Людмила Колечкова
Няколко думи за Артър Хейли и романа му „Летище“

В началото на 1960 година вестникарските хроники и радиотелевизионните компании шумят около поредното изключително престъпление, уведомяват за хода на следствието, публикуват репортажи от залите на съда, коментират предстоящата смъртна присъда на двадесет и три годишния Джак Греъм. В какво всъщност се състои неговото престъпление?

…На летището в американския град Денвър, щата Колорадо, пътници и изпращачи очакват поредните полети на авиокомпаниите. Сред тях е и Джак Греъм, който изпраща майка си на гости в Аляска. Чиновникът от службата за оформяне на багажите обръща внимание на Мисис Греъм, че куфарите й надвишават допустимото тегло и трябва да заплати за свръхбагаж. Мисис Греъм споделя със сина си, че е по-разумно да се извадят някои неща от куфарите — кой знае дали ще има нужда от тях, — вместо да доплаща нови тридесет долара… Но внимателният син веднага я прекъсва: „Не, мамичко, сигурен съм, че всичко ще ти потрябва!“ Щом е така… Майката доплаща, сбогува се с Джак и се отправя към изхода…

Самолетът за Аляска е вече във въздуха. След по-малко от половин час на летището настъпва суматоха. На тридесет мили от Денвър самолетът претърпял катастрофа! Екипажът и всички пътници загиват. От машината остават жалки отломки. Жалки наистина, но те са ключ при разследването на причините — по тях специалистите разгадават загадките на катастрофата.

Следствието доказва, че самолетът е взривен от бомба. Внимателните проучвания откриват и виновника за катастрофата. Това е „грижовният“ син Джак Греъм, Който поставил в куфарите на майка си двадесет пакета с динамит, взривно устройство и часовников механизъм, а непосредствено преди излитането я застраховал за 37 хиляди долара. В случай на нещастие сумата трябвало да се изплати на негово име…

Ето тази история — една от многото за предумишлени въздушни пиратства в съвременния свят — дава идея на Артър Хейли за романа му „Летище“.

* * *

Артър Хейли е роден през 1920 година в град Лутън, Англия. До Втората световна война е дребен чиновник в административната йерархия, по време на войната служи в Кралския въздушен флот в Близкия и Далечния изток. След демобилизирането си се преселва в Канада. Там живее почти двадесет години и работи като търговски посредник и редактор на търговски рекламни издания. През 1965 година се установява в Съединените щати, а сега със съпругата си и трите си деца живее на Бахамските острови. Това са оскъдните факти от житейската му биография. Творческата му биография обаче е по-богата и разнообразна. През 1956 година, заедно с Джон Касъл, Хейли написва телевизионната пиеса „Полет в опасност“, посрещната с изключителен интерес, а по-късно филмирана и романизирана. Окуражен от тази успешна първа публична изява, Хейли се отдава изцяло на писателска дейност. Първите му самостоятелни произведения — „Във висшите сфери“, един напрегнат и разобличителен разказ за интригите и машинациите сред висши политически и държавни кръгове в САЩ и Канада, и „Окончателната диагноза“, където описва съдбовни колизии в ежедневието на една голяма болница — му извоюват име на автор, който търси острота, актуалност и злободневност в сюжетите си. Следващият му роман „Хотел“ (1965 г.) се посреща възторжено и шумно от читатели и критика. Тук се описват само пет дни от живота на големия хотел „Сент Грегори“ в Ню Орлийнз, пет дни, в които лични съдби и съдбите на крупни капиталистически фирми драматично се оплитат и изменят. „Летище“ излиза през 1968 година и в продължение на дванадесет месеца не слиза от първото място в списъците на бестселърите, като през същия период се преиздава десет пъти. Съдба на бестселъри имат всички произведения на Хейли. Според неговите издатели само името му е достатъчна гаранция за търговски успех. „Колела“ (1971 г.) навлиза в сърцевината на автомобилния бизнес. Проникваме в секретни проектантски и дизайнерски бюра, в конфликти между работници и работодатели, ставаме свидетели на унищожителната конкурентна борба между гигантите в автомобилната индустрия, където господствуват интриги и кражби… на жени, на патенти, на пари… опознаваме бедняшките бордеи на Детройт, на чийто фон се възправят чудовищните автозаводи… В „Търговци на пари“ (1975 г.) — точният превод на английското заглавие е „Сарафи“ — Хейли отново се насочва в избрана социално производствена сфера. Негов обект този път е светът на банковия капитал, на една известна и процъфтяваща банка — катедрала на достопочтеност и сигурност. Но зад тази фасада меркантилизъм и корупция определят колебливите съдбини на американския долар. Въпреки реалистичното, подплатено с факти, описание на банковия свят, на хитростите и измамите при търговските разплащания, в „Търговци на пари“ Хейли остава с вярата, че „доброжелателността може да спаси капитализма“, пише американският критик Бен Левин във вестник „Дейли Уъркър“. Победата на „положителното начало“ в романа Левин определя не като победа на реалността, а на една химера, на една мечта.

„Свръхнатоварване“ — това е заглавието на най-новия роман на Хейли, който излезе от печат през 1978 г. и веднага зае място сред десетте най-добри книги. Тук авторът фокусира вниманието си върху енергийната криза в национален и световен мащаб и отражението й върху съдбините на една могъща енергийна компания в Калифорния. Отново Хейли избира остро актуален сюжет, отново задоволява любознателността на читателите си, помагайки им да надникнат „зад кулисите“, да узнаят „нещичко скрито“ в цифри и данни за взаимоотношенията, стълкновенията, за свръхнатоварването във века на енергийните кризи. Но както отбелязва „Ню Йорк таймз бук ривю“, в художествено отношение романът страда, доста е схематичен, суховат и наподобява „белетризиран годишен отчет на акционерно дружество“.

* * *

Какво е мястото на Хейли в съвременната литература на САЩ? Той е необикновено популярен, романите му се посрещат със завиден интерес, издават се и преиздават във фантастични тиражи, и все пак Хейли не принадлежи към най-сериозните и задълбочени творци от своето поколение като Чийвър, Ъпдайк и Хелър, Мейлър и Маламъд.

Артър Хейли започва да пише през шестдесетте години. Тогава, като естествена реакция на погубените надежди, на развенчаните митове и идеали, на разбитата, илюзорна „американска мечта“, в литературата на САЩ си проправя път вълна на остра публицистичност, документализъм, на така наречения „нов журнализъм“. Писатели и публицисти търсят опора във факта, в документа, в репортажния разказ. Появиха се забележителни произведения на документално-публицистичната проза или на т.н. „небелетристична“ проза, покъртителни документи за социално-нравствената картина в Америка като „Хладнокръвно“ на Труман Капоти или „Армиите на нощта“ на Норман Мейлър, където хрониката на събитията се осветлява и осмисля от философските и идейни позиции на авторите. Подобни документално-исторически елементи срещаме и в „Кланица 5“ на Вонегът и в „Рагтайм“ на Е. Л. Доктороу. „Историята и журналистиката — казва Е. Л. Доктороу — придават на повествованието движение и енергия.“

Хейли, който се оформя под влияние на това журналистично-публицистично течение, има същото отношение към документа: „Според мен ролята на факта, на документа в съвременния роман е огромна… Мисля, че днешният читател се интересува в една книга най-вече от сюжета и от фактите за съвременния живот. Затова се стремя романите ми да задоволяват този читателски интерес“ — казва Артър Хейли в интервю пред „Комсомолски правда“ по време на посещението си в Съветския съюз през 1977 година.

Наистина, той умело насища творбите си с факти, като върху фактологическата основа изгражда вълнуващи сюжети, но твърде често им придава мелодраматична отсенка и допадащ на масовия консуматор „хепи енд“; не си поставя сериозни естетически цели, не търси психологическа дълбочина на образите и философски изводи и обобщения. Тези качества на много от творбите му дават основания на някои критици да ги причислят към съвременната „масова литература“. Трябва да признаем обаче, че Хейли няма нищо общо с Джаклин Сюзън или Харълд Робинз, типичните автори на масовото четиво, пълно с развлечение, секс и ужас; Хейли не бяга от натежалите проблеми на деня, напротив, той ги търси и документира, само че отговорът на тези проблеми заобикаля или пък вижда в конформистка светлина.

„От гледна точка на жанрова принадлежност — пише съветският американовед Александър Мулярчик — почти всяко произведение на Хейли тегли към детективската разновидност на приключенския роман, но не е трудно да се забележи, че разследването или по-точно «изясняването» на престъплението — както осъществяването, така и замисълът му — съвсем не представлява главна цел на писателя. Хейли се отличава от авторите на канонистичния детективски роман по високопрофесионалното си ниво, стремежа си към широта и многопластовост на изображението, опита да съчетае занимателната интрига с обсъждане на сериозни въпроси с общонационално звучене. Най-удачните му романи съвсем не можем да причислим към развлекателното четиво. Въпреки изкуствеността на отделни сюжетни положения и олекотеността на психологическата характеристика книгите му съдържат немалко любопитни и полезни за нашия читател сведения — както в специфичните сфери, за които загатват самите заглавия, така и в общата панорама на американския живот. Понякога авторът пряко се обръща към остри социални проблеми и тогава осезаемо разчупва рамките на увлекателното и отчасти условно повествование.“

Наистина нашият читател ще се убеди, че авторовият вариант на разказаната в началото сензационна история е само формалната рамка на романа. Вън от тази история в „Летище“ присъствува съвременна Америка, могъща и сложна, конфликтна и противоречива. Америка, където властта на парите господствува и задушава човешкото у човека; Америка на подкупи, сделки, измамни операции, скрити зад всеопрощаващата дума „законност“; Америка на социалната и расова несправедливост; Америка на жестокото трудово законодателство; Америка на несигурността в утрешния ден. Това са само някои от парещите точки, до които се докосва авторът. Но не му достига критически патос, за да заклейми социално-нравствените недъзи и разбули класовата същност на техния произход.

Силата на „Летище“ до голяма степен се дължи на умелото водене на разказа. Ситуации и събития се редуват с бързината на кинокадри. В началото тръгват няколко отделни сюжетни линии, в динамичния ход на действието тези линии устремно се приближават, сгъстяват, в кулминационния момент се пресичат и разказът, без да губи от своята напрегнатост и задъханост, достига до безметежния си хейлиевски финал.

Напоследък Хейли проявява подчертана самокритичност към своето Творчество. Въпреки половиндузината бестселъри, излезли под перото му, в едно свое интервю той споделя, че писането за него не е самоцел и мечтае да сътвори своето най-дълбоко произведение, след което ще се оттегли от литературната сцена.