Хавиер Моро
Червеното сари (39)

38.

Историята се повтаряше. Като министър-председател Раджив Ганди предизвикваше същата враждебност, каквато бяха предизвиквали дядо му и майка му. През 1989г. леви и десни партии се съюзиха с членове на старата партия „Джаната“ — коалицията, създадена, за да разгроми Индира, — с цел да се явят заедно на парламентарните избори и да отстранят отново един Ганди от властта. По време на предизборната кампания избухна кърваво стълкновение в щата Бихар между мюсюлмани и индуси и затъмни още повече и без това помръкналия образ на Раджив. Загинаха над хиляда души, преди Раджив да успее да потуши размириците.

Обиколи страната, както правеше майка му, говори на безброй митинги и измина много километри, за да популяризира успехите на управлението си. Само че майка му пътуваше с малочислена охрана, което й позволяваше да стиска ръце, да прегръща, да бъде във физически контакт с хората. Докато при всяко свое пътуване Раджив беше охраняван от триста служители, което пречеше да установи такъв тесен контакт с хората, освен в абсолютно контролирани ситуации. Понякога нарушаваше протокола въпреки протестите на телохранителите си, но всяко негово движение беше свързано с такава логистика, че трябваше да го обмисли добре, за да прецени дали си струва труда да го направи. Знаеше, че тези ограничения го отдалечават от масите, и затова се бореше, за да се освободи от прекаления надзор. „Никога не съм се страхувал за себе си“ — заяви той в едно интервю. Както винаги, Соня много повече осъзнаваше опасността.

По време на кампанията Раджив пътуваше с военен „Боинг“, за който плащаше партията. Излиташе от Ню Делхи преди зазоряване и посещаваше три-четири щата в един ден. За по-отдалечените райони използваше хеликоптери, които още в навечерието на пътуването бяха извършили проучване на възможните места за кацане. Денят му завършваше след полунощ, след което спеше няколко часа в самолета или в някоя правителствена резиденция. Само човек с издръжливостта и спортния дух на Раджив можеше да понесе подобно темпо. Индийците не изпитваха към него преклонението, което проявяваха към дядо му, нито почти благоговейната почит, с която обграждаха Индира, но уважаваха този мъж, който се бореше, за да се покаже достоен за отговорността, която бе наследил от семейството си. В много от пътуванията го придружаваше синът му Рахул — тийнейджър с очила, който много приличаше на него. За младежа това беше бойното кръщение в срещата му с тълпите. Хората искаха да го докоснат, сякаш ако го направеха, щяха да прихванат нещо от магията и властта на един Ганди. Приянка не възнамеряваше да остане по-назад от брат си — настоя да отиде с майка си в избирателния район на Амети, откъдето Раджив беше депутат, и с радост участваше в кампанията с майка си. Двете бяха много уважавани и обичани сред наброяващите милион и половина жители на Амети, които сега се радваха на благоденствието, обещано им от Раджив в първата му предизборна кампания. Всичките пътища в Амети бяха асфалтирани, повечето села имаха електричество и питейна вода и безработицата беше спаднала значително благодарение на малък бум в промишлеността. Неслучайно депутатът им беше министър-председател. Соня и дъщеря й бяха посрещнати много топло и сърдечно. Соня беше центърът на внимание от страна на селяните, които се надпреварваха да слагат гирлянди от цветя на врага на тази чужденка, която будеше любопитството им, защото винаги беше облечена със сари и говореше свободно хинди. „Може да съм дъщеря на Италия, но съм снаха на Амети“ — казваше тя, за да обясни произхода си, като се усмихваше и на лицето й се появяваха прелестни трапчинки. Соня не обичаше да говори публично, затова предпочиташе да ходи от къща на къща, от колиба на колиба и да агитира хората да гласуват за мъжа й. Майка и дъщеря също организираха импровизирани митинги край пътя, на които обясняваха същото, което Раджив и Рахул говореха на хиляди километри оттам на други, още по-бедни селяни. Раздаваха ваденки и значки на децата, а на жените — залепващи се бинди (точката в центъра между очите) с логота на ИНК — вдигната длан. „Само искам да си дадете сметка колко се е подобрило положението в селата ви, откакто преди осем години Раджив беше избран за депутат — казваше им Соня, после добавяше: — Братя и сестри, ако искате да продължим започнатото, гласувайте за мъжа ми.“

Мъжът вече не беше неопитният политик отпреди пет години. Ласкателствата, песните в негова възхвала и пищните прилагателни, е които го описваха, вече не го впечатляваха. Нямаше търпение да накара хората да разберат постигнатия напредък, новите подходи и предприетите инициативи. Обясняваше до прегракване как бе решил голяма част от конфликтите, наследени през 1984 г., и как бе успял да насърчи развитието на икономиката и да постигне ръст от 6 процента — с четири пункта по-висок от този по времето на майка му. Имаше обаче усещането, че е изгубил способността си да убеждава и че думите му не произвеждат нужния ефект. Дразнеше се, защото въпреки че беше убеден в правилността на действията си, трябваше да се защитава непрекъснато от нападки и злостни намеци. В действителност образът му на „смел син, поел щафетата от майка си“ бе заменен от този на „поевропейчено момче, което живее на гърба на народа“. Обясняваше, че е неизбежно да се появят нови конфликти, но че най-важното беше, че Индия е все така единна, че страната е спечелила международно признание и че икономиката се отлепва от дъното. Опозицията обаче го атакуваше с безброй клевети. Соня беше предпочитаната мишена на критиките: ловка чужденка, която отклонява средства от бедните индийци към капиталистическия рай с помощта на приятели и близки, използвайки присъщите на страната й мафиотски похвати. Въпросът с националността й беше толкова щекотлив, че я посъветваха да не се среща е папата по време на престоя му в Ню Делхи. Сметнаха, че от политическа гледна точка не е препоръчително милиони индийци да я видят да се кланя и да целува пръстена на главата на Римокатолическата църква. Истината беше, че нито политиците, нито обикновените хора, нито медиите бяха свикнали с блясъка и обаянието на една двойка на най-високия държавен пост. В Индия не съществуваше традицията на Кенеди и Блеър, защото всичките предишни министър-председатели бяха вдовци, като се започне от дядото Неру.

В края на кампанията Раджив беше обезсърчен и разочарован. Започна да се съмнява, че усилията му и искрените му намерения ще бъдат увенчани с успех, както се бе надявал в началото. „Истинският живот е джунгла — написа той на дъщеря си Приянка, — но в обществения живот не действа дори законът на джунглата.“ Унинието се отрази и на външния му вид. Лицето му изгуби спокойното си и ведро изражение от миналото. С възрастта чертите му се бяха изострили, походката му беше станала по-тежка, гласът му изгуби твърдостта си, макар че беше все така топъл, защото Раджив беше въплъщение на учтивостта.

От редиците на опозицията неуморимата Манека също прилагаше посвоему всичко, което беше научила от свекърва си. Водеше предизборна кампания в избирателен район, съседен на този на Раджив, с целия устрем на младостта си и с пламенното желание да получи реванш. Индира щеше да бъде потресена, ако видеше, че снаха й се е превърнала в генерален секретар на нова версия на коалицията „Джаната“ — същата, която я бе победила и хвърлила в затвора. Освен това Манека работеше като журналист и репортер по въпросите на околната среда, предимно защитата на животни — една тема, която беше много близка до идеологията на индуистката десница, постоянно загрижена за закрилата на свещената крава. Влиятелното списание Индия Тудей описа стила й на водене на кампания по следния начин: „Това е истинската Манека — зряла, уверена в себе си, неуморим политик, който знае как точно да спечели сърцата на селяните. Носи сарита с цветовете на партията й — шафранено и зелено, и винаги е с покрита глава; идеалният образ на скромна, но решителна вдовица.“ Използваше най-безскрупулно връзката си със семейството, за да подкрепи партията на опонентите. Лозунгите, изписани по стени и кирпичени зидове, предлагаха любопитно хвалебствие на „супер снахата“: „Манека Ганди, бурята на революцията“ или „Храбрата снаха на Индира ще даде кръвта си за нацията“, сякаш връзката й със семейството беше достатъчна, за да я превърне в потенциална мъченица.

* * *

Изборите се състояха от 22 до 24 ноември 1989 година. Най-многочислената доброволна мобилизация в света от мъже, жени и оборудване бе проведена с незначителни прекъсвания и несъществени размирици. Три милиона и половина чиновници надзираваха 589 449 избирателни пункта, където петстотин милиона души пуснаха бюлетините си в урните. Целият този процес, изживян като голям празник, беше повод за гордост за мнозинството от населението, откриващо в демокрацията един нов бог, който ги обединяваше, независимо от кастовите, расовите и религиозните различия. Раджив отново спечели в Амети, но за пръв път в историята си ИНК не получи абсолютно мнозинство в парламента. Анализите показаха, че случаят „Буфорс“ е изиграл съществена роля за тези резултати. Изборите белязаха края на това, което се наричаше „система с една доминираща партия“, защото повече нито една партия не успя да получи абсолютно мнозинство в парламента.

Беше се разнесъл слухът, че Раджив възнамерява да замине в Италия, в случай че изгуби, но не беше вярно. Малко преди изборите един близък приятел, също като него меломан, му каза:

— Да предположим, че изгубиш изборите…

— Най-после ще имам спокойствие — отвърна му Раджив. — Ще слушам музика с децата. Ще се върна към любимите си занимания, радиото и фотографията.

Беше го казал, без да мисли, под влияние на умората и огорчението. И той, и семейството му бяха разочаровани след толкова усилия, които бяха положили. Приянка, която беше наследила борческия характер на Индира, не се предаваше:

— Татко, щом Индийският национален конгрес е спечелил най-много депутатски места, имаш право да сформираш правителство… Защо не го направиш?

Наистина Раджив имаше право да сформира правителство, но реши да се откаже. Дори да спечелеше подкрепата на малките партии, реши, че моментът не е подходящ.

— Мисля, че е по-добре да се оттегля — каза той. — Ще подам оставка, ред е на новите да поемат кормилото. Резултатите показват, че народът не с напълно удовлетворен от постигнатото. Логично е след толкова очаквания в началото сега да реагират против нас…

Махалото на демокрацията го беше отстранило от властта и Раджив изпитваше огромно разочарование. Не заради присъдата на народа, а заради това, че не бе успял да свърши всичко, което си бе поставил за цел, както и заради неспособността си да се оправя в змийското гнездо на индийската политика. Сега, когато вече знаеше колко трудно се гради новото и се променят закостенели възгледи и идеи, изпитваше ужас при мисълта с каква лекота може да бъде разрушено всичко, което бе постигнал с толкова усилия през последните години. Може би беше проявил наивност — бе поискал неговият древен народ, който толкова се боеше от промените и същевременно толкова жадуваше за тях, да измине за пет години път, извървян от други народи за векове. Не искаше ли твърде много от този стар индийски слон? Соня помисли, че съпругът й може би ще напусне политиката, но когато го видя толкова обезверен, самата тя го насърчи да не се отказва. Когато един журналист попита Раджив дали най-после е приел политиката за своя професия, той му отговори с чувство за хумор:

— Да, само че понякога ми се приисква да си взема отпуска. Мисля, че е човешко.

Соня знаеше, че е невъзможно да се върнат към предишния живот. Когато мъжът й поглеждаше назад, изпитваше носталгия, но съзнаваше, че вече е минало. „Аз съм същият — каза той в едно телевизионно интервю, — но всичко останало се е променило. Имах приятен живот, малко семейство, добре платена работа с много свободно време… но всичко това приключи.“ Раджив беше завладян от някакво чувство за обреченост и смяташе, че човек не може да избегне съдбата си. През последните години беше израснал в посока, която го беше поставила на съвсем различна плоскост в живота. Сега предизвикателствата бяха много по-големи, а очакванията — различни. Отговорността да подобри живота на осемстотин милиона души се беше превърнала в негова първостепенна задача. „Тази отговорност тежи толкова, че променя всичко, което съм направил и което правя сега. Единствено няма да се промени ангажиментът ми към народа на Индия, а той е да подобря живота му и да помогна на страната да заеме мястото си в света.“ Поражението не беше сломило вярата му. Знаеше, че партията му, претърпяла поражение в няколко щата, възлага надеждите си на него. Възнамеряваше да продължи да я реформира и да я превърне в една по-демократична организация, каквато е била по времето на дядо му. Една светска партия, способна да обхване всички течения и вярвания. Един общ дом, който щеше да бъде най-силната противоотрова срещу нарастващия религиозен фракционизъм в страната. За тази цел беше по-добре да остане в опозиция.

— С тази коалиция между комунисти и индуистката фундаменталистката десница ще станем свидетели на същото, което се случи между баба ти и „Джаната“… Ще се разпадне от само себе си. Въпрос на време е лидерите да започнат да се карат помежду си за властта — каза той на дъщеря си, която започваше все повече да се интересува от политическия живот.

Раджив подаде оставка на 29 ноември 1989 г.: „Избори се печелят и се губят… работата на една нация никога не свършва. Искам да благодаря на народа на Индия за обичта, която прояви към мен с такава щедрост“. Тези думи напомняха думите в завещанието на дядо му, в което Неру беше написал, че се чувства трогнат от любовта, която всички индийци, независимо от класата, към която принадлежаха, му бяха засвидетелствали. Тези думи звучаха като сбогуване. Срещата, която Раджив имаше със съдбата, наближаваше неумолимо.

Както беше предсказал, двамата главни лидери на новата коалиция се вкопчиха в битка за министър-председателския пост. Беше лошо начало, което предвещаваше бурно плаване. Сред новите членове на правителството обаче имаше една особено въодушевена личност, която някога беше част от семейната династия на Неру. Най-после мечтата на Манека Ганди се изпълни — дадоха й поста на министър на околната среда и горите. Вече беше във властта. Вече беше извоювала своя реванш, но не смяташе да спре дотук. Раджив преживя още едно унижение, въпреки че беше претръпнал за острите завои на политиката и нищо не можеше да го учуди. За останалите членове на семейството, които бяха видели как Манека използва най-безскрупулно фамилното им име, това беше горчив хап и единствено увереността, че правителството няма да се задържи дълго на власт, им помогна да го преглътнат.

* * *

За Соня загубата на изборите означаваше ново местене, което беше и последното. Напуснаха официалната резиденция на министър-председателя и се настаниха в бяла едноетажна вила в колониален стил, обградена от обширна градина. Намираше се на булевард „Джанпат“ (бившия Куинс Уей), една от големите артерии на Ню Делхи, обградена от фламбояни и нимове — дървета с разперени клони, чиито горчиви листа според народното вярване „лекуват всичко“. Може би именно гъстата им сянка успя да прогони унинието, което ги беше обхванало след загубата на изборите, защото веднага щом се преместиха, атмосферата се разведри. Животът им стана малко по-спокоен, по-лек, сякаш се бяха отърсили от някакъв товар — товара на властта. Раджив беше много ангажиран с работата си в парламента и партията, но темпото беше по-поносимо. „Беше спокоен, дори облекчен — щеше да напише Соня. — Отново се наслаждаваше на простите ежедневни удоволствия, като например да се храни, без някой да го прекъсне, да остава след ядене с нас на масата, да гледа от време на време видео, вместо да се затвори в кабинета си, за да работи.“^[1] Готвачът на изискания индийски ресторант „Букхара“, където преди често ходеха семейно в събота, ги посрещна с отворени обятия, когато ги видя отново след толкова дълго прекъсване. Там отпразнуваха рождения ден на Рахул и скорошното му заминаване за Съединените щати. Децата вече се бяха превърнали в тийнейджъри, които жадно четяха вестниците и се интересуваха живо от всичко, което ставаше около тях. Вече не можеха да продължат да учат вкъщи, защото бяха завършили гимназия, така че Раджив и Соня бяха решили да изпратят сина си в Харвардския университет, скъсвайки с традицията децата да учат в Англия, както бяха правили три поколения на семейство Неру. Приянка предпочете да остане в Ню Делхи и да учи психология в Джизъс енд Мери Колидж. Страстта й към политиката тревожеше много баща й и той сподели безпокойството си с Беназир Бхуто, когато се срещнаха за последен път в Париж, където присъстваха на честването на двестагодишнината на Френската революция по покана на президента Митеран.

— Моля те — каза й Раджив, — когато я видиш, опитай се да я убедиш да не се забърква в политиката.

Знаеше, че дъщеря му ще се вслуша в думите на Беназир, чийто баща беше екзекутиран след пародиен съдебен процес по заповед на едни военен диктатор. Беше още един близък и ужасен пример за съдбата, която очакваше онези, които се изкушаваха от политиката. „Не съзнава колко е опасно това“^[2] — настоя Раджив.

Мислеше, че като е извън властта, опасността, надвиснала над него и децата му, ще отслабне, но докладите, които получаваше относно собствената му сигурност, бяха тревожни. Заплахите за живота му се бяха умножили. През 1984 г. беше първият в списъка на три терористични групировки. Пет години по-късно беше първият в списъка на дванайсет организации, включително Тамилските тигри. Проблемът в Пенджаб изглеждаше решен, но имаше други потенциално опасни конфликти, най-вече между индуси и мюсюлмани. „Двамата прекарахте затворени цели пет години в ограниченото пространство на къщата и на градината — беше написал веднъж Раджив на децата си. — Това беше периодът, в който трябваше да живеете свободно, да общувате с ваши връстници, да откриете реалния свят. За съжаление обстоятелствата не ни позволиха да ви осигурим нормален живот.“ От писмото лъхаше чувство на вина, както и на обреченост. Раджив съзнаваше, че не е господар на съдбата си. Една злополука го беше изстреляла в политиката, после един атентат го беше извел на най-високия пост в правителството на страната, а скандалът „Буфорс“ го беше запратил в опозиция. Не беше успял да смени посоката на събитията и в писмото си той сякаш искаше да се извини за страданието, което това е причинило на децата му.

Загубата на изборите беше истинска благословия за Соня. През август отидоха в Мусори, в планината, и Раджив шофираше собствената си кола. За пръв път от година и половина излизаха заедно и там, на фона на Хималаите, отпразнуваха последния рожден ден на Раджив.

После, когато Рахул се върна от Харвард за Коледа, цялото семейство отиде за една седмица в къщата в Мехраули, построена върху земята, която Фероз Ганди беше купил с намерението да прекара там спокойно последните си години с Индира. Така и не бяха успели да се порадват на тази къща, в която Раджив бе вложил спестяванията си и бе надзиравал строителството и в продължение на години. „За пръв път живеехме в къща, която беше само наша“ — щеше да каже Соня. Раджив се зае да я приведе в ред. Децата му извадиха градинските мебели и изчистиха прашните помещения, докато той приготвяше лека закуска, която предпочиташе пред обилните хранения. Криеха от него шоколада, който толкова обичаше, защото смятаха, че откакто не е на власт, е наддал на тегло. Припомниха си празника Холи^[3], който бяха прекарвали там през детството си и по време на който се бяха посипвали с цветен прах, докато накрая не можеха да се разпознаят. Играха на бадминтон и на скрабъл, а Соня се зае да разчисти част от градината с намерението да засади зеленчуци. Винаги я бе привличала работата в полето, още от детството й в Лузиана. Как й се искаше баща й да е с тях на тази почивка! Как щеше да му хареса къщата! Непрекъснато си спомняше за него. Дори веднъж, когато се обади на майка си в Орбасано, замалко щеше да попита за баща си.

„Наслаждавахме се на всяка минута от шестте дни, които прекарахме там — щеше да каже Соня по-късно. — Спомняхме си за живота, който водехме в началото, и си представяхме как щяхме да живеем, ако можехме сами да го избираме.“ Много техни приятели се изненадваха, че те са все така влюбени както в първия ден. „Аз не се учудвах, защото винаги се бяха обичали много — спомняше си Кристиан фон Щиглиц, приятелят, който ги беше запознал в Кеймбридж и който им отиде на гости в къщата в Мехраули. — По онова време пътувах често по работа до Делхи и се радвах, като ги виждах така влюбени след толкова години брак. Постоянно се целуваха и се държаха за ръце.“ На 9 декември 1990 г. — рождения ден на Соня, тя получи подарък от Раджив с бележка, в която пишеше: "На Соня, която не се променя с времето, която днес е още по-хубава, отколкото в онзи щастлив ден, когато я видях за първи път, седнала в ресторант „Варсити“.