Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Disclosure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 34 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

РАЗКРИВАНЕ. 1995. Изд. Хемус, София. Роман. Превод: от англ. Вера ГЕОРГИЕВА [Disclosure / Michael CRICHTON]. Формат: 21 см. Страници: 368. Цена: 145.00 лв. ISBN: 954-428-097-9

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на грешни кавички от Мандор
  3. — Добавяне

„Незаконна практика в областта на заетостта е работодателят: (1) да откаже да назначи, да не назначи, да уволни или да дискриминира по друг начин лице по отношение на трудовото възнаграждение, условията на труд или свързаните с извършваната работа привилегии поради расата, цвета, религията, пола или националността на лицето; или (2) да ограничава, сегрегира или класифицира работниците и служителите или кандидатите за работа по начин, който лишава или може да лиши лицето от възможности за работа, или да се отрази по друг неблагоприятен начин върху статута му на работник или служител поради расата, цвета, религията, пола или националността на съответното лице.“

 

Закон за гражданските права от 1964 година, Член VII

„Властта не е нито в мъжки, нито в женски род.“

Катарин Греъм

ПОНЕДЕЛНИК

ОТ: ДК/М АРТЪР КАН „ТУИНКЪЛ“/КУАЛА ЛУМПУР/МАЛАЙЗИЯ

ДО: ДК/С ТОМ САНДЪРС СИАТЪЛ (У ДОМА)

ТОМ,

ПРЕДВИД СЛИВАНЕТО РЕШИХ, ЧЕ Е ПО-ДОБРЕ ДА ТИ ПРАТЯ СЪОБЩЕНИЕТО У ДОМА, А НЕ В СЛУЖБАТА. САМО 29% ОТ ПРОИЗВОДСТВЕНИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ НА „ТУИНКЪЛ“ СА НАТОВАРЕНИ ВЪПРЕКИ ВСИЧКИ УСИЛИЯ. ПРОВЕРКИТЕ НА УСТРОЙСТВАТА ПОКАЗВАТ ВРЕМЕ НА ТЪРСЕНЕ ОТ ПОРЯДЪКА НА 120–140 МИЛИСЕКУНДИ, БЕЗ ДА Е ЯСНО НА КАКВО СЕ ДЪЛЖИ НЕСТАБИЛНОСТТА НА ТОЧКИТЕ. ОСВЕН ТОВА ОЩЕ ИМАМЕ ТРЕПТЕНИЯ ПО ЕКРАНИТЕ, КОИТО ВЕРОЯТНО СЕ ДЪЛЖАТ НА ПРОЕКТА ВЪПРЕКИ ПОПРАВКИТЕ ОТ ДС/С МИНАЛАТА СЕДМИЦА. ПРОБЛЕМЪТ МАЙ ОЩЕ НЕ Е РЕШЕН. КАК ВЪРВИ СЛИВАНЕТО? ЩЕ СТАНЕМ ЛИ БОГАТИ И ПРОЧУТИ? ПОЗДРАВИ В АВАНС ЗА ПОВИШЕНИЕТО.

АРТЪР

 

Том Сандърс изобщо не смяташе да закъснява за работа в понеделник, 15 юни. В седем и половина сутринта влезе в банята в дома си на Бейнбридж Айланд. Знаеше, че до десет минути трябва да се облече, да се избръсне и да излезе от къщи, за да хване ферибота в осем без десет и да пристигне на работа към осем и половина — навреме, за да обсъди оставащите въпроси със Стефани Каплан преди срещата им с адвокатите на „Конли-Уайт“. Очертаваше се напрегнат работен ден и току-що полученият от Малайзия факс само усложняваше нещата.

Сандърс беше началник на отдел в „Диджитал Комюникейшънс Текнолоджи“ в Сиатъл. Цяла седмица в службата цареше бъркотия, защото нюйоркският издателски конгломерат „Конли-Уайт“ купуваше „Диджи Ком“. Сливането щеше да предостави на „Конли“ важна издателска технология за следващото столетие.

Ала последните новини от Малайзия не бяха добри и Артър с пълно право ги беше пратил на домашния му номер. Трудно щеше да обясни на хората от „Конли-Уайт“ просто защото те не…

— Том? Къде си? Том?

Жена му Сюзан го викаше от спалнята Той подаде глава изпод душа.

— Къпя се!

Тя отвърна нещо неразбрано. Том излезе и се пресегна за хавлиената кърпа.

— Какво?

— Питах можеш ли да нахраниш децата.

Сюзан беше адвокатка и работеше четири дни седмично в една фирма в центъра на града. Понеделник й беше почивен ден, за да прекарва повече време с децата, но не я биваше в къщната работа. Затова кризите бяха често явление в понеделник сутрин.

— Том? Ще ми направиш ли услугата да ги нахраниш?

— Не мога, Сю — извика Том. Часовникът над мивката показваше седем и трийсет и четири минути. — Вече съм закъснял.

Завъртя крана, за да се избръсне и насапуниса лицето си. Беше хубав, движенията му се отличаваха с лекотата на спортист. Докосна синината отстрани от футболния мач с отбора на фирмата в събота Контузи го Марк Луин — бърз, но непохватен. А и Сандърс вече остаряваше за футбол. Все още беше в добра форма, не наддаваше повече от два килограма над нормата, но докато прокарваше пръсти през мократа си коса, забеляза посивели кичури. Каза си, че е време да си признае възрастта и да се ориентира към тениса.

Сюзан влезе все още по хавлия. Жена му винаги изглеждаше хубава сутрин, дори да бе станала току-що. Свежата й красота не се нуждаеше от грим.

— Сигурен ли си, че не можеш да ги нахраниш? — попита тя. — Ох, ама че синина! Здравата си се ударил. — Целуна го лекичко и остави на плота голяма чаша димящо кафе. — До осем и петнайсет трябва да заведа Матю на педиатър, децата не са хапнали нищо, а аз още не съм се облякла. Моля ти се, нахрани ги! Много ти се моля! — Сюзан закачливо разроши косите му, хавлията й се разтвори. Без да се загръща, тя се усмихна. — Ще ти се отплатя…

— Сю, не мога. — Том разсеяно я целуна по челото. — Имам среща, не бива да закъснявам. Сюзан въздъхна.

— Е, ще се оправя сама — Тя излезе сърдита. Сандърс започна да се бръсне. Миг по-късно чу гласа на жена си:

— Хайде, деца, да вървим! Елайза, обуй обувките. — Последва мрънкането на Елайза, която беше на четири години и не обичаше да слага обувки. Сандърс почти се бе избръснал, когато пак чу гласа на Сюзан: — Елайза, веднага се обуй и слез с брат си долу! — Детето смрънка нещо и Сюзан изкрещя: — Елайза-Ан, на теб говоря!

После почна да тръшка чекмеджетата на шкафа за бельо в коридора. Двете деца се разплакаха.

Елайза, която се разстройваше и от най-малкото напрежение, влезе в банята с нацупено личице и сълзи в очите.

— Татко… — захълца тя.

Том я прегърна с едната ръка, а с другата продължи да се бръсне.

— Достатъчно голяма е, за да помага — извика Сюзан от коридора.

— Мамо — запищя детето и се вкопчи в крака на Сандърс.

— Елайза. млъквай веднага!

Но тя само се разрева още по-силно. Сюзан тропна с крак в коридора. Сандърс никак не обичаше дъщеря му да плаче.

— Добре, Сю, ще ги нахраня. Спря водата и взе на ръце детето.

— Хайде, Лайз — каза той, докато бършеше сълзите й, — време е да закусваш.

Излязоха в коридора По лицето на Сюзан се четеше облекчение.

— Трябват ми само десет минути, не повече — каза тя. — Консуела пак закъснява. Не знам какво й става.

Сандърс не отговори. Деветмесечният им син Мат седеше насред коридора, размахваше дрънкалка и плачеше. Сандърс го взе със свободната си ръка.

— Хайде, деца — подкани ги той, — да вървим да ядем. Докато вдигаше Мат, хавлиената кърпа се плъзна надолу по краката му и той я сграбчи. Елайза се закиска.

— Виждам пишката ти, татко. Тя размаха краче и го ритна.

— Не бива да риташ тати там — каза Сандърс. Притеснен, пак се уви с кърпата и тръгна по стълбите към долния етаж. Сюзан завика след него:

— Не забравяй, че Мат взема витамини с кашата. Капни му ги по дозата. И не му давай от оризовата каша, плюе я. Сега обича пшеничена.

После влезе в банята и тръшна вратата след себе си.

Дъщеря му го изгледа сериозно.

— Пак ли ще е един от онези дни, татко?

— Да, така излиза.

Докато вървеше по стълбите, Сандърс си помисли, че ще изпусне ферибота и ще закъснее за първата среща. Е, не много, само няколко минути, но и това беше достатъчно, за да му попречи да обсъди предварително нещата със Стефани. Можеше обаче да й се обади от ферибота и после…

— Аз имам ли пишка, татко?

— Не, Лайз.

— Защо, татко?

— Ами просто така. милинка.

— Момчетата имат пишки, а момичетата шушулки — тържествено заяви Елайза.

— Правилно.

— Защо, татко?

— Ей така.

Сандърс остави дъщеря си на един стол до кухненската маса, придърпа от ъгъла високото столче и намести в него Мат.

— Какво искаш за закуска, Лайз? Оризови ядки или „Чекс“?

— „Чекс“.

Мат заблъска по стола с лъжичката. Сандърс извади от шкафа кутията и паничка, после пшеничената каша и по-малка купичка за Мат. Елайза го наблюдаваше внимателно, докато той отваряше хладилника, за да извади млякото.

— Татко?

— Какво има?

— Искам мама да е щастлива.

— Аз също, миличка.

Том направи пшеничената каша и сложи купичката пред Мат. После взе паничката на Елайза, започна да сипва от кутията и я погледна.

— Достатъчно ли е?

— Да.

Той наля отгоре млякото.

— Не, татко! — извика дъщеря му и избухна в плач. — Исках аз да сипя млякото!

— Извинявай, Лайз…

— Извади го… извади млякото… — крещеше; тя в пълна истерия.

— Съжалявам, Лайз, но това е…

— Исках аз да сипя млякото! — Дъщеря му се изхлузи от стола, тръшна се на пода и зарита. — Извади го, извади млякото!

Елайза постъпваше така по няколко пъти на ден. Уверяваха го, че е временно. Съветът към родителите бе да проявят твърдост.

— Извинявай — каза Сандърс. — Просто ще трябва да го изядеш, Лайз.

Седна до масата, за да нахрани Мат. Синът му бръкна в кашата и я размаза по очите си. После също ревна.

Сандърс взе кърпа, за да избърше лицето на Мат. Забеляза, че кухненският часовник показва осем без пет. Помисли, че може би е най-добре да се обади в службата и да предупреди, че ще закъснее. Но първо трябваше да укроти Елайза — тя все още се търкаляше по пода и пищеше за млякото.

— Успокой се. Елата, няма страшно! Успокой се. — Той взе нова купа, напълни я с пшеничени ядки и подаде на дъщеря си картонената опаковка мляко, за да си налее сама. — Заповядай.

Тя скръсти ръце и се нацупи.

— Не искам.

— Елайза, веднага наливай млякото!

Детето се покатери на стола.

— Добре, татко.

Сандърс седна, избърса лицето на Мат и започна да го храни. Момчето тутакси млъкна и загълта лакомо кашата. Горкото, беше гладно. Елайза стъпи на стола, взе картонената опаковка и разсипа мляко по цялата маса.

— Ау!

— Няма нищо!

С едната ръка Том грабна кухненската кърпа и избърса масата, а с другата продължи да храни Мат.

Елайза придърпа кутията с кашата до купичката си, загледа се в картинката с Гуфи на гърба и започна да яде. Мат лапаше здраво до нея. За миг в кухнята настъпи спокойствие.

Сандърс погледна през рамо: почти осем часът. Трябваше да се обади, в службата.

Влезе Сюзан, облечена в джинси и бежов пуловер. Чертите й бяха спокойни.

— Извинявай, обърках се — каза тя. — Благодаря ти, че пое закуската.

Сюзан го целуна по бузата.

— Щастлива ли си, мамо? — попита Елайза.

— Да, съкровище. — Сюзан се усмихна на дъщеря си и пак се обърна към Том. — Аз ще продължа. Не бива да закъсняваш. Нали днес е големият ден? Денят, когато ще обявят повишението ти.

— Надявам се.

— Обади ми се веднага щом разбереш.

— Непременно.

Сандърс стана, оправи хавлиената кърпа около кръста и се запъти към горния етаж да се облече. Движението по улиците се задръстваше преди ферибота в осем и двайсет. Трябваше да побърза, за да не закъснее.

 

Спря на мястото си зад бензиностанцията „Шел“ на Рики и забърза по покритата с плочи алея към ферибота. Качи се броени мигове преди да отпътуват. Двигателите тътнеха под краката на Сандърс, докато той минаваше през вратата към главната палуба.

— Хей, Том!

Той погледна през рамо. Отзад се приближаваше Дейв Бенедикт — адвокат в кантора, която обслужваше много фирми за високи технологии.

— И ти ли го изпусна в осем без десет? — попита Бенедикт.

— Да. Шантава сутрин.

— Не ми говори! Мислех да съм в службата още преди час. Но нали свърши учебната година, Джени не знае какво да прави с децата, докато почне лагерът.

— Ъхъ.

— Вкъщи е пълна лудница — каза Бенедикт и поклати глава Настъпи пауза. Сандърс усети, че адвокатът е преживял сутрин, подобна на неговата, но не навлязоха в повече подробности. Сандърс често се чудеше защо жените обсъждат с приятелки и най-интимните дреболии от брака си, докато мъжете предпочитат дискретно да мълчат.

— Както и да е — обади се Бенедикт. — Как е Сюзан?

— Добре. Дори много добре. Бенедикт се ухили.

— Защо тогава куцаш?

— Фирменият отбор по футбол имаше мач в събота. Поразгорещихме се.

— До това води играта с деца — отряза Бенедикт. „Диджи Ком“ се славеше, че назначава все млади хора.

— Хей — извика Сандърс. — Аз вкарах гол.

— Така ли?

— Точно така. Получих пас. Стигнах победоносно до наказателната зона. И после ме фраснаха.

Наредиха се за кафе пред бюфета на главната палуба.

— Всъщност бих предположил, че днес отрано ще си на линия — отбеляза Бенедикт. — Нали днес е големият ден на „Диджи Ком“?

Сандърс взе кафето и разбърка захарина.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма ли днес да обявят сливането?

— Какво сливане? — невъзмутимо попита Сандърс. Сливането беше тайна. Знаеха само неколцина от ръководството на „Диджи Ком“. Том загледа Бенедикт неразбиращо.

— Я не се прави на ударен — рече Бенедикт. — Чух, че работата е опечена А Боб Гарвин днес щял да обяви преструктурирането заедно с куп нови повишения. — Бенедикт отпи от кафето. — Гарвин се оттегля, нали?

Сандърс сви рамене.

— Ще видим.

Разбира се, Бенедикт проявяваше нахалство, но Сюзан работеше често с адвокати от неговата кантора и Сандърс не можеше да си позволи да е груб. Още едно усложнение на деловите отношения във време, когато всички съпруги работят.

Двамата излязоха на палубата, застанаха до перилата и се загледаха как къщите на Бейнбридж Айланд се губят в далечината. Сандърс кимна към къщата на Уинг Пойнт, която години наред беше вила на Уорън Магнюсън по времето, когато той беше сенатор.

— Чух, че пак е продадена — каза Том.

— Така ли? Кой я е купил?

— Някакъв тъпанар от Калифорния.

Бейнбридж остана зад кърмата. Двамата се загледаха в сивите води на протока. Кафето димеше под лъчите на утринното слънце.

— Е — подхвана пак Бенедикт, — допускаш ли, че Гарвин може да не се оттегли?

— Никой не знае — отвърна Сандърс. — Преди петнайсет години Боб е изградил фирмата от нулата. В началото продавал боклучави модеми от Корея. Още когато никой не е знаел какво е „модем“. Сега фирмата разполага с три сгради в центъра на града и големи клонове в Калифорния, Тексас, Ирландия и Малайзия. Боб строи факсмодеми с размера на монета, продава програмни продукти за факсове и електронна поща, навлезе в областта на СД-РОМ и разработи затворени алгоритми, които през следващото столетие би трябвало да го превърнат в основен доставчик на образователните пазари. Изминал е дълъг път от времето, когато е пробутвал тристабодови модеми. Не зная дали може да се откаже.

— Не е ли част от условията за сливането? Сандърс се усмихна.

— Ако си чувал за някакво сливане, Дейв, трябва да ми разкажеш. Защото аз не зная нищичко.

Наистина Сандърс не знаеше какви са условията на предстоящото сливане. Работата му включваше разработка на СД-РОМ и електронни бази данни. Колкото и да бяха важни за бъдещето на фирмата — всъщност именно заради тях „Конли-Уайт“ купуваше „Диджи Ком“, — тези области си оставаха главно технически. А Сандърс беше именно технически специалист. Не го информираха за решенията, вземани на най-високо равнище.

Имаше някаква ирония в положението на Сандърс. Преди години, когато работеше в Калифорния, участваше активно във вземането на управленски решения. Ала откакто преди осем години дойде в Сиатъл, значително се отдалечи от центровете на властта.

Бенедикт отпи от кафето.

— Ами разбрах, че Боб със сигурност ще се оттегли и за председател ще назначи жена.

— Кой ти каза? — заинтересува се Сандърс.

— Нали вече има жена, която е финансов директор?

— Да, разбира се. От доста време.

Финансов директор на „Диджи Ком“ беше Стефани Каплан. Едва ли обаче щеше да ръководи цялата фирма. Мълчалива и съсредоточена, Каплан беше компетентна, но мнозина във фирмата не я обичаха. И Гарвин нямаше особена слабост към нея.

— Знаеш ли — продължи Бенедикт, — чух слухове, че ще посочи жена, която ще поеме ръководството до пет години.

— А в слуховете не се ли споменават имена? Бенедикт поклати глава.

— Мислех си, че знаеш. В края на краищата нали става дума за твоята фирма.

 

На обляната от слънцето палуба Сандърс извади мобифона си и набра номера. Обади се секретарката му Синди Улф. — Кабинетът на господин Сандърс.

— Здрасти. Аз съм.

— Здрасти, Том. На ферибота ли си? — Да. Ще дойда малко преди девет.

— Добре, ще им кажа. — Синди замълча и Том изпита усещането, че тя много внимателно подбира думите си. — Тази сутрин е доста напечено. Току-що идва господин Гарвин, търсеше те.

Сандърс се намръщи.

— Мен ли търсеше?

— Да. — Нова пауза — Мм, май беше доста изненадан, че те няма.

— Каза ли какво иска?

— Не, но влезе в доста кабинети по етажа, говореше с хората. Нещо става, Том.

— Какво?

— Никой не ми казва нищо — отговори Синди.

— Ами Стефани?

— Обади се и й казах, че още не си дошъл.

— Нещо друго?

— Търси те и Артър Кан от Куала Лумпур да пита дали си получил факса.

— Получих го. Ще му се обадя. Друго?

— Не, това е всичко, Том.

— Благодаря ти, Синди.

Сандърс натисна копчето, за да прекъсне линията.

Застанал до него, Бенедикт посочи телефона.

— Тези машинки са невероятни. Стават все по-малки, нали? Произвеждате ли такива?

Сандърс кимна.

— Без него съм загубен. Особено напоследък. Кой може да запомни толкова много номера? То е не само телефон, ами и телефонен указател. Виж! — Той започна да показва възможностите му на Бенедикт. — Паметта може да съхрани до двеста номера. Записват се с първите три букви от името.

Сандърс натисна копчетата К-А-Н, за да набере международния код и номера на Артър Кан в Малайзия. После щракна бутона за потвърждение на избирането. Чу се дълга поредица от електронни сигнали — общо тринайсет с кодовете за страната и града.

— Божичко — възкликна Бенедикт, — на Марс ли се обаждаш?

— Почти. В Малайзия. Там притежаваме завод.

„Диджи Ком“ имаше клон в Малайзия едва от година Там се произвеждаха новите възпроизвеждащи устройства за СД-РОМ — подобни на плеъри за компактдискове. само че предназначени за компютри. В целия отрасъл бе постигнато споразумение, че скоро информацията ще е цифрова и по-голямата част от нея ще се съхранява на компактдискове. Всичко щеше да е на диск: компютърни програми, бази данни, дори книги и списания.

И ако досега това не бе станало, причината беше в прословутата тромавост на СД-РОМ. Потребителите трябваше да чакат пред празните екрани, докато устройствата жужаха и щракаха, а работещите с компютри никак не обичат да чакат. Въпреки че в отрасъла бързината се удвояваше на година и половина, през последните пет години подобренията в СД-РОМ бяха значително по-скромни. Технологията „Спийдстар“ на „Диджи Ком“ беше опит за решаване на проблема с ново поколение устройства под кодовото име „Туинкъл“. Устройствата „Туинкъл“ бяха два пъти по-бързи от всички останали в света Монтираха ги в малки самостоятелни мултимедийни плеъри със собствен екран. Можеха да се пренасят на ръка и да се ползват в автобуса или във влака Щяха да предизвикат истинска революция. Но сега заводът в Малайзия имаше проблеми с производството на новите бързи устройства.

Бенедикт отпи от кафето.

— Вярно ли е, че си единственият началник на отдел, който не е инженер?

Сандърс се усмихна.

— Точно така. Започнах в маркетинга.

— Не е ли необичайно? — попита Бенедикт. — Не чак толкова В маркетинга отделяхме доста време, за да проумеем какви са характеристиките на новите изделия, но повечето от нас не умееха да разговарят с инженерите. Докато аз можех. Нямам представа защо. Образованието ми не е техническо и въпреки това говорех с тях. Знаех само колкото да не ме будалкат. Затова скоро се оказа, че с инженерите общувам само аз. И преди осем години Гарвин ме попита дали ще оглавя един от отделите. Ето как стана.

Телефонът даде свободно. Сандърс погледна часовника си. В Куала Лумпур беше почти полунощ. Надяваше се, че Артър Кан не е заспал. Миг по-късно нещо щракна и един уморен глас каза:

— Хм. Ало!

— Артър, обажда се Том. Артър Кан се прокашля.

— О, Том, добре. — Пак суха кашлица. — Получи ли факса?

— Да.

— Значи знаеш. Не разбирам какво става — каза Кан. — Цял ден бях в цеха. Наложи се, защото Джафар го няма.

Мохамед Джафар, много способен младеж, беше майстор на поточната линия в малайзийския завод.

— Няма ли го? Защо? Чу се пукот.

— Проклели са го.

— Не разбрах.

— Братовчед му го проклел и затова Джафар не идва на работа.

— Какво?

— Да, ако щеш, вярвай. Разправя, че братовчедът и братовчедката му от Джохор наели врачка да му направи магия. Джафар изприпка до Оранг Асли, където докторите щели да я развалят. Местните имат болница в Куала Тингит, в джунглата, на около три часа път от Куала Лумпур. Много е прочута. Политиците тичат първо там, когато се разболеят. Джафар отиде да се лекува.

— И колко време ще продължи лечението?

— Един Господ знае. Другите работници ме уверяват, че вероятно ще се оправи за около седмица.

— А какъв е проблемът с производството, Артър?

— Не зная — отвърна Кан. — Може би няма проблем. Но изделията са много бавни. Когато вземаме пробни бройки, непрекъснато получаваме време на търсене над зададените сто милисекунди. Не знаем защо скоростта е малка, не знаем на какво се дължи отклонението. Но тукашните инженери предполагат, че проблемът е в съвместимостта на чипа на контролера, който управлява оптиката за разделяне, с програмата на СД-устройството.

— Значи смяташ, че чиповете на контролерите не струват? Чиповете се произвеждаха в Сингапур и се доставяха с камиони през границата до завода в Малайзия.

— Не зная. Или не струват, или в кода на устройството има програмна грешка.

— Ами трептенето на екрана? Кан се изкашля.

— Мисля, че проблемът е в проекта. Том. Просто не можем да го правим. Шарнирните съединители за екрана са монтирани вътре в пластмасовия кожух. Би трябвало да поддържат електрически контакт, независимо как се движи екранът. Но ток ту има, ту няма. Като движиш шарнира, екранът светва и угасва.

Лицето на Сандърс ставаше все по-мрачно.

— Проектът е съвсем стандартен, Артър. Всеки преносим компютър по света е със същото шарнирно съединяване. Технологията е усвоена от десет години.

— Известно ми е — каза Кан. — Но при нас не се получава. Направо полудявам.

— Изпрати ми няколко бройки.

— Вече съм ти пратил по „Ди Ейч Ел“. Ще ги получиш до довечера или най-късно утре.

— Добре — отговори Сандърс и след кратка пауза попита: — Имаш ли някакво предположение, Артър?

— За работата ли? Ами в момента можем да произвеждаме зададените количества, но скоростта на устройствата е с трийсет до петдесет на сто по-ниска от спецификациите. Лоши новини. СД-устройството не е някаква новост, Том. То е само малко по-добро от това, което „Тошиба“ и „Сони“ вече са пуснали на пазара. Пък и техните са много по-евтини. Оттам идват големите проблеми.

— Колко време ни трябва — седмица, месец?

— Един месец, ако не се наложи промяна в проекта. Иначе ще ни трябват примерно четири месеца. А ако проблемът е в чипа, може да се проточи и цяла година.

Сандърс въздъхна.

— Ама че работа!

— Това е положението. Не се получава и не знаем защо.

— На кого още си казал? — заинтересува се Сандърс.

— На никого. Само на теб, приятелю.

— Много ти благодаря.

Кан се изкашля.

— Сигурно ще си мълчиш, докато не обявят сливането?

— Не зная. Не съм сигурен, че ще успея.

— Е, от мен няма да се разчуе. Уверявам те. Ако някой ме пита, ще кажа, че нямам представа. То си е точно така.

— Добре. Благодаря, Артър. Пак ще ти се обадя.

Сандърс затвори телефона. „Туинкъл“ представляваше голям проблем за политиката на фирмата поради предстоящото сливане с „Конли-Уайт“. Сандърс не знаеше как да постъпи. Въпреки всичко трябваше да се заеме с проблема съвсем скоро. Фериботът изсвири, той вдигна поглед и видя пред себе си черните купчини на Колман Док и небостъргачите в центъра на Сиатъл.

 

„Диджи Ком“ заемаше три сгради около историческия площад Пайъниър в центъра на Сиатъл. Площадът беше триъгълен и в средата му имаше градинка с беседка От ковано желязо, върху която бяха монтирани старинни часовници. Ограждаха го ниски сгради от червена тухла, строени в началото на века, със скулптури по фасадите и издълбани с длето дати. Сега в тях работеха модни архитекти, проектантски фирми и няколко високотехнологични фирми като „Алдъс“, „Адванс Холографикс“ и „Диджи Ком“. Първоначално „Диджи Ком“ използваше само сградата Хазард от южната страна на площада. С разрастването си обаче зае три етажа от съседната сграда Уестърн и после Горам Тауър на улица Джеймс. Но ръководството продължаваше да използува последните три етажа на Хазард с изглед към площада Кабинетът на Сандърс се намираше на четвъртия етаж, въпреки че той очакваше до края на седмицата да се премести на петия.

Стигна до четвъртия етаж в девет часа и веднага усети, че нещо не е наред. В коридорите бе шумно, във въздуха тегнеше напрежение. Служителите се бяха скупчили около лазерните принтери или шушукаха при автоматите за кафе. Всички млъкваха и се извръщаха, когато Сандърс минаваше покрай тях.

„Аха“, каза си той.

Но като ръководител на отдел не можеше да си позволи да пита подчинените какво става Продължи по коридора, като тихичко се проклинаше, задето е закъснял тъкмо в най-важния ден.

През стъклените стени на заседателната зала на четвъртия етаж забеляза Марк Луин, трийсет и три годишния ръководител на проектантското звено, който говореше с хората от „Кон-ли-Уайт“. Гледката беше впечатляваща: Луин, млад, красив, властен, с черни джинси и черна тениска от „Армани“, се разхожда напред-назад и оживено обяснява нещо на облечените в сини костюми служители на „Конли-Уайт“, които седяха като препарирани пред моделите на изделията върху масата и си водеха бележки.

Луин видя Сандърс, помаха му, приближи се до вратата на заседателната зала и показа главата си отвън.

— Здрасти, приятел — каза той.

— Здрасти, Марк. Слушай…

— Имам да ти казвам нещо — прекъсна го Луин. — Майната им. Майната му на Гарвин. Майната му на Фил. Майната му на сливането. Майната му на всичко. Не й е чиста работата на тая реорганизация. Аз съм на твоя страна, приятел.

— Слушай, Марк, можеш ли…

— Не мога да прекъсна. — Луин кимна с глава към хората от „Конли“ в залата. — Но исках да знаеш какво мисля. Не са прави. Ще говорим после, става ли? Горе главата, мой човек! — каза Луин. — Пази барута сух — добави той и се върна в заседателната зала.

Хората от „Конли-Уайт“ зяпаха Сандърс през стъклото. Той се обърна и още по-разтревожен закрачи бързо към кабинета си. Луин беше известен със склонността си от мухата да прави слон, но все пак…

Не са прави.

Тези думи изобщо не бяха двусмислени. Сандърс нямаше да получи повишение. Изби го пот и внезапно му се зави свят. Облегна се за миг на стената на коридора. Избърса челото си с длан и запремига. Пое дълбоко дъх и разтърси глава, за да проясни мислите си.

Никакво повишение. Божичко! Пак пое дълбоко дъх и продължи нататък.

Вместо очакването повишение явно щеше да има някаква реорганизация. И очевидно тя беше свързана със сливането.

Техническите звена бяха реорганизирани само преди девет месеца. Цялата управленска структура беше променена и всички в Сиатъл напълно се объркаха. Хората от инженерно-техническия състав нямаха представа от кого да поискат хартия за лазерните принтери или поправка на мониторите. Месеци наред цареше недоволство. Едва през последните седмици техническите групи въведоха някакъв ред във всекидневната работа. И сега… нова реорганизация? Изглеждаше безсмислено.

И все пак именно миналогодишните промени поставиха Сандърс начело на техническите звена. След реорганизацията управлението за нови изделия беше структурирано в четири отдела: проектантска дейност, програмиране, предаване на данни и производство. Всички те бяха подчинени на заместник-директор, на чиято длъжност все още не бе назначен никой. През последните месеци Том Сандърс неофициално беше поел задълженията му главно защото като началник на производството имаше най-пряко отношение към координирането с останалите звена.

Но сега с поредната реорганизация… какво ли щеше да се случи? Не беше изключено Сандърс да бъде понижен и да ръководи само някой клон на „Диджи Ком“ в чужбина. Или още по-лошо: от седмици наред се носеха упорити слухове, че седалището на фирмата в Кюпъртино отново ще изземе от Сиатъл целия производствен контрол и ще го възложи на ресорните директори в Калифорния. Сандърс не бе обърнал внимание на приказките, защото му се струваха лишени от смисъл — директорите имаха достатъчно работа по пласмента на изделията, за да се товарят допълнително и с производствените въпроси.

Сега обаче бе изправен пред възможността слуховете да отговарят на истината. Ако бяха верни, сигурно го чакаше не само понижение в длъжност. Можеше направо да бъде изхвърлен от работа.

Господи, да остане на улицата!

Усети се, че прехвърля наум думите, които чу сутринта от Дейв Бенедикт на ферибота Бенедикт даваше ухо на слуховете и явно знаеше доста неща Може би дори повече, отколко-то казваше.

Вярно ли е, че ти си единственият началник на управление, който не е инженер?

И после натърти:

Не е ли необичайно?

„Божичко“, помисли Сандърс. Пак се изпоти. Насили се отново да поеме дълбоко дъх. Стигна края на коридора на четвъртия етаж и влезе в кабинета си, където смяташе, че го чака финансовият директор Стефани Каплан. Тя можеше да му каже какво става. Но кабинетът беше празен. Сандърс се обърна към секретарката си Синди Улф, която се суетеше около картотеките.

— Къде е Стефани?

— Не е идвала.

— Защо?

— Отменили са срещата ви в девет и половина заради персоналните промени — обясни Синди.

— Какви промени? — изненада се Сандърс. — Какво става?

— Има някаква реорганизация — каза Синди. За да не среща погледа му, тя упорито се взираше в бележника за телефонните обаждания върху бюрото. — Насрочили са неофициален обяд с ръководителите на отдели в дванайсет и половина в заседателната зала. Фил Блакбърн е тръгнал насам да разговаря с теб. Ще дойде всеки момент. Я да видим какво още има. Днес следобед „Ди Ейч Ел“ ще достави устройствата от Куапа Лумпур. Гари Босак иска да те види в десет наполовина. — Синди плъзна пръст по страницата. — Дон Чери се обади два пъти за Коридора, а току-що спешно позвъни Еди от Остин.

— Свържи ме с него.

Еди Ларсън беше технически ръководител в завода в Остин, който произвеждаше клетъчни телефони. Синди набра номера. Миг по-късно Сандърс чу познатия глас с типичното тексаско провлачване.

— Здрасти, Томи.

— Здравей, Еди. Какво има?

— Малък проблем в производството. Можеш ли да ми отделиш една минута?

— Разбира се.

— Да ти честитя ли вече новата длъжност?

— Още не са ми казали нищо — отговори Сандърс.

— Аха. Но нали ще стане?

— Нищо не знам. Еди.

— Вярно ли е, че ще закриват завода в Остин? Сандърс толкова се сепна, че избухна в смях.

— Какво?

— Ами да, такива ги разправят тук, Томи. „Конли-Уайт“ щели да купят фирмата и да ни затворят.

— По дяволите! — изруга Сандърс. — Никой нито продава, нито купува, Еди. Заводът в Остин определя стандарта за целия отрасъл. И освен това е много печеливш.

Последва пауза.

— Нали щеше да ми кажеш, ако знаеше нещичко, Томи?

— Да — потвърди Сандърс, — но това са само слухове, Еди. Не им обръщай внимание. Та какъв е проблемът?

— Глупости. Жените от цеховете настояват да махнем снимките, накичени в мъжката съблекалня. Били обидни. Мен ако питаш, това са си чисти тъпотии — каза Ларсън. — Защото жените никога не влизат в мъжката съблекалня.

— Тогава откъде знаят за снимките?

— В нощната смяна за почистването има жени. И сега жените от цеховете искат Снимките да бъдат махнати. Сандърс въздъхна.

— Само това оставаше да се оплакват, че не обръщаме внимание на равноправието между половете. Махни снимките.

— Дори ако жените държат снимки в своите съблекални ли?

— Хайде, направи го, Еди.

— Според мен това са феминистки измишльотини. Някой почука на вратата. Сандърс вдигна очи и видя на прага Фил Блакбърн, юрисконсулта на фирмата.

— Еди, трябва да свършваме.

— Добре — съгласи се Еди, — но от мен да знаеш…

— Еди, извинявай. Трябва да тръгвам. Обади ми се, ако има промени.

Сандърс затвори слушалката и Блакбърн влезе. Първото впечатление на Сандърс беше, че юрисконсултът се усмихва прекалено широко и се държи прекалено жизнерадостно.

Лош признак.

 

Филип Блакбърн, главният юрисконсулт на „Диджи Ком“, беше слаб четирийсет и шест годишен мъж, облечен в тъмнозелен костюм на „Хюго Бос“. Също като Сандърс, Блакбърн работеше в „Диджи Ком“ повече от десет години, което означаваше, че е от „старите пушки“, от „хваналите се на хорото още в началото“. Когато Сандърс се запозна с него, Блакбърн беше наперен брадат млад адвокат от Бъркли, който се занимаваше с дела за граждански права. Но отдавна бе забравил исковете за печалби, които някога бе защитавал разпалено, и сега наблягаше, на модните фирмени въпроси за диверсификацията и равните възможности. Някои хора във фирмата се подиграваха на увлечението на „персоналния компютър Фил“ по най-новата мода и най-правилната линия на поведение. Или както се изразяваше един от ръководителите, „пръстът на Фил е изкривен от плюнчене и проверяване откъде духа вятърът“. Именно Блакбърн пръв се появи с „Бъркенсток“, пръв облече панталони чарлстон, пръв обръсна бакенбардите си, пръв заговори за диверсификация.

Повечето закачки се въртяха около обноските му. С цялата си суетност и загриженост за външния вид Блакбърн непрекъснато докосваше косите, лицето, костюма си, сякаш се галеше, докато оправяше гънките по дрехите. Попипването, заедно със злощастния навик да търка, докосва и подръпва носа си, беше повод за безкрайни шеги. Задявките обаче бяха предпазливи: на Блакбърн му нямаха доверие, понеже бе нещо като наемен убиец, който се прави на вода ненапита.

Умееше да очарова с речите си, в частните разговори убедително и бързо създаваше впечатление за честен интелектуалец. Но във фирмата бяха разбрали що за човек е: маша в ръцете на други, без собствени убеждения и затова най-подходящ за палач на Гарвин.

Отначало Сандърс и Блакбърн бяха близки приятели. Двамата не само бяха израснали заедно с фирмата, но и личните им съдби бяха преплетени — когато през 1982 година страдаше от мъчителния си развод, Блакбърн живя известно време в ергенското жилище на Сандърс в Сънивейл. След няколко години му кумува на сватбата с младата адвокатка от Сиатъл Сюзан Хандлър.

Но когато през 1989 година Блакбърн се ожени повторно, не покани Сандърс на сватбата, защото отношенията им вече бяха обтегнати. Според някои хора във фирмата това бе неизбежно: Блакбърн беше част от вътрешния управленски кръг в Кюпъртино, към който работещият в Сиатъл Сандърс вече не принадлежеше. Освен това двамата имаха остри разногласия за заводите в Ирландия и Малайзия. Сандърс смяташе, че Блакбърн си затваря очите пред неизбежната необходимост производствата да бъдат изнесени в чужбина.

Съвсем типично за Блакбърн беше искането му половината от работниците в новия завод в Куала Лумпур да бъдат жени и да работят заедно с мъжете, докато малайското ръководство на предприятието настояваше жените да са отделно, да работят само на определени участъци и да не се смесват с мъжете. Фил упорито се противопоставяше. Сандърс все му повтаряше:

— Страната е мюсюлманска, Фил.

— Хич не ме интересува — не отстъпваше Блакбърн. — „Диджи Ком“ държи на равноправието.

— Фил, те са в собствената си страна. Мюсюлмани са.

— И какво от това? Заводът е наш.

Споровете продължаваха безкрайно. Малайзийското правителство не желаеше местни китайци на ръководни постове, въпреки.че именно те имаха най-висока квалификация, защото провеждаше целенасочена политика на подготовка на малайци за по-отговорните длъжности. Сандърс не приемаше подобна откровена дискриминация, защото искаше в завода да работят най-добрите технически ръководители. Но Фил, яростен противник на дискриминацията в Щатите, веднага се примири с политиката на малайзийското правителство и заяви, че „Диджи Ком“ трябва да държи сметка за местните особености. Буквално в последния момент се наложи Сандърс да отиде в Куала Лумпур и да се срещне със султаните на Селангор и Паханг, за да приеме техните условия. Тогава Фил обяви, че Сандърс „се е поддал на екстремисти“.

Това беше само един от многобройните спорове около работата на Сандърс с новия завод в Малайзия.

Сега Сандърс и Блакбърн се поздравиха с предпазливостта на бивши приятели, които отдавна са само привидно сърдечни един с друг. Сандърс се здрависа с Блакбърн, когато юрисконсултът на фирмата влезе в неговия кабинет.

— Какво става, Фил?

— Голям ден — отговори Блакбърн и се настани на стола срещу бюрото на Сандърс. — Много изненади. Не знам какво си чул.

— Чух, че Гарвин е взел решение за преструктурирането.

— Да, така е. Всъщност няколко решения. Последва мълчание. Блакбърн се намести на стола и заразглежда ръцете си.

— Знам, че Боб искаше лично да ти разкаже всичко. Тази сутрин идва да разговаря с всички в управлението.

— Не бях тук.

— Аха. Всички се малко изненадани, че днес закъсня. Сандърс се направи, че не е чул. Загледа Блакбърн с очакване.

— Както и да е, Том — продължи Блакбърн. — Ето как стоят нещата. При цялостното сливане Боб реши да потърси външен човек за ръководител на управлението за нови изделия.

Значи това било. Най-после изплюха камъчето. Сандърс пое дълбоко дъх. Усети, че нещо го стяга в гърдите. Беше изопнат като струна, но се стараеше да не проличи. — Зная, че е доста неочаквано — каза Блакбърн.

— Е — сви рамене Сандърс, — подочух някои слухове.

Докато говореше, умът му работеше трескаво. Беше ясно че няма да има повишение, няма да го издигнат, няма да има възможност да…

— Ами това е — каза Блакбърн и се изкашля. — Боб реши да назначи Мередит Джонсън за заместник-директор на управлението.

Сандърс се намръщи.

— Мередит Джонсън ли?

— Точно така. Тя е от централата в Кюпъртино. Мисля, че я познаваш.

— Да, но… — Сандърс поклати глава. Струваше му се, че има някакво недоразумение. — Мередит се занимава с продажби. Работила е само в търговска дирекция.

— Първоначално да Но както знаеш, през последните година-две беше в сектора за контрол върху проектите.

— И така да е, Фил. Новите изделия са техническо управление.

— Ти не си технически специалист. А се справи отлично.

— Но аз се занимавам с това от години, още откакто постъпих в маркетинга. Виж. в управлението има главно програмисти и производствени линии за хардуеър. Как ще ги ръководи тя?

— Боб не иска от нея да ги ръководи пряко. Тя ще контролира началниците на отдели, които ще бъдат нейни подчинени. Официалната длъжност на Мередит ще се нарича „заместник-директор по развитието и планирането“. Според новата структура към нея ще бъдат управлението за нови изделия, маркетингът и „Тел Ком“.

— Господи! — възкликна Сандърс и се отпусна на облегалката. — Та това е почти цялата фирма! Блакбърн бавно кимна. Сандърс млъкна и се замисли.

— Излиза — най-после проговори той, — че Мередит Джонсън фактически ще управлява фирмата.

— Е, няма да се стигне чак дотам — възрази Блакбърн. — По новата схема няма да ръководи продажбите, финансите и пласмента. Но според мен Боб несъмнено я готви за своя заместничка когато през следващите две години реши да остави председателското място. — Блакбърн пак се разшава на стола. — Това обаче е в бъдеще. Засега…

— Почакай. Значи четиримата началници на отдели в управлението за нови изделия ще бъдат нейни подчинени? — попита Сандърс.

— Да.

— И кои ще бъдат те? Решено ли е?

— Ами… — прокашля се Блакбърн. Прокара пръсти по гърдите си и подръпна кърпичката в джобчето на сакото. — Разбира се, Мередит всъщност ще определи началниците на отдели.

— Което означава, че може да остана без работа.

— О, по дяволите, Том! — възкликна Блакбърн. — Няма такова нещо. Боб държи всички от управлението да останат. Включително ти. Ще му е много неприятно да те загуби.

— Но нали Мередит Джонсън ще реши дали да остана на работа?

— Технически да — разпери ръце Блакбърн, — така е редно. Според мен обаче ще е само формално.

Сандърс изобщо не споделяше мнението на юрисконсулта. Нищо не пречеше Гарвин да посочи поименно началниците на отдели заедно с назначението на Мередит Джонсън като ръководител на управлението за нови изделия. Гарвин беше в пълното си право да реши дали да предаде управлението на фирмата в ръцете на някаква жена от отдел „Пласмент“. И все пак можеше да се погрижи за началниците на отдели, които служеха толкова добре и на него, и на фирмата.

— Боже! — въздъхна Сандърс. — Работя тук от дванайсет години.

— И се надявам да останеш още дълго време — спокойно отбеляза Блакбърн. — Виж, в общ интерес е всички екипи да се запазят. Защото, както казах, Мередит не може да ги управлява пряко.

— Аха — Блакбърн изтупа маншетите си и прокара пръсти през косата. — Слушай, Том, зная, разочарован си, че не повишиха теб на тази длъжност. Но хайде да не преувеличаваме доколко Мередит може да определи на своя глава ръководителите на отдели. Всъщност тя няма да направи никакви промени. Положението ти е сигурно. — Блакбърн замълча, после добави: — Нали познаваш Мередит, Том?

— Познавах я — кимна Сандърс. — По дяволите, дори живяхме заедно известно време. Но не съм я виждал от години. Блакбърн изглеждаше изненадан.

— И не сте поддържали никакви връзки?

— Не, наистина. Когато Мередит дойде на работа във фирмата, аз вече бях дошъл тук, в Сиатъл, а тя беше в Кюпъртино. Веднъж случайно я срещнах по време на командировка до управлението. Поздравихме се. Това е всичко.

— Значи я познаваш само от миналото — каза Блакбърн, сякаш изведнъж нещата са се прояснили. — Отпреди шест-седем години.

— И повече — обясни Сандърс. — В Сиатъл съм от осем години. Значи сигурно е било… — Той се замисли. — Когато движехме, тя работеше в „Новел“ в Маунтин Вю. Продаваше карти „Етернет“ на дребни местни предприятия. Кога ли беше това?

Въпреки ярките спомени от връзката си с Мередит Джонсън Сандърс не беше съвсем сигурен къде точно във времето да ги намести. Помъчи се да си припомни някакво паметно събитие: рожден ден, повишение в службата, преместване в нов апартамент, за да се сети за датата Накрая си спомни, че бяха гледали заедно по телевизията обявяването на изборните резултати — полетели в небето балони, радостни викове. Тя пиеше бира. Беше в началото на връзката им.

— Господи, Фил! Сигурно е било преди десетина години.

— Толкова отдавна! — учуди се Блакбърн.

Когато се запознаха, Мередит Джонсън беше просто една от хилядите хубавички сътруднички на търговските дирекции в Сан Хосе — момичета на по двайсет и няколко години, наскоро завършили колежа, направили едва първите стъпки в демонстрациите на изделията, по време на които някой по-старши непрекъснато говори на клиента. Впоследствие мнозина от тях се научаваха сами да извършват продажбите. Когато Сандърс се запозна с Мередит, тя бе усвоила достатъчно добре жаргона, за да бъбри нехайно за мрежови архитектури и мултиплексиране. Познанията й бяха съвсем повърхностни, но от нея не се изискваше нищо повече. Беше хубава, сексапилна и умна. Притежаваше неподправено самообладание, което й помагаше в неудобни моменти. Тогава Сандърс й се възхищаваше. Но в никакъв случай не му минаваше през ума, че Мередит е способна да заеме високопоставена длъжност във фирмата. Блакбърн сви рамене.

— Много вода е изтекла през тези десет години, Том — каза той. — Мередит не е само специалистка по продажбите. Тя продължи следването и получи магистърска степен. След „Симантек“ и „Конрад“ дойде да работи при нас. През последните няколко години сътрудничи много тясно с Гарвин. Тя му е нещо като протеже, а той е доволен от работата й по много задачи.

Сандърс поклати глава.

— И сега ми е шефка…

— Това проблем ли е за теб?

— Не. Просто е странно. Бившо гадже ми става шеф.

— Е, нещата се променят — каза Блакбърн. Той се усмихваше, но Сандърс забеляза, че го наблюдава внимателно. — Малко си напрегнат, Том.

— Трябва ми време, за да свикна с мисълта.

— Пречи ли ти да си подчинен на жена?

— Изобщо не. Работех с Ейлийн, когато беше началничка на отдела „Личен състав“, и се разбирахме много добре. Не е там работата. Само е странно, че тъкмо Мередит Джонсън ми става началник.

— Тя е впечатляващ и способен ръководител — заяви Фил, стана и оправи вратовръзката си. — Мисля, че когато имате възможност отново да се опознаете, тя ще ти направи голямо впечатление. Дай й шанс, Том.

— Разбира се — увери го Сандърс.

— Сигурен съм, че всичко ще бъде наред. И мисли за бъдещето. В края на краищата след около година трябва да си забогатял.

— Това означава ли, че остава идеята да отделим новите изделия?

— О, да. Естествено.

Много се обсъждаше онази част от плана за сливането, според която „Конли-Уайт“ ще купи „Диджи Ком“ и после ще отдели новите изделия в акционерно дружество. А това щеше да донесе огромни печалби на всички в управлението заради възможността евтино да купят дялове, преди да започне търгуването на акции на борсата.

— В момента работим по последните подробности — продължи Блакбърн. — Очаквам обаче ръководството на твоето равнище да започне с предоставяне на акции за двайсет хиляди долара и първоначална опция за петдесет хиляди акции по двайсет и пет цента с право на закупуване по още петдесет хиляди годишно през следващите пет години.

— И отделянето ще се осъществи дори ако Мередит ръководи всички отдели?

— Вярвай ми. Отделянето ще стане през следващата година и половина. То официално е включено в плана за сливането.

— Има ли някаква възможност Мередит да промени мнението си?

— Никаква, Том — усмихна се Блакбърн. — Ще ти издам една малка тайна. Отделянето всъщност беше нейна идея. На Мередит.

 

Блакбърн излезе от кабинета на Сандърс и се запъти по коридора. Намери празна стая и оттам позвъни на Гарвин. Чу в слушалката познатото остро сопване:

— На телефона Гарвин.

— Говорих с Том Сандърс.

— И?

— Бих казал, че прие новината добре. Беше разочарован, разбира се. Мисля, че слуховете вече бяха стигнали до него. Но се държа добре.

— А за новата структура? — попита Гарвин. — Как реагира?

— Загрижен е — отвърна Блакбърн. — Изрази резерви.

— Защо?

— Смята, че Мередит няма необходимите технически познания, за да ръководи управлението.

— Технически познания ли? — изсумтя Гарвин. — Това е последното нещо, за което ми пука. Тук не става дума за технически познания.

— Разбира се. Но според мен съществува известно напрежение в личен план. Нали знаеш, някога са имали връзка.

— Да — отсече Гарвин. — Известно ми е. Разговаряли ли са?

— Той твърди, че не са се виждали от няколко години.

— Стари сметки за уреждане?

— Май не.

— Тогава какво го притеснява?

— Според мен просто свиква с мисълта. — Ще се примири. — И аз така смятам.

— Кажи ми, ако стане нещо — рече Гарвин и затвори телефона.

Сам в кабинета, Блакбърн се намръщи. След разговора с Гарвин бе някак напрегнат. Като че всичко вървеше добре и все пак… Сандърс сигурно нямаше да приеме реорганизацията без бой. Беше популярен в Сиатъл и лесно можеше да създаде неприятности. Бе прекалено независим, не ставаше за работа в екип, а в момента фирмата се нуждаеше от хора за екип. Колкото повече Блакбърн размишляваше, толкова повече растеше увереността му, че Сандърс ще създава проблеми.

 

Том Сандърс седеше на бюрото си и потънал в мисли, гледаше напред. Мъчеше се да свърже спомените за хубавичката специалистка по продажбите от Силикън Вали с новия образ на фирмен ръководител, който поема сложната подготвителна работа за отделяне на направлението в самостоятелно акционерно дружество. Размислите му обаче се прекъсваха от случайно изплували спомени: Мередит се усмихва, облечена в негова риза, без нищо отдолу. Отворен куфар върху леглото. Бели чорапи и бял колан за жартиери. Купа пуканки на синия диван в дневната. Телевизор с намален звук.

И, кой знае защо, образът на цвете — лилава перуника — в цветно стъкло. Типичният изтъркан хипиобраз от Северна Калифорния. Сандърс знаеше откъде е — от стъклото на входната врата на някогашния му апартамент в Сънивейл. Още от времето, когато познаваше Мередит. Чудеше се защо се сеща за него тъкмо сега и…

— Том?

Той вдигна очи. На прага стоеше Синди със загрижено изражение.

— Том,, искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

— Дон Чери пак се обади, докато говорехте с Фил. Иска да идеш и да видиш Коридора.

— Проблеми ли имат?

— Не знам. Май беше доста развълнуван. Да го потърся ли?

— Не точно сега След малко ще сляза при него. Сонди се поколеба на вратата.

— А кифла искаш ли? Закусвал ли си?

— Добре ми е.

— Сигурен ли си?

— Добре съм, Синди. Наистина.

Секретарката излезе. Той се обърна към монитора и забеляза, че примигва сигналът за електронна поща Мислите му обаче бяха отнесени пак към Мередит Джонсън…

Сандърс живя с нея горе-долу половин година Известно време връзката им беше много бурна. Въпреки това освен откъслечните ярки образи той помнеше онзи период учудващо мъгляво. Наистина ли бе живял с Мередит половин година? Кога точно се бяха запознати и защо скъсаха? С изненада установи, че му е много трудно да възстанови хронологията на събитията Надяваше се да ги изясни, като ги съпостави с други случки от живота си — каква длъжност заемаше в „Диджи Ком“ по онова време? Още ли работеше в маркетинга, или вече бе минал в техническите отдели? Не помнеше точно. Трябваше да провери в картотеката.

Замисли се за Блакбърн, който бе напуснал жена си и дойде да живее при Сандърс почти по същото време, когато той ходеше с Мередит. Дали пък не беше по-късно, когато отношенията им се влошиха? Може би Фил се пренесе в апартамента му тъкмо когато Сандърс скъсваше с Мередит. Не беше сигурен. Напрягаше се да се сети, но осъзнаваше, че не помни точно нищо от онова време. Всичко това бе станало преди десет години, в друг град, през друг период от живота му и спомените му бяха много разпокъсани. Пак се изненада колко е объркан.

Натисна копчето на вътрешната уредба.

— Синди! Искам да те питам нещо.

— Разбира се, Том.

— Сега сме третата седмица на юни. С какво се занимаваше през третата седмица на юни преди десет години? Синди изобщо не се поколеба.

— Много просто: завършвах колежа. Явно казваше истината.

— Добре — продължи Сандърс, — ами юни преди девет години?

— Преди девет години ли? — Гласът й предпазливо, много по-несигурно. — Ха… Да видим, юни… преди девет години… юни… уф… като че бях с гаджето си в Европа.

— Не със сегашния си приятел?

— Не… оня беше голямо леке.

— И колко време продължи? — попита Сандърс.

— Прекарахме там около месец.

— Имам предвид връзката.

— С него ли? Ами чакай малко, скъсахме… ох, трябва да е било… хм, през декември… ами да, като че ли през декември или пък през януари, след ваканцията… Защо?

— Просто се мъча да се сетя нещо — каза Сандърс. Вече изпитваше облекчение от несигурния глас, с който Синди Се мъчеше да си припомни нещо от миналото. — Между другото, колко време съхраняваме служебните материали? Имам предвид кореспонденцията и обажданията.

— Трябва да проверя. Със сигурност имам материалите от последните три години.

— А по-ранните?

— По-ранни? Колко по-ранни?

— Отпреди десет години — отвърна Сандърс.

— Хей, това е по времето, когато си бил в Кюпъртино. Там пазят ли документацията? Съхраняват ли я на фиш, или просто я изхвърлят?

— Нямам представа.

— Искаш ли да проверя?

— Не сега — каза той и затвори.

Не му се искаше да пита в Кюпъртино тъкмо в този момент. Не точно сега.

Разтри клепачите си с върха на пръстите. Мислите му се отнесоха назад във времето. В съзнанието му пак изплува цветето от витража. Беше прекалено голямо, ярко и банално. Именно баналността му неизменно го смущаваше. Тогава живееше в един от жилищните комплекси на Мерано Драйв. Двайсет блока с апартаменти, скупчени около студен маломерен плувен басейн. Всички обитатели на сградата работеха във фирми, които се занимаваха с високи технологии. Никой не ходеше да плува в басейна Сандърс също не се задържаше кой знае колко вкъщи. По онова време ходеше заедно с Гарвин до Корея два пъти месечно. Тогава всички пътуваха с най-евтините билети. Не можеха да си позволят дори бизнескласа.

Спомни си как се прибираше у дома след изтощителен дълъг полет и първото нещо, което зърваше, беше проклетото цвете от витража на входната врата.

А Мередит по онова време обичаше да носи бели чорапи, бял колан с бели цветчета на жартиерите и…

— Том?

Сандърс вдигна очи. На прага стоеше Синди.

— Ако искаш да се видиш с Дон Чери, по-добре тръгни веднага, защото в десет и половина имаш среща с Гари Босак. Стори му се, че тя се държи с него като с инвалид.

— Синди, нищо ми няма.

— Знам. Просто ти напомням.

— Добре, ей сега ще ида.

Забързан по стълбите към третия етаж, Сандърс изпита облекчение, че се е откъснал от спомените. Синди постъпи добре, като го накара да излезе от кабинети: Освен това му беше любопитно да разбере докъде е стигнал екипът на Чери с Коридора.

Всички в „Диджи Ком“ наричаха Коридора ВИС: „виртуална информационна среда“. ВИС допълваше „Туинкъл“ и представляваше вторият основен елемент от очертаващата се бъдеща дигитална информация според вижданията на „Диджи Ком“. Занапред информацията щеше да се съхранява на дискове и да се предоставя на потребителя във формата на големи бази данни по телефона В момента потребителите виждаха информацията на плоски телевизионни или компютърни екрани. Това беше традиционното представяне на информацията през последните трийсет години. Най-радикални и най-вълнуващи се оказаха виртуалните среди. Потребителите слагаха специални очила, за да виждат компютърните триизмерни изображения и да изпитват усещането, че наистина се движат в някакъв различен свят. Десетки високотехнологични фирми се надпреварваха в разработването на виртуални среди. Технологията беше интересна, но в същото време и много сложна ВИС бе един от любимите проекти на Гарвин в „Диджи Ком“. Той беше хвърлил доста пари в него и караше програмистите на Дон Чери вече две години да работят денонощно.

Досега нямаше никакъв друг резултат освен неприятности.

 

На вратата имаше табелка ВИС, а отдолу „Когато действителността не е достатъчна“. Сандърс пъхна картата си в процепа и вратата изщрака. Той влезе в преддверието и дочу как пет-шест души крещят в залата за основното оборудване. Още на входа се усещаше-остра неприятна миризма.

Влезе в залата и завари пълен хаос. Прозорците бяха широко отворени. Носеше се тръпчивият мирис на почистваща течност. Повечето програмисти бяха на пода и работеха по разглобеното оборудване. Устройствата ВИС бяха разпръснати на парчета сред объркани многоцветни кабели. Бяха махнати дори кръглите подложки за стъпване от черна гума. Почистваха един по един гумените уплътнители. От тавана висяха още жици към лазерните скенери, които зееха отворени със схемите. Всички говореха едновременно. В средата на залата, досущ като млад Буда, в електрикова тениска, на която пишеше „Действителността е отвратителна“, стоеше Дон Чери, главният програмист. Той беше на двайсет и две години, признаваха го за незаменим и му се носеше славата на непукист.

Когато видя Сандърс, Чери се разкрещя:

— Вън! Вън! Пак проклетите шефове! Вън!

— Защо? — изненада се Сандърс. — Мислех, че искаш да ме видиш.

— Късно е! Пропиля си шанса! — тросна се Чери. — Всичко свърши!

За миг Сандърс помисли, че програмистът говори за неосъщественото му повишение. Но измежду шефовете на отдели в „Диджи Ком“ на Чери наистина му пукаше най-малко, пък и вече се смееше весело, докато приближаваше към Сандърс и прескачаше съсипаните си сътрудници.

— Извинявай, Том. Закъсня. Вече сме на фината настройка.

— Фина настройка ли? По-скоро изглежда, че току-що започвате от нулата. И каква е тая отвратителна смрад?

— Знам. — Чери разпери ръце. — Всеки ден карам момчетата да мият, но какво да ти кажа? Програмисти. Като кучета са,

— Синди каза, че си ме търсил няколко пъти.

— Вярно — потвърди Чери. — Коридорът задейства и исках да го видиш. Но може би е по-добре, че не успя.

Сандърс огледа разпръснатото наоколо сложно оборудване.

— Задействал е?

— То беше преди. Сега е друго. В момента правим фината настройка. — Чери кимна към програмистите на пода, които работеха по пътечките. — Най-накрая, чак посред нощ, извадихме програмна грешка от главния цикъл. Скоростта на освежаване се удвои. Сега системата направо лети. Затова трябва да оправи м придвижването и обслужването, за да осигурим бърза реакция. Проблемът е механичен — презрително натърти Чери. — Както и да е, ще се справим.

Програмистите винаги се дразнеха, когато се налагаше да решават механични проблеми. Почти изцяло потънали в абстрактния свят на компютърните кодове, те смятаха, че техниката стои по-долу.

— В какво точно се състои проблемът? — заинтересува се Сандърс.

— Виж — подхвана Чери. — Ето най-новото ни постижение. Потребителят слага този уред — каза той и посочи нещо като дебели сребристи очила. — После стъпва на пътечката, ето тук.

Пътечката беше едно от нововъведенията на Чери. Тя представляваше мачка кръгла подложка от гъсти наредени гумени топки. Работеше като механизъм за задвижване чрез ходене в различни посоки: като стъпваха върху топките, потребителите можеха да вървят накъдето поискат. — Щом стъпи на пътеката — продължи Чери, — потребителят набира код за базата данни. После компютърът ей там — програмистът посочи купчината кутии в ъгъла — поема информацията от базата данни и конструира виртуална среда, чието изображение се проектира в уреда за гледане. Когато потребителят върви по пътечката, изображението се променя, все едно че минаваш по коридор и от всички страни са наредени чекмеджета с данни. Потребителят може да спре по желание, да отвори с ръка всяко чекмедже с документи и да прелисти данните. Пълно наподобяване на действителността.

— Колко потребители?

— Засега системата може да се справи с петима едновременно.

— А самият Коридор на какво прилича? — попита Сандърс. — На решетка от кабели?

— Една от по-ранните версии на Коридора представляваше черно-бял контур на конструкцията Опростените линии ускоряваха работата на компютъра.

— Решетка ли? — изсумтя Чери. — И таз добра! Изхвърлихме я още преди две седмици. Сега разполагаме с триизмерни повърхности в 24-битов цвят с изгладени контури на картите. Изобразяваме истински обемни повърхности, не многоъгълници. Изглежда съвсем като на живо.

— За какво тогава са лазерните скенери? Мислех си, че избираш позициите с инфрачервени лъчи.

Очилата за виждане бяха с монтирани инфрачервени сензори, чрез които системата установяваше накъде гледа потребителят и настройваше изображението в съответната посока.

— Пак ни трябват — обясни Чери. — Скенерите показват телесните изображения.

— Телесни изображения ли?

— Да. Разбираш ли, ако вървиш по Коридора с още някого, можеш да се обърнеш и да го видиш, защото скенерите улавят триизмерната контурна карта в реално време — разчитат тялото и изражението и рисуват виртуалното лице на виртуалния човек, застанал до теб във виртуалната стая. Разбира се, очите не се виждат, защото са скрити от очилата Но системата избира лице от контурните карти в паметта Хитро, а?

— Искаш да кажеш, че мога да видя и останалите потребители на системата?

— Точно така. Виждаш лицата и израженията им. Но това не е всичко. Ако другите потребители на са сложили очила, ти пак ще ги виждаш. Програмата установява кои са те, изважда снимките им от личните досиета и ги залепва върху виртуачния образ на тялото. Не е доизпипано, но върши работа. — Чери махна с ръка. — И още нещо. Вградили сме виртуална помощ.

— Виртуална помощ ли?

— Разбира се, потребителите винаги имат нужда от обяснения в диалоговия режим. Затова създадохме едно ангелче, което помага Кръжи около теб и отговаря на въпросите ти. — Чери се ухили широко. — Мислехме да изобразим синя фея, но не искахме да обидим никого.

Сандърс замислено огледа помещението. Чери му разказваше за успехите си. Но тук ставаше нещо друго: безпогрешно се усещаха напрежението и трескавата енергичност на хората.

— Хей, Дон! — извика един от програмистите. — На колко трябва да е 2-броячът?

— Над пет — отговори Чери.

— При мен е на четири и три.

— Четири и три не става. Направи го над пет или си уволнен. — Чери пак се обърна към Сандърс: — Трябва да поддържаме духа на войската. Сандърс го изгледа.

— Добре — накрая проговори той. — Сега ми кажи какъв е истинският проблем. Чери сви рамене.

— Няма нищо. Нали ти казах — фина настройка.

— Дон!

Чери въздъхна.

— Като ускорихме освежаването, изхвърлихме строителния модул. Разбираш ли, системата строи стаята в реално време. Когато сензорите освежават изображението по-бързо, трябва да строим обектите с по-голяма скорост. Иначе стаята изостава. Имаш усещането, че си пиян. Въртиш глава и стаята едва се влачи след теб.

— И?

— И на потребителите им се повдига.

— Страхотно — въздъхна Сандърс.

— Наложи се да разглобим пътечката, защото Теди повърна и я изпоцапа.

— Страхотно, Дон.

— Какво от това? Голяма работа! Ще изчистим. — Чери поклати глава. — Макар че Теди можеше и да не яде юфка на закуска Нямахме късмет. В лагерите са заседнали парченца.

— Знаеш, че утре ще правим демонстрация за хората от „Конли-Уайт“.

— Няма проблем. Ще бъдем готови.

— Дон, не мога да допусна шефът им да се изповръща.

— Имай ми доверие — каза Чери. — Ще сме готови. Много ще им хареса. Дори фирмата да има проблеми, Коридорът не е един от тях.

— Обещаваш ли?

— Гарантирам — отговори Чери.

 

Сандърс се върна в кабинета си към десет и двайсет и вече седеше на бюрото, когато влезе Гари Босак — висок мъж, още ненавършил трийсет, облечен с джинси, маратонки и тениска с образа на Терминатор. Носеше голямо кожено куфарче като онези, с които адвокатите ходят в съда.

— Виждаш ми се блед — каза Босак. — Но днес всички в сградата са бледи. Страшно е напрегнато, усещаш ли?

— Забелязах.

— Няма начин. Мога ли да започна?

— Разбира се.

— Синди! Господин Сандърс ще бъде зает няколко минути.

Босак пак затвори вратата и я заключи. С весело подссвир-кване дръпна шнура на телефона върху писалището и на другия до канапето в ъгъла. Оттам отиде до прозореца и пусна щорите. Натисна копчето на малкия телевизор в единия край.. Чак тогава щракна ключалките на куфарчето, извади малка пласт-масова кутийка и я включи от едната страна. Запримига лампичка и се разнесе тихо съскане. Босак сложи кутията по средата на бюрото. Никога не почваше да говори, ако не е включил заглушителя, защото по-голямата част от информацията му беше събрана по незаконен път.

— Имам добри вести за теб — каза Босак. — Момчето е чисто. — Той извади кафяв плик, отвори го и започна да подава листовете един по един. — Питър Джон Нийли, двайсет и три годишен, служител на „Диджи Ком“ от година и четири месеца. Сега работи като програмист в направлението за нови изделия. И така… Ето сведения за успеха от гимназията и колежа… Лично дело от последния му работодател „Дейта Дженеръл“. Всичко е наред. Сега новите неща Платежоспособност и заеми… Телефонните сметки от апартамента му… Сметките за мобифона… Банково извлечение… Спестовен влог… Последен остатък от разплащателния влог по кредитните му карти „Виза“ и „Мастърс“ от последната година… Пътувания… Съобщения по електронната поща от фирмата и отвън по „Интернет“… Квитанции за паркинг… А ето неопровержимите факти… „Рамада Ин“ в Съ-нивейл, последните три отсядания в хотела, телефонните му сметки оттам, номерата, с които е разговарял… Последните три взети под наем коли със засечен километраж… Мобифоните в колите и номерата на проведените разговори… Това е всичко.

— И?

— Проверих номерата, на които се е обаждал. Ето разбивката Много разговори със „Сиатъл Силикън“, но там Нийл има приятелка Секретарка е, работи в пласмента, няма конфликт на интереси. Обажда се и на брат си, програмист в „Боинг“, който се занимава с паралелна обработка на данни за проектирането на крилата, също няма конфликт на интереси. Останалите разговори са с доставчици и специалисти по осигуряване на компютърни кодове, всички са служебни. Никакви обаждания след работно време. Никакво ползване на улични автомати. Никакви разговори с чужбина Никаква подозрителна схема в телефонните контакти. Никакви необясними парични преводи, никакви внезапни едри покупки. Никаква причина да се смята, че иска да сменя работата си. Бих казал, че не общува с хора, които да те интересуват.

— Добре — каза Сандърс. Погледна листовете пред себе си и известно време мълча. — Гари… Част от материалите са от нашата фирма. Някои са вътрешни доклади.

— Да. Е, и какво?

— Как си се сдобил с тях?

Босак се ухили.

— Хей. Хич не ме питай, няма да ти кажа.

— Как получи досието от „Дейта Дженеръл“?

Босак поклати глава.

— Нали за това ми плащаш?

— Да, но…

— Хей. Искаше да проверя един от твоите служители и го направих. Момчето е чисто. Работи само за теб. Искаш ли да научиш още нещо за него?

— Не.

Сега пък Сандърс поклати глава.

— Прекрасно. Имам нужда от сън. — Босак събра всички документи и ги сложи обратно в куфарчето. — Между другото, ще ти се обадят от съда.

— Аха.

— Мога ли да разчитам на теб?

— Разбира се, Гари.

— Казах му, че съм ти консултант. По сигурността в далекосъобщенията.

— То си е точно така.

Босак изключи мигащия заглушител, прибра го в куфарчето и пак свърза телефоните.

— За мен винаги е удоволствие. На теб ли да оставя сметката или на Синди?

— Аз ще я взема Довиждане, Гари.

— Хей. Винаги съм на твое разположение. Ако ти трябва нещо, знаеш къде да ме намериш.

Сандърс погледна сметката от „НЗ Профешънъл Сървисиз“, Белвю, щата Вашингтон. Името на фирмата беше шега на Босак: буквите НЗ означаваха „необходимо зло“. Обикновено компютърните фирми наемаха пенсионирани полицейски служители и частни детективи за проверки на информация, но понякога прибягваха до услугите на хора като Гари Босак, които незаконно влизаха в електронните бази данни, за да проверят заподозрени служители. Предимството им беше, че работеха бързо — често пъти докладваха след броени часове или едно денонощие. Разбира се, методите на Босак не бяха позволени. Само с наемането му Сандърс бе нарушил поне пет-шест закона Но компютърните фирми приемаха проверките на своите служители като обичайна практика, защото за един-единствен документ или план за разработка на нов продукт конкуренцията бе готова да плати стотици хиляди долари.

При това проверката на Пит Нийли имаше особено значение. Той работеше по съвсем нови алгоритми за сгъстяване на данните при кодиране и декодиране на видеоизображение върху лазерни СД-РОМ дискове. Задачата му беше ключова за новата технология „Туинкъл“. Излизащите от диска високоскоростни дигитаини образи щяха да променят мудната технология и да доведат до революция в образованието. Но ако алгоритмите на „Туинкъл“ попаднеха в ръцете на конкурент, преднината на „Диджи Ком“ щеше да се стопи, а това би означавало…

Вътрешната уредба зазвъня.

— Том — обади се Синди, — единайсет часът е. Време е за срещата на групата за нови изделия. Да ти дам ли дневния ред, за да го прегледаш по пътя?

— Не днес — отвърна той. — Струва ми се, че знам какво ще обсъждаме.

 

Срещата на групата за нови изделия вече бе започнала в заседателната зала на третия етаж. Такива срещи се провеждаха всяка седмица и на тях ръководителите на отдели обсъждаха проблемите и разменяха информация. Обикновено председател беше Сандърс. Около масата седяха главният програмист Дон Чери, темпераментният завеждащ проектантския отдел Марк Луин, облечен изцяло в черно от „Армани“, и Мери-Ан Хънтър, шефка на отдела за предаване на данни. Дребничка и припряна, Хънтър носеше тениска, шорти и анцуг „Наики“ — никога не обядваше и след всяка среща излизаше да направи пет мили крос.

Луин беше изпаднал в обичайния си изблик:

— За всички в нашето направление е обидно. Нямам представа как е получила назначението. Не зная каква е квалификацията й и дали отговаря на изискванията за длъжността..

При влизането на Сандърс той спря насред изречението. Настъпи неловка тишина. Всички млъкнаха, погледнаха го, после отместиха очи встрани.

— Имах усещането — усмихна се Сандърс, — че ще говорите тъкмо по този въпрос. Мълчанието продължи.

— Хайде, хайде — подметна Сандърс и се настани на един стол, — не сме на погребение. Марк Луин се изкашля.

— Извинявай, Том. Според мен това на нищо не прилича.

— Всички знаят, че трябваше да назначат теб — каза Мери-Ан Хънтър.

— Всички сме потресени, Том — продължи Луин.

— Да — потвърди Чери ухилен. — Какво ли не направихме, за да те уволнят, но и през ум не ни е минало, че ще стане.

— Трогнат съм — отговори Сандърс, — но фирмата е на Гарвин и той може да прави каквото си поиска И в повечето случаи е излизат прав. Пък и съм възрастен човек. Никой не ми е обещавал нищо.

— Как се чувстваш сега? — попита го Луин.

— Повярвай ми, всичко е наред.

— Говори ли с Гарвин?

— Не, с Фил.

Луин поклати глава.

— Тоя надут пуяк!

— Слушай — намеси се Чери, — Фил каза ли нещо за отделянето?

— Да — отвърна Сандърс. — Отделянето ще се състои. Година и половина след сливането ще структурират направлението и ще пуснат акции.

Хората около масата леко свиха рамене. Сандърс забеляза облекчението им. Отделянето щеше да донесе много пари на присъстващите в затата.

— А какво каза Фил за госпожа Джонсън?

— Почти нищо. Само че Гарвин я е избра за ръководител на техническата част.

В този миг влезе финансовият директор на „Диджи Ком“ Стефани Каплан. Беше висока жена с преждевременно побеляла коса, която никак не обичаше да вдига шум около себе си. Във фирмата я наричаха Стефани Стелт, като бомбардировача „Стелт“, заради обичая й тихичко да унищожава проекти, които според нея не са достатъчно печеливши. Каплан работеше в Кюпъртино, но веднъж в месеца идваше на заседанията в Сиатъл. Напоследък се вестяваше и по-често.

— Мъчим се да развеселим Том, Стефани — обясни Луин. Каплан седна и се усмихна съчувствено на Сандърс. Не каза нищо.

— Ти знаеше ли, че предстои назначаването на Мередит Джонсън?

— Не — отговори Каплан. — Всички бяхме изненадани. И не всички са доволни.

После отвори куфарчето си и се зарови в книжата, сякаш бе казала прекалено много. Мина към обичайната си роля на мълчалив присъстващ и останалите бързо я забравиха.

— Знаете ли — подхвана Чери, — чух, че Гарвин много си падал по Джонсън. Тя работи във фирмата само от четири години и не е блеснала с нищо. Но Гарвин я взел под крилото си. Преди две години почнат бързо да я издига Кой знае защо, си е наумил, че Мередит Джонсън е страхотна.

— Гарвин шиба ли я? — заинтересува се Луин.

— Не, просто я харесва.

— Тя все се шиба с някого.

— Я чакайте! — намеси се Мери-Ан Хънтър и се изправи. — Какви са тия приказки? Ако Гарвин докара някой мъж от „Майкро Софт“, за да ръководи направлението, никой няма да реши, че той се шиба с някого.

— Зависи кой е — изсмя се Чери.

— Говоря сериозно. Защо, ако повишат жена, тя непременно трябва да се шиба с някого?

— Виждаш ли — отговори Луин, — ако доведат Елън Хауард от „Майкро Софт“, изобщо нямаше да водим този разговор, защото знаем колко компетентна е тя. Няма да ни е приятно, но ще се примирим. Никой обаче не познава Мередит Джонсън. Всъщност тук някой познава ли я?

— Честно казано, аз я познавам — обади се Сандърс. Настъпи тишина.

— Едно време ходех с нея.

Чери се засмя.

— Значи се шиба с тебе.

Сандърс поклати глава.

— Беше преди години.

— Каква е? — попита Хънтър.

— Точно така — каза Чери и се ухили двусмислено. — Каква е?

— Затваряй си устата, Дон. — Успокой се, Мери-Ан.

— Тогава работеше в „Новел“ — отговори Сандърс. — Беше на около двайсет и пет години. Умна и амбициозна.

— Умна и амбициозна — повтори Луин. — Чудесно. Светът е пълен с умни и амбициозни. Въпросът е може ли да ръководи техническо управление. Или са ни натресли поредния Кресльо Фрийлинг?

Преди две години Гарвин бе назначил за ръководител на направлението един търговски директор на име Хауард Фрийлинг. Замисълът беше още в началните етапи да се постигне по-тясна връзка между развойната дейност’и клиентите, за да има съответствие между новите изделия и потребностите на зараждащия се пазар. Фрийлинг създаде тематични работни групи, които прекарваха доста време да наблюдават зад огледално стъкло как потенциалните купувачи си играят с новите изделия.

Но Фрийлинг нямаше понятие от техническите въпроси. Затова, щом се сблъскаше с проблем, започваше да крещи. Приличаше на турист в чужбина, който не говори местния език и си въобразява, че хората ще го разберат, ако им крещи. Ръководството на Фрийлинг в направлението за нови изделия беше пълен провал. Програмистите го ненавиждаха, проектантите се бунтуваха срещу идеята му за кашони в неонови цветове, производствените проблеми в заводите в Ирландия и Тексас така и не се оправиха. Накрая, когато производствената линия в Корк спря за единайсет дни, Фрийлинг взе самолета, отиде там и се разкрещя. Всички ръководители ирландци напуснаха и Гарвин го уволни.

— За това ли става дума? За поредния Кресльо? Стефани Каплан се изкашля.

— Мисля, че Гарвин си е взел поука Не би повторил същата грешка.

— И смяташ, че Мередит Джонсън ще се справи с работата?

— Не бих могла да кажа — натърти Каплан.

— Не е кой знае колко въодушевяващо — отбеляза Луин.

— Все пак мисля, че ще е по-добра от Фрийлинг — добави Каплан.

Луин изсумтя.

— Взе едно да получиш награда, че си по-висок от Мики Руни. Почти няма начин да не я спечелиш.

— Не — възрази Каплан. — Смятам, че ще е по-добра.

— Ако се съди от слуховете, поне изглежда по-добре — обади се Чери.

— Пак дискриминация — каза Мери-Ан Хънтър.

— Какво? Не мога ли да кажа, че е хубава?

— Говорим за нейната компетентност, не за външния й вид.

— Чакайте! — додаде Чери. — Като идвах насам за срещата, минах покрай жените в кафенето и знаете ли за какво говореха? Дали Ричард Гиър има по-хубав задник от Мел Гибсън. Обсъждаха каква е цепката, дачи е стегнат, ей такива работи. Не виждам защо те могат да говорят за…

— Отклоняваме се от темата — напомни му Сандърс.

— Все ми е едно какво приказвате — не отстъпи Хънтър. — Факт е, че във фирмата господстват мъжете. На ръководни длъжности почти няма жени, ако не броим Стефани. Според мен е страхотно, че Боб е назначил жена за ръководител на направлението, и аз лично смятам, че трябва да я подкрепим. — Мери-Ан погледна Сандърс. — Всички те обичаме, Том, но нали разбираш какво искам да кажа.

— Да, всички те обичаме — повтори Чери, — най-малкото те обичахме, преди да се появи сладката ни нова шефка.

— Ще подкрепя Джонсън… ако я бива — заяви Луин.

— Няма — каза Хънтър. — Ще й подливаш вода Ще намериш начин да се отървеш от нея.

— Чакай малко…

— Не. Всъщност за какво говорим? За това, че сте побеснели, защото сега ще сте подчинени на жена.

— Мери-Ан…

— Според мен е точно така.

— А според мен Том е побеснял, защото не назначиха него — каза Луин.

— Не съм побеснял — възрази му Сандърс.

— Аз пък съм побеснял — обади се Чери, — защото Мередит е била гадже на Том и сега новата шефка ще има по-особено отношение към него.

— Може би — намръщи се Сандърс.

— От друга страна — продължи Луин, — може би те мрази. Всичките ми бивши гаджета ме мразят.

— С пълно основание, доколкото знам — засмя се Чери. Сандърс ги прекъсна.

— Хайде да се върнем към дневния ред, ако нямате нищо против.

— Какъв дневен ред?

— „Туинкъл“.

Около масата се разнесе пъшкане.

— Пак ли?

— Проклетият „Туинкъл“!

— Много ли е зле? — попита Чери.

— Още не могат да съкратят времето за търсене и не са решили проблема с шарнирите. Производствената линия работи с двайсет и девет процента от мощностите.

— Тогава да ни пратят образци — каза Луин.

— Трябва да ги получим днес.

— Добре. Да го отложим ли дотогава?

— Нямам нищо против. — Сандърс огледа масата. — Друг някой има ли проблеми? Мери-Ан?

— Не, при нас всичко е наред. До два месеца очакваме прототипите на картните телефонни апарати.

Новото поколение клетъчни телефони бяха не по-големи от кредитна карта и бяха сгъваеми.

— Колко тежат?

— Засега около сто и двайсет грама — не е особено постижение, но все пак не е лошо. Проблемът е в мощността. Батериите стигат само за сто и осемдесет минути разговор. Освен това бутоните залепват при набиране. Но да му мисли Марк. В производството вървим по график.

— Добре. — Сандърс се обърна към Дон Чери: — Как е Коридорът?

Сияещ, Чери се отпусна на стола и скръсти ръце върху корема си.

— Имам удоволствието да докладвам — заяви той, — че от половин час Коридорът е направо фантастичен.

— Наистина ли?

— Страхотна новина!

— Вече никой ли не повръща?

— Много те моля! Стари работи.

— Чакай малко — обади се Марк Луин. — Значи някой е повръщал?

— Злостни слухове. То беше тогава. Сега е друго. Преди половин час отстранихме последната програмна грешка и всички функции се изпълняват безотказно. Можем да вземем каквато и да е база данни и да я преобразуваме в триизмерна 24-би-това цветна среда, в която да се движим в реално време. Можем да се разходим из която и да е база данни на света.

— Стабилен ли е?

— Железен.

— Изпробвахте ли го с непрофесионални потребители?

— Няма грешка.

— Значи сте готови за демонстрация пред „Конли“?

— Ще ги шашнем — отговори Чери. — Няма да повярват на очите си, направо ще ги забием.

 

Когато излизаше от заседателната зала, Сандърс се натъкна на неколцина високопоставени служители от „Конли-Уайт“, които Боб Гарвин водеше да разгледат фирмата.

Робърт Гарвин изглеждаше така, както всеки шеф би мечтал да изглежда на страниците на списание „Форчън“. Беше на петдесет и девет години, красив, с ъгловато лице и прошарени коси, които винаги изглеждаха разбъркани от вятъра, сякаш току-що се връщаше от риболов в Монтана или от разходка с яхта през почивните дни в Сан Хуан. Навремето както всички останали се обличаше в джинси и работни джинсови ризи. Но напоследък предпочиташе тъмносини костюми от „Карачени“. Една от многобройните промени, които хората във фирмата забелязаха у него след смъртта на дъщеря му преди три години.

Рязък и безцеремонен в личните си разговори, Гарвин беше самата обаятелност на публични места Застанал пред висшите служители от „Конли-Уайт“, той обясняваше:

— Тук, на третия етаж, се намират техническите ни отдели и лабораториите за новите изделия. О, Том! Колко се радвам! — Гарвин прегърна с една ръка Сандърс. — Запознайте се с Том Сандърс, нашия ръководител на направлението за нови изделия. Един от блестящите младежи, превърната фирмата в това, което тя представлява сега. Том, запознай се с Ед Никълс, финансов директор на „Конли-Уайт“…

Слаб, с остри черти на лицето, наближаващ шейсетте, Никълс държеше главата си отметната назад, сякаш непрекъснато се дърпаше от нещо, например от неприятна миризма. Той хвърли поглед към Сандърс през очилата само с горна рамка Изражението му издаваше леко неодобрение. Подаде ръка строго официално.

— Господин Сандърс. Приятно ми е.

— Господин Никълс.

— …Джон Конли, племенник на основателя и вицепрезидент на фирмата…

Сандърс се обърна към набит мъж около трийсетте със спортно телосложение. Очила с метални рамки. Костюм от „Армани“. Здраво ръкостискане. Сериозно изражение. Сандърс остана с впечатление за богат и много решителен човек.

— Здравей, Том.

— Здравей, Джон.

— …Джим Дейли от „Голдман, Сач“…

Плешивеещ слаб мъж, подобен на щъркел, в раиран костюм. Изглеждаше разсеян и замаян, здрависа се с леко кимване.

… И, разбира се, Мередит Джонсън от Кюпъртино.

Беше по-красива, отколкото я помнеше. И някак различна. По-възрастна, естествено, с бръчици около очите и едва очертани бръчки по челото. Но стойката й беше по-изправена и от нея струяха жизненост и увереност, които Том свързваше с властта. Тъмносин костюм, руса коса, големи очи. Все същите невероятно дълги мигли. Беше ги забравил.

— Здрасти, Том, радвам се да се видим отново. Сърдечна усмивка. Парфюмът й.

— Драго ми е да те видя, Мередит. Тя пусна ръката му и поведена от Гарвин, групата забърза нататък по коридора.

— Сега пред нас са помещенията на групата за ВИС. Ще се запознаете с работата им утре.

Марк Луин излезе от заседателната зала и попита:

— Видя ли тая шайка от мошеници?

— Аха.

Луин се загледа в отдалечаващата се група. — Не мога да повярвам, че тези типове ще ръководят фирмата — каза той. — Сутринта направих кратко изложение пред тях и от мен да го знаеш, нямат понятие от нищичко. Потресен съм.

Групата стигна края на коридора. Мередит Джонсън се извърна, погледна през рамо Сандърс, беззвучно прошепна: „Ще ти се обадя“, и се усмихна лъчезарно. След миг изчезна.

Луин въздъхна.

— Според мен ти, Том, се уреди с голямото началство.

— Може би си прав.

— Само не ми е ясно защо Гарвин я смята за страхотна.

— Е, поне така изглежда — каза Сандърс. Луин се обърна.

— Ще видим, ще видим — измърмори той.

 

В дванайсет и двайсет Сандърс излезе от кабинета си на четвъртия етаж и тръгна надолу по стълбите за обяда в главната заседателна зала Мина покрай медицинска сестра в колосана бяла престилка Тя надничаше наред в кабинетите.

— Къде е той? Беше тук само преди една минута — поклати глава сестрата.

— Кой? — учуди се Сандърс.

— Професорът — отвърна тя и духна един кичур, паднал върху очите й. — Не мога да го оставя Дори за миг.

— Кой професор? — повтори Сандърс. Но вече беше чул женски кикот в една от стаите по-нататък в коридора и бе разбрал за кого става дума — Професор Дорфман ли?

— Да Професор Дорфман — потвърди сестрата, кимна мрачно и се запъти към стаята откъдето долитаха смеховете. Сандърс тръгна след нея. Макс Дорфман беше германец, консултант по управленски въпроси, вече много възрастен. Беше преподавал по едно или друго време във всички големи бизнесшколи в Щатите и си бе спечелил славата на гуру за компютърните фирми. През осемдесетте години бе член на Управителния съвет на „Диджи Ком“, с което новосъздадената фирма на Гарвин си спечели добро име. По същото време професорът беше наставник на Сандърс. Всъщност именно Дорфман го убеди преди осем години да напусне Кюпъртино и да приеме службата в Сиатъл.

— Не знаех, че е още жив — каза Сандърс.

— Жив и здрав — отговори сестрата.

— Сигурно е на деветдесет.

— Не можеш да му дадеш повече от осемдесет и пет.

Когато наближиха стаята, оттам излезе Мери-Ан Хънтър. Беше се преоблякла в пола и блуза и се усмихваше широко, сякаш идваше от среща с любовник.

— Том, никога няма да се сетиш кой е тук.

— Макс — каза той.

— Точно така. О, Том, трябва да го видиш — никак не се е променил.

— Сигурен съм — отвърна Сандърс: още от коридора усети мириса на цигарен дим.

— Сега ще видим, професоре — заяви строго сестрата и влезе в стаята.

Сандърс надникна вътре. Бяха в едно от общите служебни помещения. Инвалидната количка на Макс Дорфман стоеше до масата в средата на стаята. Около него се въртяха хубавички служителки. Жените се суетяха покрай професора, а сред тях Дорфман с побелялата грива се усмихваше щастливо и пушеше с дълго цигаре.

— Какво прави тук? — попита Сандърс.

— Гарвин го повика за консултация във връзка със сливането. Няма ли да го поздравиш? — каза Хънтър.

— О, Боже! — възкликна Сандърс. — Нали познаваш Макс! Може да те подлуди.

Дорфман обичаше да отправя предизвикателства към традиционния здрав разум, но методът му беше косвен. Говореше иронично — провокиращо и същевременно подигравателно. Обичаше противоречията и лъжеше, без да му мигне окото. Щом го хванеха в лъжа, тутакси казваше:

— Да, прав сте. Не знам накъде се отнесох.

После продължаваше с все същите влудяващи недомлъвки. Никога не споделяше онова, което мисли — оставяше събеседникът сам да си състави мнение. След бурните разговори с него всички се чувстваха объркани и изтощени.

— Нали бяхте големи приятели — каза Хънтър и погледна Сандърс. — Сигурна съм, че ще му е приятно да те види.

— Сега е зает. Може би по-късно. — Сандърс погледна часовника си. — Както и да е, ще закъснеем за обяда.

Тръгна пак по коридора. Намръщена, Хънтър го настигна.

— Беше ти влязъл под кожата, нали?

— Беше влязъл под кожата на всички. Майстор е на тази работа.

Хънтър го изгледа учудено и понечи да каже още нещо, после само сви рамене.

— Все ми е едно.

— Просто не съм в настроение да разговаряме — обясни Сандърс. — Може би по-късно. Но не сега.

Двамата заслизаха по стълбите към първия етаж.

 

В съзвучие с изчистената функционалност на съвременните компютърни фирми „Диджи Ком“ нямаше помещение за обеди или вечери. Предпочитаха околните ресторанти, най-често „Ил Терацо“. Но тъй като се налагаше сливането да се пази в тайна, „Диджи Ком“ организира обяд в голямата, облицована с ламперия заседателна зала на първия етаж. В дванайсет и половина тя беше претъпкана с ръководителите на основните технически отдели в „Диджи Ком“, представителите на „Конли-Уайт“ и банкерите от „Голдман, Сач“. Във фирмата много държаха всички да се чувстват равни, затова не бе посочено кой къде да седне на масата, но най-важните представители на „Конли-Уайт“ се настаниха в единия край около Гарвин, в предната част на залата. Властта се съсредоточи на едно място.

Сандърс намери стол по-далеч, от другата страна, и се изненада, когато Стефани Каплан се намести на стола отдясно. Обикновено сядаше по-близо до Гарвин. Сандърс бе много по-ниско в служебната йерархия. От лявата му страна беше Бил Евъртс, началник на отдел „Личен състав“ — приятен, малко скучен човек. Докато облечените в бели сака келнери поднасяха ястията, Сандърс говореше за риболова на остров Оркас, страстта на Евъртс. Както обикновено Каплан мълча почти през цялото време, погълната от собствените си мисли.

Сандърс усети, че я пренебрегва. Към края на обяда се обърна към нея и каза:

— Забелязвам, че през последните месеци идваш по-често в Сиатъл, Стефани. Заради сливането ли?

— Не — усмихна се тя. — Синът ми е първи курс в университета и затова предпочитам да идвам тук, за да го виждам.

— Какво учи?

— Химия. Иска да се занимава с химия на материалите.

Специалността явно има голямо бъдеще.

— Така казват.

— Не разбирам половината от онова, което ми говори. Странно е, когато детето ти знае повече от теб.

Сандърс кимна и се помъчи да се сети за някаква друга тема. Не беше лесно: години наред участваше в различни срещи и съвещания с Каплан, но не знаеше почти нищо за личния й живот. Беше омъжена за професор от щатския университет в Сан Хосе — румен веселяк с мустаци, който преподаваше икономика. Когато се появяваха заедно, той не спираше да бъбри, а Стефани кротко стоеше до него. Беше висока, кокалеста жена с непохватни жестове. Изглеждаше примирена, че й липсват светски обноски. Казваха, че играе голф много добре — или поне толкова добре, че Гарвин вече не иска да играе с нея. Хората, които я познаваха отлично, изобщо не се’ учудваха, че тя допуска грешката да побеждава Гарвин прекалено често — разправяха на подбив, че Каплан не умее да губи и затова не я повишават.

Гарвин всъщност не я харесваше, но през ум не му минаваше да я освободи. Безцветна, лишена от чувство за хумор, неуморима, Каплан бе станала пословична с предаността си към фирмата — всяка вечер работеше до късно, идваше в почивните дни почти всяка седмица. Преди няколко години заболя от рак, но отказа да вземе дори един ден отпуска. Очевидно се беше излекувала или поне Сандърс не чу нищо повече за болестта Случаят обаче сякаш още повече засили неотменното внимание на Каплан към работата за сметка на личния живот, към цифрите и таблиците и увеличи естествената й склонност да действа зад кулисите. Нерядко някой ръководител идваше сутрин на работа, без да подозира нищо, и изведнъж разбираше, че Бомбардировача Стелт е унищожил любимия му проект, без изобщо да намеква как и защо го е направил. Затова желанието на Каплан да стои настрана от центъра на вниманието не само отразяваше личните й тревоги, но и напомняше за властта й във фирмата и за начина, по който я упражняваше. Тя по своему беше загадъчна и потенциално опасна.

Докато Сандърс се мъчеше да измисли някаква тема за разговор, Каплан поверително се наведе към него и сниши глас:

— На срещата сутринта, Том, всъщност не можех да взема отношение. Но се надявам, че си добре. Говоря за новата реорганизация.

Сандърс прикри изненадата си. Дванайсет години Каплан никога не му беше казвала нищо толкова лично. Сега той се учуди защо е избрала тъкмо този момент, за да споделя. Застана нащрек, не знаеше как да отговори.

— Ами беше като шок — призна Сандърс. Тя го изгледа, без да трепне.

— Беше шок за мнозина от нас — тихо каза Каплан. — В Кюпъртино се вдигна голям шум. Много хора се усъмниха в преценката на Гарвин.

Сандърс се намръщи. Каплан никога не бе правила и най-малкия намек за критика срещу Гарвин. Никога. И изведнъж това. Изпитваше ли го? Той не каза нищо и почна да рови в чинията.

— Сигурно новото назначение ти е неприятно.

— Само защото беше неочаквано. Дойде като гръм от ясно небе.

Каплан му хвърли странен поглед, сякаш Сандърс я бе разочаровал. После кимна.

— Винаги е така при сливане — каза тя. Тонът й беше по-открит, не толкова поверителен. — Когато „Компюсофт“ се сля със „Симантек“, се получи същото: съобщения в последната минута, неразбория по организационната схема. Обещания за повишение, съкращения. Седмици наред никой не беше на себе си. Не е лесно да се обединят две фирми — особено като тези. Има големия разлики в подхода на ръководствата. Гарвин е принуден да се съобразява с тях — Каплан посочи края на масата, където седеше Гарвин. — Само ги погледни — продължи тя. — Всички от „Конли“ са в костюми. А в нашата фирма никой не носи костюми освен адвокатите.

— Те са на източното крайбрежие — каза Сандърс.

— Нещата са по-дълбоки. „Конли-Уайт“ обича да се представя за комплексна фирма в областта на комуникациите, а всъщност не е толкова велика. Занимава се главно с учебници. Дейността е доходна, но фактически продаваш учебници на училищните настоятелства в Тексас, Охайо и Тенеси. Повечето от тях са много консервативни. Затова и в „Конли“ са консервативни — по инстинкт и от опит. Искат сливането, защото им трябват високотехнологични възможности, с които да влязат в следващия век. Не могат обаче да свикнат с мисълта за фирма, където работят все младоци, всички идват на работа по тениски и джинси и си говорят на малки имена. Изпаднали са в шок.

Освен това — допълни Каплан, като пак сниши глас — има разногласия и вътре в „Конли-Уайт“. Гарвин трябва да се справи и с тях.

— Какви разногласия?

Каплан кимна към другия край на масата.

— Сигурно си забелязал, че управителят им не е тук. Големият шеф не ни зачете с присъствието си. Няма да се покаже до края на седмицата. Засега е пратил подчинените си. Най-високопоставен от присъстващите е Ед Никълс, финансовият директор.

Сандърс погледна мъжа с острите черти и подозрителното изражение на лицето, с когото се бе запознал в коридора.

— Никълс не иска да купи фирмата — продължи Каплан. — Смята, че цената ни е завишена, а възможностите — недостатъчни. Миналата година се помъчи да направи стратегически съюз с „Майкро Софт“, но Гейтс го изгони. После се опита да купи „Интър Диск“ и пак се провали: появиха се куп проблеми и името на „Интър Диск“ нашумя около едно уволнение. Затова опряха до нас. Но Ед не е доволен от това.

— Със сигурност не изглежда доволен — отбеляза Сандърс.

— Главно защото ненавижда младия Конли.

До Никълс седеше Джон Конли, адвокатът с очилата, който явно нямаше и трийсет. Значително по-млад от останалите край него, Конли говореше енергично и размахваше вилицата във въздуха, докато убеждаваше нещо Никълс.

— Ед Никълс смята, че Конли е глупак.

— Но Конли е само вицепрезидент — възрази Сандърс. — Властта му не е чак толкова голяма Каплан поклати глава.

— Не забравяй, че е наследникът.

— Е, и какво от това? Да не би снимката на дядо му да виси в някой кабинет?

— Конли притежава четири процента от акциите на „Конли-Уайт“ и контролира още двайсет и шест процента, които все още са собственост на семейството или са в семейни доверителни фондове. Джон Конли разполага с най-големия пакет акции с право на глас във фирмата.

— И Джон Конли иска сделката да стане?

— Да — кимна утвърдително Каплан. — Избрал си е нашата фирма Работи бързо с помощта на приятели като Джим Дейли от „Голдман, Сач“. Дейли е много умен, но инвестиционните банкери винаги прибират големи комисионни от сливанията. Е, не че не си вършат работата. Ще трябва обаче да се случи нещо много важно, за да се оттеглят от сделката на този етап.

— Аха.

— Ето защо Никълс усеща, че сливането му се е изплъзнало от контрол и го карат да сключи сделка на много висока цена. Не вижда смисъл „Конли-Уайт“ да ни пълнят гушите. Би се отказал от сделката, ако можеше — дори само за да прецака Конли.

— Но със сливането се занимава Конли.

— Да. И Конли го ядосва. Обича да държи речи за младите и старите, за настъпващата дигитална епоха, за вижданията на младите за бъдещето. Никълс побеснява Убеден е, че за десет години е удвоил чистите активи на фирмата, а сега някакъв младок го поучава

— Как се вписва Мередит в тази картинка? Каплан се поколеба.

— Мередит е подходяща.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя е от източния бряг. Израсла е в Кънектикът и е учила във „Васар“[1]. Хората от „Конли“ обичат подобни неща. Харесва им.

— Това ли е всичко? Заради подходящия й акцент ли?

— Казвала ли съм такова нещо? Според мен те смятат Мередит за слаба. Мислят, че ще могат да я командват след сливането.

— Гарвин съгласен ли е с всичко това? Каплаи сви рамене.

— Боб е реалист — каза тя. — Капитализацията му е необходима Дотук е изградил фирмата много умело, но за следващия етап ще ни трябват мощни финансови инжекции, защото в новите изделия ще се сблъскаме със „Сони“ и „Филипс“. Учебниците на „Конли-Уайт“ са дойна крава На Боб му причернява от тях и все пак е склонен да играе по свирката им, за да получи парите.

— И, разбира се, харесва Мередит.

— Да. Вярно е. Харесва я.

Сандърс почака, докато Каплан преглътна няколко хапки.

— Ами ти, Стефани? Какво е мнението ти?

Каплан пак сви рамене.

— Способна е.

— Способна, но слаба?

— Не — поклати глава Каплан. — Мередит има качества. В това няма съмнение. Притеснява ме обаче нейният опит. Не е толкова вряла и кипяла. Поверяват й четири основни технически отдела, които трябва бързо да се разрастват. Дано се справи.

Чу се подрънкване на лъжица върху стъкло. Гарвин застана отпред.

— Въпреки че все още сте на десерта, хайде да почваме, за да свършим до два часа — каза той. — Искам да ви напомня новия график. Ако всичко върви по план, очакваме да обявим официално сливането на пресконференция тук в петък по обяд. Сега позволете да ви представя новите ни съдружници от „Конли-Уайт“…

Докато Гарвин изброяваше хората от другата фирма и те се изправяха един по един, Каплан се наведе и прошепна на Том:

— Всичко това е ала-бала. Истинската причина за обяда ти е известна.

— … И накрая — заяви Гарвин — искам да ви представя един човек, когото мнозина от вас познават, други не — новия заместник-директор по развитието и планирането, Мередит Джонсън.

Разнесоха се откъслечни кратки ръкопляскания. Мередит Джонсън стана и приближи до подиума отпред. В тъмносиния си костюм изглеждаше образцов ръководител във фирма, но същевременно красотата й бе поразяваща. На подиума си сложи очила с рогови рамки и намали осветлението в заседателната зала.

— Боб ме помоли да обясня новата структура — започна тя — и да кажа няколко думи за намеренията ни през следващите няколко месеца. — Мередит се наведе към сложения на подиума компютър за демонстрации. — Да видя дали ще се справя с това… един момент…

В затъмнената стая Дон Чери улови погледа на Сандърс и бавно поклати глава.

— Аха, всичко е наред — продължи Джонсън от подиума.

Екранът зад нея светна. Появиха се изображения от компютърна анимация. Първо се показа червено сърце, което се раздели на четири.

— Сърцето на „Диджи Ком“ винаги е била групата за нови изделия, която се състои от четири отдела, както виждате тук. Но тъй като информацията по цял свят се дигитализира,. отделите неизбежно ще се слеят. — На екрана парчетата пак се събраха и сърцето се превърна във въртящ се глобус. От него за-излизаха различни изделия. — За клиента от близкото бъдеще, въоръжен с мобифон, вграден факсмодем и портативен компютър или ПДА, все по-малко значение ще има в коя точка на света се намира и откъде идва информацията. Говорим за истинска глобализация на информацията, която ще изисква разнообразни нови изделия за основните ни пазари в производството и образованието. — Глобусът се разшири и изчезна. На негово място се появиха класни стаи от всички континенти с ученици, седнали по чиновете. — По-конкретно, образованието ще привлича все повече вниманието на нашата фирма, тъй като от печата технологиите ще минават от дигиталните монитори към виртуалните среди. Нека сега да видим какво точно означава това и накъде според мен сме се насочили.

Мередит Джонсън изреди всичко — хипермедии, вградени видеоустройства, авторски системи, структури за работни групи, научни справочници, удобства за клиента После продължи с бюджетните пера: планираните за проекта приходи и разходи, целите за петгодишния период, променливите на данъчните облекчения. Накрая се спря на главните предизвикателства при разработката на изделията — контрол върху качеството, обратна връзка с потребителите, съкращаване на цикъла за внедряване в производство.

Изложението й беше безупречно. Изображенията върху екрана се сливаха и се редяха, гласът й звучеше уверено, без колебания, без паузи. Хората в залата постепенно се умълчаха и се заслушаха. Възцари се атмосфера на уважение.

— Макар моментът да не е подходящ за навлизане в технически подробности — продължи Мередит, — бих искала да спомена, че времето на търсене при новите СД-устройства под сто милисекунди заедно с новите алгоритми за сгъстяване трябва да доведат отрасловия стандарт за СД до пълно ресурсово дигитализирано видео с шейсет полета в секунда. Говорим също за независими от платформа процесори РИСК с 32-битови цветни монитори с активна матрица и преносими твърди копия при хиляда и двеста точки на инч и безжично свързване в мрежа в конфигурации ЛАН и ВАН. Като добавим и самостоятелно създадената виртуална база данни — особено при наличието на софтуерни агенти на РОМ основа за определяне и класификация на обектите, — можем да стигнем до извода, че ни очаква много вълнуващо бъдеще.

Сандърс забеляза, че Дон Чери седи със зяпнала уста, и прошушна на Каплан:

— Май си разбира от работата.

— Да — кимна Каплан. — Царицата на демонстрациите. Започна именно с демонстрации. Външният вид винаги е бил най-силната й страна.

Сандърс хвърли поглед към Каплан, но тя се обърна.

Тъкмо тогава речта свърши. В залата заръкопляскаха, светнаха лампите и Джонсън седна на мястото си. Присъстващите се раздвижиха, тръгнаха към работните си места. Джонсън остави Гарвин и се запъти право към Дон Чери, с когото размени няколко думи. Чери се усмихна: беше очарован. После Мередит се приближи до Мери-Ан, каза й нещо и се обърна към Марк Луин.

— Умна е — отбеляза Каплан, без да откъсва очи от нея. — Не пропусна да поговори с всички ръководители на отдели, особено след като не ги спомена поименно в речта си.

Сандърс се намръщи.

— Смяташ ли, че това има някакво значение?

— Само ако се кани да извърши промени.

— Фил каза, че няма да прави нищо.

— Откъде си сигурен? — попита Каплан, изправи се и хвърли салфетката на масата. — Трябва да вървя. По всичко личи, че ти си следващият в нейния списък.

Тактично се отдалечи тъкмо когато Мередит се запъти към Сандърс. Усмихваше се.

— Исках да се извиня, Том — поде тя, — че не споменах в словото си твоето име и имената на другите ръководители на отдели. Дано никой да не е останал с погрешно впечатление. Просто Боб ме помоли да съм кратка.

— Е, май успя да спечелиш всички — отвърна Сандърс. — Реакцията беше много положителна.

— Надявам се. Слушай — каза Мередит и сложи ръка върху неговата, — утре имаме куп работни заседания. Помолих всички ръководители на отдели да дойдат при мен днес, ако им е възможно. Не знам дали ще си свободен да се срещнем в моя кабинет към края на деня и да пийнем по нещо. Можем да прегледаме служебните въпроси и евентуално да побъбрим и за отминалите времена.

— Разбира се — съгласи се Сандърс. Усещаше топлината на ръката й върху своята. Мередит не я махаше.

— Дадоха ми кабинет на петия етаж и ако имам късмет, днес по някое време ще докарат мебелите. Шест часът става ли?

— Добре.

Мередит се усмихна.

— Още ли обичаш сухо шардоне?

Противно на волята си, Сандърс се почувства поласкан, че тя е запомнила предпочитанията му. По лицето му се плъзна усмивка.

— Да, още.

— Ще се постарая да намеря. Ще обсъдим също някои от належащите проблеми, например устройството със стоте милисекунди.

— Нямам нищо против. А що се отнася до устройството…

— Зная — сниши глас Мередит. — Ще се оправим. — Зад нея се приближаваха хората от „Конли-Уайт“. — Ще поговорим довечера.

— Добре.

— Доскоро, Том.

— Доскоро.

 

След края на срещата Марк Луин се приближи до Сандърс.

— Та какво ти каза тя?

— Мередит ли?

— Не, Бомбардировача Стелт. През цялото време Каплан ти шушнеше на ухото. Какво става? Сандърс сви рамене.

— О, нищо особено. Общи теми.

— Хайде де! Стефани не обича да приказва на общи теми. Не знае как да го прави. Освен това ти говореше повече, отколкото съм я виждал да казва за цели години.

Сандърс беше изненадан от напрегнатото любопитство на Луин.

— Всъщност говорехме главно за сина й. Първокурсник е в университета.

Луин обаче не се хвана на въдицата. Намръщи се и каза:

— Намислила е нещо, нали? Никога не говори на вятъра. За мен ли беше? Винаги се е заяждала с проектантите. Смята, че пилеем много средства Сто пъти съм я убеждавал, че не е вярно…

— Марк — прекъсна го Сандърс, — името ти изобщо не беше споменато. Честна дума — После, за да промени темата, той попита: — Какво мислиш за Джонсън? Представянето ми се стори доста силно.

— Да. Прави впечатление. Само едно нещо ме притесни — отговори Луин, все така намръщен и напрегнат. — Да не е парашутист, който ни налага ръководството на „Конли“?

— Така се говори. Защо?

— Ами изложението й. Графичните изображения се подготвят най-мачко за две седмици — обясни Луин. — В моята проектантска група събирам хората месец предварително, после гледаме първия вариант, за да се съобразим с времето, трябвали около седмица за редактиране и подготовка на окончателния вариант и още една за прехвърляне на водещо устройство. И забележи: говоря ти за моята група, която наистина работи бързо. На шефовете им трябва още повече време. Те възлагат задачата на някой сътрудник, който се опитва да им подготви нещо. После шефът го поглежда и иска всичко да се преработи. Губи се повече време. Тоест от изложението й личи, че е знаела за новата си длъжност от доста време. От месеци.

Сандърс се намръщи.

— Както обикновено — подхвърли Луин — последни научават глупаците от окопите. Просто се чудя какво още не знаем.

 

Сандърс се върна в кабинета си към два и петнайсет. Обади се на жена си, за да й каже, че ще закъснее, защото в службата има среща в шест.

— Какво става там? — попита Сюзан. — Обади ми се Адел Луин. Разправя, че Гарвин побърква всички и променят цялата организация.

— Още не знам — отвърна той предпазливо: Синди тъкмо бе влязла в кабинета.

— Ще получиш ли все пак повишението?

— По принцип не.

— Не думай! — възкликна Сюзан. — Том, много съжалявам. Добре ли си? Разстроен ли си?

— Да, по-скоро да.

— Не можеш ли да говориш?

— Не.

— Разбрах. Няма да ти преча. Ще се видим, когато се прибереш.

Синди остави купчина папки върху бюрото му. Когато Сандърс затвори слушалката, тя попита:

— Знае ли вече?

— Подозира. Синди кимна.

— Обади се по обяд — обясни тя. — Имах същото чувство. Явно съпругите приказват.

— Всички приказват, сигурен съм.

Синди тръгна към вратата, после спря и внимателно попита:

— Как мина обядът?

— Мередит беше представена като новия ръководител на всички технически отдели. Направи изложение. Каза, че ще запази досегашните шефове на отдели, които ще бъдат на нейно пряко подчинение.

— Значи за нас няма промяна? Просто още едно равнище отгоре?

— Засега. Поне така твърдят. Защо? Да не си чула нещо?

— Същото.

— Значи е вярно — усмихна се Сандърс.

— Да не се ли отказвам от жилището? От известно време Синди обмисляше дали да купи жилище в Куинс Ан Хил, където да се пренесе с малката си дъщеря.

— Кога трябва да решиш?

— Имам още петнайсет дни. До края на месеца.

— Тогава изчакай. За да си сигурна. Секретарката му кимна и излезе. Миг по-късно пак се появи на вратата.

— Щях да забравя. Току-що се обадиха от кабинета на.Марк Луин. Пристигнали са устройствата на „Туинкъл“ от Куала Лумпур. Проектантите ги разглеждат. Искаш ли да ги видиш?

— Отивам.

 

Проектантската група заемаше целия втори етаж на Западната сграда. Там както винаги цареше хаотична атмосфера: звъняха всички телефони, но не се виждаше администраторка в малката приемна до асансьорите, украсена с избелели, прикрепени с лепенки афиши за изложба на Баухаус през 1929 година в Берлин и за стар научнофантастичен филм „Проектът Форбин“. Двама японци седяха и говореха бързо на ъгловата маса до очукания автомат за кока-кола и сандвичи. Сандърс им кимна, извади картата си, за да отвори заключената врата, и влезе вътре.

Етажът представляваше голямо открито пространство, разделено под най-неочаквани ъгли с коси стени, боядисани като имитация на камък с пастелни жилки. На странни места бяха наслагани неудобни на вид метални столове и маси. Гърмеше рокендрол. Всички бяха облечени небрежно — повечето проектанти носеха шорти и тениски. Обстановката недвусмислено показваше, че тук работата е творческа.

Сандърс тръгна към „Фоумланд“, скромната изложба от последните разработки на групата. Там имаше модели на мънички СД-РОМ устройства и миниатюрни клетъчни телефони. Екипите на Луин имаха задачата да създават проекти за бъдещето и повечето изделия изглеждаха невероятно малки: клетъчен телефон с размери на молив, друг, който приличаше на пост-модернистичен вариант на миниатюрното радио на Дик Трейси с форма на ръчен часовник в бледозелено и сиво, устройство за повикване колкото запалка и микро-СД-устройство със сгъваем екран, което преспокойно се побираше в дланта Изделията изглеждаха неописуемо малки, но Сандърс отдавна бе свикнал с мисълта, че проектите ще бъдат пуснати в производство най-малко до две години. Хардуерът се смаляваше с бързи темпове. Сандърс вече с почуда си спомняше, че когато е започнал работа в „Диджи Ком“, „портативен“ компютър означаваше петнайсеткилограмова кутия с размер на среден куфар, а мобифони изобщо не съществуваха. Първите клетъчни телефони, произведени от „Диджи Ком“, приличаха на седемкилограмови топузи, които трябваше да се носят с каишка през рамо. По онова време хората ги смятаха за чудо. Сега клиентите се оплакваха, ако телефоните им тежаха повече от двеста грама.

Сандърс заобиколи големите пенорезачки — извити тръби и ножове зад плексигласови защитни екрани — и намери Марк Луин заедно с екипа, надвесени над три тъмносини СД-РОМ устройства от Малайзия. Едното вече беше разглобено на части върху масата. Под ярките халогенни светлини сътрудниците на Луин ровеха в тях с миниатюрни отвертки и от време на време поглеждаха към екраните.

— Какво открихте? — попита Сандърс.

— О, по дяволите! — възкликна Луин и артистично разпери ръце от отчаяние. — Лоша работа, Том. Много лоша.

— Разкажи ми.

Луин посочи към масата.

— В шарнирното съединение има метален лост. Ето тези скоби поддържат контакт с лоста, докато кутията е отворена, и по такъв начин се осигурява захранването на екрана.

— Да…

— Но захранването е непостоянно. Изглежда, лостовете са недостатъчно големи. Трябва да бъдат петдесет и четири мили-метра, а.тези като че са петдесет и два — петдесет и три милиметра.

Изражението на Луин беше мрачно. Поведението му внушаваше мисли за непоправими последици. Лостовете бяха с един милиметър по-къси и светът едва ли не щеше да пропадне. Сандърс разбра, че се налага да успокои Луин. Не му се случваше за пръв път.

— Можем да го оправим, Марк — подхвана той. — Е, трябва да отворим всички кутии и да подменим лостовете, но е възможно.

— Разбира се — съгласи се Луин. — Остава обаче проблемът със скобите. Спецификациите изискват неръждаема стомана 16/10, която е достатъчно здрава, за да поддържа пъргавостта на скобите и контакта с лоста. Тези скоби са направени от друга стомана, може би 16/4. Прекалено твърди са. Затова при отваряне на кутията се огъват, но не отскачат обратно.

— Значи трябва да подменим и скобите. Можем да го направим заедно с подмяната на лостовете.

— За съжаление никак няма да е лесно. Скобите са горещо пресовани в кутиите.

— О, по дяволите!

— Точно така. Те са част от цялостната схема.

— Да не искаш да ми кажеш, че трябва да правим нови кутии само защото скобите не струват?

— Точно така. Сандърс поклати глава.

— Досега сме произвели хиляди. Сигурно четири хиляди.

— Е, ще се наложи да ги сменим.

— Ами самото устройство?

— Бавно е — каза Луин. — Няма съмнение. Но не знам защо. Може би проблеми със захранването. Или пък с контролния чип.

— Ако е контролният чип…

— Жална ни майка. Ако проблемът е в проекта, трябва да се върнем обратно на чертожните дъски. Ако е производствен, ще се наложи да сменим производствените линии и може би да поправим шаблоните. Но и в двата случая ще ни отнеме месеци.

— Кога ще разберем?

— Ще изпратя едно устройство заедно със схемата за захранването при момчетата от диагностиката — каза Луин. — Би трябвало да докладват към пет часа Ще ти съобщя какво са установили. Мередит знае ли за проблема?

— Ще я информирам на срещата с нея в шест.

— Добре. Ще ми се обадиш ли след разговора?

— Разбира се. — Това в известен смисъл е хубаво — рече Луин.

— Какво искаш да кажеш?

— Още в самото начало я поставяме пред голям проблем — поясни проектантът. — Ще видим как ще се справи.

Сандърс се обърна и тръгна към изхода Луин го последва.

— Между другото — обади се той, — яд ли те е, че не назначиха тебе!

— Разочарован съм — отговори Сандърс, — но не ме е яд. За какво да се ядосвам!

— Защото, ако питаш мен, Гарвин те прецака. Положи толкова усилия, показа, че можеш да ръководиш цялото направление, и след това той назначава друг.

Сандърс сви рамене.

— Фирмата е негова.

Луин прегърна Сандърс през рамото и несръчно го притисна.

— Знаеш ли, Том, понякога си прекалено разумен и това е в твоя вреда.

— Не знаех, че да си разумен е недостатък — подметна.

Сандърс.

— Недостатък е да си прекалено разумен. В края на краищата почват да ти се качват на главата.

— Просто се опитвам да се оправя. Искам да съм тук, когато започне продажбата на акции. — О, да, вярно. Трябва да останеш. Двамата стигнаха до асансьора. Луин попита:

— Смяташ ли, че са я назначили, защото е жена?

— Кой знае? — поклати глава Сандърс.

— Мъжете пак останаха на сухо. Ще ти кажа нещо. Понякога ми писва от този постоянен натиск да се назначават жени — каза Луин. — Я виж проектантската група! Имаме четирийсет процента жени, никой друг отдел не може да се похвали със същото и все опяват защо не увеличим броя на жените. Повече жени, повече…

— Марк — прекъсна го Сандърс, — светът се промени.

— Ама не е станал по-добър — не отстъпваше Луин. — Пречи на всички. Виж: когато дойдох на работа в „Диджи Ком“, съществуваше само един въпрос. Добър ли си? Ако си добър, те назначават. Ако се справиш, оставаш. Нищо друго. Сега способностите са само част от основните изисквания. Възниква въпросът дали си от подходящ пол и с подходящ цвят на кожата, за да представим фирмата добре пред обществото. И ако се окажеш некомпетентен, няма начин да те изхвърлят. Скоро ще се провалим като това устройство „Туинкъл“. Защото вече никой не се отчита. Никой не поема отговорност. Новите изделия не се създават на теория, защото направеното от теб е реално. И ако е боклук, и Господ не може да ти помогне. Никой няма да го купи.

 

На връщане към кабинета си Сандърс използва електронния си пропуск, за да отвори вратата на четвъртия етаж. После го пъхна в джоба на панталона и тръгна по коридора. Вървеше бързо, замислен за срещата с Луин. Особено го притесняваше едно нещо, което бе чул в разговора: че се оставя Гарвин да му се качи на главата, че е прекалено пасивен, че се стреми да проявява прекалено голямо разбиране.

Според Сандърс обаче нещата не стояха точно така. Той искрено бе убеден в думите си, че фирмата е на Гарвин. Боб беше шефът и можеше да прави каквото си поиска. Сандърс бе разочарован, че не е получил поста, но пък никой не му го беше обещавал. По никакъв повод. През последните седмици той и останалите от отделите в Сиатъл работеха с убеждението, че именно Сандърс ще бъде назначен за ръководител. Ала Гарвин изобщо не бе споменавал подобно нещо. Нито Фил Блакбърн.

Затова Сандърс смяташе, че няма основания да се сърди. И ако беше разочарован, то бе само защото сам си го беше втълпил. Класически пример на старата мъдрост, че пилците се броят наесен.

Колкото до това, че бил прекалено пасивен — какво очакваше от него Луин? Да вдигне скандал ли? Да се развика и да опищи света? Нямаше да помогне, защото Мередит Джонсън вече бе получила поста, все едно дали на Сандърс му допадаше, или не. Да подаде оставка ли? Е, това пък изобщо нямаше да помогне. Ако напуснеше, щеше да изгуби всички печалби, които се очакваха, когато се създадеше акционерното дружество. Щеше да настъпи истинска катастрофа.

Като поразмислеше, единственото, което му оставаше, бе да приеме Мередит Джонсън на новата работа и да се примири. Подозираше, че ако ролите бяха сменени, Луин, колкото и да се перчеше, щеше да постъпи по същия начин: да се усмихне и примири.

Всъщност Сандърс се тревожеше от по-големия проблем — устройствата „Туинкъл“. Днес хората от екипа на Луин бяха разглобили три устройства и още нямаха никаква представа какво не е наред. Бяха открили някои отклонения в спецификациите при шарнирната връзка, които лесно можеха да се установят. Съвсем скоро Сандърс щеше да разбере защо получават нестандартни материали. Ала истинският проблем — ниската скорост на устройствата — си оставаше загадка, към която нямаха ключ, и той трябваше…

— Том! Изпуснал си картата.

— Какво?

Сандърс разсеяно вдиша поглед. В коридора стоеше намръщен сътрудник и сочеше назад.

— Изпуснал си картата.

— О! — Видя падналия бял пропуск на сивия килим. — Благодаря ти.

Върна се да го прибере. Явно бе по-разстроен, отколкото си мислеше. Беше невъзможно да се движиш из сградите на „Диджи Ком“ без пропуск. Сандърс се наведе, взе картата и я пъхна в джоба си.

Там напипа друг пропуск. Намръщен извади двете карти и се вгледа в тях.

Излизаше, че на пода е паднала чужда карта. Спря за миг и се помъчи да съобрази чия е. По проект картите нямаха лични обозначения: само синята емблема на „Диджи Ком“, гравиран сериен номер и магнитна лента на гърба.

Би трябваш да помни номера на картата си, но не успя да се сети. Забърза към кабинета си, за да провери в компютъра. Погледна ръчния си часовник. Беше четири, до срещата с Мередит Джонсън оставаха два часа. Трябваше да свърши още доста неща, за да се подготви. Вървеше намръщен, загледан в килима. Трябваше да вземе производствените отчети и може би спецификациите на детайлите. Не беше сигурен, че тя ще ги разбере, но във всички случаи се налагаше да е подготвен. Какво още? Не искаше да иде на първата среща и да е забравил нещо.

Още веднъж в мислите му изплуваха образи от миналото. Отворен куфар. Купа пуканки. Витраж.

— Е, и? — долетя познат глас. — Вече на поздравяваш ли старите си приятели?

Сандърс вдигна очи. Беше пред заседателната зала със стъклените стени. Отвътре се виждаше самотна фигура, приведена в инвалидна количка. С гръб към Сандърс, човекът гледаше през прозореца панорамата на Сиатъл.

— Здравей, Макс — каза Сандърс.

Макс Дорфман не отмести поглед от прозореца.

— Здрасти, Томас.

— Как позна, че съм аз? Дорфман изсумтя.

— Сигурно с магия. Ти как мислиш? С магия ли става? — Гласът му звучеше саркастично. — Томас, нали те виждам.

— Как? Да не би да имаш очи на гърба?

— Не, Томас. Виждам отражението пред себе си. Естествено, че те виждам в стъклото. Как се мъкнеш с наведена глава като пребито куче. — Дорфман пак изсумтя, после извъртя количката. Очите му блестяха напрегнато, в тях се четеше подигравка — Беше толкова обещаващ младеж. Защо сега си провесил нос?

Сандърс нямаше настроение да влиза в тона му.

— Просто да предположим, че днес не е най-добрият ми ден, Макс.

— И искаш всички да разберат? Просиш съчувствие?

— Не, Макс. — Спомни си колко подигравателно се отнасяше Макс към идеята за съчувствието. Дорфман обичаше да повтаря, че ръководителят, който търси съчувствие, не е истински ръководител, а гъба, която попива безполезни неща — Не, Макс. Мислех си нещо.

— Аха. Мислел. Ами да, аз обичам мисленето. Мисленето е хубаво нещо. И за какво мислеше, Томас — за витража в апартамента ли?

Сандърс се сепна.

— Откъде знаеш?

— Сигурно е магия — изсмя се дрезгаво Дорфман. — Или пък мога да чета мисли. Вярваш ли, че мога да чета мисли, Томас? Толкова ли си глупав, че да повярваш?

— Макс, нямам настроение.

— Така. Значи трябва да млъкна Ако не си в настроение, трябва да спра. Трябва на всяка цена да пазим настроението ти. — Дорфман раздразнено тупна облегалката на инвалидната количка — Ти ми каза, Томас. Ето как разбрах за какво си се умислил.

— Казал ли съм ти? Кога?

— Като че преди девет-десет години. — И какво съм ти казал?

— О, не помниш ли? Нищо чудно, че имаш проблеми. Я по-добре продължи да зяпаш в пода Може да ти помогне. Да. Точно така Зяпай в пода, Томас.

— Макс, за Бога! Дорфман се ухили.

— Дразня ли те?

— Винаги ме дразниш.

— Добре. Значи има надежда Не за теб, естествено, за мен. Стар съм, Томас. Надеждата има различен смисъл на моята възраст. Ти не би ме разбрал. Напоследък дори не мога да се придвижвам сам. Някой трябва да ме бута. За предпочитане хубавичка жена, но като правило красавиците не обичат да се занимават с подобни неща. И ето ме тук без хубавица, която да ме бута За разлика от теб.

Сандърс въздъхна.

— Макс, не може ли да водим обикновен разговор?

— Страхотна идея! — възкликна Дорфман. — Сигурно много ще ми хареса. Какво значи обикновен разговор?

— Не можем ли да говорим като нормални хора?

— Ако няма да те отегчи, Томас, да. Но аз се тревожа. Знаеш, че възрастните много се тревожат да не би да станат досадни.

— Макс. Какво искаше да кажеш за витража? Дорфман сви рамене.

— Исках да намекна за Мередит, разбира се. Какво друго?

— Какво по-точно за Мередит?

— Откъде да знам? — раздразни се Дорфман. — Знам само каквото си ми казвал. А ти ми разправяше, че често си ходел в командировка в Корея или Япония и когато си се връщал…

— Том, извинявай, че те прекъсвам — обади се Синди и се облегна на вратата на заседателната зала.

— О, не се извинявай — каза Макс. — Кое е това красиво създание, Томас?

— Аз съм Синди Улф, професор Дорфман — представи се тя. — Секретарка на Том съм.

— Голям късметлия е той! Синди се обърна към Сандърс.

— Много съжалявам, Том, но един от шефовете на „Кон-ли-Уайт“ е в кабинета ти и си помислих, че сигурно би искал…

— Да, да — прекъсна я Дорфман. — Трябва да иде. „Конли-Уайт“, звучи много внушително.

— Само една минутка — каза Сандърс и се обърна към Синди. — Ние с Макс тъкмо говорехме за нещо.

— Не, не, Томас — обади се Дорфман. — Просто си говорехме за старите времена. По-добре върви.

— Макс…

— Ако искаш да поговорим още и смяташ, че е важно, ела ми на гости. Аз съм в хотел „Четири сезона“. Нали знаеш къде е? Фоайето с високите тавани е страхотно. Много впечатляващо, особено за стар човек. А сега върви, Томас. — Професорът присви очи. — И остави красивата Синди при мен.

Сандърс се поколеба.

— Внимавай с него — предупреди той секретарката си. — Той е стар мръсник.

— По-голям не може да има — изкиска се Дорфман. Сандърс тръгна по коридора към кабинета си и чу професора да казва на Синди:

— А сега, красавице, те моля да ме закараш до фоайето. Долу ме чака кола По пътя, стига да нямаш нищо против, ще ти задам няколко въпросчета Във фирмата стават много интересни неща. А секретарките винаги са в течение на всичко, нали?

 

— Господин Сандърс! — Джим Дейли се изправи бързо, когато Сандърс влезе в кабинета. — Радвам се, че ви откриха. Двамата се здрависаха. Сандърс покани с жест Дейли да седне и се настани зад бюрото си. Не беше изненадан: от няколко дни очакваше да го посети Дейли или друг инвестиционен банкер. Хората от „Голдман, Сач“ вече разговаряха със служители на различни отдели по основните аспекти на сливането. Интересуваха се главно от общата информация — високите технологии имаха ключово значение за сливането, но банкерите не ги разбираха добре. Сандърс очакваше от Дейли да го пита за напредъка с устройството „Туинкъл“ и може би за Коридора.

— Благодаря, че ми отделихте време — започна Дейли и потърка плешивата си глава. Беше много висок и слаб. Седнал, изглеждаше дори по-висок със стърчащите лакти и колене. — Исках да ви задам няколко въпроса, мм… неофициално.

— На ваше разположение съм — съгласи се Сандърс.

— Става дума за Мередит Джонсън — каза Дейли с извинителни нотки в гласа. — Ако, хм, ако нямате нищо против, бих искал разговорът да си остане между нас.

— Добре.

— Разбрах, че сте участвали активно в изграждането на заводите в Ирландия и Малайзия. А също, че във фирмата е имало известни противоречия във връзка с този въпрос.

— Ами — сви рамене Сандърс — ние с Фил Блакбърн невинаги гледаме еднакво на нещата.

— Това според мен говори за разумна позиция — сухо отбеляза Дейли. — Но доколкото знам, в споровете вие сте поставяли техническите въпроси, докато другите във фирмата са изразявали, хм, по-различни тревоги. Така ли е?

— Да може да се каже. Накъде ли биеше Дейли?

— Именно в тази връзка бих искал да чуя вашите разсъждения. Боб Гарвин току-що назначи госпожа Джонсън на пост със значителна власт — стъпка, която мнозина в „Конли-Уайт“ одобряват. И, естествено, би било несправедливо да съдим отсега как ще се справя с новите си задължения във фирмата Но също така естествено би било да проявя загриженост и да проверя досегашната й работа. Разбирате ли ме?

— Не съвсем — призна Сандърс.

— Имам предвид — продължи Дейли — какво смятате за досегашното представяне на госпожа Джонсън в техническата работа на фирмата. По-конкретно участието й в дейността на „Диджи Ком“ в чужбина.

Сандърс се намръщи и се замисли.

— Нямам информация да е участвала много активно. Преди две години в Корк имахме трудов спор. Беше в групата, която отиде да преговаря за уреждане на отношенията. Във Вашингтон се ангажира с лобистка дейност за твърдите мита. Доколкото знам, ръководеше групата, натоварена в Кюпъртино да одобри плановете за новия завод в Куала Лумпур.

— Да, точно така.

— Нямам представа обаче дали участието й се изчерпва с това.

— Аха. Добре. Може би са ми дали грешна информация — каза Дейли и се размърда на стола

— Какво са ви казали?

— Без да навлизам в подробности, ще отбележа, че става дума за субективна преценка

— Ясно.

Кой би могъл да говори на Дейли за Мередит? Разбира се, че не Гарвин или Блакбърн. Тогава Каплан? Нямаше как да установи със сигурност. Но Дейли разговаряше само с високопоставени служители.

— Не зная — продължи Дейли — дали имате впечатление от нейните решения в техническата област. Съвсем неофициално, разбира се.

В този миг компютърът на Сандърс избръмча три пъти. На екрана светна съобщение:

ЕДНА МИНУТА ДО ПРЯКАТА ВИДЕОВРЪЗКА: ДК/М-ДК/С

ОТ: А. КАН

ДО: Т. САНДЪРС

— Някакъв проблем ли има? — попита Дейли.

— Не — отговори Сандърс. — Изглежда, имам видеовръзка с Малайзия.

— Тогава ще бъда съвсем кратък и няма да ви преча — каза Дейли. — Ще говоря направо. Във вашия отдел има ли опасения дали Мередит Джонсън притежава необходимата квалификация за новата длъжност?

Сандърс сви рамене.

— Тя е новият шеф. Знаете как става във фирмите. Винаги съществуват опасения, дойде ли нов шеф.

— Много дипломатично се изразявате. Питам ви за нейния опит. В края на краищата тя е доста млада Преместване в друг град, откъсване от корените. Нови лица, нови сътрудници, нови проблеми. А и тук няма да бъде така пряко под… хм, под крилото на Боб Гарвин.

— Не зная какво да отговоря. Времето ще покаже.

— Разбрах също, че е имало проблеми и преди, когато отделът е бил под ръководството на човек, който не е бил технически специалист… казвали са му, хм, Кресльо Фрийлинг?

— Да. Той се провали.

— Съществуват ли подобни опасения за Джонсън?

— Говорят се такива неща — отвърна Сандърс.

— А финансовите й мерки? Какво ще кажете за плановете й да се ограничат разходите? Нали това е същността на въпроса?

„Какви планове за ограничаване на разходите?“, помисли Сандърс.

Компютърът отново избръмча.

30 СЕКУНДИ ДО ПРЯКАТА ВИДЕОВРЪЗКА: ДК/М-ДК/С

— Пак се обажда машината — каза Дейли и се надигна от стола. — Ще ви оставя. Благодаря, че ми отделихте време, господин Сандърс.

— Моля.

Двамата се сбогуваха с ръкостискане. Дейли се обърна и излезе от кабинета. Компютърът избръмча три последователни пъти на кратки интервали:

15 СЕКУНДИ ДО ПРЯКАТА ВИДЕОВРЪЗКА: ДК/М-ДК/С

Сандърс седна пред монитора и завъртя настолната лампа така, че да осветява лицето му. Компютърът отброяваше секундите в обратен ред. Сандърс погледна часовника си. Пет часът, тоест осем часът в Малайзия. Артър сигурно се обаждаше от завода.

В средата на екрана се появи малък правоъгълник, който с пулсации се увеличаваше. Сандърс различи лицето на Артър и зад него ярко осветената производствена линия. Беше съвсем нова, образец на съвременно производство: чиста, безшумна, работници в обикновено облекло от двете страни на зеления конвейер. На всяко работно място бяха монтирани флуоресцентни лампи, които хвърляха отблясъци в камерата.

Кан се изкашля и потърка брадичка.

— Здрасти, Том. Как си?

Изображението леко се размътваше, когато Артър говореше. Гласът също не беше синхронизиран, защото предаването на образите чрез спътник малко се бавеше, а звукът идваше веднага Липсата на синхрон разсейваше през първите няколко секунди — сякаш връзката се осъществяваше насън. Все едно, че говориш с някого под вода. После свикваш.

— Добре съм, Артър.

— Радвам се. Съжалявам за новата организация. Знаеш какво е личното ми отношение.

— Благодаря ти, Артър. — Сандърс някак между другото се учуди откъде Кан вече е успял да чуе новината чак в Малайзия. Но във всяка фирма клюките се разпространяваха мълниеносно.

— Да, да. Както и да е, Том, сега съм в завода — продължи Кан и махна с ръка назад. — Нали виждаш, още напредваме много бавно. Проверките на място също не показват никакво подобрение. Какво казват проектантите? Получиха ли устройствата?

— Пристигнаха днес. Още нямам новини. Продължават да работят по тях.

— Аха. Добре. Занесоха ли ги за диагностика? — попита Кан.

— Май да. Току-що.

— Хубаво. Защото получихме молба от диагностиката да им пратим още десет устройства в топлоизолирани пластмасови опаковки. Изрично поискаха опаковките да бъдат запечатани в завода. Веднага след свалянето им от конвейера. Знаеш ли нещо по този въпрос?

— Не, от теб чувам. Ще проверя и ще ти се обадя.

— Добре, защото, честно казано, ми се вижда странно. Десет бройки са много. Митницата ще се усъмни, ако ги пратим наведнъж. Освен това не разбирам защо трябва да ги запечатваме. Винаги ги пращаме в пластмасови опаковки. Без да са запечатани. За какво са им, Том? — Попита разтревожен Кан.

— Нямам представа — каза Сандърс. — Ще проверя. Знам само, че тук настъпи голяма шумотевица. Хората искат на всяка цена да разберат защо проклетите устройства не работят.

— Ние също — възкликна Кан. — Повярвай ми! Направо полудяваме.

— Кога ще пратиш устройствата?

— Първо трябва да организирам запечатването с топлоизолация. Надявам се, че ще успея да ги изпратя в сряда и ще ги получите в четвъртък.

— Не става — каза Сандърс. — Трябва да ги пратиш днес или най-късно утре. Да ти пратя ли машина за запечатването? Може би от „Епъл“ ще ми услужат.

„Епъл“ също имаше завод в Куала Лумпур.

— Няма нужда. Идеята ти е добра. Ще им се обадя и ще проверя дали Рон може да ми даде.

— Чудесно. Кажи сега какво става с Джафар.

— Страшна работа — отговори Кан. — Току-що говорих с болницата. Казват, че имал гърчове и повръщал. Отказвал да се храни. Местните доктори засега не могат да установят нищо друго освен магия, нали ти казах.

— Нима вярват в магии?

— И още как — потвърди Кан. — Тук има закони против магьосниците. Можеш да ги съдиш.

— И не знаеш кога ще се върне на работа.

— Никой не може да ми каже. Очевидно е много болен.

— Добре, Артър. Има ли нещо друго?

— Не. Ще потърся машина за запечатването. И не забравяй да ми съобщиш какво са открили.

— Непременно — обеща Сандърс и връзката прекъсна. Кан помаха за довиждане, после екранът угасна.

СЪХРАНЯВАНЕ НА СЪОБЩЕНИЕТО НА ДИСК ИЛИ ДАТ?

Сандърс натисна бутона ДАТ, за да съхрани съобщението на дигитална лента. Стана от бюрото. Какъвто и да беше проблемът, трябваше да го изясни преди срещата с Джонсън в шест. Излезе в предната стая, където седеше Синди.

Тя се беше обърнала с гръб и се смееше по телефона. Погледна през рамо, видя Сандърс и смехът й секна.

— Слушай, трябва да свършваме.

— Моля те, извади производствените отчети за „Туинкъл“ от последните два месеца — каза Сандърс. — Или още по-добре, отчетите за целия период, откакто устройствата са внедрени в производство.

— Разбира се.

— Свържи ме и с Дон Чери. Искам да разбера какво прави групата за диагностика с устройствата.

Върна се в кабинета си. Забеляза, че курсорът за електронната поща трепка, и натисна бутона, за да прочете съобщенията. Докато чакаше, прегледа трите факса на бюрото. Два от тях бяха от Ирландия — редовните седмични производствени отчети. Третият бе за ремонта на покрива на завода в Остин бяха го получили в Оперативния отдел в Кюпъртино и Еди го пращаше на Сандърс за съдействие.

Екранът затрептя. Сандърс погледна първото съобщение по електронната поща.

ТУК, В ОСТИН, НИ СЕ ИЗТЪРСИ РЕВИЗОР ОТ ОПЕРАТИВНИЯ. РОВИ СЕ ИЗ КНИГИТЕ, ПОДЛУДЯВА ХОРАТА. РАЗПРАВЯТ, ЧЕ УТРЕ ЩЕ ДОЙДАТ ОЩЕ. КАКВО СТАВА? РАЗНАСЯТ СЕ СЛУХОВЕ, ПРОИЗВОДСТВОТО СТРАШНО СЕ ЗАБАВЯ. КАЖИ МИ КАКВО ДА ОБЯСНЯВАМ. ПРОДАВА ли СЕ ФИРМАТА, или НЕ?

ЕДИ

Сандърс не се поколеба. Не можеше да каже на Еди какво става. Бързо натрака отговора:

РЕВИЗОРИТЕ БЯХА И В ИРЛАНДИЯ МИНАЛАТА СЕДМИЦА. ГАРВИН НАРЕДИ ДА СЕ НАПРАВИ ПРОВЕРКА

В ЦЯЛАТА ФИРМА И ТЕ ГЛЕДАТ ВСИЧКО. УСПОКОЙ

ХОРАТА И ИМ КАЖИ ДА СИ ВЪРШАТ РАБОТАТА.

ТОМ

Натисна бутона ИЗПРАТИ. Съобщението изчезна от екрана

— Ти ли си ме търсил? — Дон Чери влезе в кабинета, без да почука, отпусна се на стола и сключи ръце на тила си. — Господи, ама че ден! Цял следобед гася пожари.

— Разкажи ми.

— Тук се мотаят някакви идиоти от „Конли“ и питат моите хора каква е разликата между РОМ и РАМ. Като че имат време за всичко това. Изведнъж някой от тях чува за „мигаща памет“ и веднага се интересува: „На какъв интервал мига?“ Това да не му е фенерче? И хората ми трябва да търпят всичко това. те са ценни таланти и не бива да водят ограмотителни курсове за юристи. Не можеш ли да ги спреш?

— Никой не може да ги спре — каза Сандърс.

— Мередит сигурно ще успее — ухили се Чери. Сандърс сви рамене.

— Тя е шефът.

— Да Та… за какво си ме търсил?

— Твоята група за диагностика работи по устройствата „Туинкъл“.

— Така е. По-точно работи по парчетиите, които са останали след опустошението от чевръстите „артисти“ на Луин. Защо първо те са се занимали с проекта? Никога, ама никога да не пускаш проектант до електронна техника, Том. На тях трябва да им се позволява само да рисуват картинки на хартия. И от време на време да им се дава по някой и друг лист.

— Какво откри? — попита Сандърс. — За устройствата ти говоря.

— Все още нищо. Но имаме някои идеи, които в момента проверяваме.

— Затова ли си поискал Артър Кан да ти прати десет устройства, запечатани в завода с топлоизолиращи опаковки?

— Как уцели?

— Кан се чудеше защо са ти толкова много.

— Ами нека се чуди — небрежно подхвърли Чери. — Ще му е от полза. Не му позволявай да си играе играта

— Аз също бих искал да знам.

— Виж, може би идеите ни няма да доведат до никакъв резултат. Засега намерихме един подозрителен чип. Само това са ни оставили клоуните на Луин. Не е кой знае колко.

— Лош ли е чипът?

— Не, той си е наред.

— Тогава какво му е подозрителното?

— Виж какво — тросна се Чери. — И без това се разнасят какви ли не слухове. Мога да докладвам само, че работим по него и още не сме установили точно какъв е проблемът. Това е всичко. Ще получим запечатаните устройства утре или в сряда и за един час ще разберем. Става ли?

— Проблемът голям ли е, или е малък? Трябва да знам — настоя Сандърс. — На утрешните срещи ще се обсъжда.

— Ами засега отговорът е, че не знаем. Може да е всякакъв. Работим по него.

— Артър смята, че не е изключено да е сериозен.

— Артър може да е прав. Но ще го решим. Друго не съм в състояние да ти кажа.

— Дон…

— Аз разбирам, че искаш отговор — каза Чери. — Но ти разбираш ли, че още нямам отговор? Сандърс се загледа в него.

— Можеше да ми кажеш и по телефона. Защо дойде лично?

— Тъй като ти повдигна въпроса, ще ти обясня. Имаме малък проблем. Доста е деликатен. Става дума за сексуален тормоз.

— Пак ли? Като че се занимаваме само с такива неща.

— Не само ние — каза Чери. — Разбрах, че сега в „Юни Ком“ са заведени четиринайсет дела. В „Диджитал Графикс“ е още по-зле. Ами я виж „Майкро Сим“! Но там наистина са само свини. Нека ти обясня обаче как стоят нещата при нас.

— Добре — въздъхна Сандърс.

— Проблемът е в една от работните групи — програмистите по отдалечен достъп до бази данни. Възрастта е доста висока: от двайсет и пет до двайсет и девет години. Екипът по факсмодемите се ръководи от жена, която непрекъснато кани на срещи едно от момчетата. Много си пада по него. Той все й отказва. Днес на паркинга пак го кани на обяд, той отказва. Тя се качва в колата си, блъска неговата и потегля. Никой не е пострадал и той не иска да подава жалба. Но се тревожи и смята, че вече става прекалено. Дойде при мен за съвет. Какво да правя?

Сандърс се намръщи.

— Убеден ли си, че това е цялата истина? Че тя е побесняла само защото той й отказва? Дали пък не й е дал повод?

— Отрича. Момчето е доста свястно. Малко е смотано, не се е отракало.

— Ами жената?

— Силен характер, няма спор. Понякога яко ги навиква.

Налагало се е да говоря с нея за това.

— А как обяснява случката на паркинга?

— Не знам. Момчето ме помоли да не разговарям с нея. Притеснено е и не иска историята да се раздухва. Сандърс сви рамене.

— Как можеш да постъпиш? Хората се тревожат, пък никой не иска да говори… Не знам, Дон. Ако е смачкала колата му, той е трябвало да направи нещо. Най-вероятно веднъж е преспал с нея, не иска да се виждат и тя е побесняла. Така предполагам.

— Аз също — съгласи се Чери, — но, разбира се, може и да грешим.

— Колко е повредена колата?

— Не е сериозно. Счупен заден фар. Момчето просто не желае по-нататъшни усложнения. Да оставя ли нещата дотук?

— Ако той не повдигне обвинение, аз бих постъпил точно така.

— Да разговарям ли с нея неофициално?

— Не те съветвам. Ако я обвиниш — макар и неофициално — в непристойност, само ще си навлечеш белята. Никой няма да те подкрепи. Защото най-вероятно момчето е направило нещо, за да я предизвика.

— Въпреки че твърди обратното. Сандърс въздъхна.

— Слушай, Дон, все така разправят. Не съм чул някой да си признае: „Ами заслужих си го.“ Няма такива работи.

— Значи да не правя нищо?

— Отбележи си в досието му, че той ти е разказал, не забравяй да уточниш, че това е неговата версия, и забрави за случая.

Чери кимна и си тръгна. На вратата спря и се обърна.

— Я ми кажи защо и двамата сме убедени, че момчето сто на сто е направило нещо?

— Просто предполагаме — отвърна Сандърс. — Сега се залавяй с онова проклето устройство.

 

В шест часа Сандърс каза довиждане на Синди и взе материалите за „Туинкъл“, за да ги занесе в кабинета на Мередит на петия етаж. Слънцето още грееше високо в небето и блестеше в прозорците. Приличаше по-скоро на следобед, отколкото на привечер.

На Мередит бяха дали големия ъглов кабинет, където преди работеше Рон Голдман. Мередит имаше нова секретарка. Сандърс предположи, че я е довела от Кюпъртино.

— Аз съм Том Сандърс — представи се той. — Имам насрочена среща с госпожица Джонсън.

— А аз, господин Сандърс, съм Бети Рос от Кюпъртино — каза секретарката и го погледна. — Не казвайте нищо.

— Добре.

— Всички се чувстват длъжни да кажат нещо. Ей така, общи приказки. Омръзна ми.

— Добре.

— До гуша ми дойде.

— Добре. Разбрах.

— Ще съобщя на госпожица Джонсън, че сте тук.

 

Том! — Мередит Джонсън махна с ръка иззад бюрото, с другата държеше телефонната слушалка. — Влизай и сядай.

Кабинетът й беше с изглед на север към центъра на Сиатъл: Космическата игла, кулите Арли, сградата на СОДО. Градският пейзаж се разкриваше великолепно, огрян от следобедното слънце.

— Само да свърша. — Мередит пак заговори по телефона: — Да, Ед, сега съм с Том, ще обсъдим въпроса. Да. Донесъл е документацията.

Сандърс й подаде кафявата папка с данните за устройствата. Тя посочи куфарчето си, отворено в ъгъла на бюрото, и със знак му показа да сложи папката вътре.

После продължи телефонния разговор:

— Да, Ед, мисля, че прегледът ще върви без проблеми и никой няма причини да крие нищо… Не, не… Добре, утре сутринта това ще е първото, ако настояваш.

Сандърс остави папката в куфарчето й.

— Точно така, Ед, точно така — продължи Мередит. — Съвършено прав си. — Тя се приближи към Том и седна на едно бедро на ръба на бюрото. Тъмносинята й пола се вдигна нагоре. Мередит не беше с чорапи. — Никой не се съмнява, че е важно, Ед. Да — Тя разлюля крак, обувката с висок ток едва се задържа на пръстите й. Усмихна се на Сандърс. Той се почувства неудобно и малко се дръпна. — Обещавам ти, Ед. Да. Точно така.

Мередит остави телефонната слушалка, облегна се назад на бюрото с извивка на тялото, която разкри гърдите й под копринената блуза.

— Готово. — Пак се изправи и въздъхна. — Хората от „Конли“ са чули за проблемите с „Туинкъл“. Обади се Ед Никълс, ядосваше се. Всъщност това беше третият ни разговор днес следобед и все за „Туинкъл“. Ще излезе, че фирмата не работи нищо друго. Как ти се струва кабинетът?

— Приличен — отвърна Сандърс. — Гледката е страхотна.

— Да, градът е красив. — Мередит се облегна на една ръка и кръстоса крака. Видя, че Сандърс е забелязал, и подметна: — През лятото не обичам да нося чорапи. Приятно ми е да съм боса. По-прохладно е през горещините.

— Отсега та чак до края на лятото ще е все така — рече Сандърс.

— Трябва да ти кажа, че ме е страх от времето — вметна тя. — Нали разбираш, след Калифорния… — Мередит свали преметнатия крак и се усмихна. — Но на теб тук ти харесва, нали? Изглеждаш щастлив.

— Да. — Сандърс сви рамене. — С дъжда се свиква — Посочи към куфарчето. — Искаш ли да поговорим за „Туинкъл“?

— Разбира се — каза Мередит, слезе от бюрото и се приближи до него. Погледна го право в очите. — Но нали нямаш нищо против първо да те помоля нещо?

— Разбира се. Мередит се дръпна

— Налей вино.

— Добре.

— Виж дали се е изстудило.

Сандърс отиде да вземе бутилката от страничната маса

— Помня, че го обичаше студено.

— Така е — потвърди Сандърс и завъртя бутилката в кофичката с лед.

Вече не го обичаше толкова студено, но за миналото тя беше права.

— Добре си живеехме тогава — каза Мередит.

— Да. Така беше.

— Кълна се — разгорещи се тя. — Понякога си мисля за времето, когато и двамата бяхме млади и се стремяхме към успеха. Мисля, че никога не е било толкова хубаво.

Сандърс се поколеба, не знаеше как да й отговори и какъв тон да избере. Наля виното.

— Да — продължи Мередит. — Хубаво беше, често си мисля за онова време.

„Аз пък никога“, каза си Сандърс.

— Ами ти, Том? Сещаш ли се за тогава?

— Разбира се. — Той прекоси стаята с двете чаши вино, подаде й едната и двамата се чукнаха. — Естествено. Всички женени се сещат за старото време. Нали знаеш, че съм женен?

— Да — кимна тя. — Много женен, доколкото разбрах. И колко деца имаш? Три?

— Не, само две. — Сандърс се усмихна. — Понякога имам чувството, че са три.

— Жена ти е адвокатка, нали? — Да.

Сандърс се почувства по-спокоен. Разговорът за жена му и децата някак го успокояваше.

— Не мога да си представя как живеете женени — каза Мередит. — Аз опитах. — Тя вдигна ръка. — Още четири вноски за този мръсник и съм съвсем свободна.

— За кого се омъжи?

— За един от финансовите шефове на „Ко Стар“. Беше голям сладур. Забавен. После се оказа, че е типичен изнудвач. От три години плащам. И отгоре на всичко беше левак. — Мередит махна с ръка, за да смени темата. Погледна часовника си. — Сега ела да седнеш и ми кажи колко сме закъсали с устройството „Туинкъл“.

— Да ти дам ли документите? Сложих ги в куфарчето ти.

— Не. — Тя потупа мястото до себе си на дивана. — По-добре ми разкажи ти.

Сандърс се настани до нея.

— Добре изглеждаш, Том. — Мередит се облегна назад, изрита обувките и сви босите си пръсти. — Боже, ама че ден!

— Много напрегнат ли беше?

Тя отпи от виното и духна кичур коса от лицето си.

— За много неща трябваше да мисля. Радвам се, че ще работим заедно, Том. Струва ми се, че си единственият приятел, на когото мога да разчитам в тази ситуация.

— Благодаря. Ще се постарая.

— И така: много ли е зле?

— Ами не е лесно да се каже.

— Обясни ми.

Сандърс усети, че няма друг избор, освен да разкрие всичко.

— Направихме прототипите много успешно, но произведените в Куала Лумпур устройства изобщо не достигат стоте милисекунди.

Мередит въздъхна и поклати глава.

— Знаем ли защо?

— Още не. Работим по някои идеи.

— Производството е ново, нали?

— От два месеца. Мередит сви рамене.

— Значи имаме проблеми с ново производство. Не е чак толкова лошо.

— Работата е там — продължи Сандърс, — че „Конли-Уайт“ купува фирмата ни заради технологията, особено заради СД-РОМ устройствата А сега може да се окаже, че ги подвеждаме.

— Да не искаш да им кажа това?

— Тревожа се, че по време на общия преглед те сами ще го установят.

— Не се знае. — Мередит се облегна на канапето. — Да не забравяме как стоят нещата в действителност. Том, и преди сме имали внезапни големи проблеми, които се решават за един ден. Тук може да е същото. Усвояваме производството на „Туинкъл“. Открили сме някои първоначални проблеми. Голяма работа!

— Може би е така. Но още не знаем. Всъщност може да излезе, че проблемът е в контролните чипове, и тогава ще се наложи да сменим доставчика от Сингапур. Или пък проблемът е още по-дълбок. Защо да не се дължи на проекта, което значи, че идва оттук?

— И така да е — каза Мередит, — но нали ти твърдиш, че още не знаем със сигурност. Не виждам защо да му мислим отсега. Особено в този критичен момент.

— Но, честно казано…

— Не става дума за честност — прекъсна го тя. — Говорим за нещата такива, каквито са. Хайде да ги обсъдим едно по едно. Казали сме им, че имаме устройството „Туинкъл“.

— Да.

— Направили сме прототип и сме извършили всички изпитания.

— Да.

— Прототипът няма грешка. Два пъти по-бърз е от най-добрите японски устройства.

— Да.

— Казали сме им, че устройството е внедрено в производство.

— Да.

— Ами тогава — отбеляза Мередит — сме им съобщили това, което е съвсем сигурно за момента. Според мен постъпваме добросъвестно.

— Е, може би, но не знам дали можем…

— Том — Мередит сложи ръката си върху неговата, — твоята прямота винаги ми е допадала. Искам да знаеш, че много ценя знанията ти и откровения подход съм проблемите. Ето още една причина да съм уверена, че ще се оправим с „Туинкъл“. Знаем, че в основата си изделието е добро и работи, както казваме. Лично аз напълно вярвам в устройството и в способността ти да го направиш както е запланувано. Няма никакъв проблем да заявя точно това на утрешното съвещание. — Мередит млъкна и го изгледа втренчено. — Ами ти, Том?

Лицето й беше много близо до неговото, устните й бяха полуотворени.

— Какво аз?

— Притеснява ли те подобно изказване на съвещанието?

Очите й бяха светлосиви, почти сиви. Беше забравил цвета им, както беше забравил колко са дълги миглите й. Косата й се спускате леко около лицето. Устните й бяха сочни. В очите й се четеше замечтаност.

— Не — отвърна той. — Не ме притеснява.

— Добре. Поне това уточнихме. — Мередит се усмихна и му подаде чашата си. — Ще я напълниш ли?

— Разбира се.

Сандърс се изправи и отиде до масата с виното. Мередит го наблюдаваше.

— Радвам се, че не си се отпуснал, Том. Спортуваш ли?

— Два пъти седмично. А ти?

— Винаги съм ти го харесвала Хубав и корав. Сандърс се извърна.

— Мередит… Тя се изкиска.

— Извинявай. Не можах да се сдържа. Нали сме стари приятели? — Лицето й придоби загрижен израз. — Обидих ли те?

— Не.

— Не мога да си представя, че си станал толкова свит, Том.

— Ами, не съм!

— Точно пък ти! — засмя се Мередит. — Помниш ли онази нощ, когато счупихме леглото? Той наля виното.

— Е, чак да сме го счупили!

— Точно така беше. Аз висях през дъската в долния край и…

— Помня…

— Първо счупихме тази дъска, после леглото се наклони надолу… но ти не искаше да спреш, дръпнахме се по-нагоре и тъкмо когато се вкопчих в дъската откъм главата, то се разпадна…

— Помня — повтори Сандърс. Искаше да я прекъсне, да спре приказките й. — Хубави времена. Слушай, Мередит…

— И после нали жената от долния етаж се обади? Помниш ли я? Онази стара литовка: „Искам да знае умрел ли човек или друго.“

— Да. Слушай. Да се върнем към устройството… Мередит вдигна чашата.

— Наистина те карам да се чувстваш неудобно. Какво… да не си помисли, че те свалям?

— Не, не. Нищо подобно.

— Добре, защото иначе щеше да се заблудиш. Честна дума — Мередит го изгледа развеселена после отметна глава, разкри дългата си шия и отпи от виното. — Всъщност аз… Ох! Ох! — Тя изведнъж замижа.

— Какво има? — загрижено се наведе над нея Том.

— Вратът ми, имам спазъм, ето тук… — С все още стиснати от болка очи, тя му посочи рамото си близо до врата.

— Какво да направя?

— Само ме разтрий, натисни… ето тук…

Той остави чашата и започна за разтрива рамото й.

— Тук ли?

— Да, ох, по-силно… натисни…

Сандърс почувства как мускулите на рамото й се отпускат. Тя въздъхна, завъртя бавно глава наляво, после надясно и отвори очи.

— Ох… сега е много по-добре. Масажирай още. Той продължи.

— Благодаря ти. Много е приятно. От нерва е. Прищипва се понякога и тогава наистина… — Мередит пак завъртя глава. Пробваше. — Много добре се справи. Но теб винаги те е бивало в ръцете, Том,

Сандърс продължаваше да масажира. Всъщност му се искаше да спре. Усещаше, че всичко това е нередно, че той седи прекалено близо до нея, че не му се иска да я докосва. Но в същото време му беше приятно. Стана му любопитно.

— Хубави ръце — каза тя. — Божичко, когато се омъжих, през цялото време си мислех за теб.

— Така ли?

— Разбира се. Нали ти казах, в леглото той беше ужасен… Мразя мъже, дето не знаят какво правят. — Мередит затвори очи. — Но ти никога не си имал такъв проблем, нали?

Тя въздъхна, отпусна се още повече и после сякаш се приведе към него, търсеше тялото, ръцете му. Нямаше никакво съмнение. Сандърс веднага я стисна приятелски по рамото за последно и се отдръпна.

Мередит отвори очи и се усмихна многозначително.

— Слушай, недей да се притесняваш — каза тя. Той се обърна и отпи от виното.

— Не се притеснявам.

— За устройството ти говоря. Ако излезе, че проблемът е сериозен и трябва съгласие от висшестоящото ръководство, ще го получим. Но да не насилваме нещата.

— Добре. Звучи разумно. — Сандърс изпита тайно облекчение, че пак са заговорили за устройството. Стъпи на здрава почва. — На кого ще кажеш? Направо на Гарвин Ли?

— Да. Предпочитам да се оправим неофициално. — Мередит го изгледа. — Променил си се, нали?

— Не… все същият съм.

— А според мен си се променил — усмихна се тя. — Преди и през ум не би ти минало да спреш масажа.

— Мередит, сега е различно. Ти си заместник-директор. Аз съм ти подчинен.

— О, я не ставай смешен.

— Така е.

— Ние сме колеги — нацупи се тя. — Никой тук не приема сериозно, че съм ти началник. Дадоха ми административната работа, това е всичко. Колеги сме, Том. И много ми се иска да поддържаме открити, приятелски отношения.

— И на мен.

— Добре. Радвам се, че сме на едно мнение. — Мередит бързо, се наведе напред и лекичко го целуна по устните. — Ето. Толкова ли е страшно?

— Изобщо не е страшно.

— Кой знае? Може би трябва заедно да отидем до Малайзия, за да проверим производствената линия. В Малайзия има чудни плажове. Бил ли си в Куантан?

— Не.

— Много ще ти хареса.

— Сигурно.

— Ще ти го покажа. Можем да поостанем ден-два. Да си починем. Да се попечем на плажа.

— Мередит…

— Никой няма да научи, Том.

— Аз съм женен.

— Но си и мъж.

— Какво значи това?

— О, Том — каза Мередит с престорена строгост, — да не би да твърдиш, че изобщо не си позволяваш да кръшнеш? Познавам те, не забравяй.

— Познаваше ме отдавна, Мередит.

— Хората не се променят. В това отношение.

— Е, аз пък мисля, че се променят.

— Хайде, хайде. Така или иначе, ще работим заедно, можем и да се позабавляваме.

Цялата ситуация никак не му допадаше. Беше изпаднал в неловко положение. Почувства се досаден пуритан, когато каза:

— Сега съм женен.

— О, личният ти живот не ме интересува — небрежно каза Мередит. — Отговарям само за изпълнението на служебните ти задължения. Не може само да се работи, Том. Ще ти се отрази зле. Трябва и да се забавляваш — Тя се наведе напред. — Хайде. Само една целувчица…

Вътрешната уредба избръмча.

— Мередит — долетя гласът на секретарката. Тя се ядоса.

— Казах ти, никакви обаждания.

— Извинявай. Търси те господин Гарвин.

— Добре. — Тя стана, прекоси стаята и стигна до бюрото, като нареждаше на висок глас: — Но след това, Бетси, никакви обаждания повече.

— Добре, Мередит. Исках да те питам може ли да си тръгна след десетина минути. Трябва да се видя с хазяина за новия апартамент.

— Да. Донесе ли ми пакета?

— При мен е.

— Внеси го и после можеш да си вървиш.

— Благодаря ти, Мередит. Господин Гарвин е на втора линия.

Мередит вдигна слушалката и наля още вино.

— Боб — каза тя, — здрасти. Какво става?

Нямаше никакво съмнение в непринудената фамилиарност на гласа. Говореше с Гарвин, обърната гърбом към Сандърс. Той седеше на дивана и се чувстваше като в капан — глупаво пасивен и бездеен. Секретарката влезе в кабинета и донесе малък пакет в кафява хартиена кесия. Подаде го на Мередит.

— Разбира се, Боб — каза Мередит. — Абсолютно прав си. Непременно ще се справим.

Секретарката се усмихна на Сандърс, докато чакаше разрешение да си тръгне. Той се почувства неудобно седнал на канапето, изправи се, приближи се до прозореца, извади от джоба мобифона и набра номера на Марк Луин. И бездруго бе обещал да му позвъни.

Мередит продължаваше:

— Много добра идея, Боб. Според мен трябва да я използваме.

Сандърс чу лекото щракане при набирането, после се включи телефонен секретар. Мъжки глас каза: „Моля оставете съобщението си след звуковия сигнал.“ Последва електронно бръмчене.

— Марк — започна той, — обажда се Том Сандърс. Говорих с Мередит за „Туинкъл“. Според нея производството е в начален етап и в момента просто усвояваме новата технология. Тя е на мнение, че не сме сигурни дали проблемите са достатъчно сериозни, за да ги изтъкваме утре пред банкерите и хората от „Конли-Уайт“. Можем да ги обясним като обичайна процедура…

Секретарката тръгна да излиза от кабинета и пак се усмихна на Сандърс, когато мина покрай него.

— … ако и нататък имаме проблеми с устройството, които изискват намеса на ръководството, ще му мислим тогава. Предадох й твоето мнение и в момента тя говори с Боб. Вероятно на утрешната среша ще се придържаме към тази позиция…

Секретарката стигна при вратата на кабинета. Спря за миг, за да освободи автоматичната ключалка, излезе и затвори вратата зад себе си.

Сандърс се намръщи. Тя бе заключила след себе си. Притесни го не толкова фактът, че го е направила, колкото съзнанието, че има някаква предварителна уговорка, че всички останали знаят какво става, само той е в пълно неведение.

— … Както и да е, Марк, ако има съществени промени, ще ти се обадя преди съвещанието утре и… Зарежи този телефон! — обърна се Мередит към Сандърс

Мередит внезапно дойде съвсем близо до него и натисна ръката му надолу. Долепи тяло до неговото и започна да го целува. Том почти несъзнателно пусна телефона на перваза, докато двамата се целуваха и тя се извиваше, за да го издърпа на канапето, където се строполиха.

— Мередит, чакай…

— Господи, цял ден те желая — простена тя.

Пак го целуна, легна върху него и с единия крак го притисна надолу. Положението му беше неловко, но той усети, че отвръща. Веднага му хрумна, че може да влезе някой. Представи си как изглежда — проснат на дивана, върху него, разкрачена, шефката му, в строг тъмносин костюм. Разтревожи се какво ще си помисли човек при тази гледка, но в следващия миг се увлече.

Тя усети порива му и се възбуди още повече. Дръпна се, за да поеме дъх.

— О, Господи, толкова е хубаво! Не мога да понасям докосването на онова копеле. С тъпите му очила. Ох! Цялата треперя, не съм имала свястно чукане…

Мередит не довърши, пак се хвърли върху него, обсипа го с целувки, отново долепи устни до неговите. Езикът й беше в устата му. Божичко, как натиска!, помисли той. Долови парфюма й и в мислите му тутакси нахлуха спомени.

Мередит се премести така, че да протегне ръка надолу и да го докосне. При допира през панталоните изпъшка и трескаво затърси ципа. В главата на Том се завъртяха противоречиви образи: желанието му да бъде с Мередит, жена му и децата, спомени от миналото, апартаментът в Сънивейл, счупеното легло. Образът на жена му.

— Мередит…

— Ооох. Не казвай нищо. Не! Не!..

Тя дишаше на пресекулки, устата й се свиваше ритмично като на риба. Том си спомни този неин отдавнашен навик. Беше го забравил. Усети горещия й дъх по лицето си, видя зачервените и бузи. Тя отвори ципа на панталоните му. Горещата й ръка го докосна.

— О, Господи! — изстена Мередит, притисна го и започна да се смъква надолу, като плъзгаше ръце по ризата му.

— Слушай, Мередит!

— Остави ме — дрезгаво прошепна тя — само за минутка.

После устата й се впи в него. Открай време я биваше в тези работи. Пак нахлуха спомени. Мередит обичаше да го прави иа опасни места — докато Том караше по магистралата, в мъжката тоалетна по време на търговска конференция, на плажа в Напили нощем. Тайният порив на природата, тайната топлина. Когато го запознаваха с нея, шефът от „Кон Тек“ Каза: Тази е страхотна минетчийка.

Усети устата й върху себе си, усети как гръбнакът му се извива от напрежението, пронизало цялото му тяло, и изпита неловко чувство едновременно на удоволствие и опасност. През деня се бяха случили толкова много неща, толкова много промени, всичко стана съвсем неочаквано. Чувстваше се подчинен, покорен, изложен на опасност. Както лежеше по гръб, усещаше, че в известен смисъл приема положение, което не му е съвсем ясно. После неприятностите щяха да са неизбежни. Не искаше да ходи в Малайзия с нея. Не искаше любовен роман с шефката си. Не искаше дори приключение за една вечер. Защото все така се получаваше — хората научаваха по неведоми пътища, клюкарстваха край автоматите за лед, разменяха многозначителни погледи по коридорите. Рано или късно съпругите и съпрузите също научаваха. Беше неизбежно. Тръшнати врати, бракоразводни дела, родителски права.

Не му трябваше подобно нещо. Беше подредил живота си, всичко си бе на място. Имаше задължения. Тази жена от миналото му не го разбираше. Тя беше свободна. За разлика от него. Том се дръпна.

— Мередит…

— Боже, какъв вкус!

— Мередит…

Тя протегна ръка нагоре и притисна устните му с пръсти.

— Шт. Знам, че ти харесва.

— Харесва ми — съгласи се той, — но аз…

— Тогава ме остави.

Докато го случеше, тя разкопча ризата му и стисна между пръстите си зърната на гърдите му. Том погледна надолу и я видя — разкрачена, наведена над него. Блузата й беше отворена Гърдите й се люлееха свободно. Мередит се протегна, пое ръцете му и ги дръпна надолу, за да ги сложи върху гърдите си.

Бюстът й все още беше великолепен, зърната под дланите му бяха твърди. Мередит изпъшка Тялото й се извиваше над неговото. Том усети топлината й. В ушите му забръмча, обля го опияняваща вълна, звуците заглъхнаха, стаята сякаш се отдалечи и не остана нищо освен жената, нейното тяло и желанието му да я притежава

В този миг Том усети прилив на гняв, мъжка ярост, че е притиснат, че водещата роля играе тя, докато той искаше да поеме контрола, да я обладае. Седна и грубо я дръпна за косата. Вдигна главата й и се извъртя. Мередит погледна в очите му и в миг разбра всичко.

— Да! — прошепна тя и се отмести, за да му направи място до себе си.

Том плъзна ръка между краката й. Усети топлината и дантелените пликчета Задърпа ги. Мередит се заизвива, за да му помогне. Том ги свали до коленете, оттам тя ги изрита настрани. Ръцете й милваха косите му, устните й се прилепваха до ухото.

— Да! — шепнеше превъзбудено Мередит. — Да!

Синята й пола беше събрана горе около кръста. Том я целуна силно, дръпна блузата й и притисна гърдите й до своите. Топлината й се разля по цялото му тяло. Прокара пръсти по лицето й, спря между устните й. Мередит изпъшка, докато се целуваха, и закима, за да каже „да“. После пръстите му бяха в нея.

За миг Том се сепна — Мередит не беше много влажна, но после си спомни и това. Винаги така почваше — думите и тялото й показваха неудържима страст, но ключовата част реагираше по-бавно — възбуждаше се от неговите милувки. Най-много я възбуждаше неговото желание да я притежава и винаги получаваше оргазъм след него — понякога само след секунди, но понякога Том с мъка се удържаше, докато тя продължаваше да се извива и да търси върховния миг, потънала в собствения си свят, където за него нямаше място. Той винаги се чувстваше самотен, експлоатиран. Спомените го възпряха. Мередит долови колебанието му, впи се в него и затърси колана, без да престава да пъшка и да гали ухото му с език.

Но Том вече бе обзет от нежелание, разгневената топлина чезнеше, в мислите му проблесна неканена мисъл: Не си струва.

Чувствата му се преобърнаха, той изпита познато усещане. Да се видиш с предишна любовница, да се съгласиш да вечеряте, после пак да започнеш връзката, да бъдеш обзет от желание и изведнъж в сюблимния миг на прегръдката да си спомниш всички неприятности по време на връзката, да се сетиш за старите кавги, разочарования и раздразнения, да съжалиш, че изобщо си започвал. Изведнъж да се замислиш как да се отървеш, да спреш започнатото. Обикновено обаче няма начин да се отървеш.

Пръстите му още бяха в нея. Мередит се извиваше, за да достигне до най-чувствителните места. Сега беше по-влажна, устните й бяха по-сочни. Тя разтвори крака по-широко. Дишаше много тежко и го галеше с пръсти.

— О, Боже, чувствам те страхотно — прошушна тя.

Обикновено няма начин да се отървеш.

Тялото му беше напрегнато и готово. Твърдите зърна на гърдите й се притискаха в него. Пръстите й го галеха. Тя лизна долния край на ухото му с бързо движение на езика и в миг не остана нищо друго освен желанието — силно и гневно, разпалено още повече от мисълта, че всъщност не му се иска да бъде там, че тя ловко го е докарала до това състояние. Сега щеше да я начука. Искаше да я начука. Силно.

Мередит усети промяната в него и изпъшка. Спря целувките, облегна се назад на канапето и зачака. Гледаше го през полуспуснати клепачи и кимаше. Пръстите му продължаваха да я докосват бързо и ритмично. Тя се задъхваше. Том се обърна и я притисна по гръб. Мередит придърпа полата и се разкрачи още. по-широко. Том се приведе и в този миг тя се усмихна всезнаещо и тържествуващо. Той побесня от вида й на победителка. Искаше му се да я улови, да я накара да изгуби самообладание като него, да я принуди да се отдаде всецяло, да изтрие самодоволното отчуждение от лицето й. Разтвори устните й, но не проникна в нея, протакаше, продължаваше с пръсти, дразнеше я.

Мередит изви гръб в очакване.

— Не, не… моля те…

Той продължаваше да изчаква, вперил поглед в нея. Гневът му се топеше също така бързо, както се бе надигнал, мислите го отнасяха някъде далеч, връщаха се предишните задръжки. В миг на безпощадна яснота Том се видя отстрани — насред кабинета, задъхан женен мъж на средна възраст със смъкнати до коленете панталони, наведен над една жена върху прекалено тясното служебно канапе. Какво, по дяволите, правеше тук?

Погледна лицето й. Гримът беше почнал да се размазва в ъгълчетата на очите и около устата.

Мередит го хвана за раменете и го задърпа към себе си.

— О, моля те… Не… не…

После извърна глава настрани и се изкашля.

Нещо се прекърши в него. Той студено се изправи.

— Права си. — Стана от канапето и вдигна панталоните си. — Не бива да го правим. Мередит се изправи.

— Какво правиш? — Изглеждаше озадачена. — На теб ти се иска не по-малко, отколкото на мен. И ти прекрасно го знаеш.

— Не — каза той. — Не бива да го правим, Мередит. Закопчаваше колана си и отстъпваше назад. Мередит го изгледа недоумяващо, сякаш току-що се пробуждаше.

— Не говориш сериозно…

— Не искам. Не ми харесва Очите й се изпълниха с гняв.

— Проклет мръсник!

Тя пъргаво скочи от канапето, втурна се към него и го заудря със стиснати юмруци.

— Копеле! Мръсник! Шибано копеле! Том се мъчеше да закопчае ризата си, като избягваше ударите.

— Лайно! Копеле!

Мередит обиколи от другата страна, грабна го за ръцете, за да му попречи да се закопчае.

— Не може! Не може да постъпваш така с мен!

Разхвърчаха се копчета. Мередит го издраска, по гърдите му останаха дълги червени следи. Том пак се обърна, за да се отърве от нея. Единственото му желание беше да се махне от кабинета. Да се облече и да се махне. Мередит го удари по гърба

— Скапаняк, не можеш да ме оставиш така!

— Стига, Мередит, свършено е.

— Майната ти! — Тя го сграбчи за косите, дръпна го надолу с изненадваща сила и го ухапа гневно по ухото. Прониза го остра болка и той грубо я отблъсна Мередит се олюля, изгуби равновесие, бутна стъклената масичка за кафе и се просна на пода. Изправи се задъхана — Проклет мръсник!

— Мередит, остави ме на мира.

Том пак закопчаваше ризата си. Единствената му мисъл беше: „Да се махам оттук. Да си събирам нещата и да се махам оттук.“ Посегна за сакото и тогава забеляза мобифона си на перваза.

Заобиколи дивана и взе телефона Близо до главата му, в стената се разби чаша за вино. Той се извърна и видя, че Мередит стои в средата на стаята и търси какво още да хвърли по него.

— Ще те убия! — изкрещя тя. — Мръсник, ще те убия!

— Стига Мередит.

— По дяволите!

Тя го замери с малък хартиен плик, който се удари в стъклото и тупна на земята. От него изпадна кутия презервативи.

— Прибирам се у дома — каза той и се запъти към вратата

— Точно така — изсъска тя. — Връщаш се у дома при жена си и идиотското си семейство.

Обзе го внезапна тревога За миг се поколеба

— О, да — продължи Мередит, като видя, че той спира, — знам всичко за тебе, тъпак такъв. Жена ти отказва да се чука с тебе, ти идваш, подмамваш ме, възползваш се от положението и после ме нападаш, шибан тъпак. Да не си въобразяваш, че можеш да се отнасяш по такъв начин с жените? Тъпанар.

Той посегна към бравата.

— Само да си посмял да ме обвиниш, ще те смажа!

Сандърс се извърна, видя как Мередит се подпира несигурно на бюрото и помисли: Тя е пияна.

— Лека нощ, Мередит — каза й.

Натисна бравата, сети се, че е заключена, освободи ключалката и излезе, без да се обръща.

В предната стая чистачката изпразваше кошчетата около секретарските бюра.

— Ще те убия за това! — изкрещя Мередит след него.

Чистачката чу и се втренчи в Сандърс. Той избегна погледа й и се запъти право към асансьора. Натисна копчето. Миг след това реши да слезе пеша по стълбите.

 

Сандърс гледаше залязващото слънце от палубата на ферибота, докато се прибираше в Уинслоу. Вечерта беше спокойна, почти безветрена — водната повърхност бе тъмна и гладка. Обърна поглед към светлините на града и се помъчи да прецени случката.

От ферибота виждаше горните етажи на сградите на „Диджи Ком“, извисили се над хоризонталния сив бетонен виадукт покрай брега.

Опита да различи прозорците на кабинета на Мередит, но се беше отдалечил прекалено много.

Вече на ферибота, на път към семейството си в обичайния дневен маршрут, Сандърс губеше чувството за реалност, когато мислеше за събитията от последния час. Не му се вярваше, че всичко това се е случило. Започна да прехвърля нещата наум, мъчеше се да установи къде е сбъркал. Беше сигурен, че всичко е по негова вина и че по някакъв начин е заблудил сериозно Мередит. Иначе тя никога не би го нападнала. Цялата случка го поставяше в неловко положение, вероятно и нея. Чувстваше се виновен и нещастен, както и дълбоко притеснен за бъдещето. Какво ли щеше да стане сега? Какво можеше да направи тя?

Не бе в състояние да прецени. Чак сега осъзна, че всъщност изобщо не я познава Някога бяха любовници, но то бе много отдавна. Сега тя беше нов човек, с нови отговорности. Беше му непозната

Въпреки меката вечер го побиха студени тръпки. Влезе вътре във ферибота, седна на една седалка и извади мобифона, за да се обади на Сюзан. Натисна копчетата, но светлинният сигнал не се появи. Батерията беше изтощена. За миг се обърка: батерията трябваше да стигне за цял ден. Въпреки това не работеше.

Прекрасен завършек на деня.

Заслушан в бумтенето на двигателите, Сандърс се изправи пред огледалото в тоалетната и се погледна. Косите му бяха разбъркани, по устните и по шията му личаха леки следи от червило. Липсваха две копчета от ризата и дрехите му бяха омачкани. Сякаш току-що се беше чукал. Обърна глава, за да разгледа ухото си. На ухапаното място се виждаше мачка синина. Разкопча ризата и погледна дълбоките червени следи от одрасквания по гърдите.

Господи! Как щеше да скрие тази гледка от Сюзан?

Намокри няколко хартиени салфетки и изтри червилото. Среса се и закопча спортното сако, което скриваше ризата почти изцяло. После излезе от тоалетната, седна до прозореца и се загледа в пространството.

— Здрасти, Том.

Вдигна очи и видя Джон Пери, негов съсед на Бейнбридж. Беше адвокат в „Марлин, Хауард“, една от най-старите сиатълски кантори. Бе от типа на безметежните ентусиасти и Сандърс не беше в настроение да разговаря с него. Но Пери се намести на седалката отсреща.

— Как си? — весело го попита той.

— Добре — отвърна Сандърс.

— Имах страхотен ден.

— Радвам се.

— Направо страхотен — повтори Пери. — Гледа се едно наше дело и честно ти казвам, побъркахме ги.

— Чудесно — каза Сандърс, без да откъсва поглед 6т прозореца.

Надяваше се, че Пери ще разбере намека и ще се махне. Той обаче не млъкваше.

— Да, отгоре на всичко беше ужасно заплетено. Натрупахме много точки. Членхедми, Федералният съд. Клиентката е работила в „Майкро Тек“ и твърди, че не са я повишили, защото е жена. Откровено казано, нямахме много козове. Защото тя пиела и така нататък. Имало проблеми. Но в кантората имаме една жена, Луиз Фернандес, от испаноговорещите, направо е убиец по делата за дискриминация. Смъртоносна. Накара съдебните заседатели да присъдят на клиентката почти половин милион долара. Фернандес може да извърти подобно дело както си поиска. Спечели четиринайсет от последните си шестнайсет дела. Държи се много мило и смирено, ама отвътре е направо лед. Казвам ти, жените понякога ме плашат. Сандърс не отвърна нищо.

 

Когато се прибра, къщата бе притихнала, децата спяха. Сюзан винаги ги слагаше да си легнат рано. Сандърс се качи на горния етаж. Жена му седеше в леглото и четеше. По завивките бяха пръснати юридически папки и документи. Видя го, стана и отиде да го прегърне. Тялото му неволно се напрегна.

— Наистина съжалявам, Том — каза тя. — Съжалявам за тази сутрин. Съжалявам и за случилото се в работата ти.

Сюзан вдигна лице и го целуна леко по устните. Той неловко се обърна. Боеше се, че жена му може да долови парфюма на Мередит или…

— Ядосан ли си за сутринта? — попита Сюзан.

— Не — увери я той, — наистина. Просто имах тежък ден.

— Много срещи около сливането ли?

— Да, и утре продължават. Голяма лудница. Сюзан кимна.

— Сигурно. Току-що се обадиха от службата ти. Някоя си Мередит Джонсън.

Сандърс се помъчи да не променя тона си.

— Така ли?

— Аха. Преди десетина минути. — Сюзан се върна в леглото. — Впрочем коя е тя?

Жена му ставаше подозрителна винаги когато от службата се обаждаха жени.

— Новата шефка — обясни Сандърс. — Прехвърлиха я току-що от Кюпъртино.

— Чудех се… Говорете, сякаш ме познава.

— Според мен не сте се виждали.

Сандърс изчака с надеждата, че не се налага да казва нещо повече.

— Ами говореше много приятелски — продължи Сюзан. — Каза да ти предам, че всичко е уредено за съвещанието утре сутринта в осем и половина и че ще се видите тогава.

— Чудесно.

Той изхлузи обувките си и понечи да разкопчае ризата, после спря. Наведе се и прибра обувките.

— На колко години е? — полюбопитства Сюзан.

— Мередит ли? Не знам. Може би на трийсет и пет. Защо?

— Просто се чудех.

— Ще взема душ — каза Сандърс.

— Добре.

Сюзан пак взе юридическите материали и се настани удобно в леглото да чете на нощната лампа. Сандърс тръгна към вратата на спалнята.

— Познаваш ли я? — спря го въпросът на Сюзан.

— Срещали сме се. В Кюпъртино.

— Какво прави тук?

— Тя е новата ми шефка.

— А, значи е тя.

— Да — потвърди Сандърс.

— Тя е близката на Гарвин, така ли?

— Да. Кой ти каза? Адел ли?

Адел Луин, жената на Марк, беше сред най-добрите приятелки на Сюзан. Тя кимна.

— И Мери-Ан се обади. Телефонът се скъса да звъни.

— Сигурно.

— И Гарвин чука ли я?

— Никой не знае. Общото мнение е, че не я чука.

— Тогава защо я води, вместо да назначи теб?

— Не знам, Сю.

— Не говори ли с Гарвин?

— Идвал е да ме търси сутринта, но аз не бях там.

Сюзан кимна.

— Сигурно си бесен. Или както обикновено проявяваш разбиране?

— Как да ти кажа — сви рамене той. — Какво мога да направя?

— Можеш да напуснеш — отговори жена му.

— Няма начин.

— Пренебрегнали са те. Не трябва ли да напуснеш?

— Икономически не е изгодно да търся нова работа. На четирийсет и една години съм. Не ми се почва от нулата. Освен това Фил твърди, че до една година техническото направление ще се отдели в самостоятелно акционерно дружество. Дори и да не съм главният, пак ще бъда в ръководството на новата фирма

— Каза ли ти подробности? Сандърс кимна.

— Ще ни предоставят по двайсет хиляди акции и възможност за закупуване на още петдесет хиляди. После по петдесет хиляди всяка година

— На каква цена?

— Обикновено е двайсет и пет цента за акция.

— А на каква цена ще се котират акциите? Пет долара ли?

— Най-малко. Фондовият пазар укрепва. После може да стигне до десет. Че и до двайсет, ако търсенето е голямо.

Настъпи кратко мълчание. Сандърс знаеше, че жена му борави добре с цифрите.

— Не — каза тя накрая, — не можеш да напуснеш.

Самият той многократно бе правил изчисленията. В най-лошия случай щеше да получи достатъчно приходи от акциите, за да изплати накуп ипотечния си заем. Но ако цените скочеха, можеше да се случи нещо фантастично: някъде между пет и четиринайсет милиона долара. Затова обособяването в акционерно дружество беше мечтата на всички, които работеха в технически фирми.

— Що се отнася до мен — каза Сандърс, — ако ще и да докарат да ни управлява годзила, пак ще остана още поне две години.

— Това ли направиха? Годзила ли е?

— Не знам — сви рамене Сандърс.

— Разбирате ли се? Той се поколеба

— Не съм сигурен. Отивам да взема душ.

— Добре — каза Сюзан.

Сандърс я погледна — тя пак се бе задълбочила в документите.

 

След душа включи мобифона да се зарежда в контакта до мивката и облече тениска и шорти. Погледна се в огледалото — тениската покриваше драскотините. Но дъхът на парфюма на Мередит още го смущаваше. Намаза бузите си обилно с лосион за след бръснене.

После влезе в стаята на сина си, за да го провери. Матю хъркаше шумно с палец в устата. Беше изритал завивките. Сандърс нежно го зави и го целуна по челото.

Оттам отиде в стаята на Елайза. Отначало не я видя: дъщеря му напоследък бе придобила навика да се заравя под цял куп завивки и възглавници. Сандърс се приближи на пръсти и забеляза как малката й ръчичка се подава и му маха. Той отиде при нея.

— Защо не спиш, Лайз? — прошепна Сандърс.

— Сънувах нещо — каза дъщеря му, но гласът й не звучеше уплашено.

Той седна на крайчеца на леглото и я погали по косите.

— Какво сънува?

— За звяра.

— Аха…

— Всъщност звярът бил принц, но го омагьосала една вълшебница.

— Точно така… — продължи да я гали баща й.

— И тя го превърнала в отвратителен звяр. Детето разказваше филма почти дословно.

— Точно така — потвърди Сандърс.

— Защо?

— Не зная, Лайз. Такава е приказката.

— Защото не я е подслонил в лютия студ ли? — Детето пак цитираше почти дума по дума филма. — Защо е постъпил така, тате?

— Не зная — каза той.

— Защото в сърцето му нямало любов — обясни дъщеря му.

— Лайз, време е да спиш.

— Първо ми разкажи сън, тате.

— Добре. Над леглото ти се е надвесило красиво сребристо облаче и…

— Този сън не ми харесва, тате — намръщи се момиченцето.

— Добре. Какъв сън искаш?

— С жабока Кърмит.

— Добре. Кърмит е седнал до главата ти и ще те пази цяла нощ.

— Ти също.

— Да, аз също.

Сандърс я целуна по челото и тя се обърна с лице към стената. Когато излизаше от стаята, чу как дъщеря му шумно смуче палеца си.

Върна се в спалнята и премести папките на жена си, за да легне. — Будна ли беше? — попита Сюзан.

— Скоро ще заспи. Искаше сън. За Кърмит. Жена му кимна.

— Сега на мода е Кърмит.

Сюзан не каза нищо за тениската му. Той се пъхна под завивките и изведнъж се почувства изтощен. Отпусна се на възглавницата и затвори очи. Усети, че Сюзан събира документите от леглото, и миг по-късно тя угаси лампата.

— Ммм — промърмори жена му, — миришеш хубаво.

Сгуши се в него, притисна лице в шията му и прехвърли крак през неговия. Това беше неизменното встъпление, което винаги го притесняваше. Имаше усещането, че тежкият й крак го приковава надолу.

Тя го погали по бузата.

— Този лосион за мен ли е?

— О, Сюзан… — въздъхна Сандърс, преувеличавайки умората си.

— Защото ми действа — закиска се тя.

Под завивките сложи ръка на гърдите му, плъзна я надолу и я пъхна под тениската. Внезапно го обзе гняв. Какво й ставаше? Нямаше никакъв усет към тези неща Винаги избираше неподходящо време и място. Той се пресегна и хвана ръката й.

— Случило ли се е нещо?

— Много съм уморен, Сю.

Жена му спря.

— Лош ден, а? — съчувствено го попита тя.

— Да. Доста лош.

Тя се вдигна на лакът и се наведе над него. Погали с пръст долната му устна.

— Не искаш ли да те поразвеселя?

— Наистина не искам.

— Съвсем мъничко?

Той пак въздъхна.

— Сигурен ли си? — попита Сюзан шеговито. — Наистина, ама наистина ли?

После почна да се плъзга надолу под завивките. Сандърс протегна ръка и задържа главата й с две ръце.

— Сюзан! Моля те! Хайде. Тя се засмя.

— Само осем и половина е. Не може да си чак толкова уморен.

— Уморен съм.

— Хайде де, на бас се хващам, че не си.

— Сюзан, по дяволите! Нямам настроение.

— Добре, добре — дръпна се тя, — но не разбирам защо си сложил лосиона, щом е така.

— За Бога!

— Знаеш ли, че почти сме престанали да правим секс?

— Защото все пътуваш — изтърва се Сандърс.

— Не е вярно, че „все пътувам“.

— Няма те по няколко вечери в седмицата

— Това не значи, че „все пътувам“. И после такава ми е работата. Мислех си, че ще ме подкрепяш.

— Подкрепям те.

— Да се оплакваш не значи да подкрепяш.

— Слушай, за Бога — каза той, — прибирам се рано винаги когато си извън града, храня децата, грижа се за всичко, така че да не се тревожиш…

— Понякога — отбеляза Сюзан, — а понякога ти оставаш до късно в службата, а децата стоят с Консуела чак до…

— Е, и аз имам работа…

— Затова не ми дрънкай „грижа се за всичко“ — ядоса се тя. — Отсъстваш от къщи почти колкото мен. Аз работя на две места, а ти си правиш каквото поискаш като всеки друг шибан мъж на тоя свят.

— Сюзан…

— Господи, връщаш се рано от дъжд на вятър и се държиш като някакъв мъченик. — Тя седна в леглото и запали нощната лампа — Всички жени, които познавам, работят повече от който и да е мъж.

— Сюзан, не искам да се разправяме.

— Разбира се, изкарай мен виновна Аз създавам проблеми. Проклети мъже.

Сандърс беше уморен, но от гнева усети прилив на енергия. Изведнъж се почувства силен, стана от леглото и започна да крачи из стаята

— Какво общо има това, че съм мъж? Пак ли ще слушам колко си потисната?

— Виж какво — не се предаваше тя. — Жените са потиснати. Това е факт.

— Така ли? И как си потисната? Не си изпрала едно пране. Не си сготвила едно ядене. Не си помела един под. Все някой друг го прави вместо теб. Има хора да ти вършат цялата работа. Друг води децата на училище, друг ги взема. Ти си съдружник в адвокатска кантора, за Бога. Потисната си колкото Лиона Хелмсли.

Сюзан го гледаше изумено. Той знаеше защо: досега много пъти жена му бе държала своята реч колко е потисната, но Том никога не й бе противоречил. С времето това повторение се превърна в нещо като навик на семейството. Сега обаче той възразяваше. Променяше правилата.

— Не мога да повярвам. Мислех, че си по-различен. — Сюзан присви очи и му хвърли изпитателен адвокатски поглед. — И то само защото на твоето място са назначили жена, нали?

— Какво следва, излияние за крехкото мъжко его ли?

— Нали е така? Уплашен си.

— Не е вярно. Глупости. Кой тук има крехко его? Твоето е толкова крехко, по дяволите, че дори не можеш да приемеш отказ в леглото, без да вдигнеш скандал.

Тези думи я възпряха. Сандърс веднага го разбра: тя не намери готов отговор, само седеше намръщена, с изопнато лице.

— Боже Господи! — възкликна той и понечи да излезе от стаята.

— Ти започна скандала — каза Сюзан.

— Не е вярно — обърна се той.

— Вярно е. Ти започна с приказките за пътуването. — Не. Ти се оплака, че не правим секс.

— Отбелязах само.

— Боже! Никога не се жени за адвокатка.

— А твоето его наистина е крехко.

— Сюзан, за крехкостта ли ще говорим? Впрягаш се от бъркотията, която настана сутринта само защото искате да изглеждаш добре пред детския лекар.

— А, изплю камъчето! Най-накрая. Още си бесен, защото закъсня заради мен. И какво излиза? Нима смяташ, че не са те назначили, защото закъсня?

— Не — отговори той. — Не смятам…

— Не получи поста — каза Сюзан, — защото Гарвин не ти го даде. Не си изигра добре козовете и някой друг игра по-добре. Ето защо. Една жена те прецака.

Побеснял, разтреперан, изгубил дар-слово, той се завъртя на пета и излезе от спалнята.

— Точно така, излез — подхвърли жена му. — Напусни. Винаги така правиш. Излизаш. Не си в състояние да се защитиш. Не искаш да чуеш, Том. Но това е истината. Ако не си получил назначението, обвинявай само себе си.

Той тръшна вратата.

 

Седна в тъмната кухня. Наоколо беше тихо, ако не се броеше бръмченето на хладилника. От кухненския прозорец през боровете се виждаше лунната пътека по залива.

Зачуди се дали Сюзан ще слезе долу, но тя не се появи. Сандърс стана и почна да се разхожда из кухнята. След малко се сети, че не е ял нищо. Отвори хладилника и примижа от светлината. Вътре беше пълно с детски храни, кутии със сокове, детски витамини, сиропи. Порови из тях — търсеше сирене и евентуално една бира. Не намери нищо друго освен кутия от диетичната кола на Сюзан.

„Божичко — помисли той, — не е като преди.“ Тогава хладилникът беше пълен със замразени храни, пържени картофи, доматен сос и много бира. Ергенските дни.

Извади диетичната кола. Елайза също беше почнала да я пие. Поне десет пъти беше казвал на Сюзан, че не желае децата да пият диетични напитки. Трябваше да ядат здравословна храна. Истинска храна. Но Сюзан беше заета, а на Консуела й бе все едно. Децата ядяха всякакви боклуци. Не беше хубаво. Не така бе израснал самият той.

Нищо за ядене. Нищо в проклетия хладилник. С надежда повдигна капака на пластмасова кутия, където намери нахапан сандвич с фъстъчено масло и желе. От едната страна личаха следи от зъбките на Елайза. Той взе сандвича и го обърна. Не знаеше откога е там. Не се виждаше плесен.

„Голяма работа“, каза си Сандърс и дояде сандвича на Елайза, застанал прав по тениска пред отворената врата на хладилника. Сепна се от собственото си отражение в стъклото на фурната. „Още един привилегирован член на патриархата, който господства над имението си.“

Господи, откъде им хрумват на жените такива тъпотии?

Довърши сандвича и изтръска трохите от ръцете си. Стенният часовник показваше девет и петнайсет. Сюзан заспиваше рано. Явно нямаше да дойде долу да се сдобрят. Обикновено така постъпваше. Сдобряването беше негово задължение. Той беше миротворецът. Отвори картонена кутия мляко, отпи от нея и я върна на телената полица. Затвори вратата. Пак тъмнина.

Приближи се до мивката; изми си ръцете и ги избърса с кърпата за съдове. След като хапна, гневът му попремина. Налегна го умора. Погледна през прозореца и през дърветата различи светлините на ферибота, поел на запад към Бримъртън. Къщата му харесваше отчасти и защото бе относително усамотена. Имаше двор. За децата беше добре. Децата трябва да растат в достатъчно пространство, за да тичат и да играят.

Сандърс се прозина. Сюзан явно нямаше да слезе. Отлагаше се за сутринта. Знаеше какво ще стане: първа ще се събуди той, ще й направи кафе и ще й го занесе в леглото. После ще й се извини, тя също ще му се извини. Ще се прегърнат и той ще отиде да се облича за работа. Толкова.

Върна се по тъмното стълбище на втория етаж и отвори вратата на спалнята, където се чуваше тихото и равномерно дишане на Сюзан.

Мушна се в леглото и се обърна на една страна. После заспа.

Бележки

[1] Елитно учебно заведение за жени в САЩ. — Б. пр.