Радой Ралин
Божич

На Мира Алечкович

Божич във Белград насред път ни свари.

Беше до пояс снегът навалял.

Белград през тихата коледна заран

беше наистина целият бял.

 

Спря се частта ни пред градската поща,

спря се след дългия, нощния път.

Бързо премина умората нощна,

като картина бе хубав градът.

 

Тътнеха вредом огромни камбани.

Ехото носеше песни и смях.

Срещахме старци, жени, партизани,

бързо започвахме разговор с тях.

 

И заобиквахме сръбските хора,

както дете обиква дете…

С първата дума на „ти“ си говорим —

ние на сръбски, на български те.

 

Трупаше сняг изобилен. До пояс.

Бие вървяхме… Тъй хубаво бе.

Бяхме сред Белград, а сякаш на своя

родна земя и под родно небе.

 

Падай ти, сняг, на красиви кордели!

„Здраво!“, наш Белград, съвсем побелял.

Поздрав на твоите здания бели,

поздрав на цялата сръбска земя.

 

Поздрав от нас! От родината наша,

дето във снежния коледен час

нашите пият с препълнени чаши,

пият и мислят за нас и за вас.

 

1947