Пол Дохърти
Отмъщението на мъртвата (17) (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ПЕТА ГЛАВА

— Не много отдавна… — Ралф се вгледа между убийците и за свое задоволство видя някакво движение между дърветата. Надяваше се сър Джон да е последвал напътствията и съвета му. Засега двамата злодеи не бяха признали нищо.

— Не много отдавна — повтори той — ние бяхме просто двама писари. Ти, Адам, имаше Мариса, аз имах Биатрис. Но щом споменах за кръста на Бритнот, онова, което беше интерес за мен, се превърна в твоя мания. Ти разбра, че много скоро ще го открия. Защо славата трябваше да бъде моя, да не говорим за богатството? Ти или Мариса влизахте в стаята ми. Знаеш ли, още преди Биатрис да умре, долавях парфюм в стаята си, но си мислех, че е следа от нейното присъствие. След като я убихте, продължавах да го усещам, усетих го и в Солната кула. През цялото време той ми вдъхваше смелост. Вярвах, че Биатрис е до мен. Сега разбирам, че си влизала в стаята ми, преди и след смъртта й, за да се ровиш в записките ми и да разбереш какво съм открил. — Той погледна Мариса. Тя изглеждаше напълно спокойна; беше свела глава, гледаше под вежди и на устните й играеше усмивка сякаш се наслаждаваше на собственото си лукавство. — Бях толкова глупав. Наистина ви вярвах. Но малката Фийби не ви повярва, нали? В стаята ми ли те видя? Или подслуша някой от разговорите ви?

— Хлапачката си пъхаше носа навсякъде! — прекъсна го Мариса. — Надничаше през ключалките, подслушваше на вратите. — Тя отблъсна ръката на Адам, който се опитваше да я предупреди. — Не можех да я понасям! Онези хитри очички и усмивчицата! Тя искаше да й се плати за всичко, което знаеше!

— И ти я покани в Солната кула, за да обсъдите нещата, нали? — попита Ралф. — После я убихте. Тя се е борила. Първо сте я пребили, после сте й прерязали гърлото. Увили сте тялото й в платно и под закрилата на мрака Адам е спуснал тялото й през прозореца и я е донесъл тук, в Дяволската горичка. Всички помислихме, че е била нападната от някой пътуващ търговец или калайджия. Но си допуснал една грешка: Фулк и Елеонора се криели в горичката. Той видял какво криеш и те последвал. Сигурно те е познал — по ръста, по фигурата, по походката.

— Ние го видяхме. — Мариса отметна косата от лицето си. — Чаках Адам до прозореца в Солната кула. Видях онзи селяндур да се влачи след него, мислеше се за много умен. Беше въпрос на време преди да се върне обратно, за да ни изнудва, какъвто си беше дръвник!

— А ти го чакаше, нали, Мариса? Само няколко думи. Мила усмивка, покана в Солната кула. Щом е влязъл, вече е бил мъртъв. Отново удар по главата, а тялото му било изхвърлено в рова. Можело и да го открият, но нямало да ви припишат смъртта му. И Биатрис. Един от двама ви е чакал в кулата, гледал е как тъмната фигура се приближава по улицата. Отвлякохте ли й вниманието? Един удар по главата е бил достатъчен — направихте ужасна грешка, но това не ви засягаше. — Ралф се мъчеше да овладее гнева и мъката си. — Всички търсехме убиеца, а те са били двама. Адам и Мариса, които винаги можеха да гарантират един за друг, когато бяха извършени тези нападения. Един от вас винаги е можел да бъде видян или чут. Дори комендантът можеше да се закълне, че ви е чул да проверявате складовете следобеда, когато Фийби е била убита, но дали е било точно по време на нападението? Ние не знаем кога точно е умряла.

Адам направи тъжна физиономия и поклати глава.

— Наистина съжалявам…

— Спести ми го! — изръмжа Ралф. — Изобщо не съжаляваш. Ти си изгубил душата си. Мислиш само за злато и за богат живот. Ти ме нападна в горичката, нали? Искаше да изглежда, сякаш съм се удавил в мочурището! И двамата сте истински демони! Влизахте и излизахте от Рейвънскрофт, когато си поискате! Мариса е пазела на прозореца в Солната кула, докато ти, Адам, силен и пъргав, си тичал през полето. Щом си се приберял, заедно с дяволската си съучастница сте измисляли каквито си поискате лъжи.

— Трябва да го убием! — Мариса погледна между дърветата. — Адам, да приключваме.

— Заподозря ли нещо Биърдсмор? — бързо заговори Ралф. — Неговата смърт ме накара да подозирам, че убийците са двама. Проверих оръжейната на замъка. Никой не беше взимал арбалети. Всъщност, вие имате два: докато Адам е стрелял с единия, сладката Мариса е зареждала другия. — Той сви юмрук. — Онзи ден едва не убихте и двама ни. — Ралф стисна кръста, сякаш беше меч. — И после стигаме до Елеонора, наблюдателната и умна любовница на Фулк. Бог знае какво е можела да каже на сър Джон, затова тя също е трябвало да замълчи. Елеонора беше умна, но когато друга жена се е приближила до малкото прозорче на килията й и е заговорила окуражително, когато й е казала, че ще й помогне, тя й повярвала. Ти си била, нали, Мариса? Парче марципан, покрито с отрова за мишки и Елеонора вече я нямаше.

— Много умно — каза Адам, който зареждаше арбалета си. — Казах на Мариса, че си по-умен, отколкото мисли. Старият Ралф обича да разсъждава и е упорит като фокстериер.

— А вие сгрешихте — подразни ги Ралф и започна да изброява на пръсти. — Дадох на Мариса парфюма на Биатрис. После го усетих и в моята стая, и в Солната кула. Бяха нужни двама души, за да може убиецът да стреля толкова много пъти по мен и Биърдсмор. Ти си писар, Адам, ти можеш да разбереш тайнописа на записките ми. Бях наистина озадачен, когато открих капана, в който трябваше да си счупя врата в Солната кула. Ти, Адам, си говорел със сър Джон, но това значи, че Мариса е можела да отиде където си иска. Великолепна възможност. Можела си да се промъкнеш през овощната градина. Сигурно си го планирала предварително, дори си оставила връвта, още когато си убила Фулк и Фийби, за да те предпази от случайни посетители. Промъкнала си се вътре, завързала си краищата й и си изчезнала. Ако те бях открил, щеше да бъде лесно да я захвърлиш, да се направиш на загрижена приятелка. — Ралф въздъхна. — Спасих се по чиста случайност. Изпуснах камата си и напипах връвта. — Той млъкна, чудейки се дали сър Джон разбира какво става. Адам трябваше само да опъне тетивата на арбалета си. Ралф вдигна кръста. — И всичко заради това!

— Какво смяташ да правиш? — тихо попита Адам и двамата с Мариса се изправиха.

— Преди да напусна замъка, оставих съобщение на сър Джон да ме последва.

— Той лъже! — изсъска Мариса и се обърна към просеката в далечния край на гората.

Ралф се хвърли към Адам и го тласна назад, но арбалетът не падна от ръцете му. Между дърветата се появи сър Джон с изваден меч; зад него вървеше капитанът на стражата и отряд стрелци от гарнизона. Адам изрева, изправи се на едно коляно и се опитваше да зареди арбалета, когато една стрела го улучи в гърлото. Като кашляше и плюеше кръв, той падна на една страна. Мариса побягна между дъбовете. Въпреки дългата рокля и обувките, тя се движеше бързо. Ралф остави кръста и я последва, без да обръща внимание на предупредителните викове на сър Джон. Мариса пробяга като сянка между огрените от слънцето дървета, стигна до една просека и продължи. Ралф си спомни предупрежденията на коменданта.

— Мариса, не!

Но тя вече беше затънала в мочурището и се бореше, за да се измъкне. Ралф стигна края му и й хвърли единия край на колана си, но Мариса беше с гръб към него, пляскаше и се мяташе. Дори не разбра, че той е там или предпочете да не му обърне внимание. Хвърли се напред, сякаш смяташе, че може да заплува, но колкото повече се мяташе, толкова повече затъваше. Обърна се в отчаяно усилие и ръката й се протегна нагоре, но калта вече запълваше устата й. Тя я изплю и се закашля, обърна се още веднъж и изчезна във водата.

— Свършено е с нея.

Ралф се огледа. Задъхан, сър Джон, стиснал меча в бронираната си ръкавица, гледаше сурово към мехурчетата, които се появиха на повърхността на мочурището.

— Спести ни едно обесване.

— Ами Адам?

Гневът на сър Джон сякаш внезапно се изпари. Изглеждаше стар и уморен. Прибра меча си и се наведе.

— Аз толкова ги харесвах, Ралф, и него, и Мариса. Можеше да живея до Второто пришествие и никога нямаше да ги заподозра. Адам също е мъртъв. Умря, преди да падне на земята.

— Ами кръстът?

— У моите хора е. — Сър Джон отскубна един клон, който им препречваше пътя. — Как разбра?

— Бих казал, с помощта на логиката, сър Джон, но май отец Ейлред ми помогна. Беше по-скоро въпрос на Божия милост, отколкото на размисъл. Той каза, че нещо зло е дошло в Рейвънскрофт. Не духовете и виденията от Полунощната кула, а нещо друго. Ще ти кажа по-късно как са използвали онази проклета врата в Солната кула и са се защитавали един друг. — Той се усмихна. — В известен смисъл ми помогна и Биатрис. Мариса беше толкова суетна! Използваше парфюма на Биатрис и аз го долавях на места, където не би трябвало да го усещам. Те са виновни за смъртта на всички тези хора. Само добрият Бог знае как ще отговарят пред него за престъпленията си, но възмездие ще има. — Той посочи блатото. — Там ли ще оставиш трупа й?

— Нямам избор. Бездънно е като ада. — Сър Джон се изправи и помогна на Ралф. — Кралските пратеници пристигнаха, точно когато тръгвах. Казах им да почакат. Изглеждат добри хора — един правник от съда и един рицар с остър поглед, сър Годфри Ийвсдън. Хайде, синко. — Сър Джон го потупа по гърба. — Постъпи доста глупаво. Тези двамата биха те убили, без да се замислят.

Ралф сви рамене.

— Нямаше друг начин. Тръгнаха към поляната.

— Адам и Мариса никога не биха признали, нито издали алчността си, докато не намереха кръста на Бритнот. Аз открих къде се намира, останалото оставих в Божиите ръце. Ако не го бях открил — той разпери ръце — кой знае какво щеше да стане.

— Добрият Бог явно те е закрилял.

— Да, и Биатрис също. Този кръст е носен от мъж, който не отстъпил пред враговете и докрай защитавал бреговете на Есекс срещу нашествениците. Едва ли небесните ангели биха позволили на двама алчни престъпници толкова лесно да се сдобият с него.

Стигнаха поляната. Тялото на Адам вече беше покрито. Войниците се бяха струпали около капитана на стражата и се възхищаваха на кръста.

— Какво ще стане сега, Ралф? Какво ще правиш? Къде ще отидеш?

— Наближава юли. До празника на света Мария Магдалена ще съм напуснал Рейвънскрофт.

— Ами кръстът?

— Разчитам на теб, сър Джон, да ми осигуриш ескорт до Кентърбъри. Ще го предам на архиепископа и ще се помоля за благодарност пред гробницата на свети Томас Бекет.

Сър Джон взе кръста и нареди на стрелците да отнесат тялото на Адам и това на мъртвия селянин в Рейвънскрофт. Двамата стояха и гледаха как войниците се отдалечават. Ралф усещаше как Дяволската горичка отново оживява. Само локва кръв върху тревата показваше какво се беше случило. Той погледна към мястото, където обичаха да седят с Биатрис и почувства дълбока тъга. В сърцето си усещаше, че някаква врата се беше затворила, заключила и зарезила. Биатрис си беше отишла. Той никога вече нямаше да се върне тук. Затвори очи и промълви бърза молитва.

— Ще ми липсваш, Ралф. — Сър Джон полека остави кръста в ръцете му. — Вярно е онова, което пише в Светото Писание „… корен на всички злини е сребролюбието.“^[1] Той потупа писаря по ръката. — Виждам, че имаш спомени от това място. Ще те почакам вън от гората.

Ралф наблюдаваше как старият управител се отдалечава. Сър Джон, отец Ейлред и Тиобалд Вавасур щяха да му липсват. Закле се, че ще похарчи среброто, което беше спестил за сватбата си, за да почерпи всички, преди да замине. Чу как един дрозд излива сърцето си в песен някъде над него и затвори очи.

— Биатрис! — прошепна дрезгаво. — Обичах те тогава, обичам те и сега. Винаги ще те обичам.