Пърси Биш Шели
Покана към Джейн

Мила, скъпа, хайде с мен!

Навън е чист и светъл ден!

Както ти със състрадание

приласкаваш вси създания,

идва той да поздрави

годината, що сънна чака

в люлката си във шубрака.

Часът най-пръв на пролетта,

дошъл сред зимата, в студа,

ведро утро тук завари,

дете на злия февруари,

надвесило лице отгоре,

да гали земните простори,

да се усмихва над вълните,

да пуска весели реките

и водопадите звънливи;

да стопля планините сиви;

и същ предвестник на април,

цветята с него да растат;

и тъй да измени светът

като човек, когото, мила,

ти с усмивка си дарила.

 

Ела, далеч от градовете,

към горите, върховете,

ела към дивата дъбрава;

душата там не ще сподавя

гласът на страх, че който слуша,

ще остане равнодушен.

Природата със чар омаен

сърцата да сближава знае.

 

Надпис окачих на входа

за гостите, които дойдат:

„В полята се намирам аз,

за да усетя този час.

Мисъл, утре намини,

до Тъгата приседни;

Отчаяние с черен лик,

помня, че съм ти длъжник.

И ти, Грижа, що не спираш

скучно да ми декламираш:

вам във гроба ще платя

— карайте се със Смъртта.

И на всички — прав Ви път!

Днес тъй прекрасен е денят.

Не ме жали, че съм злочест,

Надеждо; не следи ме днес:

дълго само с теб живях,

днес едва, уви, разбрах,

туй, що си криела от мене:

че да очакваш, е мъчение.“

 

Сестрице светла на тоз ден,

ставай вече, хайде с мен!

Към горите, към полята

и към вира на реката.

Виж я, вече чака тя

летен покрив от листа.

Към бора, що венец си прави

от клонки сиви и кафяви

край ствола; слънце засияло

на него ласка не е дало.

Там, где ливадите блестят

и дюните — досам брегът.

Где скрежът се топи и кваси

маргаритки със дъха си;

где теменужките растат,

но нямат още аромат.

 

Те младата година бледна

красят с корона ненагледна.

Когато скрие се нощта

на изток, сляпа, в пропастта

и над нас е синьо пладне;

кога безброй вълни прохладни

до нас самите пращат пяна,

где твърд посреща океана

и всичко част от светлината става

на една вселена величава.

 

1822