Радой Ралин
Словенката

Аз мислех си, че никога отново

след битките, след дългата война

не ще забие туй сърце сурово

пред погледа на някаква жена.

 

Но ето, аз попаднах в град готичен,

словенски град, разграбен, разрушен.

Но ето, аз съзрях едно момиче

и завървях подире му смутен.

 

И сякаш всичко в мен се преобърна,

и сякаш вече нямаше война,

и пак животът мирен бе се върнал:

пред мен стоеше чудната жена.

 

Тя бе една такава снажна, здрава,

словенска самородна красота!

В очите и шумеше буйно Драва,

косите и — хайдинските жита.

 

Но нямах време да мечтая само!

Нали на път ще бъдем утре пак?

И спрях я. Заговорих я… И двама

по улиците скитахме до мрак…

 

Разказвах и за моята България

и исках да я водя у дома.

Тя смееше се само и не вярваше…

И все пак ме целуваше сама.

 

Тя знаеше: България далеч е…

Не се напуска лесно роден кът…

Ще си останем само с тази вечер,

а аз ще си поема своя път.

 

И утре, щом потегли ешелонът

по чужди градове, далеч оттук,

тя може би за мен сълзи ще рони,

а може би ще се целува с друг.

 

Със спомени съм пълен от войната.

Един от тях остава светъл, чист.

Словения… Градчето непознато…

Словенката със чудните очи.

 

1945