Робърт Лъдлъм
Уикендът на Остърман (12)

Вторник, 5:00 часа следобед

Тримейн вървеше безцелно от часове нагоре-надолу по познатите улици на Ийст Сайд. Ако обаче някой го беше спрял и го беше попитал къде се намира, нямаше да може да отговори. Чувстваше се изтощен. Беше уплашен. Блакстън му каза всичко, но не поясни нищо. А Кардоне беше излъгал някого. Жена си или колегите си, нямаше значение. Сега най-важното беше, че Кардоне не можеше да го открие. Тримейн знаеше, че паниката няма да свърши, докато двамата с Кардоне не разберат какво е направил Остърман.

Беше ли ги предал? Това ли беше всъщност? Нима беше възможно?

Прекоси Вандърбилт Авеню, осъзнавайки, че беше стигнал до хотел „Билтмор“, без да се замисли накъде върви.

Беше разбираемо, мислеше си той. „Билтмор“ събуди спомени от безгрижните дни.

Мина през фоайето, сякаш очакваше да срещне някой забравен приятел от юношеството, и изведнъж съзря един мъж, който не беше виждал повече от двайсет и пет години. Лицето му беше познато, но ужасно променено с годините — изглеждаше му подпухнало, набръчкано. Не можеше да си спомни името. Свързваше мъжа с времето, прекарано в подготвителното училище.

Двамата мъже се приближиха един към друг с неудобство.

— Дик… Дик Тримейн! Ти си Дик Тримейн, нали?

— Да. А ти си… Джим?

— Джак! Джак Таунзенд! Как си Дик? — Двамата мъже се ръкуваха, Таунзенд доста по-въодушевено. — Сигурно са минали двайсет и пет-трийсет години. Изглеждаш чудесно! Как, по дяволите, успяваш да поддържаш теглото си? Аз се отказах.

— Изглеждаш добре. Наистина изглеждаш отлично! Не знаех, че си в Ню Йорк.

— Не съм. Живея в Толедо^[1]. Тук съм за два-три дни… Кълна се в Бога, в самолета ми хрумна една безумна идея. Отказах се от резервацията в „Хилтън“ и си помислих, че ще взема стая в този хотел, просто, за да видя дали някой от старата тайфа не се отбива понякога тук. Налудничаво, а?… А виж на кого се натъкнах!

— Странно, наистина странно. Преди няколко секунди си мислех същото.

— Хайде да пийнем по нещо.

Таунзенд непрекъснато бълваше мнения, оформени в традициите на колективното мислене. Беше много досаден. Кардоне не излизаше от главата на Тримейн. Докато пиеше третата чаша, той се огледа за телефонната будка, която помнеше от младежките си години. Беше скрита до входа на кухнята и само редовните посетители на „Билтмор“ с високо обществено положение знаеха за съществуването й.

Вече я нямаше. А Джак Таунзенд продължаваше да говори, спомняйки си несъществени неща на висок глас.

На няколко фута разстояние от тях стояха двама негри с кожени сака, с гердани на врата.

В онези дни те нямаше да бъдат там. В хубавите дни.

Тримейн изпи четвъртата чаша наведнъж. Таунзенд не искаше да спре да говори.

Той трябваше да се обади на Джоу! Отново го обземаше паника. Може би Джоу щеше с едно изречение да разгадае загадката за Остърман.

— Какво става с теб, Дик? Изглеждаш много разстроен.

— Господ да ми е на помощ, за първи път съм тук от години. — Тримейн говореше провлечено и го осъзнаваше. — Трябва да се обадя по телефона. Извинявай.

Таунзенд хвана Тримейн за ръката. Говореше тихо:

— На Кардоне ли ще се обаждаш?

— Какво?

— Попитах те дали ще се обаждаш на Кардоне.

— Кой си ти?… Кой, по дяволите, си ти?

— Приятел на Блакстън. Не се обаждай на Кардоне. Не го прави при каквито и да било обстоятелства. Ако го направиш, ще забиеш пирон в собствения си ковчег. Не можеш ли да разбереш?

— Нищо не разбирам. Кой си ти? Кой е Блакстън? — Тримейн се опитваше да шепне, но гласът му се чуваше из цялото помещение.

— Нека да го кажем така. Кардоне може би е опасен. Ние не му вярваме. Не сме сигурни в него. Не повече, отколкото в семейство Остърман.

— Какво говориш?

— Те може би са се свързали. Не е изключено вече да си сам. Запази спокойствие и виж какво можеш да разбереш. Ще държим връзка… Но мистър Блакстън вече ти каза, нали?

После Таунзенд направи нещо странно. Извади банкнота от портфейла си и я сложи пред Ричард Тримейн. Преди да стане и да излезе през стъклените врати, той каза само две думи:

— Вземи я.

Беше банкнота от сто долара.

Какво беше купила тази банкнота?

Нищо, мислеше си Тримейн, беше само символ.

Цена. Каквато и да било цена.

* * *

Когато Фасет влезе в хотелската стая, завари двама мъже, които се бяха навели над масата и разглеждаха различни документи и карти. Единият беше Гровър. Другият се казваше Коул. Фасет свали панамената шапка и слънчевите очила и ги сложи върху бюрото.

— Всичко ли е наред? — попита Гровър.

— По график. Стига Тримейн да не се напие прекалено много в „Билтмор“.

— Ако го направи — каза Коул, съсредоточен в една пътна карта на Ню Джърси, — един мил продажен полицай ще оправи положението. Той ще се прибере вкъщи.

— Поставили ли сте хора от двете страни на моста?

— И при тунелите. Понякога минава през тунела „Линкълн“ и се изкачва по улицата, която води към гарата. Всички държат връзка по радиотелефона. — Коул отбелязваше на прозрачната хартия, поставен върху картата.

Телефонът иззвъня. Гровър прекоси стаята до нощното шкафче, за да вдигне слушалката.

— Гровър се обажда… О? Да. Ще проверим отново, но съм сигурен, че щяхме да разберем, ако беше… Не се притеснявайте. Добре. Ще се чуем отново. — Гровър постави обратно слушалката и остана изправен до телефона.

— Какво има? — Фасет свали сакото си от „Палм Бийч“^[2] и започна да навива ръкавите на ризата си.

— Обадиха се от Техническата служба в Лос Анджелес. След като Остърман е напуснал студиото, до момента, когато е бил спрян на Мълхоланд, са го загубили за около двайсетина минути. Безпокоят се, че може да се е свързал с Кардоне и Тримейн.

Коул вдигна поглед от масата.

— Около един часа местно време, което значи десет часа в Калифорния?

— Да.

— Изключено. Кардоне беше в колата си, а Тримейн се шляеше по улиците. Не би могъл да се свърже с нито един от тях…

— Виждам обаче какво имат предвид — прекъсна го Фасет. — Днес по обед Тримейн не се опита да се свърже с Кардоне.

— Предвидихме го, Лари — каза Коул. — Щяхме да отрежем пътя на всеки от тях, ако си бяха уредили среща.

— Знам, обаче би било рисковано.

Коул се засмя, вдигайки прозрачната хартия.

— Ти планираш — ние ще ръководим. Ето всички странични пътища, които водят до „Кожата“.

— Имаме ги.

— Джордж е забравил да донесе екземпляр, а другите са при нашите хора. Командният пункт винаги трябва да разполага с карта на местността.

— Моя е вината. До два часа сутринта бях на съвещание, а в шест и половина трябваше да взема влака. Забравих си и самобръсначката, и четката за зъби, и Господ знае още какво.

Телефонът отново иззвъня и Гровър посегна към него.

— Разбирам… Една минута. — Отдалечи слушалката от ухото си и погледна към Лорънс Фасет. — Вторият ни шофьор е влязъл в пререкания с Кардоне…

— Господи! Нищо лошо не се е случило, надявам се.

— Не, не. Сприхавият най-добър играч на цяла Америка се опитал да излезе от колата и да започне да се бие. Нищо особено не се е случило.

— Кажи му да се върне във Вашингтон. Да напусне района.

— Върни се в Д.К., Джим… Разбира се, защо не. Добре. Ще се видим в централата. — Гровър затвори телефона и се върна към масата.

— Какво ще прави Джим, та ти му каза „защо не“? — попита Фасет.

— Ще остави ролс-ройса в Мериланд. Мисли, че Кардоне е записал номера.

— Добре. А семейството на Цезар?

— Добре е инструктирано — намеси се Коул. — С нетърпение очакват да получат вест от Джузепе Амбруцио Кардионе. Крушата пада далеч от дървото.

— Какво означава това? — Гровър насочи запалката към цигарата си.

— Старият Цезар направи няколко състояния чрез изнудване. Най-големият му син е в канцеларията на министъра на правосъдие то и е абсолютен фанатик по отношение на мафията.

— Изкупува семейни грехове.

— Нещо подобно.

Фасет отиде до прозореца и погледна обширното пространство на южната част на Сентръл Парк. Когато проговори, гласът му беше спокоен, но удоволствието, което се усещаше в него, накара събеседниците му да се усмихнат.

— Много хитро. Всеки е шокиран. Всички са объркани и уплашени. Никой не знае какво да направи или с кого да говори. А ние ще седим и ще чакаме. Ще им дадем почивка за едно денонощие. Временно прекъсване… А „Омега“ няма избор. „Омега“ ще започне да действа.