Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Набиране
Мартин Митов
Източник
Словото

История

  1. — Добавяне (от Словото)

Сред тайните на тъмни векове,

с търпение велико прикован,

забил в лазура поглед замечтан,

стои Везувий и в гърди кове

заканата на гневен великан.

 

И призори по каменната гръд,

по голите замислени скали,

надвисват сини есенни мъгли,

като души, залутани без път,

и с тях скръбта си бурна той дели.

 

А в черни нощи блесне ли Помпей

с безумни и разгулни празненства,

Везувий дигне троснато глава,

в гърди му гневен трепет се разлей,

но стихне той след миг и занемей!

 

Отронят само каменни гърди

въздишка глуха в тягостната нощ

и ехото на страшната й мощ

в празнуващите зали се вести

смеха и оргиите да смути.

 

А сред оргии безумни

тъне празничният град

и всенощно в зали шумни

блика вино и разврат.

 

Мраморните колонади

знаят всеки тъмен грях

и безстидните наслади

сякаш сплитат се по тях.

 

Вечер в пясъчни арени

гладиаторският меч

върху братята рождени

шепне смъртоносна реч.

 

И тълпите са честити,

щом настръхналия лъв

жаждата си с кръв насити —

с топла человешка кръв.

 

Но по белите туники

черен знак е начертан —

над тълпите многолики

дебне огнен великан.

 

И ето веднъж великана настръхна

и мълния блесна по гневния лик;

студена струя от смущение лъхна

и трепнаха залите в ужас велик.

 

И с грохот страхотен Везувий разтресе

могъщите стави на каменен стан

и трепетът странен за миг се понесе

от сграда на сграда кат гост непризван.

 

„Везувий, Везувий!“ — ведно възридаха

смутени и бледи мъже и жени.

„Везувий, Везувий!“ И смъртна уплаха

сърцата безгрижни за миг вледени.

 

Настръхнал в своята велика злоба,

Везувий — в пурпур озарен,

разкъсал свойта пламнала утроба,

разлива огнената си прокоба

и тътне в своя гняв свещен:

„На своите плещи търпях с години

позорен гнет и скверен смях,

вий, синове на прашните долини,

в разврат посред уханните градини

празнувахте вседневния си грях.

 

На празненства и оргии безстидни

не стихваше стаканен звън;

жреци, девици и патриции видни

осмиваха с делата си обидни

привидния ми вечен сън.

 

А знаехте, че всичко тук живее

чрез моята смирена гръд:

житото, розите край светлите алеи,

виното, в пиршествата ваши що се лее,

и вашата престъпна плът.

 

Безумци, имах много мощ в гърдите,

а все пак роб бях аз на вас;

родени тамо доле — в низините,

за вас невнятни бяха висините

и ужаса на вечната ми власт!

 

Но в своя гняв на пепел ще обърна

кумирите на жалкия ви храм;

от мъртвите ви зали ще извърна

аз поглед и тълпите ще обгърна

с победния си смъртен плам!“

 

И над каменния гребен бликва пламъка вълшебен

и разлива се, извива, като златокървав флаг,

великана, разсвирепил се, обсипва с дим и пепел

улици, площади, сгради, засенени с черен мрак.

 

Блесне, стихне, сетне светне в пламъците многоцветни

и развее, разпилее пара, пепел, гръм и дим,

а тълпите бледолики къмто градските портики

хукват, трупат се и чупят пръсти в плач неутешим.

 

Рухват тежки колонади и възпламналите сгради

стенат, съскат и разпръскат многохилядни искри;

вред тъмата се сгъстява, каменен дъжд загърмява

и вулкана със закана блясва, трясва и гори.

 

И за празник смъртночуден, смело към града безлюден

стъпва хищна Смърт сред пищно тържество извила стан:

ето огнената лава тьтне, святка, наближава

и чрез нея гибел лее разгневений великан.

 

В пустите улици с пурпурни гриви

бликат пламтящи вълни;

лавата лее се, жежка, бурлива

в черен дим и съсипни.

 

Тук-там прониже пожар тъмнината,

блесне рубинен език,

глухо понася се стон в пустотата

и занемее след миг.

 

Край бреговете тълпи изумени

блъскат се с ужас и рев,

пред тях морето вълнува се, пени

в своя величествен гнев,

 

зад тях Везувий настръхнал изправя

своята огнена мощ —

ярки потоци от бликнала лава

греят в злокобен разкош.

 

Могъщ и метежен, сред мрака безбрежен,

Везувий победно гърми,

той властно обхваща града и разпраща

пламтящи червени вълни.

 

И сграда след сграда във хаоса пада,

вълна я залива след миг

и в черната бездна на вечер беззвездна

изчезна последния вик.

Край
Читателите на „Бунта на Везувий“ са прочели и: