте рицар Рай Зедар. Това е дарбата ви.

Тя усети, че той се подвуоми.

— Белегът ви има форма на еднорог. Защо?

— Не съм съвсем сигурен. Може би е свързано с моето вродено Съдбосказание. Но не знам почти нищо за него.

Тя се засмя.

— Така и трябва да бъде. Казвам се Дрезуилиуса.

Докато го казваше, той я изучаваше. Тя беше убедена, макар докосването му да бе леко и почти недоловимо. Не се възпротиви на опипващия му поглед, който я заливаше с нежен магически воал от топлина и сила. Драконова сила, непоклатима. Слепите му очи се взираха право в нейните. Белегът му потъмня и се затопли. Рицарят разтвори устни и ги облиза. Тя отново докосна лицето му. Болестта все още го владееше.

— Аз се казвам Виркониън Комоданин XXІ Рай Зедар — добави той след кратко колебание.

Тя улови ръката му и го поведе към своя замък. Покоите му бяха до нейните. Наричаха владенията й Стъклената планина, защото бяха изваяни от гигантски къс самородно синьо стъкло. То съдържаше в себе си много магия и свежест, която подхранваше цялото Царство.

Преди да заспи, до него достигна аромата на цветна, свежа вода. Той видя Дрезуилиуса до себе си. Усети докосването й, но нямаше вятър.

Беше кратък вик, на болка или уплаха може би. По прозрачните стени се плъзнаха синкави, галещи пламъчета, които струяха и се усукваха около нежните пръсти на Майката.

Когато отиде при него, остана безмълвна до вратата. По тялото му, покрай превръзките, се спускаха капчици влага. Ръката му беше разкървавена. Той стоеше на пода, облегнат на един висок стълб от цветни есенни кристали и стискаше ръкохватката на меча.

Младата жена стоеше тихо и чакаше. Той я усети и обърна глава в посока на порива й. Привличаше го топлината й и животното в нея го…

— Какво беше? — промълви тя едвам.

— Не помня. — Той почти не чуваше гласа си. — Но каза: „Не поглеждай към бяла пустош и черен път“.

Дрезуилиуса трепна. Не искаше, но… Пръстите й погалиха дългата до земята коса.

— Дори слепотата не може да спре съдбата ми. Аз те видях, когато ме докосна. Истина ли е, че си ти?

— Да! — Почти шепот, но остър като камбана във всемирния покой. — Аз съм твоята Смърт.

Пророчеството се сбъдна. Всичко се осмисли. Те, то, тя. Писано бе, че ще убие единствения човек, дошъл в нейния свят „сред вълнението на перлените блясъци“. Единственото същество, по-ценно от Шанса на Небесните селения, щеше да погине за нея. Единственият, който щеше да обича. Тя, която има душа само да създава, ще убие него. Защото бе майка на всички еднороги и имаше в снежнобялата си коса кичур, черен като Границата. Това бе символа на владичеството й, защото мъжките бяха черни, а женските искрящо бели.

„… Той не може да управлява и да бъде управляван“, се казваше в повелята, но в любовта и Върховното си майчинство в Царството, тя щеше да властва над него; над живота и сърцето му, така че той бе обречен да се откаже от призванието си на Рай Зедар. Дори заплахата от смърт не можеше вече да го откъсне от нея.

Той наведе глава към окървавената си ръка.

— Разкажи ми за кошмара си — прошепна тя, докато се приближаваше до него. Коленичи и взе ръката му в своите. Белезите от нокти избледняха и раната се затвори.

Той мълчеше.

— Не бих могъл — отвърна рицарят на неизречения й въпрос. — Не те мразя, напротив — обожавам те. Друго не мога да изпитвам. А има и друго — от едната страна си ти, а от другата е Скишавалишаса.

Устните й докоснаха пръстите му.

— Аз няма да остана. Ще ме открият и трябва да се върна.

Устните й докоснаха корема му.

— Ще се оставя в ръцете им, защото така трябва.

Устните й докоснаха белега му.

— Усещаш ли го? Той ще ме убие.

„Да!“

Целувка. Неговите устни докоснаха шията й.

Устните й докоснаха брадичката му.

… гърдите й…

… челото му…

… очите й…

Устните му се сляха с нейните.

Дни? Години? Часове… колко? Абсолютното безвремие на неутихващата страст. Той нямаше нужда от очи, за да опознае нейния свят… нея. Той виждаше с нейния поглед една приказна реалност. Прекрасни бяха миговете прекарани под водопада от цветя, при пръстеновидната градина, надвесена в небесата, усмивките, разменени докато беряха кристали с аромат на сладки сокове. Много мигове, които скоро щяха да си отидат с него.

Белегът посребря, но той не искаше повече да вижда хората, не искаше да носи меча. Той се беше отдал само на нея и искаше да умре в ръцете й.

Но границата се пропука, там, където се бе пропукала първоначално. Задуха вятър, заваляха сребристи кристални топчета, струпаха се мрачни облаци, сякаш дошли от Мрака. Те забраниха на светлината да се връща. Грейнаха усмихнати сърповидни луни, а цветята в цветопадите увяхваха и се стапяха. Градините се покриха със сив лед, който преобрази живинката на еднорогите в безукорни строги статуи. Закапаха тежки сълзи и приказните създания залиняха от злото и ледната завивка на Чуждия владетел. Виркониън разбра, че трябва да се върне, защото те искаха него.

Дрезуилиуса също се нуждаеше от него, но изборът принадлежеше нему, защото той умираше.

Не се сбогуваха, защото цялата им взаимност бе едно дълго сбогуване. Слепотата не объркваше ума му с липсата на светлина, защото душата му гореше в стремежа си да даде и последната си капка живот за нея.

Когато отново се озова навън, той разпозна магическите течения, насочени към Царството на Еднорогите. Те идваха от Мрачните владения, а наоколо беше пусто и чуждо. Виркониън ги игнорира и ги улови като пътеводна нишка. Тънка, светла и много пластична, нишката се промушваше през материално и нематериално.

Той вече не чувстваше деня и нощта. Държеше магията в ръка и преминваше проходи, пещери, планини и поля. Те го бяха повикали, тя се беше появила в съня му, в кошмарите, които ужасяваха нощите му. Бели, полупрозрачни пердета, а през прозореца полето с ъгловатите фигури…

Те заплашиха съществуването на други магически създания, заради него. Да, той щеше да се върне при тях, защото това бе съдбата му, преплетена със самата Майка на Еднорогите, с коса бяла като водата на бисерния извор и с черния кичур на Съвършенството, и с жена — демон, към която изпитваше неовладян стремеж и удивление.

Мостът беше спуснат. „Силата е блясъкът“, бе извикал Черноглавия. Да, силата е в блясъка на острието, в блясъка на неговия меч.

Виркониън беше оставил Клурредивай. Заби го точно пред стената с перлен блясък. Щеше да влезе невъоръжен и да се изправи беззащитен пред пазачите на моста. Щеше да влезе смъртен. За да го обладае смъртта пред очите й и да види тя неговата непреклонност…

Той беше дете на Светлината, което обичаше дъщеря на Мрака!

 

 

„… В същия миг, в който рицарят Виркониън Комоданин Рак ен-ал Зениум XXІ Рай Зедар, потомък на древния род на правозащитниците, стъпил във Владенията на Мрака, там, далеч отвъд Проходът на Плачовете, мечът на седмия от братята Зедари, просъществувал повече от 2000 години, се пръснал на три части, а от всяка се родило свещено дърво. А когато те сплели потоците си в един, поникнало чудното Триплетното Виркониево дърво. Това дърво увило клоните си и завинаги се сляло с Царството на Еднорога в Арката на рицаря, която символизирала целостта на трите пътя на Съдбините…

… На другия край на света погинала млада жрица от храмовете на СКОРИН, Лудиня Комоданина…“

Из „Легендохранителница на рицарското войнство от Светлината до…“, легенда 4220, цикъл на Светлика 29, страница 90007