Мартин Скот
Траксас и монасите воини (3)

4.

На следващия ден се събудих толкова рано, че почти успях да хвана сутрешната молитва, която не бях произнасял от години. Ала въпреки ранния старт сутринта се оказа пълен провал. Взех двуколка до затвора, но не ми позволиха да се срещна с Гросекс. Всички затворници имат право на свиждане със своите защитници, но в Тюрай законите не винаги се съблюдават от блюстителите им. Върнаха ме с думите, че на Гросекс били забранени всякакви срещи. Когато възразих и вдигнах шум, ми поискаха да покажа доказателства, че действително съм нает от Гросекс да работя по случая.

— Префектът Толий го арестува преди да сключим договор.

Което естествено не ме доведе доникъде. Очевидно властите искаха случаят да бъде приключен час по-скоро, без да си губят времето с подробности като защита и прочее. Процесът бе назначен за следващата седмица и ако всичко се развиваше в същата посока, Гросекс навярно щеше да увисне на бесилото. Дрантакс бе уважаван човек в града и обществеността жадуваше за разплата.

Проклех липсата си на връзки сред управниците. Разполагах с многобройни контакти из подземния свят, но повечето от вратите в Двореца бяха затворени за мен.

Хрумна ми, че Цизерий, новият заместник-консул, би могъл да ми помогне, след като наскоро му бях направил голяма услуга, но после се сетих, че е заминал на официално посещение в Матеш.

Щом не можех да се срещам с Гросекс, реших да потърся жената на Дрантакс, но и тук ударих на камък. Никой не я беше виждал и никой не знаеше къде може да бъде. Тя нямаше роднини в града, освен един брат, който работеше на пристанището. Срещнах се с него, но той каза, че не знае нищо, а изглежда, и не го беше еня. Двамата явно не се разбираха.

— А вярно ли е, че е имала любовна връзка с чирака? — попитах го.

— Де да знам? — отвърна той и ми даде да разбера, че е време да си вървя. Повъртях се още известно време на пристанището, колкото да науча, че напоследък пристигат доста кораби, натоварени догоре с пшеница.

Бях изненадан от факта, че жената на Дрантакс произхожда от плебейско семейство. Това означаваше, че се е оженила за човек от по-висока класа. Дрантакс не беше аристократ, но преуспелият скулптор стои много над пристанищния работник. В Тюрай подобни различия имат голямо значение.

Наминах и покрай участъка. Толий го нямаше, а Джевокс каза, че няма представа къде може да е Калия. Според него Градската стража също била в задънена улица, що се отнасяло до разследването.

— Едва ли е толкова лесно за една жена без роднини да се укрива в града. Къде може да е отишла? Прислужниците твърдят, че не е взела никакви пари. И защо е трябвало да бяга?

— Може да го е убила, за да отмъсти на чирака? — предположи Джевокс.

— Ако е така, здравата го е загазил нещастникът. Сто на сто ще увисне на бесилото.

Чудех се за отношенията между Калия и Гросекс. Ако наистина бяха имали любовна връзка, изглеждаше странно тя да си плюе на петите и да го зареже в затвора.

Джевокс ми каза, че я познавал още от времето, когато живеели до пристанището. Била много красива.

— Не се чудя, че се омъжи за богат скулптор. Ако беше устискала още малко, щеше да иде и по-високо.

После ми каза, че бил зает. Толий ги съсипвал от работа заради сенатора Лодий — водача на опозиционната партия на популарите, които използваха увеличаването на престъпността като коз в парламентарната борба с традиционалистите.

— Оня ден крещи в Сената: „Обират къщите на чуждите посланици! Крадат златото на краля! Убиват честни граждани на улицата! Дуа и други наркотици заливат града! И какво правят управляващите в тази криза?“

В „Хрониката“ естествено речта бе предадена подробно и изглежда, сенаторът Калий наистина се бе чувствал като върху нагорещена ламарина. По време на изборите преди няколко месеца популарите на сенатора Лодий бяха регистрирали известен спад в електората, но въпреки това партията им беше доста силна — във всеки случай способна да създаде сериозни проблеми, ако изкараше тълпата на улиците. Ето защо Градската стража беше вдигната на крак, което сигурно хич не се харесваше на войниците. Оставих Джевокс да съзерцава мрачно купчината доклади на свидетели във връзка с последните убийства на пристанището. Никой от разпитваните не бе видял нищо, което е обичайно, когато престъплението е дело на могъщи банди, занимаващи се с разпространение на дуа.

Ако имах някакъв предмет, принадлежал на Калия, бих могъл да я открия с помощта на заклинание, но нямах. Върнах се при къщата на скулптора, но тя се оказа залостена и охранявана. Ядосах се, че не бях помислил за тази възможност по-рано. После се сетих, че служебните магьосници също няма да се справят с тази задача, тъй като луните щяха да се подредят в правилна конфигурация едва след няколко месеца. А Гросекс не можеше да чака толкова дълго.

Оплаках се от всичко това на Астрат Тройната луна.

— Всеки път, когато трябва да издиря някого спешно, луните все са в неподходяща фаза. Магьосничеството е пълен провал, когато опре до решаване на престъпления.

— Не винаги. В миналото се е случвало да ти помагам доста.

Което си беше самата истина. Ако беше иначе, отдавна да бях останал без работа.

Астрат се зае да обследва града за изчезналата статуя, но без никакъв успех. Което означаваше, че статуята е твърде далече, ала как се бе озовала там си оставаше пълна загадка.

Прибрах се във „Възмездяващата секира“ и споделих неуспехите си с Макри.

— На всичко отгоре не мога да разбера защо ме следят — приключих аз.

— Следят ли те? Кой?

— Нямам представа. Не можах да ги видя.

— Опита ли с кюрая?

Поклатих глава. Кюраята е тъмна загадъчна течност, в която понякога изникват образи в отговор на уместно поставени въпроси, свързани с някое разследване. Случвало се е да ми върши работа, ала изисква страхотни усилия и след това се чувствам напълно изчерпан. Не винаги има резултат, а и течността се внася от далечния запад, което я прави ужасно скъпа. Бих предпочел да поговоря с Гросекс, вместо да прибягвам до тази мярка — когато най-сетне ми позволяха да се срещна с него.

Допих си бирата и се зачудих с какво да продължа. Не можех да разговарям с Гросекс, нито да открия свидетел, който да знае какво точно е станало. Отново се замислих за Калия, жената на Дрантакс. Може би кюраята би могла да ми помогне в тази мистерия. И без това бях в задънена улица.

Не е никак лесно да се постигне необходимото душевно състояние. В идеалния случай магьосникът би трябвало да е напълно изолиран от въздействията на околната среда, но това е истински лукс в квартал като Дванайсет морета, гъсто населен с вресливи търговци, продавачи на дуа и проститутки, които се надвикват, възхвалявайки стоката си. Чува се лай на улични псета, детска глъчка и призивни възгласи на продавачи. Към цялата тази шумотевица се прибавяше и постоянният шум от строителните работи напоследък. Та, както казах, не е никак лесно да изпаднеш в транс в подобна обстановка. Но все пак се опитах.

Бях поставил чинийката със скъпоценната течност на масата пред мен. Единственият търговец, който я внася от далечния запад, твърди, че кюраята всъщност е драконова кръв. Това не е вярно — виждал съм каква е кръвта на драконите, — но за него е повод да покачва непрестанно цената й. Какъвто и да е произходът й, по-важно е свойството й да резонира с питащия ум на всеки опитен магьосник. Получава се дори при мен, макар да си останах на ниво чирак.

Бях спуснал завесите и стаята бе озарена от една червена свещ. Светлината й се отразяваше в блестящата черна повърхност. Съсредоточих се върху пламъчето и се замислих за това къде може да е жената на Дрантакс.

Известно време нямаше никакъв резултат. Вече бях започнал да си мисля, че няма да се случи нищо. Минутите се гонеха. В стаята захладня и вече не чувах уличната шумотевица. Най-сетне пред очите ми започна да се оформя картина на голяма къща, по-скоро бяла вила, построена на горист хълм.

Напъвах се да различа отделни детайли, когато изведнъж долових някакво слабо, но бързо нарастващо безпокойство. Не знаех какво го причинява. Игнорирах го, но то не ме оставяше на мира. Опитах се да се съсредоточа върху картината, но тя взе да се губи от погледа ми. Унесен в дълбок транс, изведнъж осъзнах, че в стаята има някой. В мен се надигаше страх, истински ужас при мисълта, че съм беззащитен пред лицето на врага. Изплувах отчаяно от транса, като измъкващ се на повърхността удавник, скочих, настръхнал и объркан, и се огледах, за да видя кой е нежеланият гост. Пред все още замъгления ми поглед изникнаха двама мъже, застанали само на метър от мястото, където бях коленичил. Единият прелистваше листата на бюрото, а вторият стоеше на пост. И двамата носеха червени раса и бяха с бръснати глави. Какви бяха тези — монаси крадци?

— Кои сте вие, по дяволите? — изревах.

Те се обърнаха и тръгнаха към вратата. Скочих след тях, застигнах по-близкия от двамата и го дръпнах за рамото.

— Какво става тук?

Той се освободи. Все още стреснат от неочакваната им поява, усетих как кръвта ми кипва. Замахнах със сила, която щеше да запрати нещастния божи служител към стената, но за моя изненада той отрази удара. Опитах отново и отново ударих на камък — моят противник се справяше без никакви видими усилия. При третия опит ръката му едва докосна моята и аз се завъртях като пумпал, без дори да разбера как е станало. След това, тласнат силно и ловко, полетях през стаята, ударих се в отсрещната стена и се проснах на пода.

В този момент нахлу Макри и спря, като видя, че се въргалям на земята. Изтича навън, но на улицата явно вече нямаше никого — нападателите бяха изчезнали също толкова светкавично и мистериозно, колкото се бяха появили.

— Какво стана? — попита ме тя, докато ми помагаше да се изправя.

— Двама монаси воини търсеха някого, с когото да се позабавляват — помъчих се да остроумнича и се проснах на леглото. Опитът с кюраята ме бе изтощил напълно.

— Какви са тези монаси воини?

— Монаси, които освен това са и воини. Прекарват половин ден в молитви и медитация, другата половина изучават бойни изкуства. Извинявай, Макри, но трябва да полежа.

Главата ми се въртеше. Останах да лежа, докато погледът ми се проясни. Макри ми донесе бира и това също ми помогна поне да седна.

— Проклети да са! Появиха се тъкмо когато получих някакво изображение.

Опитах се да си припомня как точно изглеждаше къщата в чинийката с кюрая. Бяла вила на обрасъл с дървета хълм. Можеше да е някъде из околностите на Тамлин, където има доста хълмове. Всъщност можеше да е и в съвсем друг град.

— Не, Калия едва ли е отишла далече. Стражите щяха да научат, ако се е качила на някой кораб. Не вярвам да е потеглила на кон. Рали ми каза, че са направили щателна проверка на всички, които са наемали коне през последните дни. Разпитвали са също и за отпътуващите кервани.

Макри остана изненадана от настойчивостта на Градската стража.

— Май хвърлят доста усилия по този случай, а? И за какво — заради един чирак убиец?

— Може би. Но нали знаеш, че сенаторът Лодий вдига страхотен шум за растящата престъпност в града. Горкият Джевокс, оплака ми се, че нямали нито миг покой. Нещастен е като ньоджанска курва. Натиснали са ги да решат този случай колкото се може по-бързо.

Трябваше да ида в Тамлин и да потърся бялата вила. Проклетите монаси ме бяха прекъснали в най-неподходящия момент.

На вратата се почука и Гурд подаде глава.

— Макри — рече той, — време е да почваш работа. Траксас, долу те търсят.

— Кой?

— Каза, че се казвала Глухарче.

— Кажи й, че съм излязъл. — Въздъхнах и се надигнах. — На важно разследване. Макри, престани да ме гледаш така! Нямам намерение да търся някакъв паднал от небето целебен камък за делфините и това е последната ми дума! Щом си толкова загрижена, защо не отведеш Глухарче на някоя среща на вашата Асоциация? Те ще й помогнат.

Препасах сабята, взех дребни пари да си купя хляб от пекарната на Минарикса и излязох.

Усетих, че ме следят, още щом стъпих на улицата. Намръщих се. Тази история започваше да ми писва. Скочих в една двуколка и наредих на кочияша да ме откара колкото се може по-бързо в Тамлин. Той положи всички усилия, но резултатът не превъзхождаше очакванията ми, заради строителните работи, дупките по пътя и гъстите тълпи от минувачи. Нямаше никакъв шанс да се отърва от опашката. Реших да се справя с този проблем по-късно.

Тамлин е различен свят, сравнен с мръсотията на Дванайсет морета. Тук улиците са чисти, павирани с жълти плочки и украсени с големи саксии. Насред просторни градини се издигат луксозни вили, скрити зад дебели стени, пред които се разхождат пазачи. Доста често се срещат и патрули на Градската стража, охраняващи покоя на богаташите. Никой не смее да нарушава обществения ред. Дори столите, тези досадни малки птичета, които цапат навсякъде из града, тук изглеждат много по-охранени и доволни от живота. Всеки, който се опита да проси на улицата, незабавно бива прогонван.

Навремето и аз живеех тук. Сега бях почти толкова добре дошъл, колкото е орк на елфска сватба.

Тъй като нямах никаква представа откъде да започна издирването, наредих на двуколката да спре пред „Истината е красива уличка“ — мястото, където живеят нашите прочути магьосници — и поех нагоре към Имперския дворец. Всички къщи приличаха на онази, която бях зърнал в чинийката с кюрая. Опитах се да си спомня още подробности, но не излезе нищо. Ама че детектив съм и аз.

Пред една от къщите бе застанал на пост стражник. Вътре не се виждаше никой, нито прислуга, нито работливи градинари. Помислих си, че може би това е къщата на Талий Зеленото око, магьосника, когото наскоро бяха убили.

Не зная какво ме накара да го направя, може би ненаситното ми любопитство. Нямах никакъв интерес към този случай, но тъкмо в този момент стражникът бе обърнат с гръб към мен. Прескочих незабелязано оградата, приклекнах зад нея и се огледах. Предполагах, че слугите на убития магьосник все още са под стража, за да са на разположение на следствието. Прекосих рядката горичка и спрях при басейна от задната страна на къщата. За разлика от по-богатите си съседи, Талий не бе заръчал да го зарибят. Сред аристокрацията в Тюрай езерцето с рибки е на голяма почит — не можете да поканите наследник на кралския трон, ако на трапезата не са поднесени риби от собствен водоем. Това е доста скъпо удоволствие, главно заради поддръжката.

Бях съвсем близо до задната врата, боядисана в жълто и с по една малка статуя на свети Кватиний от всяка страна. Жълтото в Тюрай също е на почит — смята се, че носи късмет. Фасадата пък трябва да е в бяло. Почти всички се придържат към тази традиция. Дори и да не сте суеверни, защо да изкушавате съдбата?

Тъкмо се приближавах към вратата, когато неочакван шум отвътре ме накара да се спотая зад шубраците. Втори, по-силен шум ме подтикна да се пъхна в тях. Надзърнах между две клончета, завладян от интерес, който граничеше с учудване. Вратата се отвори и отвътре се показаха трима монаси с бръснати глави и червени раса. Вървяха съвсем безшумно и се оглеждаха, сякаш очакваха всеки миг да бъдат забелязани. Не бяха далеч от истината, защото откъм съседния храсталак се показаха други четирима монаси — те пък издокарани в жълти раса — и се нахвърлиха без предупреждение върху първите трима.

Тишината бе нарушена единствено от сподавени възклицания. Започна се бой, и то какъв! Чувал съм немалко истории за бойните умения на монасите, но никога не бях виждал някой да ги демонстрира на живо. Наблюдавах с изумление ритници, свирещи високо над ушите на противниците, и светкавични юмручни удари, които сигурно щяха да ме проснат на място, но всъщност бяха парирани ловко. Повечето от ударите бяха придружени от чудновати отривисти викове, така че вероятно всички съседи чуваха какво става.

Не мина много време и в двора се появи стражникът, който стоеше на пост отпред. Щом видя седмината монаси, той мъдро реши да не се намесва и наду металната си свирка за помощ.

Като чуха пронизителното изсвирване, монасите бързо напуснаха полесражението. Гледаха се с нескрита омраза, здравите помагаха на ранените и всички се разбягаха в различни посоки. И този път също демонстрираха великолепна физическа подготовка при прескачането на стените и на различните препятствия по пътя си.

Всеки момент щяха да пристигнат хора от Градската стража. Сега бе моментът да очистя терена. Но вместо да прескоча оградата, аз се приближих към къщата и се вмъкнах през вратата. Понякога съм голям глупак. Неведнъж съм си навличал бели на главата заради ненаситното си любопитство.

Ако не друго, тук вътре поне бе прохладно. Влязох в кухнята и се наплисках със студена вода от една тенджера. В следващата стая, в която се озовах, бях посрещнат от млада жена с нож в ръката, която ме покани да се чувствам като у дома си по малко необичаен начин — замахна и се опита да ме промуши в корема, но се подхлъзна на една празна бутилка от кли и тупна пиянски на пода.

Поредната неочаквана изненада. Намръщих се. Бях съвсем сигурен, че Талий не е женен, ала жената бе облечена с домашна роба, като най-обикновена благочестива съпруга. Може би му беше дъщеря?

Тя ме погледна и ме попита какво търся тук.

— Разследвам убийството на Талий — излъгах, без да ми мигне окото.

— Ти не си стражник. — Тя се изправи и леко се олюля. — Толкова по-добре. Стражниците никога няма да открият убиеца на баща ми. От тях има толкова полза, колкото от евнух в бордей.

Докато говореше, жената отвори нова бутилка. Не се съмнявах, че е прехвърлила мярката, но не беше моя работа да се меся. Ако се съдеше по шумотевицата отвън, стражниците бяха пристигнали.

— Властите ще са тук всеки момент — заговорих припряно. — Аз съм частен детектив. Готов съм да ви помогна, ако ми кажете всичко, което знаете.

Прозвуча доста искрено. От друга страна, изпитвах известно състрадание към нея, заради това, че беше пияна и че беше изгубила близък човек.

— Какво да кажа?

— Кой уби баща ви.

— Този, който го снабдяваше с дуа, поне така мисля.

Думите й ме завариха неподготвен. Не фактът, че Талий Зеленото око е вземал дуа — това е често срещано явление сред аристокрацията и магьосниците. Но в доклада за убийството не се съобщаваше нищо за пласьор на дуа.

— Аз пък мислех, че е отровен от слугата.

Тя се изсмя пиянски.

— Така казват… Не искаха още един скандал да разтърси Двореца. Баща ми не беше отровен. Убиха го с арбалет. Не си беше платил на пласьора.

Пред вратата се чуха стъпки и след миг влязоха няколко стражници.

— Наемете ме да открия убиеца — почнах бързо, но вече беше твърде късно. В момента, в който тя се строполи в несвяст на пода, в стаята влезе префектът Галвиний, началник на стражниците в Тамлин.

С префекта се знаем добре. Той не ме обича, също като Толий. Може би дори повече. Достатъчно бе да хвърли един поглед на неподвижното тяло на пода и незабавно нареди да ме арестуват. Без много приказки ме натовариха в една зарешетена карета и ме откараха в затвора.

Не ми беше за пръв път да попадам в тъмницата по време на разследване, но досега не ми се беше случвало да ме прибират заради нещо, което дори не съм започнал да разследвам. Зачудих се дали не е време наистина да си сменя професията.