Майкъл Корди
Чудото (24)

23.

 

Лимузината навлезе в района на „Джиниъс“, а Йезекия Дела Кроа завъртя пръстена с рубина на ръката си. Беше обзет от вълнение и нервно очакване. Нима най-сетне щеше да получи отговор на горещите си молитви?

Не хареса модерната пирамида на централата, изградена от бетон и тъмно стъкло: стройна, лъскава, арогантна, без никакъв стремеж към сливане с околната среда. За разлика от Пещерата на Свещения огън, която в продължение на векове е била пригаждана към природата, това чудо на архитектурната мисъл влизаше в ярко противоречие със зелената трева наоколо, беше истински символ на суетния стремеж на учения да господства над света, сътворен от Бога.

Дела Кроа нямаше никакво желание да идва тук, то не се появи дори когато Картър кой знае защо поиска да получи косъм от главата му. Но ученият отказа да говори за откритието си по телефона и го лиши от избор. „По-добре да си поговорим очи в очи — лаконично заяви той по време на кратката връзка, осъществена преди два дни. — Като дойдете тук, всичко ще ви стане ясно…“

Нежеланието да посети лагера на врага се подсилваше и от подозрението, че това може да е капан. В случай, че Мария е предала Братството, най-удобният начин да бъде арестуван бе тук, на американска територия. Сподели тези опасения с членовете на Вътрешния кръг, но след продължителна дискусия се стигна до заключението, че те едва ли са основателни. Преди всичко, защото в случай на предателство властите отдавна щяха да са окупирали Свещената пещера. Проявявайки обичайната си предпазливост, Йезекия бе помолил брат Хеликс да го запознае с всички детайли от научна гледна точка, след което взе решение да пътува сам. Така единствено той би попаднал в капана, а ръководството на Братството щеше да бъде поето от Хеликс и брат Бернар.

Лимузината, която го очакваше на летище „Логън“, плавно се плъзна по алеята и спря пред главния вход. Под козирката стоеше Картър, придружен от млада чернокожа жена с правилни черти на лицето и спретната афроприческа. „Това трябва да е доктор Уошингтън“ — рече си Йезекия.

Домакините го приветстваха, след което побързаха да го поканят в сградата. Беше събота, в мраморното фоайе цареше тишина. Макар и да не хареса външния вид на сградата, Йезекия остана впечатлен от елегантността на подстъпите към нея. Най-много му хареса високата десетина метра холограма в средата на помещението, чиято двойна верига на ДНК красиво се извиваше към кристалния полилей. Невероятната чистота на цветовете й рязко контрастираше с ярката белота на Свещения огън. Изцяло остъкленият асансьор ги понесе нагоре, гостът още веднъж одобрително огледа сполучливо изграденото ефирно вътрешно пространство.

Точно срещу асансьора имаше стъклена врата с надпис: ЛАБОРАТОРИЯ „МЕНДЕЛ“, ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН. На крачка пред нея му представиха Боб Кук и Нора Луц.

— Те участват в екипа, който подложи на анализ гените от Назарет — поясни доктор Картър. — И имаха силно желание да се запознаят с вас…

— Това ли е екипът, който работи по проекта „Кана“? — попита Йезекия, обхващайки с жест четиримата присъстващи.

— Да. Реших, че в работата по този проект трябва да се включат ограничен кръг хора.

— Мъдро — одобрително кимна Йезекия. Това улесняваше нещата. — Много мъдро!

Ученият му направи знак да прекрачи прага и той изведнъж се озова в чужд и непознат свят, изпълнен с различни стъкленици, безупречно бели работни маси, бръмчаща апаратура и тревожно мигащи надписи:

ВНИМАНИЕ, ОПАСНОСТ ОТ БИОЛОГИЧНА ЗАРАЗА!

ОПАСНОСТ! ВИСОКА ТЕМПЕРАТУРА — 180 ГРАДУСА! НЕ СВАЛЯЙ ПРЕДПАЗНИТЕ РЪКАВИЦИ!

ЕТИЛБРОМИД — ИЗБЯГВАЙ ПРЯК КОНТАКТ С КОЖАТА!

Това беше една враждебна обстановка, студена и далеч от действителността. Нов и непознат свят, в който Йезекия нямаше никакво желание да навлиза. Затова изпита облекчение, когато доктор Картър посочи една друга врата в дъното, върху която пишеше „Заседателна зала «Франсис Крик»“. Тук имаше заседателна маса и столове, които му бяха познати, в далечния край се издигаше прожекционен екран, а зад него — някакъв странен апарат, наподобяващ механичен лебед. На подиум пред него имаше две кръгли постелки от черна материя.

Седна край масата, редом с Боб Кук и кимна в знак на благодарност на доктор Уошингтън, която му поднесе кафе.

— Първо искам да ви благодаря за това посещение, господин Дела Кроа — започна Картър. — След секунда ще разберете защо поисках да получа предварително един от космите на главата ви… Но преди това ще ви запознаем с това, което открихме…

Думата взе Жасмин Уошингтън, която в продължение на около половин час описваше принципното действие на геноскопа.

Йезекия слушаше внимателно. Брат Хеликс му беше описал този необичаен апарат, но тук, в присъствието на черния лебед, всичко звучеше по друг начин — някак по-тържествено и по-достоверно. Изпита страхопочитание пред силата, с която разполагаха тези хора.

Не направи никакъв коментар след обясненията на доктор Уошингтън, но зяпна от смайване, когато пред очите му се появи триизмерното изображение на една мъжка фигура. Първото чувство, което изпита, беше дълбоко възхищение. Оформената направо във въздуха фигура беше точна и изящна, истинско произведение на изкуството. После дойде шокът, тъй като изведнъж си даде сметка, че младият човек с крехка физика е самият той, но такъв, какъвто е бил преди около шестдесет години. Прониза го непонятна тъга, нещо като болка по безвъзвратно отлетялата младост. Този човек насреща му беше познат, но отдавна вече го нямаше…

— Холограмата показва индивида на възрастта на клетката, която е взета от тялото му — обясни Жасмин. — Но ако желаем, ДАН може да ни покаже холограма на всеки етап от живота му. В случая сме избрали възраст на около тридесет години…

— Невероятно! — прошепна Йезекия, дълбоко убеден, че Картър е изключително опасен човек. — Наистина невероятно!

Ученият се зае да обяснява как геноскопът е открил трите необичайни гена в зъба на Христос. Лидерът на Братството напрегнато поглъщаше сведенията за особените характеристики на гените, наречени Naz 1 и Naz 2, за странната пасивност на Naz 3. Картър продължаваше с разясненията, подчертавайки трудността на задачата да открият жив носител на тези гени. Още преди Йезекия да схване цялата информация, върху втората кръгла постелка пред геноскопа започна да се очертава още една фигура. Тя беше по-висока от първата, с дълга кестенява коса и тясно, интелигентно лице. Кафявите очи гледаха спокойно и умно, Йезекия просто не можеше да отмести поглед от тях.

— Това е Исус Христос — обяви доктор Картър. — На възраст около тридесет години — горе-долу толкова, на колкото сте и вие на първата холограма… Някъде на тази възраст той е бил разпнат…

В продължение на няколко безкрайно дълги секунди Йезекия остана безмълвен, несигурен в чувствата си. Не знаеше дали го обзема отвращение от светотатството на този атеист, дръзнал да пресъздаде образа на Бога, или пък радост, че е единственият лидер на Братството през хилядолетната му история, получил възможност да види лицето на Първия Месия…

— И сте изградили този образ благодарение на малко прашец от зъба му? — тихо попита той.

— Да — кимна доктор Картър. — По същия начин създадохме и вашата холограма, използвайки един-единствен косъм от главата ви…

Йезекия беше смаян както от това, което виждаше пред себе си, така и от НАЧИНА, по който го виждаше. Картър бе надскочил усилията на Икар, опитал се да достигне слънцето със своите крила. Този човек действително манипулираше всичко онова, което сам Бог бе сътворил! Обзе го дълбока омраза, едва сега разбра защо Мария толкова много държеше да го отстрани. Картър не бе откъснал само един забранен плод от дървото на познанието, той го беше обрулил до шушка!

Запази безстрастното изражение на лицето си, концентриран единствено върху причината за посещението си тук.

— А носителя? — попита на глас той. — Вие казахте, че сте открили жив носител на тези гени…

Забеляза тревожните погледи, които си размениха двамата учени.

— Да, наистина открихме такъв носител — кимна Картър. — Но възникна един проблем…

— Проблем ли? — изненадано го погледна възрастният мъж. — Какво искате да кажете?

— Нека ви обясня — намеси се Жаклин Уошингтън и премести стола си по-близо до малкия микрофон в средата на заседателната маса. — Открих носителя в ДНК-банката на Интерпол. Тя е интернационална, със седалище в Париж. Данните в нея са повърхностни и обобщени и служат по-скоро за ориентация към по-подробни сведения, пръснати в специализирани компютърни програми из различните части на света. Към нея са включени Скотланд Ярд, ФБР и всички по-големи международни полицейски организации. Защитата й е изключителна, защото който има достъп до нея, автоматически може да получи сведения за всеки човек, по всяка точка на света, стига за него да съществуват някакви полицейски сведения…

Като допълнителна предохранителна мярка, всеки геном в тази програма е защитен с кодов номер. Фактически аз открих носителя още преди три седмици, но не успях да разкодирам шифъра му. Едва миналата седмица извършихме ново ДНК-сканиране, прибягвайки до възможностите на нашия централен компютър, който засича всички нови бази данни, получени от лицензираните геноскопи по света. Открихме, че генната характеристика на въпросния индивид е тайно изпратена както в ИГОРИ, така и в парижкия компютър на Интерпол.

— Значи в крайна сметка сте открили името на този човек — намръщи се Йезекия. — Какъв е тогава проблемът?

— Това зависи от вашите очаквания…

— Какво искате да кажете?

— Всички индивиди, чиито данни се съхраняват в този компютър, са вероятни или доказани престъпници…

В залата настъпи тишина.

В първия момент Дела Кроа беше изненадан, но после си каза: „Всъщност всичко съвпада. Нали и Христос е бил хвърлен в затвора? Нали и той е бил екзекутиран, разпънат на кръст като опасен престъпник?“

— Първият Месия е бил смятан за престъпник — тихо промълви той. — Човеците доста по-късно са разбрали, че всъщност е бил светец…

Жасмин прочисти гърлото си и се наведе към микрофона.

— Дай образ! — заповяда на компютъра.

Дишането на Йезекия започна да се успокоява, единствено язвата продължаваше да му напомня за себе си. Облегна се назад и насочи поглед към екрана.

— Това е носителят на гените — тихо обяви Жасмин.

— Не!

Чу гласа си някъде отстрани, очите му опулено гледаха образа, който се появи на екрана. Беше препечатка от вестникарска снимка, увеличена и с подсилен контур. Първата мисъл в главата му беше, че е станала някаква ужасна грешка. Не, това просто беше невъзможно!

— Зная, че това е шок за вас — обади се припряно Картър. — Аз самият изпитвам ужас… Но гените съвпадат, а те са единственият ни шанс за създаване на новото лекарство. За тази цел възнамеряваме да вземем кръвни проби от носителя, да ги анализираме и евентуално да получим първите количества вирален серум от тях. Ще поискаме официално разрешение да подложим индивида на пълни изследвания, за да разберем механизма, по който действат гените. Разбира се, вие ще бъдете в течение на всичко, което открием. Надявам се, че вече разбирате защо настоях да дойдете тук и да видите носителя със собствените си очи…

Йезекия безмълвно кимна с глава. Разбираше всичко, разбираше го далеч по-добре, отколкото можеше да допусне доктор Картър. Усети очите му върху себе си, но не посмя да срещне настоятелния им поглед. Продължаваше да гледа като хипнотизиран към екрана, който показваше първа страница на вчерашния „Бостън Глоуб“. Най-отгоре с едър шрифт беше написано: ПОСЛЕДНАТА ЦЕРЕМОНИЯ НА ПРОПОВЕДНИКА?, а под този текст с по-дребни букви: СМЪРТНАТА ПРИСЪДА Е СИГУРНА. Следваше снимката на висока жена със здраво телосложение, хваната в момента, в който униформени полицаи я натикват в затворническата камионетка. Очите й напрегнато се взираха директно в обектива, някога гладко избръснатата й глава беше покрита с гъста четина…

Йезекия изведнъж си спомни за натрапчивия кошмар, който неведнъж бе измъчвал съня му. В него той подобно на Пилат Понтийски стоеше и безучастно наблюдаваше как екзекутират Месията, на когото бе отдал целия си живот. Неволна тръпка пробяга по старото му уморено тяло…

 

 

 

— Подсъдимата, станете — каза съдията Санча Ернандес, обръщайки гръб на съдебните заседатели. Мария вече отдавна я ненавиждаше, главно заради приликата й с онази противна жаба, която се бе разпореждала с живота й в Корсика. Подобно на майка Клеменца тя имаше огромен задник, дебел мъжки глас и носеше многодиоптрови очила. Очите й също бяха като на майката — студени и зли, забити като бургии в лицето й…

Твърдо и безкомпромисно съдия Ернандес бе отхвърлила опитите на адвокат Хюго Майърс да започне съдебен дебат по версията за евентуален заговор на някоя правителствена организация, която е използвала Мария Бенариак като свой платен убиец. Медиите охотно подхванаха и раздухаха неговата теза, според която хладнокръвната убийца е била платен агент на ЦРУ, но Ернандес не се хвана на тази въдица. Разбира се, направи така, че и съдебните заседатели да сторят същото… Всеки ден от процеса твърдо и безкомпромисно тя напомняше на хората зад банката основната цел на присъствието им в съдебната зала:

— Този процес има задачата да установи дали обвиняемата е виновна за четиридесет и две убийства, извършени на територията на Съединените щати. Събрали сме се тук именно за това, а не да правим догадки какви са мотивите на онези, които евентуално са плащали на обвиняемата за тези убийства. Въпросните догадки могат да бъдат обект на друго разследване и на друг процес. Това е ясно, нали?

Категоричното становище на съдийката не само улесни работата на прокуратурата, но на практика я направи излишна. Уликите бяха наистина непоклатими — точно както Хюго Майърс бе предупредил Мария. ДНК-пробата на обвиняемата съвпадна напълно с капчицата кръв, открита на една роза в апартамента на Фонтана, а оръжията и акуратно поддържаният архив в лондонския апартамент недвусмислено я свързваха с всички убийства, извършени на територията на САЩ, да не говорим за специалната писалка, с която бе оставяла кървавите си библейски послания. Най-голяма тежест за съда обаче имаха убийствата на охранителите в „Джиниъс“ и показанията на Том Картър и Жасмин Уошингтън. Ето защо обвинителната реч стана излишна, а дори опитен адвокат като Хюго Майърс не можеше да стори нищо пред неоспоримостта на фактите…

Мария спря поглед на дребничкия мъж с вид на ориенталец, който се изправи пред своите колеги съдебни заседатели и нервно разгъна лист хартия пред очите си. Не беше нужна кой знае каква прозорливост, за да разбере каква ще бъда присъдата.

— Съдебните заседатели решиха, че Мария Бенариак е виновна по всички точки от обвинението в предумишлено убийство на Слай Фонтана… — думите на човечето отекнаха като ехо на собствените й мисли, после бяха изредени имената на останалите й жертви: Хелмут Крьогер, търговец на оръжие, Сантино Лука, мафиот, Боби Дули, покварен евангелист… След всяко от тях мургавият четец добавяше по едно: ВИНОВНА ПО ВСИЧКИ ТОЧКИ НА ОБВИНЕНИЕТО.

Когато дойде ред на Оливия Картър, Мария леко се обърна и срещна очите на съпруга й. Той седеше между Джак Никълс и Жасмин Уошингтън, това беше едва втората му поява в съда. При първата беше дал своите показания срещу нея. Очаквайки гневна реакция, тя пусна в ход предизвикателната си усмивка, но Картър седеше отпуснато, в сините му очи се четеше умора. Странно поведение, при това точно когато трябва да изпитва удовлетворение от възмездието. Не такова беше то, когато Мария беше опряла пистолет в слепоочието му…

Присъдата бе произнесена, сред репортерите и зрителите в залата настъпи леко оживление, което скоро изчезна. Никой не беше изненадан, а Хюго Майърс — като истински защитник на онеправданите, театрално положи ръка на рамото й. Сякаш се бе борил като тигър въпреки нищожните шансове за успех. Мария се отмести, погледна съдийката в очите и отчетливо произнесе:

— Аз съм невинна пред лицето на Бога!

Залата зашумя, но Ернандес бързо възстанови реда и изреждането на престъпленията й продължи.

Мария не запомни цялата реч, прекалено дълга и патетична, но някои фрази все пак се запечатаха в съзнанието й: УБИЕЦ-САДИСТ, ЗАПЛАХА ЗА ОБЩЕСТВОТО, ПРИМЕР ЗА НАЗИДАНИЕ, ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЗАКОНА ЗА БЪРЗАТА ПРОЦЕДУРА… Единственото, което имаше значение за нея, беше времето до изпълнението на присъдата. Майърс вече й беше разяснил как инициативата „Престъпност-2000“ слага край на скъпите и „антихуманни“ процедури по обжалването, благодарение на които осъденият нерядко агонизира в килията на смъртниците десет, а дори и двадесет години. Но тя тайно се надяваше на известна отсрочка, тъй като все още не бе изпълнила последната воля на Бога: да спре доктор Картър и изпълнението на проекта „Кана“…

Съдийката обяви датата на екзекуцията и на Мария бяха необходими няколко допълнителни секунди, за да осъзнае колко близка е тя. Двамата униформени пазачи се изправиха до нея в мълчалива покана да бъде върната в килията, тя отново се извърна към Картър.

Окованите й в белезници ръце се повдигнаха високо над главата, на устните й се появи ослепителна усмивка.

— Онзи, който се изплъзва от Неговото възмездие, само отлага неизбежното! — изкрещя тя. — Защото е осъден от един много по-висш съд!

Искаше този човек да знае, че нещата не са приключили, че рано или късно тя ще се добере до него и ще го накаже. Но за нейна огромна изненада лицето на учения остана безстрастно, без следа от каквито и да било емоции: триумф, страх, гняв… Това дълбоко я озадачи. Току-що бяха осъдили на смърт убиеца на жена му, присъдата щеше да бъде изпълнена след по-малко от месец. А той стоеше и я гледаше, нито едно мускулче не трепваше на окаменялото му лице…

„В този момент не аз, а Картър прилича на осъден престъпник“ — рече си тя.

 

 

Том гледаше как Мария, се отдалечава към служебния изход. Глух за суматохата в галерията, където хората се блъскаха към изхода, той остана на стола си, точно два реда зад банката на съдебните заседатели.

Измина цяла седмица от мига, в който Жасмин беше идентифицирала носителя на необикновените гени. Цяла седмица той се блъскаше над тази загадка, цяла седмица в главата му се въртяха все едни и същи въпроси: КАК, ПО ДЯВОЛИТЕ, ДА ПРИЕМА, ЧЕ УБИЙЦАТА НА ЖЕНА МИ ЩЕ СЕ ПРЕВЪРНЕ В СПАСИТЕЛ НА ДЕТЕТО МИ?! КЪДЕ Е СМИСЪЛЪТ НА ВСИЧКО ТОВА? ЗАЩО НОСИТЕЛ НА ЧУДОТВОРНИТЕ ГЕНИ НЕ СЕ ОКАЗА ОНЗИ ИНДИАНЕЦ, ИЛИ ПЪК НЯКОЙ ДРУГ ДОСТОЕН ЧОВЕК?!

Бяха преобърнали света, за да открият жив носител на три необикновени гени; гени, които бяха съществували в кръвта на най-достойния сред достойните, на Човека-Бог, живял преди повече от две хилядолетия! И какво откриха? Че тези гени съществуват не у благороден като своя предшественик индивид, а в кръвта на жестока убийца!

Винаги беше приемал лотарията на Природата като нещо обикновено, но това бе прекалено дори за неговите разбирания. То не беше лотария, а по-скоро някаква зловеща подигравка. Нищо чудно, че старият Йезекия Дела Кроа беше толкова шокиран. Месията, на чието откриване бе посветил целия си живот, изведнъж се оказа побъркана фанатичка, която твърдо вярва, че мисията й на този свят е да убива, а не да спасява.

Какво му беше казала тя, когато я арестуваха?… „Бог подлага всички ни на изпитания…“

Сведе поглед към безупречно излъскания паркет на съдебната зала, в главата му продължаваше да цари пълно объркване. Бе получил кръвни проби от затворничката, внимателно бе прочел заключението на съдебния лекар. В него нямаше нищо, което да свидетелства за наличието на необикновените гени. А без нейна помощ той не можеше да направи нищо.

Разбира се, имаше и още някакъв, макар и минимален шанс: ИГОРИ да открие някой от останалите носители на тези гени, предполагаемият брой на които трябва да е някъде около осемнадесет-деветнадесет… Но шансовете това да стане в рамките на следващите няколко седмици бяха наистина нищожни. И Том бе длъжен да се изправи срещу фактите: спасението на Холи зависеше изцяло от Мария Бенариак!

— Да тръгваме — тихо се обади Жасмин и постави ръка на рамото му. — Джак уреди да се измъкнем през служебния вход, за да избегнем репортерите…

Том се изправи и позволи да бъде отведен към изхода. Отново си помисли за тайнствения, но вероятно безполезен серум, който бяха изготвили от комбинацията на трите гена, и с въздишка си призна, че мозъчната операция на Холи е не само наложителна, но и неизбежна… В устата му се появи горчив вкус, зави му се свят. Това бяха единствените му шансове, в случай че не посмее да се обърне към Мария с молбата да излекува детето му…

Джак изскочи до него в момента, в който минаваха покрай банката на свидетелите, и промълви:

— Все още има надежда.

Том спря, погледна приятеля си и поклати глава:

— Така ли мислиш, Джак?

Прогонил последните лъчи на надеждата от душата си, той ясно разбра: проектът „Кана“ бе мъртъв, а Холи съвсем скоро ще го последва…