Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Princesse de Babylone, (Обществено достояние)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)
Корекция
BHorse (2008)
Сканиране и разпознаване
Sociosasho (9 август 2006 г.)

Издание:

Волтер. Философски новели

Френска. Второ издание

Превел от френски: Боян Атанасов

Редактор: Георги Куфов

Художник: Симеон Младенов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Здравка Букова, Стефка Добрева

Дадена за набор декември 1982 г. Подписана за печат април 1983 г. Излязла от печат юни 1983 г.

Печатни коли 32. Издателски коли 26,88. УИК 27,24.

Цена 3,16 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, 1983

ДП „Георги Димитров“ — Ямбол

ISBN 9536622611


ГЛАВА I

Старият Белус, вавилонски цар, смяташе себе си за първия човек на Земята, защото всичките му царедворци му казваха това, а историографите му го доказваха. Това, което можеше да извини смешното му държане, беше, че действително неговите предшественици бяха изградили Вавилон тридесет хиляди години преди него, а той го беше украсил. Известно е, че дворецът му, построен сред обширен парк на няколко парасанги от Вавилон, се простираше между Тигър и Ефрат, които миеха тези омайни брегове. Неговият дом, чието лице бе дълго три хиляди стъпки, се издигаше до облаците. Терасата пред двореца бе заградена с колонада от бял мрамор, висока петдесет стъпки, и върху нея се издигаха колосалните статуи на всички царе и на всички велики мъже на империята. Тази тераса, която се състоеше от два реда тухли, покрити от единия до другия край с дебели оловни листа, беше насипана с дванадесет стъпки пръст и на нея бяха засадили гори от маслинови, портокалови и лимонови дървета, кокосови и финикови палми, карамфилови и канелови дървета, които образуваха непроницаеми за слънчевите лъчи сводове. Извличани с помпи през сто кухи колони, водите на Ефрат се изкачваха до тези градини и изпълваха обширни мраморни басейни, после се спущаха по други канали и минаваха през парка, където образуваха водопади шест хиляди стъпки дълги и сто хиляди водоскока, чиято височина едва можеше да се види, накрая тези води се завръщаха в Ефрат, откъдето бяха дошли. Градините на Семирамида, които учудиха Азия няколко века по-късно, бяха само бледо подражание на тези древни чудеса, защото по времето на Семирамида всичко вече започваше да се изражда както у мъжете, така и у жените.

Но най-възхитителното нещо във Вавилон, това, което затъмняваше всичко останало, беше единствената дъщеря на царя, на име Формозанта. По нейни портрети и статуи векове по-късно Праксител бе изваял своята Афродита и онази, която се нарича Венера с хубавия задник. О Небе, каква разлика между оригинала и копията! Затова Белус се гордееше повече с дъщеря си, отколкото с царството си. Тя беше осемнадесетгодишна: трябваше й съпруг, достоен за нея. Но къде да се намери съпруг? Един стар оракул беше предсказал, че Формозанта ще принадлежи на онзи, който може да опъне лъка на Нимруд. Този Нимруд, ловецът силен пред Господа, бе оставил един лък, дълъг седем вавилонски стъпки, направен от абаносово дърво, по-твърдо от желязото, което се извлича от кавказките планини и се обработва в ковачниците на Дербент. От времето на Нимруд никой смъртен не бе успял да опъне този чудесен лък.

Казано беше също така, че ръката, която ще опъне този лък, ще убие най-страшния и най-опасния лъв, който един ден ще бъде пуснат в парка на Вавилон. Но това не беше всичко: стрелецът с този лък, победителят на лъва, ще повали всичките си съперници, при това той ще бъде най-умният, най-прекрасният и най-добродетелен мъж на света и ще притежава най-рядкото нещо, което съществува в цялата Вселена.

Трима царе, египетският фараон, индийският шах и великият скитски хан, се представиха и се осмелиха да си оспорват Формозанта. Белус определи деня и мястото на турнира в най-отдалечения край на своя парк — там, където водите на Тигър и Ефрат се събират и ограждат едно широко пространство. Около мястото на турнира изградиха мраморен амфитеатър, който можеше да побере петстотин хиляди души. Срещу амфитеатъра се издигаше тронът на царя, който щеше да се яви с Формозанта, заобиколен от целия си двор; отляво и отдясно, между трона и амфитеатъра, бяха поставени тронове за тримата царе и кресла за всички други владетели, които биха дошли да видят тази височайша церемония.

Египетският цар, възседнал бика Апис и държейки в ръка образа на Изида, пристигна пръв. Той бе придружен от две хиляди жреци, облечени в ленени плащове, по-бели и от сняг, от две хиляди евнуси, две хиляди магьосници и две хиляди войници.

Царят на Индия пристигна скоро след него, седнал в колесница, теглена от дванадесет слона. Неговата свита беше още по-многобройна и по-блестяща от свитата на египетския фараон.

Последен се яви царят на скитите. Той водеше със себе си само избрани воини, въоръжени с лъкове и стрели. Яздеше на великолепен тигър, който той бе сам укротил и който беше висок колкото най-хубавите персийски коне. Внушителен и величествен на ръст, този монарх надвишаваше съперниците си, неговите ръце, жилести и бели, сякаш вече опъваха лъка на Нимруд.

Тримата владетели се поклониха най-напред пред Белус и Формозанта. Египетският цар подари на принцесата два от най-хубавите нилски крокодила, два хипопотама, две зебри, два египетски плъха и две мумии заедно с книгите на великия Хермес, които той смяташе за най-рядкото нещо на земята.

Царят на Индия й подари сто слона, които носеха на гърба си по една кула от позлатено дърво, и постави в краката й „Вейдама“[1], написан собственоръчно от самия Ксака[2].

Царят на скитите, който не знаеше нито да чете, нито да пише, й подари сто бойни коня, покрити с наметки от черни лисичи кожи.

Принцесата сведе очи пред женихите и им се поклони със скромна и благородна изисканост.

Белус заповяда да отведат монарсите до троновете, които им бяха приготвени.

— Защо нямам три дъщери? — каза си той. — Щях да ощастливя шест души днес.

След това той разпореди да се тегли жребий кок пръв да опита лъка на Нимруд. Поставиха имената на тримата женихи в един златен шлем. Името на египетския цар бе изтеглено първо, след това излезе името на царя на Индия. Скитският цар погледна лъка и съперниците си и не остана недоволен, че е трети поред.

Докато траеше подготовката на това блестящо състезание, двадесет хиляди пажове и двадесет хиляди момичета, без да се суетят, разнасяха разхладителни напитки на зрителите, като минаваха между редиците мраморни пейки. Всички бяха съгласни, че боговете са създали царете само за да може всеки ден да има празненства, и то — разнообразни, че животът е много кратък, за да може да се използва другояче, че съдебните дела, сплетните, войните, споровете между свещениците, които поглъщат човешкия живот, са неща ужасни и нелепи, че човек е роден само за радости, че той не би обичал така страстно и постоянно удоволствията, ако не беше създаден за тях, че същината на човешката природа е да се наслаждаваме и че всичко останало е лудост. Тази отлична нравственост не е била никога опровергана освен от фактите.

Тъкмо щяха да започнат изпитанията, които щяха да решат съдбата на Формозанта, и ето че пред оградата се яви един непознат младеж, възседнал ликорна и съпровождан от един слуга също на ликорна, който държеше в ръката си една едра птица. Стражата се изненада, когато видя новодошлите, и реши, че младежът изглежда като някакво божество. Непознатият имаше, както се казва оттогава, глава на Адонис върху Херкулесово тяло. Той беше олицетворение на величието и грацията. Неговите черни вежди и дълги руси коси, смесица на два вида красота, непозната във Вавилон, очароваха всички присъстващи. Целият амфитеатър стана на крака, за да го види по-добре. Всички жени от двореца впериха учудени погледи в него. Дори самата Формозанта, която бе свела поглед, повдигна очи и се изчерви. Тримата царе побледняха: сравнявайки Формозанта с непознатия, всички зрители започнаха да викат:

— Няма на света друг младеж, който да е равен по красота на принцесата.

Разпоредителите, вцепенени от учудване, го запитаха дали е цар. Чужденецът отговори, че няма тази чест, но че е дошъл много отдалеч, защото е любопитен да види дали има царе, достойни за Формозанта. Отведоха го на първия ред на амфитеатъра заедно със слугата му, двете ликорни и птицата. Той дълбоко се поклони на Белус, на дъщеря му, на тримата царе и на всички присъствуващи; после седна на мястото си, като се изчерви. Двете ликорни легнаха в краката му, птицата кацна на рамото му, а слугата, който носеше една малка торба, седна до него.

Състезанията започнаха. Извадиха лъка на Нимруд от неговия златен калъф. Главният церемониалмайстор, последван от петдесет пажове и предшестван от двадесет тръбачи, го поднесе на египетския цар, който заповяда на жреците си да го благословят. След това постави лъка на главата на бика Апис, напълно уверен, че ще спечели първата победа. Той слезе в средата на арената, опита се да го опъне, изчерпа силите си и започна да се гърчи така, че целият амфитеатър избухна в смях и дори Формозанта се усмихна.

Неговият велик изповедник се приближи до него.

— Нека ваше величество се откаже от тази празна чест — му каза той, — това е чест само за мускулите и сухожилията. Вие ще победите във всичко останало, ще победите лъва, тъй като имате сабята на Озирис. Вавилонската принцеса ще принадлежи на владетеля, който има най-голям ум, а вие отгатвате загадки, тя трябва да се омъжи за най-добродетелния, а вие сте такъв, защото сте възпитан от египетските жреци, трябва да я спечели най-щедрият, а вие дадохте двата най-хубави крокодила и двата най-хубави плъха, които имаше в Делтата, вие притежавате бика Апис и книгите на Хермес, които са най-рядкото нещо в цялата Вселена. Никой не може да ви оспори Формозанта.

— Прав сте — отвърна египетският цар и седна отново на трона си.

Отидоха да поднесат лъка на царя на Индия. Петнадесет дни след това той имаше пришки по ръцете и се утеши, смятайки, че и царят на скитите няма да има по-голям успех от него.

Скитът на свой ред се залови с лъка. У него силата се съчетаваше с ловкост и лъкът като че ли доби известна гъвкавост в ръцете му, той го изви малко, но не успя да го опъне докрай. Амфитеатърът, който заради приветливото лице на този владетел бе склонен към него, ахкаше съчувствено на слабия му успех и смяташе, че красивата принцеса никога няма да се омъжи.

Тогава непознатият младеж слезе с един скок на арената и се обърна към царя на скитите.

— Нека ваше величество не се учудва, че не е успял напълно — каза му той. — Тези лъкове от абанос се изработват в моята страна. За да го опънеш, се, изисква особен похват; вие направихте много повече, като го извихте, отколкото бих направил аз, като го опъна докрай.

Той взе бързо една стрела, постави я върху тетивата, опъна лъка на Нимруд и изпрати стрелата далеч отвъд оградата. Един милион ръце изръкопляскаха на това чудо. Вавилон ехтеше от приветствени викове и всички жени казваха: „Какво щастие, че едно тъй красиво момче има такава сила!“

След това измъкна от джоба си малка дъсчица от слонова кост, написа върху нея нещо със златна игла, завърза плочката за лъка и го поднесе на принцесата с такава грация, която възхити всички присъстващи. След това скромно отиде до мястото си и седна между птицата и слугата си. Цял Вавилон беше изненадан, тримата царе бяха смутени, но непознатият сякаш не забелязваше това.

Формозанта се учуди още повече, когато прочете следните стихове на хубав халдейски език, написани върху плочката от слонова кост, която бе завързана за лъка:

Лъкът на Нимруд е лък на войната,

лъкът на любовта е лък на щастието.

Вие носите този лък. Чрез вас този бог победител

е станал господар на земята.

Трима могъщи царе, трима съперници,

се осмеляват да претендират за честта да ви харесат.

Не зная кого ще предпочете вашето сърце,

но на щастливеца целият свят ще завижда.

Този малък мадригал не разсърди принцесата. Той беше критикуван от някои стари благородници, които казаха, че някога, в доброто старо време, поетът би сравнил Белус със слънцето, Формозанта с луната, врата й с кула, а гръдта й с крина брашно. Те казаха, че чужденецът няма никакво въображение и че не спазва правилата на истинската поезия, но всички дами намериха стиховете за много изискани. Те се възхищаваха, че един мъж, който опъваше така добре лък, може да прояви такова остроумие. Почетната дама на принцесата й каза:

— Госпожице, ето дарби, от които няма никаква полза. За какво ще послужат на този младеж неговото остроумие и лъкът на Белус?

— За да спечели възхищението на хората — отвърна Формозанта.

— О — рече почетната дама през зъби, — още един мадригал и той може да спечели и любов.

Междувременно, след като се посъветва със своите маги, Белус обяви, че никой от тримата царе не е успял да опъне лъка на Нимруд, но че понеже все пак трябва да омъжи дъщеря си, тя ще принадлежи на оногова, който повали големия лъв, хранен нарочно за тази цел в дворцовата менажерия. Египетският цар, който беше закърмен с мъдростта на своята страна, намираше, че е много смешно един цар да се излага на диви зверове, за да може да се ожени. Признаваше, че да се спечели Формозанта, е голяма награда, но същевременно твърдеше, че ако лъвът го разкъса, той никога няма да може да се ожени за тази красива вавилонянка. Царят на Индия споделяше чувствата на египтянина. И двамата заключиха, че вавилонският цар се подиграва с тях, че трябва да докарат армии, за да го накажат, че имат достатъчно поданици, за които ще бъде голяма чест да умрат в служба на своите господари, без това да струва и косъм от свещените глави на техни величества, и че лесно ще свалят от престола вавилонския цар, след което ще теглят жребий за красивата Формозанта.

След като се споразумяха така, двамата царе изпратиха, всеки в своята страна, бърза заповед да се събере войска от триста хиляди души, за да отвлекат Формозанта.

Царят на скитите обаче излезе сам на арената с гол ятаган в ръка. Той не беше лудо влюбен в прелестите на Формозанта. До този миг славата бе единствената му страст и тя го бе довела във Вавилон. Искаше да покаже, че докато индийският и египетският цар са достатъчно благоразумни, за да не се излагат на опасността да се борят срещу лъв, той е достатъчно храбър, за да не избегне този бой, и ще съумее да запази честта на короната. Неговата рядка смелост не му позволяваше да прибегне до помощта на своя тигър. Той излиза напред сам, леко въоръжен, покрит със стоманен шлем, украсен със злато, от който се спускаха три белоснежни конски опашки.

Пуснаха срещу него най-огромния лъв, който някога е бил отхранван в планините на Антиливан. Неговите страшни нокти явно можеха да разкъсат тримата царе наведнъж, а чудовищната му уста да ги погълне. Целият амфитеатър кънтеше от неговия страхотен рев. Двамата горди борци се спуснаха един срещу друг тичешком. Храбрият скит заби меча си в устата на лъва, но острието срещна един от неговите дебели зъби, които нищо не може да пробие, и се разби на късове. Горското чудовище, побесняло от нанесената му рана, вече впиваше кървавите си нокти в хълбоците на монарха.

Развълнуван от опасното положение, в което се бе озовал този храбър цар, непознатият младеж скочи на арената по-бързо и от светкавица. Той отсече главата на лъва със същата сръчност, с която в нашите карузели млади сръчни рицари отнасят нарисувани мавритански глави или пръстени.

След това измъкна една малка кутия, поднесе я на скитския цар и му каза:

— В тази кутийка ваше величество ще намери истински росен, който расте в моята страна. С него вашите славни рани ще бъдат излекувани мигновено. Единствено случайността ви попречи да победите лъва. Въпреки това вашата храброст е достойна за възхищение.

По-чувствителен към признанието, отколкото към завистта, скитският цар благодари на своя спасител. След като го прегърна нежно, той се върна в палатката си, за да сложи росен върху раните си.

Непознатият даде лъвската глава на слугата си и той, след като я изми с много вода на голямата чешма, която беше под амфитеатъра, и след като изцеди всичката кръв от нея, извади от торбата си клещи, измъкна четиридесетте зъба на лъва и на тяхно място постави четиридесет диаманта от еднаква големина. С обичайната си скромност господарят му се върна на мястото си и даде лъвската глава на птицата.

— Красива птицо — рече той, — отнеси в краката на Формозанта този скромен дар в знак на почит.

Птицата отлетя, носейки в ноктите си ужасния трофей, поднесе го на принцесата, като наведе смирено врат и се сниши пред нея. Четиридесетте брилянта заслепиха всички очи. В разкошния Вавилон още не познаваха такова великолепие: смарагдът, топазът, сапфирът, гранатът се считаха за най-скъпоценните украшения. Белус и целият му двор бяха възхитени. Птицата, която поднесе този дар, ги изненада още повече. Тя имаше големината на орел, но очите й бяха толкова благи и нежни, колкото очите на орела са горди и заплашителни. Клюнът й беше розов и в него сякаш имаше нещо от красивата уста на Формозанта. Вратът й бе събрал всички цветове на дъгата, но по-живи и по-блестящи. Перата й искряха с хилядите оттенъци на златото. Краката й изглеждаха като направени от сребро и пурпур, опашките на красивите птици, които по-късно впрягаха в колесницата на Юнона, не можеха да се сравнят с нейната.

Вниманието, любопитството, почудата и възторгът на целия двор бяха разделени между четиридесетте диаманта и птицата. Тя бе кацнала на балюстрадата между Белус и дъщеря му Формозанта, която я галеше, милваше и целуваше. Птицата сякаш приемаше тези ласки с удоволствие, примесено с уважение. Когато принцесата я целуваше, тя й връщаше целувките и след това я гледаше с умилени очи. Когато принцесата й поднасяше бисквити и фъстъци, тя ги вземаше с пурпурно-сребърния си крак и ги поднасяше към клюна, си с неизмерима грация.

Белус, който внимателно разгледа диамантите, прецени, че цяла една провинция на неговото царство едва ли би могла да си позволи да плати един тъй богат подарък. Той заповяда да приготвят за непознатия още по-великолепни дарове от онези, които бяха, предназначени за тримата монарси. „Този младеж — казваше той — е несъмнено син на китайския цар или на онази част от света, която се нарича Европа и за която съм чувал да се говори, или пък е от Африка, която, както казват, е съседна на египетското царство.“ Той веднага изпрати своя пръв оръженосец да поздрави непознатия и да го запита дали не е господар на една от тези империи, както и да узнае защо е дошъл само с един слуга и една торбичка, щом притежава такива чудни съкровища.

Докато първият оръженосец отиваше към амфитеатъра, за да изпълни поръчението на царя, ето че пристигна още един слуга, възседнал ликорна. Обръщайки се към младежа, този слуга му каза:

— Ормар, баща ви е пред края на живота си и аз дойдох да ви обадя това.

Непознатият вдигна очи към небето, няколко сълзи капнаха от очите му и той отговори само с една дума:

— Да вървим.

Първият оръженосец, след като поднесе поздравленията на Белус на победителя на лъва, на дарителя на четиридесетте диаманта и господар на красивата птица, запита слугата на кое царство е владетел бащата на този млад герой. Слугата отговори:

— Баща му е стар овчар, който е много обичан в нашия край.

По време на този кратък разговор непознатият беше вече възседнал една ликорна. Той каза на първия оръженосец:

— Господарю, благоволете да предадете на Белус и дъщеря му, че поднасям в нозете им моята почит. Осмелявам се да я помоля да се грижи много за птицата, която й оставям. Тя е единствената в света, каквато е и самата принцеса.

С тези думи той препусна като светкавица, двамата слуги го последваха и скоро те се загубиха от погледа на всички.

Формозанта не можа да се въздържи да не извика високо. Обръщайки се към амфитеатъра, където бе седял нейният господар, птицата изглеждаше много огорчена, че вече не го вижда там След това загледа втренчено принцесата и потърка леко клюна си о красивата й ръка, сякаш обещаваше да й служи.

По-изненадан от всеки друг път, когато научи, че този тъй необикновен младеж е син на овчар, Белус не можеше да повярва това. Заповяда да ги настигнат, но скоро му съобщиха, че ликорните, които тримата мъже яздеха, не могат да бъдат настигнати, защото галолират така, че навярно изминават по сто левги на ден.

Бележки

[1] Вейдам — едно от наименованията на „Ведите“, свещените книги на брамините.

[2] Ксака — изопачена форма на името Сакия Муни (Буда).