Читателски коментари (за „Тютюн “ от Димитър Димов)

  • 1. нт (7 юли 2017 в 17:13)

    Ще започна с цитат по памет на мисъл, която всъщност не съм сигурен на кого е:

    „Днешната младеж безспорно е ужасна, но най-ужасното от всичко е, че ние вече не сме млади.“

    Разбира се, като повечето цитати звучи ефектно, а за самото съдържание може доста да се спори.

    Трудно ми е да преценя дали има начин в прав текст и някаква достъпна форма да се обясни на младите хора, че смисъла на образованието не е развлечение, а това да постави основи, да им подари компас и координатна система от понятия, чрез които да могат да се ориентират в сложната система на култура, общество през целия си бъдещ живот; да започнат изграждането на своята личност чрез приемане или отрицание на това, което е създадено от стотиците поколения преди тях и по причини още неясни за самите тях, е било оценено от предишните като значимо.

    Трудно ми е да преценя дали за младия човек идеята, че цивилизацията принадлежи не само на настоящето поколение, на тези, които са живи, а също и на вече умрелите, и на тези, които още не са родени; дали това би могло да накара младия човек да бъде по-сдържан и спокоен в преценките си; да си каже: „Нека сега се запозная с тези неща, които ми се предлагат, с после, след 10–15 години ще се върна към тях, ще помисля и ще отсъдя“

    Младостта е твърде кратка; постмодернизмът твърде деструктивен; съвремието — пълно с лесно-достъпни заместители, които постоянно кресливо отвличат вниманието дори на генетично интелигентните.

    Децата са изгубени и се лутат. Възрастните са ’вдигнали ръце’ или самите те са изгубени и също се лутат; или пък участват в хедонистичния разпад, окуражавайки го, печелейки от него.

    Индивидуалното усещане за време с напредването на възрастта се ускорява.

    Затваряйки очи, сякаш вчера е било времето когато четох „Тютюн“. Комунизмът беше напълно разложен; никой от нас, четящите младежи тогава не беше склонен да приема пропагандата сериозно. Бяхме си изработили рефлекса на някаква избирателна пропускливост. Лозунгите заминаваха направо в кофата за боклук, а стойностните неща оставаха в нас. Чел съм книгата само тогава, през осемдесет и някоя година. Харесах я. По-точно харесах ’истинските’ неща в нея, а партизанските пратих в кофата. После, когато излезе по-ранната версия, имаше толкова други неща за четене до които преди нямахме достъп, че никога не намерих мотивация да се върна към „Тютюн“.

    Не бих прочел „Тютюн“ отново. Но има толкова малко добри романи за България от времето преди да бъде размазана от руския ботуш и изхвърлена извън орбитата на естественото цивилизационно развитие, че е трудно да не опитам поне малко да го защитя.

    Наистина фентъзито, криминалните романи и останалите ’жанрови’ произведения имат своето място; приятни и интересни са за четене.

    (Споменавал съм го и друг път. В английския има ясно терминологично разграничение между ’истинска’ и ’жанрова’ литература — Literary vs. Genre Fiction. Допускам че на български също има, но за съжаление не ми е известно.)

    Далеч съм от мисълта да ги сравнявам като стойност и литературни качества, но (в малкия ограничен български контекст изборът е почти несъществуващ) автори като Ремарк и Димов ни дават знание и връзка с непосредствено предишния етап на цивилизацията към която принадлежим като живи в настоящето; тази връзка е емоционална и философска, различна от статистиката, датите и познанията, които бихме могли да получим от историята или вестниците на онова време.

    Спомням си добре собствената си смелост да критикувам Омир и Шекспир, когато бях на 15–16 и това ме кара да мисля, че е трудно, или вероятно напълно невъзможно за младите хора да разберат идеята, смисъла на културната приемственост, а още повече да я приемат.

    Докато сме млади е достатъчно да познаваме класиката. Не е нужно да я харесваме. За останалото после ще има време.

Само регистрирани потребители могат да дават коментари.