Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (30)

29
Спускане

Втори помощник-капитан Чанг се бореше с възникналия проблем, откакто „Галакси“ успешно — за негова голяма изненада и облекчение — беше прехвърлена на междинна орбита. В следващите два часа корабът беше в божиите ръце или поне в тези на сър Исак Нютон; не можеше да се направи нищо друго, освен да изчакат да дойде време за окончателното спиране и маневрата за спускане.

Беше му минало през ума да се опита да заблуди Роуз, като даде на кораба противоположен вектор, когато се доближеше до спътника, и по този начин да го изведе отново в космоса. Тогава той щеше отново да застане в стационарна орбита и след това от Ганимед можеше да бъде изпратена спасителна група. Но имаше едно много важно възражение срещу този план: нямаше да могат да спасят него, защото със сигурност щеше да бъде мъртъв. Въпреки че Чанг не беше страхливец, той предпочиташе да не се превръща посмъртно в герой на космическите линии.

При всички случаи шансовете му за оцеляване през следващия час изглеждаха незначителни. Беше му заповядано да приземи, съвсем сам, кораб с тегло три хиляди тона върху напълно непознат терен. Не би си позволил да извърши такъв подвиг дори на познатата Луна.

— След колко минути ще започнеш операцията по спирането? — запита Роузи. Това може би беше повече заповед, отколкото въпрос; тя бе добре запозната с основите на астронавтиката и Чанг се прости и с най-смелите си фантазии, че ще може да я надхитри.

— Пет — отвърна той неохотно. — Може ли да предупредя останалите на кораба да бъдат готови?

— Аз ще го направя. Дай ми микрофона… ТУК Е МОСТИКЪТ. ЗАПОЧВАМЕ ОПЕРАЦИЯТА ПО СПИРАНЕТО СЛЕД ПЕТ МИНУТИ. ПОВТАРЯМ, СЛЕД ПЕТ МИНУТИ. КРАЙ.

Учените и офицерите, събрани в каюткомпанията, отдавна очакваха това съобщение. Все пак имаха малко късмет; външните видеомонитори не бяха изключени. Може би Роуз беше забравила за тях; но по-вероятно бе, че изобщо не си е направила труда да ги изключи. И сега като безпомощни зрители — една публика, чието внимание бе изцяло привлечено, в пълния смисъл на думата — те наблюдаваха съдбата, която ги очакваше.

Забуленият в облаци полумесец на Европа сега изпълваше обхвата на задната камера. Не се виждаше никаква пролука в плътната пелена от водни пари, които отново се кондензираха при приближаването си към Нощната страна. Това не беше важно, защото приземяването щеше да се контролира от радара до последната минута. Облаците обаче щяха да удължат агонията на наблюдателите, които трябваше да разчитат само на дневната светлина.

Никой не се взираше по-напрегнато в приближаващия се свят от човека, който го беше изучавал почти цяло десетилетие с такова чувство на разочарование. Ролф ван дер Берг, който бе седнал в един от ниските столове, предназначени за слаба гравитация, с леко затегнат ограничителен колан, почти не усети как теглото му се завръща при започване на операцията по спирането.

За пет секунди те достигнаха пълна мощност на тягата. Всички офицери правеха бързи изчисления на своите миникомпютри; без достъп до навигационното табло щеше да има доста догадки и капитан Лаплас изчака да се оформи общ резултат.

— Единайсет минути — обяви той най-накрая — при условие, че не намали нивото на мощността — в момента то е на максимум. И при условие, че на разстояние десет километра ще направи един кръг — точно над обвивката — и след това ще се спусне право надолу. Това може да отнеме още пет минути.

Не бе необходимо да добавя, че последната секунда от тези пет минути ще бъде най-критичният момент.

Европа като че ли беше решила да пази тайните си до последната минута. Когато „Галакси“ застана неподвижно точно над облачната обвивка, отдолу все още не се виждаше никаква земя или океан. В продължение на няколко мъчителни секунди екраните останаха абсолютно празни — можеха да се видят само разпънатите и много рядко използвани опори за приземяване. Шумът от тяхното изваждане преди няколко минути предизвика кратък пристъп на тревога сред пътниците; сега им оставаше само да се надяват, че те ще изпълнят предназначението си.

„Колко гъсти са тези проклети облаци? — запита се Ван дер Берг. — Да не би да стигат чак до долу…“

Не, те се разкъсваха, изтъняваха в ивици и струйки — и ето че под тях се разпростря Новата Европа — като че ли се намираше само на няколко хиляди метра разстояние.

Тя наистина беше нова — не бе необходимо да си геолог, за да видиш това. Може би преди четири милиарда години младата Земя бе изглеждала така, в самото начало на безкрайния конфликт между сушата и водата.

Допреди петдесет години тук нямаше нито суша, нито вода — само лед. Но сега ледът се бе стопил на полукълбото, което бе обърнато към Луцифер, а получената вода се бе издигнала нагор във вид на пари и беше изпратена към вечните ледове на Нощната страна. По този начин преместването на милиарди тонове течност от едното полукълбо в другото беше оголило дъното на древното море, което никога преди не бе виждало дори бледата светлина на далечното слънце.

Може би някой ден тези разкривени земи щяха да омекнат и да бъдат завладени от разстилащ се килим от зеленина; сега те представляваха само безплодни потоци застинала лава и леко димящи мочурища, тук-таме пресечени от издигащи се нагоре скали с причудливо наклонени пластове. Очевидно тази местност е била арена на големи тектонични раздвижвания, което никак не беше чудно, при положение че тя наскоро бе станала свидетел на раждането на планина с размерите на Еверест.

А ето я и нея — извисяваща се над необичайно близкия хоризонт. Ролф ван дер Берг усети как нещо в гърдите му се стяга, а кожата на врата му настръхва. Вече не чрез посредничеството на бездушните инструменти, а със собствените си очи той наблюдаваше планината на своите мечти.

Както много добре знаеше, формата й беше приблизително тази на тетраедър, наклонен така, че едната му страна беше почти вертикална. (Това би било добро предизвикателство за алпинистите, дори и при тази слаба гравитация — особено след като не можеха да забиват халки в скалата…) Върхът беше скрит в облаците, а по-голямата част от леко наклонената стена, обърната към тях, бе покрита със сняг.

— За това ли беше цялата бъркотия? — промърмори възмутено някой. — Прилича ми на най-обикновена планина. Може би щом веднъж видиш някоя… — но сърдитите шъткания го принудиха да замълчи.

Сега „Галакси“ се носеше бавно към планината Зевс, докато Чанг търсеше подходящо място за кацане. Корабът имаше съвсем малко приспособления за странично управление, защото деветдесет процента от главната тяга се използваше само за да го тласка. Горивото щеше да му стигне за около пет минути кръжене във въздуха; след това той все още би могъл да се приземи успешно — но никога вече нямаше да излети.

Нийл Армстронг се бе изправил пред същата дилема преди почти сто години. Но той все пак не бе пилотирал с опрян в главата му пистолет.

За последните няколко минути обаче Чанг напълно бе забравил и пистолета, и Роузи. Всичките му сетива бяха съсредоточени върху задачата, която му предстоеше; бе станал част от голямата машина, която пилотираше. Единствената човешка емоция, която бе останала у него, не беше страх, а възбуда. Това беше работата, за която бе обучен; това бе връхната точка в професионалната му кариера, макар че можеше да се окаже и нейният край.

А по всичко личеше, че ще стане точно така. До подножието на планината оставаше вече по-малко от километър, а той все още не бе намерил площадка за кацане. Теренът беше изключително неравен, пресечен от каньони, осеяни с огромни камъни. Не беше забелязал нито една хоризонтална местност, която да е по-голяма от игрище за тенис — а само след трийсет секунди показателят за горивото щеше да достигне червената линия.

Но ето че най-после той съзря гладка повърхност — най-плоската, която бе видял досега. Това бе единственият му шанс за времето, което оставаше.

Много внимателно той насочи гигантския, нестабилен цилиндър към хоризонталната ивица земя — като че ли е покрита със сняг — да, така е — струите от дюзите издухваха снега, — но какво е това под него? — прилича на лед — трябва да е замръзнало езеро — каква е дебелината? КАКВА Е ДЕБЕЛИНАТА?

Петстотинтонният тласък от главните реактивни дюзи на „Галакси“ се стовари върху измамно приканващата повърхност. Една мрежа от кръгови линии започна бързо да се разпростира по нея; ледът се пропука и огромните късове започнаха да се преобръщат. Концентрични вълни от кипяща вода се втурнаха към сушата, щом стихията на дюзите се заби във внезапно оголеното езеро.

Като добре обучен офицер Чанг реагира автоматично, без колебанието, което би било фатално. Лявата му ръка рязко разтвори предпазната преграда; дясната сграбчи червената ръчка под нея и я дръпна в отворено положение.

Програмата ПРЕКРАТИ, която беше спала кротко от изстрелването на „Галакси“ досега, се задейства и запрати кораба обратно в небето.