Мики Спилейн
Търговци на смърт (1)

Глава 1

Някъде в средата на Ню Йорк, в мястото, което наричат Бродуей, ми се лепна опашка. Почувствах я, когато пресякох Четирийсет и девета улица, и бях вече абсолютно сигурен, когато стигнах до Четирийсет и шеста. Не че бях забелязал някого. Имах само предчувствие, но то бе равносилно на знание. Зад себе си имах много години с много преследвания, а и често ми се случваше аз да бъда зад гърба на някого, за да не мога да преценя правилно усещането, че във врата ти духа студен вятър.

Но защо? Не бях се насочил наникъде, нито пък имах някаква определена задача. Просто се разхождах в нощта по тихите градски улици. А и не бях сам. Поне още стотина други хора бяха излезли навън и вървяха в двете посоки между смълчаните квартали… и един от тях се интересуваше от мен.

Без да се обръщам назад, се опитах да уловя отражението му в квадратните витрини на магазините и стъклените реклами на театрите. Който и да беше, сигурно трябваше да знае, че просто се разхождам, така че можех да се спирам и оглеждам във витрините, без да предизвиквам излишно внимание към себе си, като в същото време се опитвах да разбера кой ме следи.

Нямаше смисъл. Или грешах, или зад себе си имах професионалист. Потокът от пешеходци се движеше около мен и всеки спрял пред някоя витрина можеше да бъде възможният преследвач. Тръгнах спокойно към края на улицата, свих по Четирийсет и четвърта, докато не стигнах до Алеята на Шуберт, след това бавно започнах да пресичам пространствата между зданията, докато не се убедих, че никой не ме вижда, спринтирах покрай разхождащата се двойка пред мен и се вмъкнах в една от страничните телефонни кабини. Снех телефонната слушалка, оставих вратата отворена, за да не може автоматичното осветление да се включи, и зачаках.

Тогава забелязах преследвача.

Тя крачеше по алеята с нормална походка и явно се насочваше към театъра, намръщена вероятно от това, че не ме вижда. След това ускори ход, за да стигне до другия край, преди да ме е изгубила окончателно. Когато се протегнах от телефонната кабина и я вмъкнах вътре, лицето й сякаш щеше да се взриви от страх и тя замалко да изкрещи. Почувства пистолета в ребрата си и затвори бързо уста.

Изглеждахме много мило там — просто двама души, които водеха тих разговор, един демобилизиран момък, който е бил прекалено добър с оръжието, за да излезе жив от войната, и една прекрасна малка блондинка, която сякаш току-що бе слязла от партикаблите на църковния хор, а патлакът в чантичката й беше само за да плаши вълците пред вратата. Ухилих й се широко, като демонстрирах всичките си зъби, отворих чантичката й, измъкнах малката берета и я пъхнах в джоба си.

— О’кей, сладур — казах аз, — да те чуя сега.

Имаше само една секунда на разположение, за да реши какво ще каже, защото веднага можех да разбера дали ме лъже. Наоколо имаше прекалено много хора, които се опитваха да разберат къде се крия, за да мога да си позволя лукса да оставя читав някого, който ме бе намерил, пък било то и такава прелестна кукла.

Гласът й прозвуча странно по детски, когато ме попита:

— Ти си Тайгър… Тайгър Мен?

— Вече го знаеш, котенце. А ти коя си?

— Лили Торней.

Стиснах ръката й и видях, че очите й се напълниха със сълзи от внезапната болка.

— Защо не опиташ още веднъж?

— Трябва ли… да говорим тук?

— Какво му е на мястото. Добро е като всяко друго. Пък и не обичам да бъда мишена.

— Моля те… — думите бяха придружени с въздишка.

— Добре, къде? — попитах аз.

Тя ме изгледа с големите си тъмни очи, които, странно защо, но бяха престанали да се страхуват.

— Където искаш.

— Добре ли ме познаваш?

— Говорили са ми за теб — каза тя.

— Тогава знаеш какво може да се случи, ако решиш да хитрееш.

— Да.

— Не се опитвай да избягаш. Разхождай се тихо и спокойно и стой близо до мен. В противен случай това, което ще ти направя, ще изглежда като обикновен припадък и когато те оставя сама, ще има да проклинаш момента, в който си ме срещнала.

Тя кимна, без да каже нищо. Изтиках я от телефонната кабина, пъхнах моя 45-и обратно в кобура и я накарах да почувства пръстите ми в ръката си малко над лакътя. Не много далеч моите приятели от цирка се бяха настанили в един хотел до Градината. Представлението беше започнало и ние можехме да използваме стаята на Фил за няколко часа или за колкото беше нужно, за да видя какво криеше малката лейди.

Фил излезе от шапитото на улицата, подаде ми ключа, като се ухили и ми даде няколко мъдри напътствия, след което се върна към работата си. Лили Торней и аз взехме асансьора до шестия етаж, влязохме в стаята и заключих вратата след себе си.

След това извадих патлака си и останах на място, като я наблюдавах, готов за всякакви неочаквани номера. Бях виждал капани за мъже и преди.

Много внимателно, с връхчетата на пръстите си, тя отвори чантичката си, извади едно портмоне и го отвори в дланите си.

— Хвърли ми го — казах аз.

Тя ми го даде, след това седна с ръце в скута си. Отворих го по-широко и видях двете карти за самоличност в найлонови обвивки. Едната бе издадена от държавния департамент. Другата беше на Интерпол. Имената и описанията съвпадаха.

— Можеш да провериш почерка или отпечатъците от пръстите ми, ако искаш — предложи ми тя.

Хвърлих портмонето й на леглото зад нея.

— Тези неща могат да бъдат подправени.

— Радвам се, че си толкова предпазлив.

— Именно затова съм жив досега.

Лили Торней погледна многозначително към телефона на нощното шкафче.

— Знаеш къде можеш да позвъниш. След десет минути могат да пратят някой агент да ме идентифицира.

— Нямам нужда от помощ, сладур. Къде се лепна за мен?

— Пред хотела ти.

— Защо не се опита да се свържеш с мен там?

— Исках да съм сигурна, че никой няма да ни види. Последвах те. Смятах да осъществя контакта по друг начин. — Тя спря за миг, гледайки ме внимателно. — Как разбра, че те преследвам?

— Усетих. Тя кимна.

— Да. Знам какво имаш предвид.

— О’кей, Лили. Сега вече осъществи контакта. Какво търсеше.

— Теб. Казаха ми да те намеря.

— Кой?

— Теди Тедеско.

Вдигнах пистолета си и го насочих към главата й.

— Лъжеш, рожбо. Теди е мъртъв. Загина преди повече от месец.

— Именно това искахме да накараме всички да мислят. Мъртвецът имаше документи за самоличност със себе си, но тялото беше толкова обезобразено, че идентифицирането му бе невъзможна. Приеха, че документите съответстват на личността на убития, така че Теди можеше да продължи работата си.

Попитах много бавно:

— Каква работа?

Лили поклати глава и смръщи вежди.

— Не спомена. Каза само, че ти си щял да знаеш какво да правиш.

— Я си кажи всичко, рожбо.

— Тайгър… — Тя се изправи предизвикателно и ме закова с поглед. — Аз съм пълномощен агент на Интерпол, проверен от собствения ви държавен департамент. Знаем за теб и за връзката ти с Мартин Грейди и неговите… бизнес партньори. Тези хора може да са достатъчно големи и богати, за да създадат и поддържат една ефективна мрежа от цивилни агенти, която е в състояние да подготвя политически преврати, да разполага с живота и смъртта на хората и още много други неща, представени под маската на патриотизма, но твърде често те се замесват в механизмите на истинските правителства. В този свят се случват неща, които са по-могъщи и от най-могъщите идеалисти или каквито и да са там, и крайният резултат често се различава от желанията им. Те обичат хора като теб да работят за тях — необуздани, интелигентни, безпощадни мъже, които изпълняват техните нареждания, но понякога способни да унищожат цялата система с едно безразсъдно действие.

— Може би тя трябва да бъде разрушена.

— Не и от вас.

— Лили… отклоняваш се от въпроса — казах аз. — Теди Тедеско!

Хванах я натясно. Тя започна нетърпеливо да си поема дъх, присви устни и очите й зашариха по мен, преди да каже:

— Той може да стане причина за инцидент, който да предизвика ядрена война.

— И какво от това? — попитах аз. Устата й се отвори от изненада.

— Теб… въобще ли не те е грижа?

— Рожбо, не давам и пукната пара за този скапан свят. Къде е Теди?

— В Селачин. Това е малко кралство в района на Саудитска Арабия.

— Кой те изпрати тук?

— Интерпол.

— Това не е политическа организация.

— Техният бизнес е смъртта. Твоят приятел е отговорен за няколко смъртни случая.

— Тогава го пречукайте.

— Не можем. Той просто изчезна.

— Жестоко! — казах аз.

Не можеше да бъде излъгана от тона ми. На лицето й се изписа твърдо, фанатично изражение, когато се опита да се овладее.

— За нещастие трябва да се възползваме от ситуацията. Тедеско е получил задача, която може да доведе до избухването на война.

— Това си е негова работа, не моя.

— Но сега е и твоя работа, Тайгър Мен. Именно твоят приятел Тедеско докара нещата дотам, че нямаме никакъв избор повече. Хвана ме на мушката и ми каза да те намеря и да ти предам само една дума. Знаехме достатъчно за намеренията му, така че когато той започна да ги осъществява, ние вече бяхме отвъд точката, от която можехме да се върнем обратно, и трябваше да действаме по принуда. Така че те намерих.

Ръката ми отново стискаше здраво пистолета. Една грешна дума и тя щеше да умре на място.

— Кажи я, Лили.

— Скайлайн.

Вдигнах предпазителя на моя 45-и, задържах го още малко в ръката си и го прибрах обратно в кобура.

Скайлайн. Кодова дума, която имаше значение само за четирима души, смъртоносна дума, която изричаш само когато си загубил контрол върху положението. В каквото и да се беше замесил Теди, то сигурно е било прекалено голямо, за да се оправи сам, и той нямаше да може да го направи сам. Щеше да умре, преди да завърши мисията си, и имаше нужда от спешна помощ. Беше достатъчно рисковано, че се бе разкрил, като ме излагаше и мен на опасност, но положението очевидно е било толкова напечено, че той е бил принуден да предаде паролата, която щеше да му осигури помощ, макар че това можеше да струваше съществуването на организацията.

Знаех значението на смъртта в този бизнес. Можех да я причиня на всекиго и бях готов да я приема, когато идваше моят ред. Познавах рисковете и значението на задачата, в противен случай нямаше да бъда член на групата. Не можеше да повикаш за помощ хора извън твоята собствена единица, освен ако ситуацията беше толкова критична, че твоята собствена смърт се оказваше сравнително незначителна в сравнение с това, което можеше да се случи със свободния свят. Сигналът Скайлайн означаваше, че това време бе настъпило.

Скайлайн. Задачата на Теди Тедеско преминаваше в ръцете ми.

— От колко време ме търсиш?

— Пристигнах вчера. Офисът на държавния департамент в Ню Йорк ме прехвърли към Службата за безопасност (IATS) и те ми дадоха някои от възможните ти местонахождения. Тази вечер започнах да изследвам този район, но не можах да те открия, докато бившият ти шеф от военното разузнаване, полковник Чарлз Корбинет, не ми даде имената на няколко хотела.

— Добре си се постарала, сладур. В IATS знаят ли какво се е случило?

— Нямам представа. Има някои прекъсвания в комуникацията между отделните ви агенции, което може би ти е известно.

— Дяволска бюрокрация — казах аз. — А ти знаеш ли?

— Засега не. Получих заповед да те намеря и да ти предам съобщението. Интерпол сега проверява положението. Ще ми се обадят утре сутринта.

— Утре може да бъде твърде късно. Наблюдавах я и се питах какво мога да предприема.

Трябваше да допусна само една малка скапана грешка, за да попадна в списъка на мъртвите.

Спомняш ли си старите дни, Тайгър? Беше млад, бърз и силен. Пълен с пикня и оцет. Сега оцетът си бе отишъл и беше останала само пикнята. Ако имаше достатъчно от нея, може би все още щеше да бъдеш в състояние да удавиш някого в нея. Минаха двайсет години след големия удар в Германия. Двайсет години от времето, когато всичко изглеждаше забавно, като една огромна игра. Ти оцеля, защото времето ти позволи и професионалната ти техника се превърна в инстинкт, който те караше по-бързо да вадиш пистолета и да натискаш спусъка без излишни въпроси, получи възможност да проникваш в най-дълбоките мисли на другия. Обрисувай се и крайният резултат ще бъде — убиец. Обрисувай се и ще се получи само една дума: безпощаден. Хубава дума. Можеше да се сравниш с другите професионалисти и знаеше, че ти го правиш по-бързо и по-точно, отколкото те биха могли да го сторят. Двайсет години, които те поставиха на първо място в списъка на ко̀митата… Веголт… този, когото те желаеха да елиминират повече от всички други.

Защо трябваше да се разкриваш сега, Тайгър? Играта почти свърши. Спечели си проклетото място в списъка доста отдавна. Заради парите ли? Наистина… не бяха малко… ти беше член на групата на Мартин Грейди, субсидирана с милиони долари, които можеха да купят всичко под слънцето. Почти. Може би. Другата страна не можеше да те купи, май точно в това се състоеше значението на думата „почти“.

На няколко квартала от тук Рондин те чакаше да й позвъниш. Датата за венчавката беше определена и жената, която ти обичаше, но която за малко не уби, беше там и те чакаше да се обадиш.

Рондин, милата Рондин с кестенява коса и прекрасни бедра, стегнат стомах и гърди, които карат мъжете да въздишат и които никой друг не можеше да докосне, ме чакаше. Рондин с влажните устни и огнените желания, която ме желаеше, и животът с любов и без оръжия и тъпия звук на куршум, удрящ се в нежната плът.

Тя ме чакаше сега, докато аз кръстосвах улиците на града, чудейки се как ли щях да й кажа, че в тази игра нямаше крайна точка, нямаше край на живота, който бях живял, защото истинската Рондин беше точно като мен.

Мъртва. Нацистка шпионка, мъртва някъде в Европа. Със сигурност.

Рондин, най-възрастната от семейството Кейн, чиито предци стигаха до благородниците, заставили ръката на крал Джон да подпише Великата Харта. Рондин, която избяга при нацистите през 1941, никога нямаше да живее повече като Кейн, а просто като Рондин. Срещнахме се като врагове и се влюбихме един в друг със силата на чувствата, която само врагове могат да изпитват един към друг. Наистина се обичахме.

Или най-малкото, аз я обичах. Накрая тя стреля по мен на два пъти, за да може да осигури собствената си безопасност, и в течение на двайсет години аз не преставах да я търся. Мислех, че вече съм я намерил, и тя беше на няколко сантиметра от смъртта, когато разбрах, че въобще не беше Рондин, а нейната по-малка сестра, Едит Кейн. Но за мен тя си беше Рондин и аз я обичах дори повече.

Сега тя трябваше да ме чака.

— Къде си отседнала? — попитах аз.

— В хотел Тафт.

— За колко време?

— Очаквам да ме повикат след няколко дена. Задачата ми свършва с предаването на съобщението за това, че съм се свързала с теб.

— Върни се в хотела и стой там. Ще ти се обаждам на всеки два часа.

— Не виждам причина…

— Няма и нужда да виждаш. От Интерпол може да поискат допълнителна информация. Сигурен съм, че ще оценят жеста.

Тя се поколеба за миг, обмисляйки възможните усложнения, след това кимна.

— Добре, ще си бъда в Тафт. — Протегна ръка. — Мога ли да си получа пистолета?

Измъкнах беретата, извадих пълнителя и патрона от затвора, като й ги подадох отделно. Без да си даде труда да зареди отново пистолета, тя пъхна всичко в чантичката си.

— He мисля, че е нужно да бъдеш толкова предпазлив сега.

— В този бизнес имаш право само на една грешка, рожбо. Направих моята грешка преди доста години. След известно време оцеляването се превръща във въпрос на навик и рутина.

— Както и убиването — добави тя. — Дадох си труда да се запозная с миналото ти. Изглежда, всеки отдел има досие за теб, макар че детайлите са малко схематични. Има повече предположения, отколкото факти. В един от случаите дори ти беше едновременно на две места, разположени на повече от хиляда мили едно от друго.

— Аз съм доста способно копеле.

— Ти си нещо повече от това. Важен си, защото имаш огромна разрушителна мощ. Силата, акумулирана около теб, надвишава властта на някои малки правителства. Един ден ти ще бъдеш спрян и това ще бъде акт на благотворителност. Който и да го направи, ще се обкичи с медали, някои видими, други — под формата на въздишка на облекчение.

Ухилих й се, защото знаех какво се криеше зад думите й. Нямаше нужда да го казва, но когато лентата се навива, ъгълчетата понякога остават навън и е забавно да ги одраскаш малко.

— Ти май не обичаш мъжете?

В очите й се разгоря малък пожар.

— Не съм от обратните щепсели, ако това имаш предвид.

— Не те питах за това.

Устните й сякаш се свиха.

— Освен за една определена функция, често не мога да видя за какво могат да послужат мъжете.

— Може би ако имах време, щях да ти покажа — съобщих й аз.

— Няма да посмееш да ме докоснеш!

— Учтиво е да почакаш, докато те помолят за това, рожбо. Хайде да свършваме.

Оставих ключа на Фил на таблото, махнах на едно такси на Четирийсет и девета улица, откъм изхода на Градината, и закарах Лили до Тафт. Не пророни дума, просто си седеше и зяпаше през прозореца. Когато я свалих пред хотела, накарах шофьора да се върне обратно към жилището ми, отписах се от хотела и се преместих седем квартала надолу към центъра в Барнес Хаус, като се разписах като Т. Мен, Лос Анджелис, Калифорния.

Беше точно десет без петнайсет.

Обадих се на рецепцията, дадох на телефонистката номера на Рондин и я чух, че вдига слушалката. Простото „ало“ беше казано с такъв кадифен тон, който можеше да бъде култивиран само от поколения цивилизация и добро възпитание.

— Аз съм, сладур.

Тя инстинктивно почувства напрегнатостта в гласа ми.

— Пак си се натопил в нещо.

Това си беше констатация, а не въпрос.

— Този път ме натопиха.

След минута тя отново потърси гласа си. Сега в него нямаше предизвикателни нотки, нямаше обвинения, само тъга, която беше там и последния път, когато се случи нещо подобно.

— Трябваше да си заминем оттук, Тайгър. След два дни щяхме да бъдем вече женени. Тогава неприятностите нямаше да те намерят.

— Но тази щеше да ме намери във всеки случай.

— Да — изрече бавно тя. — Мога да си представя вече.

— Ще се видим ли?

— Късно е.

— Не е чак толкова късно.

— Утре, Тайгър.

Почаках да остави слушалката, след това върнах телефона на мястото му.

Така, сега отново бях скитник, човек, който повече не принадлежеше на света. Трябваше да се кача при нея и да й обясня. Трябваше да погледна в тези бездънни очи и да я излъжа, защото тя нямаше да повярва на истината. Щеше да чака. Същото правеше и Теди.

Кой беше пръв? Защо ли питах, след като вече знаех отговора.

Полетът от Вашингтон стовари един нов човек в Ла Гуардия няколко минути след 14 часа. Мартин Грейди се бе погрижил лично за посрещането, можех да позная посрещача по куфарчето, което носеше, добре сложен младеж на около двайсет и пет години, който можеше да мине за младши изпълнителен директор и се канеше да замине заедно с грижовната си съпруга и деца на почивка за уикенда.

От начина, по който се движеше обаче, аз знаех, че под сивия костюм се намира един от онези яки типове, които бяха целите мускули и винаги бяха готови да докажат, че с основание заемат мястото си в организацията.

Оставих го да натовари багажа в таксито и да даде адреса на шофьора, след това седнах до него и казах:

— Здрасти, чедо, щастлив ли си?

Шофьорът започна да се обръща, но момъкът го сряза:

— Гледай си пътя, човече. Давай напред. — След това ми се ухили. — Лени Байрнс.

Стиснахме си ръце и разбрах, че беше чувал доста неща за мен, защото очите му блестяха от възбуда и се опита да ми стисне ръката по мъжки.

— Подочу ли нещо?

Той кимна:

— Това-онова. Ще ти кажа, като пристигнем в хотела.

— За първи път ли излизаш на акция?

— Досега се занимавах с канцеларщина.

— Дръж се настрани — предупредих го аз. — Ти си само куриер. Може би по-късно ще се включиш в истинска акция.

— О’кей, нямам търпение. Надявам се да се случи нещо. След като пристигнем в хотела, можеш да правиш с мен каквото поискаш. Докато не ме освободиш, ще получавам заповеди от теб.

— Докъде стига подготовката ти?

— Комитетът ме ангажира за шест месеца, след това за още шест в лабораторни изследвания и три месеца полеви тренировки. Бях в програмата „Космос“ и вършех черната работа за Холъндейл във Формоса.

— Добра работа. Кой ти беше инструктор?

— Бредли. — Той ми се ухили лукаво. — Май е бил и твой инструктор. Разказа ми доста шантави истории.

— Той приказва прекалено много. Не му позволявай да те баламосва.

Централата му беше ангажирала апартамент при Келвин, две стаи на десетия етаж, и го беше представила като един от организаторите на многочислените кампании на Мартин Грейди. Въпреки това ние внимателно проверихме апартамента, за да се убедим, че няма инсталирани подслушвателни устройства. Всяка от кампаниите на Грейди или на неговите сътрудници беше под постоянния надзор на екипи от Вашингтон, след като момчетата с панталони на ивици и звездички преди няколко месеца бяха предизвикали разследване на дейността му. Те можеха да спрат акциите ни толкова успешно, колкото и червените, ако им позволихме да се приближат повече, отколкото е нужно.

Оставих го да се занимава с багажа, пуснах телевизора високо, за да заглуши разговора ни, и се облегнах назад в креслото.

— Да започваме, Лени.

Не си харчеше думите напразно, а направо премина към въпроса.

— Получихме сигнала Скайлайн през Лондон, но предаването му е било забавено и не знаем колко време е минало, откакто е бил получен в Лондон. Тедеско може вече да е мъртъв. Въобще нямаме информация за дейността му. Централата смята, че става дума за съзнателно покриване. Теди беше там нелегално и няма начин да се докаже, че е влязъл или излязъл от страната. В държавният департамент си държат устата затворена, както и дипломатическите ни служби там. Не можем да притиснем никого, затова не ни предлагат никаква информация. Всичко е така, сякаш нищо не се е случило.

— Именно това си мислех — казах аз.

— Знаеше ли нещо за неговата мисия?

— Не.

Лени кимна.

— Беше много секретна, пазеха я дори и от нас.

— Винаги е така, рожбо.

— Може би ти е позната топографията на Селачин.

— Наполовина пустиня, наполовина планински вериги. Прелитал съм над района, това е всичко.

— Тогава ти е ясно какво представлява. Както и да е, подобно на всички неразвити области, които сега са горещи точки на политическата карта, Селачин придобива все по-голяма значимост. Преди около две години един индустриалец от Индиана откри огромни нефтени находища в подножието на северната планинска верига. Но те не бяха от обикновения тип. Нефтът трябва да се екстрахира чрез радикално нов процес, който една от нашите главни нефтени компании експериментира в течение на последните десет години.

Накратко, ако това нефтено находище се окаже достатъчно богато, то ще превърне тази малка област в конкурент на Саудитска Арабия. Това означава, че както Съединените щати, така и комунистическите държави ще се окажат въвлечени в конфликт, породен от желанието да контролират този район на света.

За наше щастие ние имаме определени предимства. Именно един от нашите хора откри находището, а нашите експерименти по добиването на нефта са значително по-напред от чиито и да било други. За да си изясни картината, Вашингтон изпрати двама военни специалисти и започна да ухажва Тейш Ел Абин, краля на Селачин, и внезапно това малко влечуго слиза от магарето си и се качва на кадилак. Естествено червените доловиха промяната и започнаха да се ровят наоколо, докато не разбраха за какво става дума. Сега те май са завъртели романс с Тейш, осуетявайки действията на нашите хора, за да могат да спечелят необходимото време за развитието на новата технология за добиване на нефт.

— Какво стана с двамата ни специалисти?

— Мъртви са — отговори Лени. — Какво друго можеше да стане? Били са затрупани в някакво свличане. Последният отчет на Теди гласи, че това въобще не е било нещастен случай. Момчетата са били убити.

— Някакви оплаквания от страна на държавния департамент?

— Не може да има никакви оплаквания, защото в противен случая ще разкрият картите си. Трябва да играят по правилата на играта. Ако обвинят Съветите, отговорът ще бъде пропагандна вълна по целия Близък Изток за това как се опитваме да експлоатираме бедните номади. Междувременно червените печелят време. Те са по-близо до осъществяването на операцията и имат по-широк размах и свобода на действия. Това, което може да направи Вашингтон, е да съблазни Тейш. Трябва да пристигне тук след два дни за някакъв голям празник и, разбира се, ще дойде с протегната ръка, както и всички останали.

— Разполагаме ли c някаква информация за Тейш?

— Почти нищо. Досега той не е бил нищо повече от обикновен местен шейх. Такива като него са десетки, но той е изкопал отнякъде съветник на име Сарим Шей, който е получил образованието си в Лондон и познава всички подводни камъни на задкулисната дипломация. Тази змия залага на едро. Това, от което се страхува Централата, е, че Сарим Шей има определени политически възгледи. Като студент е бил свързан с комунистически групировки и разполагаме с данни, че е следвал и в московски институт. Ако това наистина е така, той ще се стреми да даде предимство на червените.

— Каква беше задачата на Теди?

— Да провери дали нефтеното находище е достатъчно голямо и да действа като буфер в случай че някой от съветските агенти се намеси в играта. Бил е засечен някъде в хода на операцията. Централата смята, че е мъртъв. Червените не биха си позволили лукса да го оставят жив.

— И сега аз трябва да вляза в играта — заключих аз.

Лени поклати глава.

— Не. Ти ще останеш тук. Нашето разузнаване смята, че противниците ще предприемат опит да очистят Тейш Ел Абин. Засега той няма наследници, макар да е сгоден за някакво младо момиче на име Вей Лока. Ако бъде убит, цялата власт ще премине в ръцете на Сарим Шей и те ще спечелят играта. Сарим ще си замине с даровете на САЩ и практически ще ги предаде в ръцете на Съветите. Ако той сключи договор с нашето правителство за провеждане на експерименти за добиването на нефт, червените могат просто да се отдръпнат, докато експериментите завършат, след това ще организират преврат и ще си получат своето. Смятаме, че Тейш ще бъде повече склонен да ни сътрудничи. Той вече се е сблъскал с влиянието на комунистите и знае, че ако им даде възможност да проникнат в страната му, неговата власт ще отслабне. А това въобще не му харесва. Бедата е там, че комунистите не могат да го пречукат, без да причинят маса вълнения в страната му, защото Тейш е както политически, така и религиозен вожд. Ако се случи нещо с него, това трябва да изглежда като враждебно действие от страна на Съединените щати, така че руснаците да могат да поемат ролята на защитник.

— Същата стара схема.

— И ти си избран за ролята на стражарско куче.

— Какво ще стане с Теди?

— Извикахме Пит Мур, който скоро ще тръгне да го търси. — Лени извади от джоба си цигара и я запали. — Ако все още се чудиш защо оставаш тук…

— Точно това правя — прекъснах го аз.

— Чувал ли си за Малкълм Таръс?

— Агент номер едно на Съветите в Далечния Изток.

— Същият, но в последно време позициите му са се закрепили. Ръководи проекта „Гаспар“, подразделение на КГБ, което се занимава само с първокласни мишени. Отговорен е лично за този случай. Може да не ти е известно, но вече си се срещал веднъж с него в Бразилия. Тогава се е подвизавал под името Артуро Пенса.

— По дяволите, нали застрелях това копеле?

— Точно в шията. Унищожи оперния му баритон.

— За съжаление.

— Той обичаше да пее с една от съветските оперни трупи.

— Сега може да издава птичи звуци — казах аз. — Мислех, че съм го убил.

Лени ми се ухили.

— Той те търси, приятел. Носи се слух, че приел тази задача само за да се появи тук. Знае за Скайлайн и предполага, че и ти ще се появиш на сцената.

— Това започва да ми харесва. Този път ще остане завинаги тук.

— Мартин Грейди те съветва да го държиш изкъсо. Имаш работа с един от най-добрите. Отвсякъде ни натискат и не можем да си позволим грешки. Един ход в грешна посока и Вашингтон ще има оправдание за една масирана атака срещу нас. Някои от компрометиращите материали, които имаме за политическите фигури, вече са безполезни поради отстраняването на важни свидетели. Дори групите ни за оказване на политически натиск вече среща доста сериозна съпротива. Яйцеглавите не харесват намесата ни в политическата сфера и смятат да постъпят както те си знаят независимо от това, дали ще загубим студената война.

— Картината ми е ясна.

— Тогава всичко зависи от теб. Ще ти помагам с инструкции, обичайните канали са обезпечени и винаги мога да ти осигуря пари за каквото пожелаеш. В деня на пристигането на Тейш Ел Абин в Стейси Болруум се организира прием в негова чест, след това ще има парад, предназначен повече за тълпите зяпльовци в града. На следващия ден се предвижда пътуване до Вашингтон. Можеш да установяваш контактите си както сметнеш за удобно, разбира се, при спазване на пълна дискретност.

Кимнах, измъкнах се от креслото и се изправих.

— О’кей, Лени. Ще предавам отчетите си чрез теб. Ако получиш някаква нова информация от Централата, можеш да ме намериш в Барнес Хаус. Ще обикалям наоколо, но в Нюарк ще знаят винаги къде съм.

— Добре. — В очите му отново се появи възторженото огънче и той добави: — Ако има някаква акция…

— Знам — казах аз. — Ще ти се обадя.

— Благодаря, Тайгър. — За момент той престана да ми се хили и ме изгледа сериозно. — Кажи ми нещо, откъде взе това име?

— Моят старият ми го даде. Смяташе, че е голям майтап. Трябваше да се доказвам още от тригодишна възраст.

— Губил ли си някога?

— Веднъж. Едно четиригодишно момиченце ме изрита по ташаците.

— О!

— Когато станах на двайсет и пет, я срещнах отново — ухилих му се аз. — Изравних резултата.

Излязох навън, затворих вратата и се спрях в коридора за момент. В цялата история нямаше нищо смешно. На пет хиляди мили един от моите най-добри приятели може би умираше бавно и мъчително. Или вече беше мъртъв. А аз трябваше да си играя на дипломат.