Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шерлок Холмс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Study in Scarlet, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина
Лека корекция
Борислав (2006)
Източник
dubina.dir.bg

Издание:

Артър Конан Дойл

Избрани произведения в три тома

Рецензент и съставител: Красимира Тодорова

Том първи

Етюд в червено. Знакът на четиримата

Повести

Преведе от английски: Огняна Иванова, 1990

Художник на корицата и оформление: Христо Жаблянов, 1990

Редактор: Красимира Абаджиева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Методи Андреев

Коректор: Мая Халачева

Красимира Тодорова, издател 1990

Код 11

95376

6126-18-90

Английска. Първо издание. Изд. номер 1935.

Дадена за набор м. II.1990 г.

Подписана за печат м. VII.1990 г.

Излязла от печат м. VIII.1990 г.

Формат 16/60 х 90

Печати коли 15. Изд. коли 15. Усл. печ. коли 14,02. Цена 3,80 лева.

Държавно издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ 1, София

Държавна печатница „Георги Димитров“

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Етюд в червено от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Етюд в червено
A Study in Scarlet
корица на първото издание, 1887 г.
корица на първото издание, 1887 г.
Авторсър Артър Конан Дойл
Първо издание1888 г. г.
 Англия,
 Великобритания
Жанртрилър, мистерия
ПоредицаШерлок Холмс
СледващаЗнакът на четиримата
НачалоIn the year 1878 I took my degree of Doctor of Medicine of the University of London, and proceeded to Netley to go through the course prescribed for surgeons in the army.
Етюд в червено в Общомедия

„Етюд в червено“ (на английски: A Study in Scarlet) е роман на Артър Конан Дойл, публикуван за първи път през 1887 г. В него за първи път се появява героят на Дойл Шерлок Холмс, който впоследствие ще се окаже един от най-известните детективи в литературата.

Сюжет

Получавайки тежка рана по време на военната си служба в Индия, през 1878 г. в Лондон се завръща пенсионираният военен лекар Джон Х. Уотсън. След известно време, той започва да изпитва финансови затруднения и му се налага да намери по-евтино жилище, за предпочитане с още някого. По съвет на свой приятел Уотсън се среща с един млад мъж, мистър Шерлок Холмс, който също търси съквартирант за наемане на апартамент на Бейкър Стрийт 221Б. След лична среща Уотсън и Холмс се съгласяват на съвместно съжителство.

Живот на Холмс предизвиква в Уотсън огромно любопитство. При Холмс постоянно ходят някакви хора, а той редовно прави химични експерименти. При разговорите им Холмс демонстрира ту изумителни знания, ту невероятно невежество. В опитите си да разгадае професията на Холмс, Уотсън съставя дори един смешен „документ“: „Шерлок Холмс – сфера на интересите му“. Въпреки това, Уотсън така и не може да разбере какво прави Холмс.

Скоро, докато чете получено писмо, Холмс сам казва на Уотсън, че е частен детектив, понякога срещу заплащане, а често безплатно помага на полицията и на частни лица в разследването на престъпления. Ето и сега към Холмс се обръща инспектор Грегсън, за да му помогне в разследване на убийство. Холмс предлага на Уотсън да отидат двамата, и на самото местопрестъпление научават, от инспектор Грегсън и от инспектор Лестрейд, още подробности.

През нощта в необитаема къща е бил намерен мъртъв американец, Инок Дж. Дребър, от Кливланд, Охайо, който не е имал наранявания, но на пода до него има кървави петна. В джобовете на убития са намерени билети на името на Дребър и на личния му секретар, Джоузеф Стангърсън, а до тялото Лестрейд е намерил дамски златен годежен пръстен.

Холмс започва оглед на местопрестъплението, а след това подробно разпитва полицая, който е открил тялото. Изяснява се, че близо до къщата полицаят за малко да задържи някакъв пияница със зачервено лице. А това сигурно е бил убиецът, който се е престорил на пиян. Престъпникът е рискувал да се върне в къщата, където е изпуснал златния пръстен.

На стената откриват написана с кръв думата „Rache“, което според полицията е началната част от името Рейчъл, което убиецът не е могъл да довърши. Според Холмс обаче думата идва от немски, трябва да се чете „рахе“ и означава „мъст“. Той смята, че убиецът е висок мъж, с тъпи обувки, пушач и кара кабриолет.

Холмс дава обява в един вестник за намерения пръстен, и скоро на „Бейкър Стрийт“ идва една „дама“, която се оказва преоблечен мъж. „Дамата“ взема пръстена (който всъщност е фалшификат, тъй като истинският се съхранява в полицията), но да задържат „дамата“ не успяват.

Едновременно с това, полицията разследва енергично случая. Инспектор Грегсън установавя, че Дребър е живял в пансион, собственост на г-жа Шарпантие, и грубо се домогвал до дъщеря ѝ Алис. Узнавайки за това братът на Алис, лейтенант Артър Шарпантие, е изхвърлил негодника през вратата на пансиона. Грегсън арестува Шарпантие, тъй като предполага, че Артър е проследил и убил Дребър.

Инспектор Лестрейд подозира в убийството Джоузеф Стангърсън и затова започва активно да го издирва. Лестрейд намира Стангърсън в хотела, в заключена стая и убит с нож. В Стаята е намерена странна кутия с две хапчета. По-късно се оказва, че една от таблетките е напълно безвредна, а другата – отровна.

Идвайки на Бейкър Стрийт, Грегсън и Лестрейд разказват за всичко на Шерлок Холмс. В отговор, Холмс заявява, че делото е разкрито и убийства повече няма да има. След известно време, в апартамента идва извикания от Холмс файтонджия, за да му помогне при пренасянето на багаж. Холмс умело поставя белезници на файтонджията и обявява, че този човек на име Джеферсън Хоуп е убиеца на Дребър и Стангърсън. Хоуп жестоко се съпротивлява, но успяват да го задържат.

По-късно се оказва, че Хоуп има сериозно сърдечно заболяване (аневризма на аортата), и той е жив само в продължение на няколко дни. Ето защо, преди смъртта си, честно и откровено разказва всичко на Холмс и полицията. Оказва се, че тази история е започнала преди много години в Съединените щати...

...След като правителството на САЩ започва да преследва сектата на мормоните, мормоните решават да се преместят цялата си общност в щата Юта. Докато пътуват мормоните случайно срещат Джон Фериър и малкото момиче Луси. Групата от преселниците се загубва и почти всички са умрели от глад и болести. Фериър и Луси са оживели, и Фериър приема Луси като собствена дъщеря. Мормоните се съгласяват да ги вземат със себе си, но при едно условие: Фериър и Луси трябва да приемат техните религиозни вярвания и обичаи.

Фериър и дъщеря му започват нов живот в Солт Лейк Сити, столицата на щата Юта. Джон Фериър забогатява, а Луси израства и става много красива девойка. Но ръководителят на сектата е бил недоволен от поведението им. Джон Фериър отказва, според обичаите на мормоните, да се омъжи за няколко жени, той никога не оженва. А Луси отказва на синовете на главните старейшини – Дребър и Стангърсън. Тя се влюбва в един млад ловец, Джеферсън Хоуп, който не е мормон.

Скоро, главата на мормоните, Бригам Янг, дава на Фериър ултиматум: дъщеря му да се омъжи за един месец. Фериър е изпраща на Хоуп писмо с молба за помощ, и в последния момент Хоуп успява да вземе бащата и дъщерята от Солт Лейк Сити. Те избягват от Юта, но преследвачите ги настигат. Джоузеф Стангърсън убива Джон Фериър, а Луси насилствено е омъжена за Инок Дребър. Не след дълго, в резултат на станалото, Луси е починала. Джеферсън Хоуп бе принуден да се укрие, но копнее да отмъсти за смъртта на любимата си и баща ѝ.

Хоуп дълго преследва Дребър и Стангърсън, първо в Съединените щати, а след това в Европа. Постепенно Хоуп решава не просто да ги убие, а да придаде на този акт вид на възмездие. Затова Хоуп е направил и носил със себе си две безвредни и две отровни хапчета. При среща с враговете си, той планира да им даде възможност за избор на една от двете таблетки, а останалата да изпие сам, за да реши съдбата кой да живее и кой да умре.

Идвайки в Лондон Хоуп започва работа като файтонджия следвйки навсякъде Дребър и Стангърсън. Веднъж му се отдава да хване Инок Дребър и да го заведе в празна къща. Там той му казва, че ще си отмъсти и му предлага избор на едно от двете хапчета. Дребър избира отровното хапче и умира. О силното вълнение от носа на Хоуп руква кръв и затова в близост до трупа на Дребър са намерени множество петна от кръв.

После идва ред на Стангърсън. Хоуп влиза в стаята му през прозореца, и му предложил да избира, но Стангърсън се хвърля върху Хоуп, и тогава той го убива с нож. Няколко дни по-късно, Хоуп е извикан на Бейкър Стрийт 221Б, уж за да пренесе багаж, и там е арестуван от Шерлок Холмс. След изслушване на тази дълга и истинска история, Грегсън и Лестрейд отвеждат Хоуп в полицията. Няколко дни по-късно той умира в затвора.

По-късно Холмс обяснява на Уотсън логиката на разследването си. Когато в близост до тялото на Дребър е намерен пръстен на жена, Холмс веднага предполага, че убийството е станало заради някаква жена, имаща отношение и към престъпника, и към убития. Холмс се обръща към полицията в Съединените щати, и оттам му отговарят, че Дребър се е обръщал към властите да го предпазят от някой си Джеферсън Хоуп. Така Холмс научава името на предполагаемия убиец. по време на огледа на следите около къщата, където става първото убийство, Холмс установява, че около нея е стоял кон впрегнат в карета. И Холмс се досеща, че убиецът трябва да е самия файтонджия. Изпращайки група улични момчета във всички транспортни офиси в Лондон да търсят Хоуп, Холмс скоро го открива вика на Бейкър Стрийт.

Няколко дни по-късно, иронично подсмихвайки се, Холмс показва Уотсън вестник, в който се казва, че само заради уменията и таланта на полицейските инспектор Лестрейд и Грегсън е арестуван опасния убиец Джеферсън Хоуп. Шерлок Холмс се споменава само веднъж в качеството на съвършено незначителен участник в разследването. Разгневен от тази несправедливост Уотсън обещава Холмс, че отсега всички проведени от Холмс разследвания ще бъдат записвани, и публиката със сигурност ще узнае цялата истина.

– Записал съм всички факти в дневника си и читателите ще ги узнаят. А междувременно ще трябва да се задоволите с чувството че сте успели.

Така започва едно приятелство и приключенията на Шерлок Холмс и д-р Уотсън...

Илюстрации на романа от различни автори

Адаптации

Романът е екранизиран през 1914 г. в САЩ в ням филм с участието на Джеймс Брагинтън в ролята на Холмс. Брагинтън всъщност е обикновен счетоводител, който е избран заради физическата си прилика с илюстрациите към изданията. През същата година е направен и друг ням филм с участието на Франсис Форд като Холмс и Джон Форд като Уотсън. Двата филма са загубени поради използването на некачествени материали. [1]

През 1933 г. е филмиран отново в САЩ с участието на Реджиналд Оуен като Холмс и Уорбъртън Гембъл като Уотсън.

Вижте също

Източници

Корица изданието от 1888 г.
  • „A Study in Scarlet: A Scientific Detective Story“, The Bristol Observer (18 октомври 1890), 1; (25 октомври 1890), 1; (1 ноември 1890), 1; (8 ноември 1890), 1; (15 ноември 1890), 1; (22 ноември 1890), 1; (29 ноември 1890), 2.
  • „Tracing a Crime – A Study in Scarlet“, Current Literature (The Current Literature Pub. Co., New York), 4 (May 1890), 404 – 406.
  • „The First Adventures of Sherlock Holmes: A Study in Scarlet“, Glasgow Weekly Mail (20 януари 1894), 7; (27 януари 1894), 7; (3 февруари 1894), 7; (10 февруари 1894), 7; (17 февруари 1894), 7; (24 февруари 1894), 7; (4 март 1894), 7.
  • „A Study in Scarlet“, The Illustrated Home Guest (F.M. Lupton, New York), 1, No. 4 (November 1892), 1 – 3; cont'd. illus.
  • „A Study in Scarlet“, Pennsylvania Grit Story Companion (Williamsport), 23, Story Companion, No. 541 (1905), 1 – 4; No. 542 (1905), 1 – 9; No. 543 (1905), 1 – 9.
  • „A Study in Scarlet: Being the First Adventure of Sherlock Holmes“, Tit-Bits, 23 (1 април 1893), 457 – 458; 24 (8 април 1893), 7 – 8; (15 април 1893), 25 – 26; (22 април 1893), 43 – 44; (29 април 1893), 61 – 62; (6 май 1893), 79 – 80; (13 май 1893), 97 – 98; (20 май 1893), 115 – 116; (27 май 1893), 133 – 134; (3 юни 1893), 151 – 152; (10 юни 1893), 169.

Вижте също

Външни препратки

ГЛАВА 4
КАКВО ИМАШЕ ДА РАЗКАЖЕ ДЖОН РАНС

Когато си тръгнахме от „Лористън Гардънс“ 3, беше един часът. Шерлок Холмс ме поведе към близкия телеграф, откъдето изпрати дълга телеграма. После повика кабриолет и нареди на кочияша да ни откара до адреса, даден от Лестрейд.

— По-добро от непосредствените доказателства няма — подхвърли той. — Всъщност аз премислих изцяло случая, но нищо не пречи да узнаем каквото може да се узнае.

— Изумявате ме, Холмс — казах аз. — Положително не сте чак толкова убеден във всичките изброени от вас подробности, макар че давате вид да е така.

— Няма място за грешка — отвърна той. — Първото, което забелязах още с пристигането, беше двойната диря, изровена от кабриолет близо до бордюра. Като се има предвид, че от седмица до снощи не е валяло, излиза, че колелата са оставили такива дълбоки отпечатъци едва през нощта. Личаха и следите от конски копита: едното беше очертано много по-ясно от останалите три, сиреч подковата е нова. Щом като кабриолетът се е появил още по време на дъжда, а не е стоял там в утринните часове, както ме уверява Грегсън, значи се е появил през нощта и следователно е докарал двете лица в къщата.

— Изглежда много просто — съгласих се аз, — но как преценихте височината на втория мъж?

— Е, в девет от десет случая височината на човек може да се пресметне по дължината на крачката му. Изчисленията са много прости, но няма смисъл да ви отегчавам със сметки. Както върху глинестата почва навън, така и върху прашния под вътре имаше следи от стъпките на този приятел. При това разполагах с възможност да проверя верни ли са изчисленията ми. Когато човек пише на стена, той инстинктивно го прави над равнището на очите си. В случая написаното беше на малко повече от шест стъпки над земята. От просто по- просто.

— А възрастта му? — попитах аз.

— Когато човек прекрачва разстояние от четири стъпки и половина без ни най-малко усилие, той не може да е съсухрен и болнав. А с такава дължина бе локвата на градинската алея, откъдето той несъмнено е минал. Лачените обувки са заобиколили, но Тъпите носове са прескочили. Никаква загадка няма тук. Просто прилагам към обикновения живот някои заключения от наблюденията, изложени от мен в онази статия. Има ли нещо друго, което, да ви озадачава?

— Ноктите и „Тричинополи“ — подметнах аз.

— На стената бе писал човек, потопил показалеца си в кръв. С лупата успях да забележа, че в случая мазилката е леко одраскана, а това не би станало, ако ноктите на човека са изрязани. Събрах и малко от пепелта, пръсната по пода. БеШе от едри, тъмни на цвят люспи. Такава пепел се получава само от „Тричинополи“. Правил съм специално проучване на пепелта от пури. Всъщност дори написах монография по въпроса. Лаская се от мисълта, че от пръв поглед мога да определя по пепелта всяка позната ни пура или цигара. Тъкмо това са дреболиите, чрез които един опитен детектив се различава от пасмината на Грегсън и Лестрейд.

— Ами червендалестото лице?

— О, подхвърлих го по-скоро напосоки, макар да не се съмнявам, че съм прав. Не ме питайте такива неща на сегашния етап от разследването.

Прокарах ръка по челото си и споделих:

— Главата ми се върти. Колкото повече човек мисли по въпроса, толкова по-загадъчно изглежда всичко. Как са отишли двамата мъже — ако е имало двама мъже — в празната къща? Къде се е дянал кочияшът, който ги е закарал? Как е възможно единият да е принудил другия да погълне отрова? Откъде е текла кръвта? Каква цел е имал убиецът, след като не става дума за кражба? Как се е появил там женският пръстен? И най-вече защо вторият мъж е написал немската дума „rah“, преди да избяга? Признавам си, че не виждам какъвто и да е начин, за да свържа тези факти.

Спътникът ми се усмихна одобрително и каза:

— Умело събрахте и изброихте накратко трудностите на положението. Все още е пълно с неясности, макар че аз имам твърдо мнение по основните факти. Що се отнася до откритието на нещастника Лестрейд, написаното цели да заблуди полицията и да я отпрати в погрешна насока, като загатва за социализъм и тайни общества. Престъпникът не е немец. Може би забелязахте, че буквата А е изписана донякъде по готически образец. Истинският немец обаче винаги пише с разпространената латиница, затова може да бъдем сигурни, че пишещият не е немец, а несръчен подражател, който проиграва. Просто уловка за насочване на разследването в погрешен път. Няма да споделя с вас още много за случая, доктор Уотсън. Знаете, че щом илюзионистът обясни фокуса, губи от престижа си. Ако ви изложа прекалено много от метода, с който работя, ще стигнете до извода, че в крайна сметка Шерлок Холмс е един най-обикновен екземпляр.

— Никога не бих го казал — възразих аз. — Не е възможно друг човек на света да приближи дедукцията до точната наука толкова, колкото сте го направили вие.

При тези думи спътникът ми поруменя от удоволствие, защото ги изрекох напълно сериозно. Вече бях забелязал, че по отношение на изкуството си той е податлив на ласкателства така, както би ги очаквало едно красиво момиче.

— Ще ви кажа още нещо — добави той. — Лачените обувки и Тъпите носове са пристигнали с един и същ кабриолет и са тръгнали заедно по алеята съвсем приятелски настроени, вероятно под ръка. Щом са влезли вътре, взели са да крачат из стаята, или по-скоро Лачените обувки е стоял на едно място, а Тъпите носове е крачел. Всичко това научих от праха. Научих и че както е крачил Лачените обувки, вълнението му все повече се е засилвало. Личи си по удължаването на крачките му. През цялото време е говорил, докато несъмнено е изпаднал в ярост. Тогава е станала трагедията. Казвам ви всичко, което самият аз зная засега, защото останалото са предположения и догадки. Имаме обаче добра основа, от която да започнем работа. И трябва да побързаме, защото искам да отида следобед на концерта на Хале, за да чуя Норман Неруда.

Водехме този разговор, докато кабриолетът ни дълго се провираше през следващи една подир друга мрачни улици и пусти пресечки. В най-мрачната и най-пустата от тях кочияшът изведнъж спря.

— Ей го „Одли Корт“ — рече той и посочи един тесен процеп в редицата от загубили цвета си тухлени стени. — Ще ви чакам тука.

„Одли Корт“ не беше привлекателно място. Тесният проход ни отведе до карето на вътрешен двор, настлан с плочи и заобиколен от мизерни къщи. Пробихме си път през тълпа мръсни деца и проснато да съхне захабено пране и стигнахме до номер 46, чиято врата красеше малка месингова табела с гравирано име — Ранс. Попитахме за полицая и ни уведомиха, че спи, а после ни въведоха в малка гостна откъм фасадата, където да изчакаме идването му.

След малко той се появи. Изглежда се беше подразнил, че сме смутили съня му.

— Предадох рапорта си в службата — рече той. Холмс извади от джоба си половин златна лира и замислено взе да си играе с нея, като заяви:

— Мислехме, че ще е най-добре да го чуем от вашите уста.

— С голяма радост бих ви съобщил всичко, което знам — отвърна полицаят, вперил очи в златното кръгче.

— Просто ни опишете случилото се със свои думи. Ранс седна на тапицираното с росер канапе и смръщи вежди с явното намерение да не пропусне нищо в разказа си.

— Ще тръгна от самото начало — рече той. — Дежуря от десет вечерта до шест сутринта. В единайсет имаше сбиване в „Белия елен“, но извън това обиколката мина доста спокойно. Срещнах Хари Мърчър, той дежури на „Холанд Гроув“, та се спряхме на ъгъла на улица „Хенриета“ да побъбрим. След време — може би към два часа или малко след два — си рекох да пообиколя и да видя дали всичко е наред по „Брикстън Роуд“. Беше извънредно кално и безлюдно. През целия път не срещнах жива душа, макар че ме задминаха един-два кабриолета. Мъкнех се по пътя и тъкмо си мислех, между нас казано, колко добре би ми дошла чаша грог с джин, когато изведнъж ми се мярна светлина в прозореца на тая къща. А пък знаех, че въпросните две къщи на „Лористън Гардънс“ са празни, понеже оня, собственикът, не ще да оправи канализацията, макар че последният наемател, дето живя в едната, умря от тиф. Та като видях светлината през прозореца, загубих и ума, и дума, понеже заподозрях, че нещо не е наред. Щом стигнах до вратата…

— Спряхте и се върнахте до градинската порта — прекъсна го спътникът ми. — Защо го направихте?

Ранс едва не подскочи и втренчи поглед в Шерлок Холмс, а по лицето му се изписа безкрайно удивление.

— Ама точно тъй беше, сър — каза той, — макар че един господ знае откъде сте го научили! Нали разбирате, стигнах до вратата, обаче беше такова мъртвило и бях сам, та си рекох, че не е зле да повикам някого. Не ме е страх от нищо отсам гроба, ама си рекох, че може оня, умрелият от тиф, да проверява канализацията, дето го затри. И като си го рекох, нещо се сепнах и се върнах до портата да видя дали не се мярка фенерът на Мърчър, обаче нямаше и следа от него или от други хора.

— Никого ли не видяхте по улицата?

— Жива душа нямаше, сър, и куче не видях. После събрах смелост, върнах се и натиснах вратата, та да я отворя. Вътре беше тихо и аз отидох в стаята, дето светеше. Върху полицата над камината мъждукаше свещ, червена восъчна свещ, и на светлината й видях…

— Добре, известно ми е всичко, което сте видели. Обиколили сте стаята няколко пъти, коленичили сте до трупа, после сте излезли и сте опитали да отворите кухненската врата, а после…

Джон Ранс скочи на крака. По лицето му се четеше уплаха, а в очите му се таеше подозрение.

— Къде сте се крили, та да видите всичко това? — извика той. — Чини ми се, че знаете много повече, отколкото се полага!

Холмс се засмя и подхвърли визитната си картичка на масата, за да я вземе полицаят.

— Остава да ме арестувате за убийство! — каза той. — Аз съм от копоите, не съм вълкът. Господин Грегсън или господин Лестрейд ще отговарят, ако се случи нещо. А сега продължете. Какво направихте по-нататък?

Ранс отново седна, но изглеждаше все така озадачен.

— Отидох до портата и надух свирката. На повикването ми дойдоха Мърчър и още двама.

— А улицата беше ли празна?

— Ами да, ако става дума за някой, дето да е от значение.

— Какво искате да кажете?

Усмивка разтегли чертите на полицая.

— Много пияни съм виждал през живота си — рече той, — но за пръв път видях някой така да се е насмукал. Като излизах, мъжът стоеше на портата, беше се облегнал на перилата и пееше с цяло гърло за новата рокля на Колумбина, или нещо такова. Дума да не става, че можеше да ми помогне, едва се държеше на крака.

— Що за човек беше? — попита Шерлок Холмс.

Джон Ранс, изглежда, малко се подразни от това отклонение.

— Беше един страшно пиян човек — рече той. — И щеше да се окаже в участъка, ако нямахме толкова работа.

— А лицето му, облеклото му? Обърнахте ли им внимание? — нетърпеливо се намеси Холмс.

— Бих рекъл, че им обърнах внимание, понеже се наложи да му попреча да падне, изправихме го двамата с Мърчър. Беше височък и червендалест, с шал, увит около долната част на лицето…

— Достатъчно — извика Холмс. — И какво стана с него?

— Както бяхме заети, оставаше само да се погрижим и за него — каза полицаят с обида в гласа. — Ловя се на бас, че благополучно се е прибрал у дома.

— А как беше облечен?

— С кафяв балтон.

— Държеше ли камшик в ръка?

— Камшик ли? Не.

— Сигурно не го е взел със себе си — промърмори другарят ми. — А след това нито чухте, нито видяхте да минава кабриолет?

— Не.

— Ето ви половин лира — каза Холмс, изправи се и си взе шапката. — Струва ми се, Ранс, че никога няма да се издигнете в службата. Главата трябва да ви е от полза, а не само да служи за украса. Могъл сте снощи да си осигурите сержантски чин. Човекът, когото сте държали в ръце, притежава ключа към загадката, него търсим и аз, и полицията. Няма смисъл да спорим по въпроса сега, вярвайте ми, че е така. Да вървим, докторе!

Тръгнахме заедно към кабриолета, оставяйки човека, дал ни сведенията, изпълнен със съмнения, но явно обезпокоен.

— Безнадежден тъпак! — с горчивина каза Холмс, когато пътувахме към дома. — Само си помислете какъв невероятен късмет е имал, а нищо не е направил.

— Но аз още не съм наясно. Вярно, че описанието на човека отговаря на вашата представа за второто действуващо лице в загадката. Но защо му е трябвало да се връща в къщата след като си е тръгнал?

Престъпниците не постъпват така.

— Пръстенът, човече, пръстенът! За нето се е върнал. Ако не намерим друг начин да го хванем, винаги можем да използуваме пръстена за стръв. Ще влезе в клопката, докторе, залагам две към едно, че ще го пипна. Трябва да ви благодаря за цялата работа. Ако не бяхте вие, можех да не отида и така щях да изпусна най-добрия случай, който ми е попадал — Етюд в червено, нали така? Защо да не използуваме и жаргона на изкуството? През безцветната каша на живота преминава червената нишка на убийството и наш дълг е да я проследим, да я измъкнем и да я очистим от начало до край. А сега да помислим за обеда, последван от Норман Неруда. Впуска се стремглаво и чудесно владее лъка. Как беше онази малка пиеса на Шопен, която изпълнява така великолепно? Тра-ла-ла-ли-ра-ли-ра-ле…

И като се отпусна на облегалката, любителят детектив запя с глас на чучулига, докато аз размишлявах върху разностранните възможности на човешкия разум.