Амели Нотомб
Форма на живот (3)

По време на американската ми обиколка не пропусках да говоря навсякъде за кореспонденцията ми с войник на служба в Багдад, който е прочел всичките ми книги. Журналистите изглеждаха приятно впечатлени. Вестник Philadelphia Daily Report излезе със заглавие U. S. Army soldier reads Belgian writer Amelie Nothomb^[1]. Не знаех точно с какъв ореол ме окичва тази информация, но ефектът изглеждаше отличен.

Като се върнах в Париж, заварих планина от писма, сред които две от Ирак.

Скъпа Амели Нотомб,

Благодаря за Tokyo Fiancée. Не съжалявайте, заглавието е добро. Обожавам Сандра Бълок. Радвам се, че ще прочета романа. Ще имам време, защото няма да се приберем веднага. Новият президент каза, че оттеглянето ще отнеме осемнайсет месеца. Бях сред първите пристигнали, но се обзалагам, че ще съм сред последните тръгнали си оттук — целият ми живот е такъв. Но вие сте права, Барак Обама е човекът, който ни трябва. Гласувах за него.

Искрено ваш:

Мелвин Мапъл

Багдад, 26 януари 2009

Скъпа Амели Нотомб,

Обожавам Tokyo Fiancée. Надявам се, че Сандра Бълок ще приеме ролята, това би било прекрасно. Каква хубава история! Накрая се разплаках. Няма да ви питам дали наистина се е случила, всичко е толкова автентично.

Как беше в Америка?

Искрено ваш:

Мелвин Мапъл

Багдад, 7 февруари 2009

Веднага отговорих.

Скъпи Мелвин Мапъл,

Толкова съм доволна, че сте харесали моята книга.

Всичко мина много добре в хубавата ви страна. Навсякъде говорих за вас, вижте материала във Philadelphia Daily Report. За жалост не можах да уточня пред журналистите откъде сте. Толкова малко знам за вас. Ако сте съгласен, разкажете ми малко повече за себе си.

Приятелски:

Амели Нотомб

Париж, 16 февруари 2009

Предпочетох да не коментирам хипотезата за филм със Сандра Бълок — това беше само шега и не очаквах сериозна реакция. Не исках обаче да разочаровам Мелвин Мапъл, че този филм има незначителни шансове да бъде създаден. Не биваше да отчайваме Corn Belt.

Скъпа Амели Нотомб,

Статията от Philadelphia Daily Report ми достави голямо удоволствие. Показах я на моите приятели и сега всички те искат да ви пишат. Обясних им, че обиколката ви в Съединените щати е приключила и вече няма смисъл да се свързват с вас — единственото, което ги интересува, е да видят имената си в пресата.

Искате да ви се представя. Аз съм на 39 години и съм един от най-възрастните в моя ешелон. Късно постъпих в армията, на 30 години, защото вече нямах никакви перспективи за бъдещето. Умирах от глад.

Родителите ми се срещнали през 1967-а, в славните времена на Summer of Love^[2]. За тях моето зачисляване в армията беше позор. Обясних им, че когато в Америка човек умира от глад, не му остава нищо друго. „Можеше да дойдеш при твоите старци все пак“, казаха те. Но щеше да ме е срам да се натреса на родителите си, които живуркат в едно предградие на Балтимор и държат бензиностанция. На това място съм отраснал и нямах никакво желание да се връщам там. В Балтимор добре вирее само рокът. За жалост нямам такъв талант.

Преди да навърша 30, имах идеали, мечти и се опитвах да ги осъществя. Исках да стана новия Керуак, но колкото и да обикалях пътищата, натъпкан с амфетамини, не написах нито един свестен ред. Удавих се в алкохол, за да стана новият Буковски, и стигнах до дъното. Разбрах, че не съм писател. Пробвах да рисувам — катастрофа. Дрипингът^[3] не е толкова лесен, колкото си мислим. Поисках да стана актьор, това също не доведе до нищо. Заживях на улицата. Доволен съм, че разбрах какво е да спиш на открито. Това ме научи на много неща.

През 1999-а се записах в армията. Казах на моите родители, че в това няма никакъв риск, защото последната война бе приключила малко преди това. Смятах, че Gulf War е успокоила страната задълго. Армията в мирно време ми се виждаше добро решение. Е, ставаха разни неща в Източна Европа, в Африка, Саддам Хюсеин още беше в Ирак, но не виждах нещо голямо да се задава на хоризонта. Оказа се, че нямам никаква политическа интуиция. Веднага разбрах, че военният живот има не само добри страни. Всички тези упражнения, дисциплината, виковете, режимът никак не ми харесаха. Но вече не бях клошар. Това беше по-важно. Вече знаех кое е отвъд прага ми на поносимост — студът и страхът, от една страна, гладът — от друга.

В армията се яде добре. Храната е хубава, обилна и безплатна. Когато постъпих, ме премериха — тежах 55 килограма при ръст 1,80. Мисля, че веднага разбраха защо съм се записал. И знам, че далеч не съм единственият, станал войник по такива причини.

Искрено ваш:

Мелвин Мапъл

Багдад, 21 февруари 2009

Бях се заблудила с Corn Belt — балтиморските предградия бяха много по-тежък случай. Неслучайно режисьорът Джон Уотърс, „папата на лошия вкус“, разполагаше в Балтимор всичките си филми. Не се осмелявах да си представя на какво приличат предградията на града — самият той имаше вид на грозно предградие.

На 11 септември 2001-ва бедният Мелвин Мапъл сигурно си е дал сметка за грешката си. Не, епохата не беше мирна. Гладът на Мелвин щеше да му струва скъпо.