Гари Соколов
Послеслов

Когато ме помолиха да напиша послеслов към книгата, доста се затрудних. В главата ми нахлуха най-различни спомени и не знаех откъде да започна.

Трябва ли да спомена за храната, която беше важна и за двамата ми родители и най-вече за мама, която се гордееше, че хладилникът й е пълен с пилешки шницели, всевъзможни месни деликатеси, сладкиши и плодове? Помня как се разстрои, когато в единайсети клас се подложих на сериозна диета. В петък вечер ми поднесе обичайните три шницела и никога няма да забравя изражението й, когато върнах два от тях в подноса. „Какво има? Не ти ли харесва как готвя?“ — попита ме тя. Беше й много трудно да приеме, че повече не мога да ям количествата, с които бях свикнал. За разлика от мен, когато някой приятел дойдеше на гости, веднага се насочваше към хладилника. Това много радваше мама. Домът ни винаги беше гостоприемен, вратите му бяха отворени за всички.

И мама, и татко подкрепяха всичките ми занимания, с готовност откликваха на желанията ми: да карам ски, да пътувам, да яздя, да карам сърф и тъй нататък. Самите те бяха лишени от младостта си и не искаха аз да пропусна нищо. Отраснах в любяща семейна атмосфера. Отдадеността на родителите ми един към друг беше пълна и неизменна. Когато много техни приятели се разведоха, веднъж отидох при мама и я попитах как тя и татко са успели да останат заедно толкова години. Отговорът й беше простичък: „Никой не е съвършен. Баща ти винаги се е грижил за мен, още от първия ден, когато се срещнахме в Биркенау. Знам, че не е съвършен; но също така знам, че винаги ме е слагал на първо място“. Къщата ни винаги беше пълна с обич и това, че след петдесет години заедно родителите ми все така се прегръщаха, държаха се за ръце и се целуваха, ми помогна да бъда любящ и грижовен съпруг и баща.

И двамата ми родители искаха да знам през какво се преминали. Когато започна телевизионният сериал „Светът във война“, бях на тринайсет и те ме накараха да го гледам. За тях беше непоносим. Помня, че когато показваха документални кадри от лагерите, търсех да зърна родителите си. Тези кадри са се запечатали в паметта ми.

Баща ми се отпускаше да говори за живота си в лагера само на еврейски празници. Той и другите мъже сядаха на масата и разказваха преживелиците си. Мама обаче не споменаваше никакви подробности, само веднъж сподели, че когато била много болна, нейната майка й се явила и й казала: „Ще оздравееш. Ще заминеш за далечна страна и ще имаш син“.

Ще се опитам да ви дам някаква представа за начина, по който са повлияли и на двамата онези години. Когато бях на шестнайсет, предприятието на баща ми фалира и пред къщата ни имаше табела за разпродажба на имуществото. Вътре мама опаковаше вещите ни и си тананикаше. Боже, помислих си, току-що изгубиха всичко, а мама пее. Тя усети, че нещо ми тежи, и ме заразпитва какво е станало. И тогава аз я попитах: „Как можеш да пееш, докато събираш багажа ни?“. Мама се усмихна и отговори, че ако човек е прекарал години, без да знае дали ще е жив след пет минути, може да се справи с всичко. Каза ми: „Докато сме живи и здрави, всичко ще е наред“.

Бяха им останали и някои навици от лагера. Например, както се разхождахме, мама изведнъж се навеждаше и откъсваше някоя четирилистна детелина, защото заради една детелина в лагера са получавали от пазачите допълнителна порция супа или хляб. Татко беше изключително сдържан и винаги проявяваше самообладание; когато сестра му почина, той не проля и сълза. Попитах го защо е така, и той каза, че след като е видял толкова много смърт и след като е изгубил родителите и брат си, вече не може да плаче. За първи път го видях разплакан, когато почина мама.

Но най-вече си спомням топлината у дома, любовта, усмивките, храната и саркастичните духовитости на татко. Израснах в прекрасна среда и винаги ще бъда благодарен на родителите си, че ми показаха този начин на живот.