Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (57)

55

Нахлузих си дънките. Облякох ризата си в армейско зелено. Обух червено-белия си „Найк“.

Блонди чинно претърси вътрешността на раницата ми. Най-лошото, което намери, беше бутилка с бърбън.

Погледнах през прозореца. Утрото беше в стихията си. Едва сега забелязах, че звездите, които бях видял през клоните на ореха — Майка му стара! Естествено! — всъщност бяха камери за наблюдение.

— Искам да си наплискам лицето с вода и да се изпикая — заявих аз.

— Да, разбира се — отвърна русокосият глупак. Май отново бяхме приятели. — Само остави вратата отворена.

Влязох в банята, оставих вратата отворена с педя-две и пуснах силно водата. Надявах се да звучи като уриниращ човек.

Отворих килера за кърпите и го огледах от горе до долу — кърпи „Марта Стюарт“, сапуни „Крабтрий & Евелин“, лосион за тяло „Касуел-Маси“. Точно подобни неща очаквах. Онова, което не очаквах, беше един висок шестдесет сантиметра шкаф под най-ниския рафт. Отворих го. Оказа се, че вратичката е само за прикритие и падна на пода.

Разнесе се глас от стаята:

— Това е най-дългото пикане, което съм чувал. Да не си изпил стек с Бъд, преди да си легнеш?

Не знам дали каза още нещо, защото вече бях видял прозореца във вътрешността на килера. Под перваза имаше оставена въжена стълба, както и малък плик. Върху него беше написано с молив: „УСПЕХ. МАГИ“. Вътре в плика бяха ключовете за колата ми.

Спуснах въжената стълба през прозореца.

Трябваха ми около тридесет секунди, за да сляза на земята. Още тридесет, за да стигна до градината. Коленичих и изрових малката червена флашка. Беше увита в алуминиево фолио и заровена близо до огромния пореч. Точно където я бях скрил вчера сутринта.

Побягнах към колата си. Разполагах само с четвърт резервоар гориво. Потеглих. Не включих фаровете. Не си сложих предпазния колан.

Докато се отдалечавах от къщата, постоянно си повтарях „Бог да благослови Маги Пайн“.