Майн Рид
Ловци на скалпове (2)

Глава II
ЦЕНАТА НА КРЪВТА

В Индипендънт се бавиха цяла седмица, докато закупят мулета и фургони, след това керванът, който се състоеше от 100 фургона и 200 души, потегли на път през равнината.

Хенрих Халер така се увлече от новия си занаят, че закупи стока за два фургона. За надзиратели и водачи на мулетата си нае двама дълги, сухи мисурийци. А Севрен, който грижливо следеше здравето на братовчед си, нае един канадец на име Годе, когото познаваше като честен и весел момък, и го назначи за личен слуга на Хенрих, понеже беше сигурен в способността му да прогонва тъжните мисли. В пустинята не може да става и дума за строга етикеция и читателят сам ще се убеди по-нататък в това. Тук преданият слуга се превръща скоро в близък другар, а ако е умен и остроумен, забавлява своя господар през дългите часове на почивките.

А къде отидоха спретнатите младежи? Те останаха в хотела на плантаторите, защото около фургоните се виждаха само хора, облечени в ловджийски дрехи, а на главите си носеха шапки с широка увиснала периферия. Това бяха другарите на Севрен. Нямаше никаква следа от черните им костюми и лъскави брилянти, но не можеха да се отрекат и многото достойнства, които имаше новото им облекло, в което се виждаше едно умно съчетаване на полезното с приятното. Почти всички бяха облечени еднакво, а Халер беше просто образец — всяка част от неговия тоалет, преди да се купи, се подлагаше на строга критика от страна на приятелите му и затова целият му костюм беше класически за хората от тази професия: материята на ловджийската му блуза беше пъстра еленова кожа, обшита с различни бродерии. Сукнените му сиви панталони бяха стегнати до коленете с червени сукнени гамаши. На краката си имаше тежки обувки с медни шпори, а цветната риза, гълъбовата връзка и една широкопола шапка „Гуакил“ допълваха разкошното му облекло. Зад седлото му имаше килимче, което служеше за наметало в дъждовно време и за нощна постеля. Направата на това килимче бе много проста — едно голямо парче от сукно с дупка в единия край, през която може да мине само главата на Хенрих. Когато беше студено или валеше дъжд, той го намяташе, като си мушкаше главата през дупката, и така беше защитен от главата до краката, а и конят беше защитен от лошото време.

Освен лошото време, пустинята имаше и други опасности, затова Хенрих се въоръжи от главата до петите. В кобурите си носеше два револвера от голям калибър, други два по-малки бяха затъкнати в пояса му. Освен това той имаше пушка, с която можеше да стреля 23 пъти за 23 секунди. От пояса му стърчеше и един особен нож от тънка стомана, който му служеше и при лов, и при яздене. Една ловджийска чанта, крушообразен барутник, кратунка за вода и една чанта за храна бяха принадлежностите, които трябва да се прибавят още към обмундировката на младия пътник.

Хенриховото оръжие отстъпваше от това на другарите му, но като неговия кон нямаше никой от целия керван. Ненапразно той възбуждаше обща завист: цяла седмица вече откакто керванът бе на път, а конят не показваше и следа от умора, докато мустангите на другарите му всяка вечер бяха измъчени Много от тях искаха да го купят на висока цена, но Халер не се нуждаеше от пари и за нищо на света не би се съгласил да продаде умното животно, което се притичваше на неговия вик и му служеше вярно. А и да продадеше коня си, той трябваше да се раздели и с вярното си куче Алп, което нито на крачка не се отделяше от Моро, а нощем спеше между краката му.

Пътуването продължи няколко дни без особени събития. Севрен, който с голяма загриженост следеше братовчед си, забеляза, че здравето му се подобрява, расте и неговата веселост и това го радваше много. Веселостта на Хенрих се забелязваше най-добре през почивките, когато всеки се стараеше да се шегува за по-леко прекарване на времето. Търговците се оплакваха от еднообразния път, но младежът непрекъснато се възхищаваше от неговата природа. Той се любуваше на рязкото различие между фургоните — тези кораби на пустинята — и околната тъмна зеленина. При спускане те се нареждаха като гъски и представляваха една дълга линия.

Реките личаха отдалече по високите памукови дървета, стройните и гладки стъбла, които имаха гъсти шапки от листа. Те образуваха дълги линии, кръстосани в различни посоки, и приличаха на гигантски огради. Често се случваше керванът да преминава през водни прегради, понякога при бродове, а често пъти с плуване. От време на време срещаха елени и антилопи, които убиваха за храна.

Понякога се спираха на дълга почивка под дълбоките сенки край брега и в това време се занимаваха с повредите. Хенрих обаче не работеше в такива случаи, защото двамата му слуги мисурийци излязоха сръчни момчета и вършеха всичко необходимо, без да безпокоят господаря си. А и Севрен беше готов винаги да замени братовчед си в трудни ситуации.

Така по време на почивките Халер можеше да слуша разказите на другарите си, които обичаха да си спомнят за миналите времена.

Най-интересен разказвач беше Годе. Той знаеше много случки — груби и трогателни. Беше човек с много занаяти — и ловец на диви зверове, и пътник, и водач по планините. Много неща бе видял из пустините на изток.

Най-много го разпитваше Хенрих за индианците — този постоянен бич за белите пътници. Още не бяха срещали никого от тях. Тези хора и техните първобитни нрави силно интересуваха младежа. Той по примера на много човеколюбиви хора беше готов да проклина цивилизацията, която от година на година прогонваше все по-далече в пустинята тези бедни деца на природата, отнемайки техните владения. Намираше много поезия в техния живот и открито изповядваше това.

Неговите възгледи по този въпрос обаче не се харесваха на Годе, нито на търговците. Веднъж, когато Хенрих говори за това с пламенен тон, Бил Бент, който седеше до него на тревата, заяви:

— Когато идем по-далече, където ще стане нужда и вие сам да стреляте върху тези скотове, тогава ще забравите вашите филантропични дрънканици. Практиката, любезни приятелю, убива теорията. И когато съществува такава омраза между червенокожите и белите, които се радват на всеки индиански скалп, вие като бял ще се съгласите ли да вземете страната на враговете, дето без жалост грабят, а и убиват вашите съотечественици?

— Аз не отричам техните престъпления — възрази Хенрих, — но ми позволете да оплача и тяхната участ. Наистина белите са прави, когато вземат мерки против крайните жестокости на своите съседи, но намирам за безнравствено да се плаща за главите на убитите от тях, както ми разказа Годе. Пък и самите вие въпреки силното ви презрение към нещастните индианци няма да подадете ръка на този, който се нарича ловец на скалпове и чийто занаят се състои в това, да продава на началниците си кожата, одрана от главата на убитите от него врагове, като в същото време се гордее, че е извършил голям подвиг. Това ми напомни за обичая, който се практикува във Франция и Англия и според който градският съвет плаща известна сума за всеки убит звяр — вълк или нещо друго. Но моля ви се, това са хора! Признайте, Бил, нима няма да ви е противно да стиснете ръката, която е изцапана с такава кръв?

Бил Бент се позакашля, леко се позачерви и почна да си вее на лицето с широката шапка.

— О! — каза той. — Вие съвсем иначе гледате на нещата. Това още никога не ми е минавало наум… От ваша гледна точка — признавам, че… Но аз и не помислих даже за това, когато обядвах веднъж в Санта Фе със Сегин — водачът на една група ловци на скалпове. Той е същински джентълмен. Уверявам ви, храбър е като лъв и при това с добре възпитан.

— И колко е хитър! — прибави Годе възхитен. — По време на едно примирие покани цялото село на пир и им даде отровна храна. По този начин кожите на техните черепи му излязоха много евтино. Друг път нареди пред дулото на един топ двеста дивака, които не знаеха предназначението на това оръдие. Когато изгърмя, всички налягаха мъртви.

Хенрих настръхна от ужас при този разказ.

До този момент Севрен мълчеше, но сега каза:

— Чисти измислици! Ако слуховете за всички убийства, които се приписват на Сегин, бяха верни, няма да е останал нито един индианец в Северна Америка. Аз зная, че той е безжалостен в занаята си, но не вярвам, че прибягва към нечестни средства. Това не е в характера му.

— Все едно — извика Халер, — този човек се занимава с позорен занаят и аз съм готов да го заплюя в лицето.

— Че защо пък? — промърмори Бил Бент.

Тази разлика във възгледите им правеше вечерните беседи по-интересни и по-занимателни, но общо взето новият живот се харесваше много на Хенрих. Споменът за скъпите на сърцето му хора не се изглади от паметта му, а се превърна в свещен култ. Пътуването му даваше нравствено и физическо удовлетворение. Кръвта се движеше по-бързо във вените му, зрението му се изостряше и той гледаше срещу слънцето, без да мига. Понякога, като не можеше да удържи прилива на енергия, която усещаше у себе си, той препускаше напред на любимия си кон и се връщаше с цял куп от цветя, упоен от тяхното благоухание и възхитен от околната гледка. С една дума — бе обхванат от пустинна треска.

Отначало не разбираше значението на тази дума, която така често употребяваха неговите спътници винаги с усмивка. А тя означава такова нравствено състояние, което кара пътника да забрави миналото и да живее само с впечатленията от момента.

Севрен не искаше нищо друго така силно за своя братовчед, както именно това душевно състояние. Когато Халер се връщаше весел и възбуден от някоя приятна разходка, той казваше на другарите си:

— Бог да е на помощ на доктор Уолтън, който смяташе състоянието на Хенрих за неизлечимо. Пътуването на изток е много по-силно от всички лекове на нюорлеанските аптеки.

Когато керванът приближи до Арканзас, започнаха да се виждат в далечината конници, които веднага се скриваха зад хълмовете. Това бяха индианци от племето на павните. От няколко дена вече те се навъртаха наоколо, но страхът от карабините ги караше да стоят далече от него. Най-после керванът стигна до брега на една река на 6 мили от известните хълмове Плум бут (хълмове, покрити с плодове). Наредиха вагоните в кръг, а пътниците се разположиха вътре в него.

Дружината трябваше да се сдобие с месо. Досега срещаха твърде малко бизони, но вече се намираха в местност, където бизоните бяха много и ходеха на големи стада.

Докато пътниците спореха накъде да тръгнат, за да намерят по-богат лов, Севрен ги прекъсна, като им посочи пътя, който трябваше да поемат, за да се сдобият с прясно месо. Всички погледнаха към посоченото място и видяха черни фигури на една поляна. Веднага ловците яхнаха конете си и в галоп се понесоха към мястото.

Севрен би ги последвал, ако не се страхуваше от насмешките, с които щедро го награждаваха другарите му, за изключителната му грижовност към Хенрих. Но братовчедът беше вече съвсем здрав и можеше сам да върши всичко. Така Севрен остана при фургоните, но изпрати верния Годе на свое място.

Ловците се носеха като вихър по равнината, конете им не бяха уморени, защото през този ден не бяха вървели много. От трите мили, които ги отделяха от полянката, вече изминаха две, но и зверовете усетиха тяхното приближаване.

Някои новаци, в това число и Хенрих, вместо да заобиколят животните отстрани, се спуснаха направо към тях и ги подплашиха. Единият от бизоните вдигна косматата си глава, започна да пръхти и да бие земята с копитата си, а след това се втурна да бяга, подгонен от ловците.

Стана така, че или трябваше да гонят бизоните, докато ги стигнат, или да се върнат с празни ръце в лагера. Те избраха първото и стигнаха до един вал, висок 2 метра. Той приличаше на грамадно стъпало, което отделяше една равнина от друга, по-висока, и се простираше на огромно пространство без никакво прекъсване.

Тази преграда охлади малко ловците. Много от тях се върнаха назад, като решиха, че трудностите в този случай надминават удоволствието, което доставя ловът. Само шестима продължиха, пък и конете им бяха по-силни. Понеже Хенрих беше между тях, то и Годе ги последва.

Препускаха около 5 мили и настигнаха една млада женска, която раниха с толкова куршуми, колкото бяха и ловците.

Одраха кожата на убитото животно и запознаха да смятат колко са се отдалечили от лагера.

— Осем мили с точност до един сантиметър — изчисли Бил Бент.

— Ние се намираме в посоката на пътя си — каза Годе, сочейки стари следи от фургоните на някакъв чужд керван, които показваха търговския път от Санта Фе.

— Какво от това? — попита Хенрих.

— Ако идем сега в лагера, утре трябва да се върнем по същия път, а това са 16 мили, изгубени напразно. Ако почакаме тук, другарите ни ще дойдат и ще продължим пътя си с тях. Не е ли така? Тук има и трева, и вода, и прясно месо за нас. Вярвам, че всички си носят наметалата. Да останем тогава тук. Кой е съгласен?

Всички харесаха това предложение, дори и Хенрих не възрази, макар и да се боеше, че Севрен ще се безпокои от дългото му отсъствие.

Веднага разседлаха конете си и ги пуснаха да пасат, а самите те се разположиха на брега на един прозрачен поток, който течеше към Арканзас. Събраха дърва, накладоха огън, нарязаха месото на късове и го набодоха на шиш, за да го опекат. Носеха със себе си и кратунките, и лулите си, така че нищо не им липсваше, за да прекарат охолно и весело. Така седяха и приказваха до късно. Спокойната им беседа бе нарушена само от пристигането на Севрен, който не можа да остане спокоен в лагера, затова тръгна да търси ловците и ги намери по светлината на огъня. Завършиха вечерта с весели шеги по негов адрес за голямата му загриженост към младия роднина. Преди да си легнат, скъсиха юларите на конете и забиха колчета, за които ги привързаха по-близо до лагера. Като се завиха с наметалата и сложиха седлата под главите си, всички заспаха, без да предусещат тревогата, която ги очакваше през нощта.

Хенрих не искаше да остане при огъня, защото много от ловците хъркаха и му пречеха да заспи. Той се отдели на брега на поточето, където още през деня беше забелязал едно много хубаво място, покрито с мека гъста трева, което представляваше толкова удобно легло, че би му завидял и най-разглезеният човек. Но не успя да съобщи това на Севрен, защото той вече спеше като мъртъв.

Въпреки че не предвиждаха някаква опасност, все пак бяха решили всеки да пази поред спящите си другари. Пръв беше някой си Гибет, когото наричаха Сони. Определиха го да пази през този период, защото това време е най-безопасно от каквито и да било нападения. Гибет зае мястото си на върха на близкия хълм, от който се виждаше голямо пространство.

Когато се отдели, Хенрих извика на Сони да види новото му място, за да знае къде да го търси, в случай че бъдат нападнати.

С цигара в уста Хенрих се простря върху килимчето си, но не заспа веднага. Луната светеше така ясно, че можеше да различава цветята, които растяха около него. Мечта, докато цигарата му го опари, и едва тогава се обърна на другата страна и сладко задряма. Не се мина много, и се стресна от един необикновен шум, който приличаше и на гръм, и на водопаден грохот. Земята кънтеше.

— Навярно ще има силен дъжд — помисли си той и се покри хубаво със завивката си.

Обаче екотът се усилваше все повече и повече и Хенрих скочи на крака. Чуваше шум от много копита и рев на много бизони. Земята трепереше под тях. Чу също и гласовете на другарите си, на Севрен и Годе, които викаха:

— Пазете се, идват бизони!

Младежът бързо се освободи от завивката си, стана и видя спътниците си да прибират конете от полянката. На изток забеляза ужасна картина, като че ли цялата долина се движеше. Една черна вълна се носеше като поток от лава. Хиляди светли точки като мълния лъсваха и пак угасваха сред тази подвижна маса. Земята кънтеше, хората викаха, а конете високо цвилеха. Алп, който избяга при господаря си, лаеше и ръмжеше.

В първата минута Хенрих се стъписа от страх. Не се сети да дотича до другарите си, а когато се поокопити малко, беше все късно. Черният поток беше само на десетина метра от него. Чак тогава различи мъхнатите гърбове и блестящите очи на бизоните.

— Велики боже, те ще ме стъпчат!

Да се бяга беше късно. Той взе пушката си, стреля срещу един бизон от предните редове, но нямаше време да узнае резултата от своето действие. В тази минута бе изпръскан с вода, защото огромен бизон излезе от потока на брега, след това бе повдигнат във въздуха и хвърлен назад сред подвижната маса. Въпреки това обаче остана невредим и даже не изгуби съзнание в тази страшна минута. Съзнаваше, че животните го носят на гърбовете си, толкова гъста бе масата им. Бързо се досети за начина, по който можеше да се спаси от ужасната смърт. Затова възседна първия бизон, който попадна под него, и здраво се хвана за гъстата му козина. Уплашеното животно ускори своя бяг и за кратко време изпревари цялото стадо. Това искаше и самият Хенрих. Бизонът се носеше като стрела напред по равнината, сякаш някой хищник бе впил ноктите си в кожата му.

За младежа беше добре дошъл страхът на животното. Той извади ножа си и го мушкаше в ребрата, щом започнеше да спира. На това бизонът отговаряше с грозен рев и бягаше двойно по-бързо.

Над Хенрих беше надвиснала голяма опасност — ако животното спреше, смъртта беше неизбежна, защото стадото тичаше близо зад него в бойна колона, която се простираше на една миля ширина. Въпреки всичко обаче положението беше много комично и Хенрих прихна да се смее.

Силният бяг ги отведе до местност, населена с полски къртици. Тук веселостта на Хенрих премина, защото се страхуваше да не би животното да се отклони встрани, за да избегне тези пречки. За щастие бизоните имат навика да бягат винаги направо и този остана верен на своя инстинкт. Той се спъваше, падаше на предните си крака, фучеше от гняв, но пак се изправяше и бягаше напред.

Полянките Плум бут се намираха тъкмо на пътя им. Хенрих видя това и се зарадва много, защото виждаше единственото спасение на живота си в тях. Те бяха на три мили от мястото, където нощуваха, но на него му се стори, че е изминал повече от десет. Погледът му попадна на един хълм, отделен напълно от другите височини. С помощта на ножа си започна да направлява животното към това място и успя да го закара до хълма. Настъпи решителният момент. Преди да скочи на земята, младежът можеше да умъртви животното, като го промуши, но такава отплата за спасението си намираше за позорна. Затова тихо се смъкна от гърба му и с всички сили се затича към височината. Когато стигна на върха й, където вече нямаше никаква опасност, седна на една скала и започна да оглежда околността.

Луната светеше ясно. Неговият бизон си стоеше на същото място, където го остави. Изглеждаше напълно смаян. Стойката и изражението на муцуната му бяха така смешни, че младежът пак не можа да се сдържи и силно се разсмя.

Като погледна на югоизток, той видя черната подвижна маса, но сега не се боеше от искрящите очи. В това време наляво от бизоните видя малък дим и чу няколко гърмежа. От това разбра, че другарите му са здрави, и му олекна малко.

Стадото се приближаваше към хълма и като го достигна, се раздели на две части и го заобиколи. Хенри остана много учуден от поведението на своя бизон — вместо да чака другите и да се присъедини към тях, затича още по-надалече, като че ли го гонеха не бизони, а вълци. Бягаше напред, като се отклоняваше все към едната страна на стадото. И когато беше почти наравно с него, започна малко по малко да се приближава към старите си другари, докато най-после се смеси с тях.

Хенрих узна причината за това му поведение по-късно — ако бизонът бе останал спокойно да чака своите, те биха го взели за пришълец и биха го смазали.

Тук той чака цели два часа, докато отмине черният поток от бизоните, седейки като на остров. Като гледаше тази маса под себе си, му се зави свят и му се стори, че стадото стои неподвижно, а гой се носи някъде из въздуха. Затова стана и промени мястото си.

Най-после парадът свърши и новоизпеченият търговец слезе от височината и тръгна да търси обратния път към бивака. Никаква зеленина не се виждаше, защото се намираше вече в пустинята. Навсякъде се виждаха стада от бели вълци, които търсеха уморените бизони, останали по пътя. Хенрих тръгна на юг. Най-после чу гласове на хора и при светлината на луната видя няколко ездачи да се скитат по долината. Повика ги и те се спуснаха към него. Пръв пристигна Севрен. Той веднага скочи на земята, за да разцелува братовчед си. Езикът му се беше схванал от радост и не можеше да каже нито една дума, а само го пипаше по тялото, за да се убеди, че е здрав.

— Откъде паднахте? От небето ли, или от облаците? Кажете ни — бяха въпросите, с които обсипваха Хенрих, а Годе извика тържествено:

— Боже мой! Да бъдеш дигнат на рога, захвърлен на земята, тъпкан от хиляди свирепи бизони и пак да оживееш, без да си ранен! Не е ли това чудо! Господарят ми да не е някой магьосник? Ура! Даже и най-ловкият от нас не би се отървал така леко.

Всички заедно говореха или по-точно викаха и всеки искаше да стисне ръката на младия момък.

— Ние ви смятахме за умрял — каза Бял Бент — и тръгнахме да търсим трупа ви или по-вероятно остатъците от него. Обиколихме цялата долина и бяхме склонни да предположим, че сте напълно унищожен от дивите животни. Но сте жив пред очите ни и нашата радост е двойна, защото приятелят ни Севрен за малко щеше да полудее.

— Унищожен! — извика Годе. — Тогава бих разкъсал Гибет на парчета. Дяволите да го вземат, той не можа да ни каже къде е господарят ми.

— Аз съвсем забравих — промърмори Гибет така жално, че Хенрих побърза да го успокои, че не му се сърди.

— Видяхме само как бизонът ви подхвърли нагоре, а вие паднахте в средата на стадото. Но кажете ни, за Бога, как се спасихте?

Той им разказа подробно ужасната случка.

— Даже опитни ловци биха загинали в този случай, а вие като новак сте действали с истинско присъствие на духа.

— О — аз винаги си мислех, че моят господар ще надмине всички — извика Годе. — Той е умен и храбър.

Около дузина убити бизони бяха наградата за безпокойството на ловците. Намериха се и револверът, и постелята на Хенрих, които бяха затъпкани в земята. След дълги разговори за нощния смут си избраха по-надежден страж от Гибет и заспаха дълбок сън.