Фредрик Бакман
Нещата, които синът ми трябва да знае за света

На сина ми

Моля те за прошка.

За всичко, което ще направя през следващите има-няма осемнайсет години. За всичко, което ще пропусна. Всичко, което няма да разбера. Всички бележки за родителски срещи, които няма да искаш да ми покажеш.

За всички случаи, когато ще те изложа. За всички лагери, на които доброволно ще предложа да съм отговорник. За всички приятелки, които няма да искаш да поканиш на вечеря у дома.

За това, че ще изпълнявам номера си „мама-сбърка-а-татко-беше-прав“ пред чужди хора.

За онзи път, когато от училището ти ще поканят всички родители на турнир по бренбол^[1], а аз ще го взема твърде на сериозно. За това, че ще изкрещя на учителя ти по математика, че е „страшно плоскоглав“.

За това, че ще опитвам да „чукна пет“ с приятелите ти. И че ще купя микробус.

И че нося шорти.

За това, че ще закъснеем първия път, когато си поканен на истинско празненство за рожден ден. За това, че страшно ще се ядосвам, когато има опашка в „Грьона Лунд“^[2]. За това, че ще се обърна към продавача в скейтборд магазина с „човече“. За това, че няма да схвана, че всъщност предпочиташ да ходиш на гимнастика, вместо да играеш футбол. За това, че не се сещам да заключвам вратата на банята.

За екскурзиите. За каубойската шапка. За тениската с надпис „Истинските мъже тежат над 90 кг“. За речта на абитуриентския ти бал.

За всички пъти, когато ще се понапия и ще разправям историята за двамата ирландци в лодката.

Моля те за прошка за всичко това.

Но в моментите, когато си ми най-ядосан, искам да опиташ да си спомниш, че за мен винаги ще бъдеш малкото момче на една годинка, което стоеше голо в антрето и се смееше с беззъбата си усмивка, притиснало щастливо плюшения лъв до гърдите си.

Когато ти досаждам. Когато те поставям в неудобно положение. Когато съм несправедлив. Искам тогава да си спомняш за онзи ден.

За деня, в който не искаше да ми кажеш къде си скрил проклетия ключ от колата.

И помни, че ти започна.

Какво трябва да знаеш за осветлението в тоалетните с датчик за движение

Да. Ами, аз съм татко ти. Знам, че вече започваш да го проумяваш. До този момент, така да се каже, се носеше по течението и оставяше другите да вършат всичката работа, но доколкото ми е известно, сега си на година и половина и на тази възраст вече можеш да се учиш. На различни номера и така нататък. Гледам много позитивно на това, веднага ти го казвам.

Защото искам да разбереш, че тая работа с родителството хич не е толкова лесна, колкото изглежда. Трябва да се занимаваме с изключително много неща. Чанти за пелени. Детски седалки. Приспивни песни. Резервни ръкавици. Ако. Най-вече ако. Трябва да се справяме с адско количество ако. Не е нещо лично. Питай когото искаш родител. През първата година целият проклет живот се върти около акото.

Усещането за ако. Липсата на ако. Откриването на ако. Ароматът на ако. Очакването на ако. Сериозно говоря, не мога да ти обясня колко голяма част от живота на родителите преминава в очакване на ако.

„Ще тръгваме ли? Окей! А изака ли се? А? Какво? Още не? По дяволите. Окейокей. Спокойно, не се паникьосвай. Колко е часът? Да изчакаме ли? Или да се надяваме, че ще успеем, преди да е станало? Ще рискуваме! Окей? Или не е окей? Ами ако се изака по пътя? Имаш право. Окей. Тихо, опитвам се да мисля! Окей, но ако изчакаме тук и нищо не стане, какво ще правим? Ще се пробваме ли тогава? Ама като стане по средата на пътя, ще писнем: «Мааамка му! Ако бяхме тръгнали веднага, щяхме да успеем преди акото!!!».“

Разбираш ли? Така е винаги, когато се размножиш. Цялото ти ежедневие се превръща във фекална логистика. Започваш съвсем спокойно да обсъждаш акото с непознати. Консистенция, цвят, час на изхождане. Ако по пръстите. Ако по дрехите. Ако във фугите между плочките на пода в банята. Започваш да дискутираш акото като метафизично преживяване. Разграждаш го на академично ниво. Когато швейцарските учени обявиха пред медиите, че са открили неизвестна дотогава частица, която може да пътува по-бързо от светлината, целият свят се зачуди от какво се състои тя. Родителите на малки деца обаче се спогледаха в унисон и просто констатираха: „От ако. Естествено, че от ако“.

А най-лошото не е самото ако. Най-лошото е, когато не знаеш. Когато видиш малките гънки по лицето на детето си и си помислиш: „Това дали…? Изглеждаше като… Но може просто да е направила гримаса? Може само да е… пръцнала? Боже господи, в самолет на «Райън Еър» сме, нека просто е пръцнала!“. И трябва да изчакаш пет секунди. Това са най-дългите пет секунди във вселената, гарантирам ти го. Между всяка от тях има десет хиляди вечност и една жизнеутвърждаваща френска драма. И после, най-накрая, все едно се е разиграла някоя от сцените в „Матрицата“, когато времето се забавя, усещаш миризмата. Тя те удря в лицето като мокър чувал с бетон. А разходката до стаята за повиване е като пътя, изминаван от робите в Колизеума, когато са отивали да се бият с лъвове. Заклевам се, че докато се връщаш обратно, се чувстваш така, както трябва да са се чувствали войниците, които се прибират в Рим, след като са победили варварите, но на отиване имаш едно-единствено име: Гладиатор.

Когато пораснеш, ще ти разкажа за най-първото ако. Праакото, което всички бебета изакват по някое време през първото денонощие след раждането. Черно е като въглен. Сякаш се е изакал самият дявол. Няма майтап.

Смяната на пелени беше моят Виетнам.

Естествено, може би се чудиш защо повдигам този въпрос точно сега. Просто искам да разбереш как са навързани нещата. Акото е част от този свят, да знаеш. А в днешно време, когато околната среда и устойчивото развитие са толкова важни, човек трябва да е наясно каква е ролята на акото в по-широк контекст. Какво значение има то за модерните технологии.

Понеже светът невинаги е изглеждал така. Имаше време, когато не всичко беше електроника и компютри. Представяш ли си, че когато бях малък и гледахме филм и не можехме да се сетим как се казва някоя кинозвезда, нямаше как да разберем! Трябваше да изчакаме до следващия ден, да отидем в библиотеката и да проверим. Знам. Звучи откачено. Можехме и да се обадим на приятел и да питаме, но слушай само: ако никой не вдигнеше след десет сигнала, просто затваряхме и си казвахме „Ами, не си е вкъщи“. Не си е в-к-ъ-щ-и, схващаш ли?

Времената бяха други. После обаче се появи всичката технология. Интернет и мобилни телефони, и сензорни дисплеи, и какви ли не глупости, които поставиха моето поколение под огромно напрежение, когато станахме родители, разбираш ли? Всички поколения преди нас са можели да се оправдават, като казват „не знаехме“. Нашите родители така правят. Пила си вино, когато си кърмила? „Не знаех.“ Давали сте ни да ядем канелени кифли за закуска? Да седим на задната седалка без колан? Взимала си ЛСД, докато си била бременна? „Ама, моля те, не з-н-а-е-х-м-е. Беше през седемдесетте. Тогава всъщност не беше опасно!“

Но моето поколение знае, окей? Знаем ВСИЧКО! Така че, ако нещо се обърка, докато растеш, отговорността ще е моя. Обяснението, че съм действал с добри намерения, никога няма да издържи в съда. Можел съм да потърся в Гугъл. Трябвало е да потърся в Гугъл. Боже господи, защо не съм потърсил в Гугъл?

По дяволите.

Просто не трябва да допускаме грешки. Това е всичко. Ние сме поколение, което се е специализирало в едно или две неща. Имаме онлайн магазини, данъчни облекчения при ремонтни дейности, консултанти, лични треньори и връзка с „Епъл“ за обслужване на клиенти. Не пробваме сами, а се обаждаме на някого, който знае. Природата не ни е подготвила за вас.

Затова търсим в Гугъл. Четем форуми. Звъним на Медицински справки, защото почти сте си ударили главата в ръба на масата, и питаме дали това може да доведе до „психически увреждания“, защото не искаме да рискуваме шестнайсет години по-късно, когато ви скъсат на СИП математика, да си мислим: „Може би е заради онзи път? Може да е получил посттравматичен стрес?“. Окей? Не искаме да бъдем държани отговорни за това, че по цяла нощ сте си играли с проклетите си лазерни оръжия и летящи коли, вместо да учите!

Защото ви обичаме.

Това е цялата работа. Искаме да сте по-добри от нас. Защото, ако децата ни не станат по-добри от нас, какъв изобщо е смисълът? Искаме да сте по-добри, по-умни, по-скромни, по-щедри и по-неегоистични от нас. Искаме да ви осигурим най-добрите условия, които можем. Затова пробваме различни методи на приспиване, ходим на семинари, купуваме ергономични корита и притискаме продавачите на детски седалки към стената и крещим: „Най-безопасната! Искам НАЙ-БЕЗОПАСНАТА, разбирашлиме!?“. (Не че аз съм го правил, не бива да вярваш на всичко, което ти казва майка ти.)

Поставили сме детството ви под такова наблюдение, че караме къщата на „Биг Брадър“ да изглежда като чудо на почтеността. Водим ви на плуване за бебета и ви купуваме функционални, дишащи дрехи в полово неутрални цветове и просто страшно, страшно много се страхуваме да не допуснем грешка. Ужасяваме се, че няма да сме достатъчни. Защото толкова дълго време бяхме най-големите егоисти в историята на света, преди да станем родители и да осъзнаем колко маловажни сме всъщност.

Прозрението, че от един момент нататък ще дишаш през нечии чужди дробове, те връхлита тежко, когато не си подготвен.

Всичко, което искаме, е да ви защитим. Да ви спестим всички разочарования, неуспехи и нещастни влюбвания. Но нямаме абсолютно никаква представа какво всъщност правим. Да отглеждаш деца, в много отношения е като да караш трактор в стъкларски магазин. С гипсирани крака. И свалена пред очите шапка. Пиян.

Но въпреки това смятаме да опитаме. Goddamnit. Защото искаме да бъдем възможно най-добрите родители. Това е всичко.

Така че търсим в Гугъл. Всяко нещо.

И ни пука за околната среда. Защото не сме наследили земята от родителите си, а я вземаме назаем от децата си и така нататък. Вярваме в тия глупости! Изписваме ги върху плакати с индианци! Готови сме да се бием за тях! Купуваме по-добри коли. Събираме боклук разделно. Монтираме датчици за движение към лампите си, за да изгасват автоматично, ако в стаята няма никого. И се случва да отидем твърде далеч. Правим го с най-добри намерения, но понякога искаме твърде много. Понякога поколението ми просто е ужасно свръхамбициозно, опитай се да го разбереш. Накрая някой скапан гений решава да монтира сензор за движение в стаята за повиване в мола. Така че лампата да изгасне след трийсет секунди.

И ето ни тук. Ти и аз. И акото. В мрака. Още не си достатъчно голям, за да си виждал как хората се състезават в римски арени на Олимпийските игри, но горе-долу така изглеждам, когато седя на тоалетната и опитвам да задействам датчика, след като лампата се е изключила. Така че можеш да си представиш що за модерно тълкуване на „Лебедово езеро“ е нужно, за да светна лампата, когато държа тежък като гира памперс в едната ръка и пакет мокри кърпички в другата, като в същото време стоя на един крак, защото съм вдигнал другия в опит да ти попреча да паднеш от масата за повиване.

И именно в този момент усещам, че поколението ми може би е попрекалило с екосъобразните технологии. Така се чувствам. Разбираш ли?

Мисля, че разбираш.

Искам просто да знаеш, че те обичам. Когато пораснеш, ще осъзнаеш, че съм допуснал много грешки в отглеждането ти. Знам го. Примирил съм се с това. Но искам да си наясно, че съм направил всичко по силите си. Не съм се щадил. Дал съм абсолютно всичко от себе си.

Търсил съм в Гугъл до полуда.

Но вътре беше страшно тъмно. И имаше ако навсякъде. Понякога човек трябва да се довери на инстинктите си. Често казано, трябва да си щастлив, че изобщо се измъкнахме живи.

Ако умра, никога не забравяй това:

1. Слез от влакчето.

2. Вземи въжето от бесилката, изчакай да стигнеш до кораба и вземи бурето с ром.

3. Вземи съда с керосин от газовата лампа.

4. Намажи въжето с керосина и го използвай като фитил за бурето с ром. Отиди при голямата снежна маймуна и постави бурето под ръката й.

5. Когато дойде ЛеЧък и опита да те изгори, поръси го с пипер. Той ще кихне върху въжето, то ще се запали, бурето ще избухне и ЛеЧък ще умре.

Така се минава Monkey Island 3.

Майка ти може да върти очи колкото си иска. Не искам да рискувам това знание да си отиде с моето поколение.

Какво трябва да знаеш за очакванията ми към теб

Майка ти (чете книга от белгийски детски психолог): Тук пише, че в момента е в такава фаза от развитието си, в която мозъкът му се фокусира върху много специфични умения.

Аз: Окей…

Майка ти: Пише също, че различните деца се съсредоточават върху различни неща. Някои се търкалят, някои развиват гласовите си способности, някои се учат да хващат още отсега…

Аз: Какво? Значи различните деца имат различни суперсили?

Майка ти(не изглежда много убедена, че съм се изразил правилно): Ами… да… може би може да се каже така…

Аз: Значи е като в училището на професор Ксавие в „Х-Мен“?

Майка ти (въздъхва): Да. Разбира се. Така е. Ако търкалянето се брои за суперсила.

Аз (поглеждам те, ти спиш върху голяма възглавница): Чудя се каква е неговата суперсила.

Майка ти (също те поглежда): Безспорно много го бива да спи.

(Мълчание)

Аз: И няма други суперсили, а?

Майка ти: Не.

(Мълчание)

Аз: Това дете наистина е едно безкрайно разочарование.

Майка ти: Хей! Не можеш да говориш така!

Аз: Какво? Трябва да признаеш, че останалите мутанти здравата ще тормозят хлапето, което „го бива да спи“!

Майка ти (вдига те и излиза от стаята): Отивам да го сложа в леглото му, за да не се налага да те слуша.

Аз: Мислиш ли, че майката на Върколака го е глезила така? А?

(Мълчание)

Аз: Може пък просто да е изморен, защото ПО ЦЯЛА НОЩ СЕ БОРИ СЪС СИЛИТЕ НА ЗЛОТО?

Родилна математика

Сестра в ЦДЗ^[3]: Мхм, виждам в документите, че малкият се е родил няколко седмици по-рано?

Аз: Точно така. През 37-ата седмица.

Сестра в ЦДЗ: Мнеее, тук пише 36+5.

Аз: Да, 36 седмици и 5 дни. Това значи, че се е родил през 37-та седмица, нали?

Сестра в ЦДЗ: Мммм, не броим така. Казваме 36+5, разбираш ли?

Аз: Значи… броите го като 36-а седмица, така ли?

Сестра в ЦДЗ: 36+5, да.

Аз: Но това означава 37-ата седмица.

Сестра в ЦДЗ: Мммм, не броим така.

Аз: Какво значи „не броим така“? Нали броите седмици?

Сестра в ЦДЗ: Мнеее, броим дни.

Аз: А седмиците от какво мислите, че се състоят, по дяволите?

Сестра в ЦДЗ: Мм, състоят се от дни. Това го знам.

Аз: Значи 36 седмици?

Сестра в ЦДЗ: Плюс 5.

Аз: Но казвате 36-ата седмица?

Сестра в ЦДЗ: Мммм. Плюс 5.

Аз: Но ако са минали 36 седмици и 5 дни, значи вече сме навлезли в 37-ата седмица, да му се не знае!

Сестра в ЦДЗ: Да. Може и така да се гледа на нещата.

Аз: Именно!

Сестра в ЦДЗ: Но не броим така.

Аз: Тогава в коя седмица сме били???

Сестра в ЦДЗ: 36. Плюс 5.

Аз: Значи 36-ата?

Сестра в ЦДЗ: Мнеее…

(Дълго мълчание)

Сестра в ЦДЗ: Какво търсиш?

Аз: Ипрен^[4]!

Note to self^[5]

 

На сестрите в Центъра за детско здраве не им харесва, когато човек използва думата „дресирам“.

Какво трябва да знаеш за ИКЕА

Не пикай в басейна с топчета.

Това всъщност е единственият съвет, който мога да ти дам.

И не върви обратно на указаната посока. Сериозно. Обичам те и така нататък, веднага ти го казвам, но ако опиташ да минеш напряко и тръгнеш обратно на движението в ИКЕА, оправяй се сам. На пода има стрелки, всички го знаят. Това е така, за да не настане анархия. Ако хората в ИКЕА не се движат в една посока, ще настъпи хаос, схващаш ли? Цивилизацията, каквато я познаваме, ще бъде погълната от бясна, апокалиптична стихия от сенки и огън.

И нямам предвид, че хората ще те погледнат накриво и ще стиснат юмруци в джобовете си, ако го направиш. ИКЕА има най-малко пасивните пасивно-агресивни клиенти в цялата вселена. Жени над средната възраст, с лилави коси и миришещи на ментов снус, ще те блъскат в пищялите с количките си, все едно са японски китоловни кораби, а ти си гумена лодка с логото на „Грийнпийс“. Възрастни мъже ще крещят обидни комбинации от полови органи и други части на тялото. Бащи на малки деца с кенгура за бебета „случайно“ ще те удрят с глава. Честно: ако тръгнеш в насрещното на магистралата, пак би предизвикал по-малко гневни изблици. В ИКЕА оставаш сам. И то не по хубавия, изгоден начин като свободен агент в края на сезона. За теб сезонът няма да е футболен, а ловен. Ако участваш в някой от филмите за Робин Худ и кажеш на Кевин Костнър или Ръсел Кроу „И аз съм извън закона, мога ли да се присъединя към вас?“, те ще ти отговорят: „Какво каза, че си направил? Сериозно? Слушай, момче, ние сме убивали, плячкосвали и осквернявали, така че в никакъв случай не искаме да се пишем моралисти, но що за и-д-и-о-т си ти? Не видя ли стрелките!?“. Вече си плячка. Това е като да отмъкнеш мястото за паркиране на някого. Тогава всеки има право да те убие. Такива са правилата.

И както казах: не пикай в басейна с топките. Това всъщност е най-важното.

Да. Знам, че може би намираш за странно, че отделям толкова време да говоря за ИКЕА. И с право. Но съм преживял някои от най-лошите си дни именно там. Наистина не се сещам за друго физическо място с изключение на крематориумите и чакалните в зъболекарските кабинети, което да съм готов да избегна на абсолютно всяка цена. Е, не бих си отрязал ръката и не бих ял изпражнения или нещо такова, така е. Все пак не съм откачен. Но преди няколко години съвсем сериозно бих направил повечето неща в тази категория. Майка ти например на няколко пъти ме е карала да ходя гол до шахтата за смет на стълбите, когато живеехме в първия си апартамент. Но това е друга история. (Само ще отбележа, че седемдесетгодишните жени в квартала нямаха особено нехайно отношение към мъжката голота в общите части.)

Но знаеш как е. Човек пораства. С теб също ще стане така. Тогава осъзнаваш някои неща. Като това, че най-хубавите дни в живота ти имат склонността да приключват в ИКЕА. И че товарът в багажника губи значение, когато го сравняваш с товара на съседната седалка.

Ще пораснеш. Ще тръгнеш на училище. Ще се прибереш и ще кажеш, че не смяташ да продължаваш обучението си, защото искаш „да се съсредоточиш върху бандата“. Или да отвориш бар. Или сърф магазин в Тайланд. Ще си направиш пиърсинг на веждата и ще си татуираш дракон на задника, и ще започнеш да четеш книги по практическа философия. И това е окей. Окей е да си идиот, когато си тийнейджър. Това им е работата на тийнейджърите. Но сещаш се, горе-долу по това време ще ти кажа, че може би е добра идея да се изнесеш от вкъщи. Но искам да е ясно още отсега, че това не е нищо лично. Чисто и просто стаята ти ще ми трябва, защото иначе няма да има къде да сложа новата си билярдна маса.

После ще отидем до ИКЕА да ти купим прибори, белачка за картофи и постери, имитиращи картини. Това е работа на родителите.

Аз се изнесох в края на деветдесетте. Предполагам, че ти ще го направиш в края на двайсетте. Единственият съвет, който мога да ти дам, е да си набавиш много съдове, за да не се налага да миеш твърде често. И да измислиш къде да прибираш всички бутилки за рециклиране. И да не държиш наркотици в дома си. Да, знам какво си мислиш. Мислиш си, че ще ти се размине, като използваш оправданието „те са на приятелите ми“. Но изобщо не си въобразявай, че майка ти ще се върже на това, когато ти дойде на гости. Тя не е глупава. Ще разбере, че си изпил всички безалкохолни сам.

Но не искам да ти се бъркам. Първият ти апартамент си е лично твой. Но ако все пак трябва да ти дам един-едничък съвет, той е следният: купи си първия диван от „Блокет“^[6]. Не от ИКЕА. Купи един от онези кафяви кожени валтрапи с размерите на Звездата на смъртта. Такъв, че да трябва да се замислиш няколко минути, преди да решиш дали да го класифицираш като диван, или като надуваем замък. Диван, чиито възглавници дотолкова са приели човешка форма, че сами изгасят жарта, когато приятелят ти Йонте заспи на него с цигара в устата. Такъв, в който ще спиш през 80% от нощите, защото чисто и просто не си струва усилието да изминеш целия път до леглото, след като спреш компютърната игра. Избери функционалността пред външния вид. Купи си дивана, за който винаги си мечтал. Довери ми се. Никога повече няма да имаш тази възможност.

Рано или късно ще се влюбиш. И от тогава насетне всички дивани в живота ти ще бъдат един голям компромис. Така че живей, докато си млад. Лежи в любимия си диван колкото се може повече.

Знам какво си мислиш. Че такъв диван сигурно е твърде скъп за теб. Но не се притеснявай. Ще ти го дадат без пари, ако сам отидеш да си го вземеш. Сега не го разбираш, но един ден ще се преместиш да живееш с човек, когото обичаш, и тогава всичко ще ти се изясни.

В живота главното е да избираш битките си. И това ще научиш. Най-ясно си проличава, когато си в ИКЕА. Трябва да посетиш къмпинг за каравани в Йемтланд към три през нощта, след каса „Софиеро“^[7] и две седмици пороен дъжд, за да се натъкнеш на толкова много публични полускандали, колкото могат да се чуят около калъфите за дивани в ИКЕА през средностатистически вторник. В днешно време хората взимат тая работа с обзавеждането твърде на сериозно. Прекалено задълбоченото тълкуване на символиката в отдела за кухненски мебели и уреди сякаш се е превърнало в национален спорт. „Той иска матирано стъкло, това само доказва, че никога не с-л-у-ш-а ЧУВСТВАТА ми.“ „Ааааа! Тя иска фурнири от бреза. Разбираш ли? Шибана бреза? Понякога имам чувството, че се будя до непознат човек!“ Така е всеки път, когато отидеш там. Не искам да ти чета лекции, но ако мога да те науча само на едно нещо за ИКЕА, нека да е това: никога в историята на света не се е случвало някой в ИКЕА да се кара за нещо, което действително да е свързано с ИКЕА. Хората да приказват каквото си щат, но когато двама съпрузи, женени от десет години, обикалят залата за самообслужване и се наричат с думи, които по принцип се използват само от алкохолизирани полицейски комисари по адрес на източноевропейски жени в развлекателната индустрия, тогава караницата се отнася до много неща. Но проклетите врати на шкафове не са едно от тях.

Повярвай ми. Ти си от рода Бакман. Независимо какви недостатъци има човекът, когото обичаш, гарантирам ти, че твоите ще са повече. Така че си намери някого, който ще те обича не заради това, което си, а въпреки това, което си. И докато стоиш в „Гардероби и съхранение“, не обръщай толкова проклето внимание на мебелите. Мисли си за това, че всъщност си намерил човек, който иска да съхранява своите проблеми заедно с твоите. Защото, с ръка на сърцето: ти имаш цял куп проблеми.

Една неделя през май 2008-а обикалях из ИКЕА в Баркарбю, близо до Стокхолм. Навън беше горещо около шест хиляди градуса, а климатикът не работеше. Този ден „Манчестър Юнайтед“ спечелиха Висшата лига, а аз изпуснах последния им мач. В ресторанта имаха само минерална вода с вкус на лимон. Една дърта вещица, която миришеше на цигари, нарочно ме удари по пищяла с количката си. В ръце държах категорично най-отвратително грозната лампа, която някога съм виждал.

И това беше един от най-щастливите дни в живота ми.

На следващата сутрин подписахме договор за първия си собствен апартамент. Първият ти дом. Понякога хората ме питат как съм живял, преди да срещна майка ти. Отговарям, че не съм.

Не ти пожелавам нищо по-малко.

Дори когато това означава да бъдеш принуден да дадеш кафявия кожен диван на деветнайсетгодишен хлапак с тениска на „Арсенал“, който ще дойде у вас някой съботен следобед заедно със свой приятел, който мирише на „Йегермайстер“ и използва думата softish^[8], без да е наясно каква част на речта е. Дори тогава.

Ще се научиш да мразиш ИКЕА. Ще крещиш от яд заради липсващи винтове, ще се порязваш на прегънати плоскости шперплат и ще се кълнеш, че ще посветиш живота си на това да откриеш и умъртвиш човека, сътворил фигурката от рисуваните инструкции към модула за бюро „Малм“, която изглежда като дебел вариант на Линус върху линията^[9], който има сериозен проблем с виното в кутии.

Ще се научиш и да обичаш ИКЕА.

Отидох там с майка ти малко след като разбрахме, че е бременна. Представяхме си какъв ще бъдеш. (Тогава „Юнайтед“ биха „Сити“, пропуснах и този мач.) Заведохме те там с детската количка, когато беше новороден. Представяхме си какъв ще станеш, като пораснеш. И си мисля, че може би след време ще имам удоволствието да обикалям ИКЕА и да пропускам мачове на „Юнайтед“ с теб, докато търсим разни неща за внучето ми. Защото някой ден ще погледна настрани за две секунди и когато се обърна, вече ще си възрастен.

И тогава ще ти го върна за всичко това.

Ще те събудя в пет и половина сутринта в неделя и ще повърна върху твоя скапан Xbox, отсега ти го казвам. А после ще дойдем тук и аз ще ти давам добри съвети за всичко възможно, а ти ще въртиш очи и накрая ще се скараме за това кой е най-добрият начин да вкараме проклетите плоскости в колата. (Аз ще съм прав.)

Най-хубавите дни в живота ми рано или късно приключват в ИКЕА.

Така че играй. Учи се. Расти. Преследвай страстите си. Намери някого, когото да обичаш. Дай най-доброто от себе си. Бъди мил, когато можеш, и твърд, когато трябва. Не губи приятелите си. Не върви обратно на посоката на движение. Тогава всичко ще е наред.

Сега обаче ми кажи честно. Изпикал си се в басейна с топките, нали?

Мамка му.

Да, знам, че майка ти каза не

Но да бъдем честни.

Тя си мислеше, че „Сантяго Бернабеу“ е вино в кутия.

Не я слушай.

Рецепта за сладолед „Сникърс“ на фритюрник

(Някой ден ще ми благодариш за това)

Необходими са ти:

Брашно

Вода

Бира

Бакпулвер

Уок

Малко хляб

Достатъчно олио, че областният управител да те принуди в ролята ти на организатор сам да покриеш разноските за полицейската акция, която ще последва.

Толкова сладоледи „Сникърс“, колкото можеш да носиш.

Нечия чужда кухня.

(Ако използваш нашата кухня и майка ти научи за това, ще ти е необходима и програма за защита на свидетелите.)

Приготвя се по следния начин:

Изваждаш сладоледите „Сникърс“ от опаковките и ги слагаш в чиния. Пъхаш ги в камерата за около шест-седем мача на „Футбол Мениджър“. Когато ги извадиш, трябва да са сковани колкото актьорската игра на Киану Рийвс (с изключение на първата и малко от третата част на „Матрицата“).

Смесваш двеста грама брашно, двеста милилитра вода и една супена лъжица бакпулвер. Загряваш олиото, докато започне да бълбука като водата в онази пещера, в която Флаш Гордън отива да търси онова момиче.

Взимаш сладоледите. Потапяш ги в сместа, после ги оставяш да се пържат в олиото 15–20 секунди. Вадиш ги. Консумираш незабавно.

Аз обикновено ги ям със сироп, шоколадов сос и „Ню Йорк супер фъдж чънк“ на „Бен & Джерис“. Но ако ти се струва нездравословно и търсиш малко по-свежо усещане, сигурно можеш да ги сервираш с някакъв плод. Например банан.

В такъв случай не е нужно да сменяш олиото. Можеш да изпържиш банана в мазнината от сладоледите. Това съобщение ще се самоунищожи след пет секунди.

[baby applauding ironically^[10]]

 

Да. Забелязах, че си се научил да пляскаш с ръце.

Не ме разбирай погрешно, това, естествено, е много хубаво и приятно. Детските психолози казват, че пляскането е тясно свързано както с координацията, така и с творческото мислене. По този начин малките деца могат да изразят идентичността си. Това е направо върхът и така нататък.

Но слушай сега. Иска ми се просто да пляскаш малко по̀… ентусиазирано. Това е всичко. В момента пляскаш твърде бавно и сдържано. Сякаш го правиш… демонстративно. Разбираш ли какво имам предвид?

И да, първоначално опитах да използвам това в своя полза, разбира се, както предполагам, че правят всички нормални родители. Преструвах се, че участвам в състезание по голф, а ти си публиката веднага след удара. Замахвах с въображаем стик в кухнята и се взирах към всекидневната, а когато минавах покрай проходилката ти, нагласях съсредоточено каскета си и измърморвах неща от сорта на „Ммм, сега трябва само да прехвърлим дългия бункер^[11] и можем да стигнем до грийна^[12] с два удара“.

Само че, значи, не знам как точно да го обясня, но ти започна да пляскаш по този начин в случаи, когато е трудно пляскането да не бъде разтълкувано като, ами… иронично.

Докато те храня например. За да бъде цялото преживяване малко по-вълнуващо, се преструвам, че лъжицата е самолет. Когато я налапаш обаче, ти просто ме поглеждаш скептично и преглъщаш с онзи поглед, с който ме гледа майка ти, когато свиря на въздушна китара. И после пляскаш.

Не продължително. Не ентусиазирано. Само три-четири плясвания. Бавни и тихи.

Много е трудно да не си мисля, че с това искаш да кажеш: „Браво на идиота. Уцели устата. Да видим ли дали ще се справи още веднъж?“.

Честно, казано, тая работа започва да ми срива самочувствието.

Продължавам да не разбирам

Когато майка ти ти дава закуска, кухнята изглежда като от реклама на „Аякс“. Когато аз ти давам закуска, кухнята прилича на сцена от Doom 3. Има нещо, което някой не ми казва, по дяволите.

Какво трябва да знаеш за футбола

Така. Не казвам, че трябва да играеш футбол. Естествено, че не. Няма да бъда баща, който те притиска и стои прав на трибуната и крещи.

Казвам само, че ще е по-лесно, ако играеш футбол. Това е всичко. Просто няма да ти се налага да търпиш сума ти тъпотии от страна на обкръжението ти.

Така де, забелязвам, че в момента не се интересуваш особено от играта. Всъщност, изглежда, смяташ, че е по-забавно да танцуваш. И вярно, не сме съвсем единодушни дали преди малко хвърлих топката към теб или по теб. Но щом майка ти пусне музика, ти внезапно започваш да подскачаш из всекидневната като малко, весело гумено мече, надрусано с лекарства с рецепта.

Не че в това има нещо лошо. Ни най-малко. Разбира се, че можеш да танцуваш, ако искаш.

Само казвам, че животът на едно малко момче е много по-прост, ако то играе футбол. Страх ме е, че иначе можеш да станеш аутсайдер. Това е всичко.

Слушай, дори не е нужно да играеш футбол, окей? Достатъчно е просто да ти харесва да го гледаш. Въпросът е да бъдеш част от групата. Да се чувстваш приет.

Не че има нещо н-е-р-е-д-н-о в това да правиш други неща. Като да танцуваш. Или, знаеш, други работи. Естествено, че не. Просто искам да избегнеш усещането, че не се вписваш. Никой човек не иска да се чувства така. А аз ти желая само доброто. Искам да разбереш, че става дума за любов.

Да бъдеш част от нещо. Да не си отлъчен.

Защото, както знаеш, аз обичам този спорт. Той ми е дал толкова много. Много повече, отколкото бих могъл да му дам в замяна. И ти го пожелавам. Пожелавам ти всичко, което футболът представлява, е представлявал, може да представлява и би трябвало да представлява. Всичко, което той може да бъде за теб и само за теб.

Пожелавам ти вълшебното изживяване да откриеш своя отбор. Заради лоялността или бунта. Заради географията или историята. За да се слееш. За да изпъкнеш. Заради централен защитник с готино име. Или просто от чиста, неподправена любов.

Или защото отборът е имал най-хубавия екип.

И този екип ще те следва през целия ти живот. По-дълго, отколкото повечето хора. Той ще бъде суперсилата ти. Ще срещнеш мнозина, които не го разбират, но независимо как се развива животът ти, този екип ще те дарява с деветдесет безпаметни минути всяка седмица. И ще откриеш, че понякога това е най-заветната суперсила от всички.

Не че в танците има нещо лошо.

Или в ездата, или в синхронното плуване, или в нещо друго, ако това предпочиташ. Съвсем не. Въобще не съм такъв баща. Окей е, ако правиш нещо друго. Може би дори не искаш да се занимаваш със спорт. Може би по-скоро би играл голф! Това също е окей!

Нямам предразсъдъци.

Просто, знаеш. Страх ме е от отлъчването.

И искам поне да ми дадеш шанс да ти разкажа какво ми е дал футболът.

Не става дума само за това да те водя на мачове и да ти казвам какво представлява играта. Да ти обяснявам правила и стратегии. Като това, че за да избегнеш опашките, не трябва да ходиш за хотдог пет минути преди почивката, а пет минути преди края й, когато всички се връщат по местата си. (Или това, че винаги трябва да молиш да сложат пържения лук най-отдолу, за да не се разхвърчи из целия сектор, когато отборът ти вкара гол. Навици.)

Става дума и за други неща. Като това, че всички невероятни приказки, в които най-малкият може да стане най-големият дори за един-единствен ден, съм ги научил от футбола. От него съм научил и всичко за вторите шансове. За това, че винаги има следващ мач. Че всяка седмица завършва с неделя. Че винаги имаме възможност да сме перфектни. Че независимо от условията, с които разполагаш, резултатът в началото на мача винаги е 0:0.

Когато пораснеш, хората често ще те питат за първата ти голяма любов. За мен беше именно това. Но ти може би изобщо няма да обикнеш идеята за двайсет и двама татуирани милионери, които ползват толкова гъста вакса за коса, че от нея биха могли да се произвеждат бронирани жилетки, търчат по тревист терен и веднага щом се озоват в един и същи пощенски район с противников играч, се мятат така, сякаш са ги простреляли с епидурална стреличка в централната нервна система.

Схващам това.

Разбира се.

Може би ще намразиш футбола.

И искам да знаеш, че в никакъв, никакъв, никакъв случай няма да те обичам по-малко, ако е така. Нито ще се гордея по-малко с теб. Божичко, ти си моето момче. Когато се роди, някой като че газира въздуха в дробовете ми. Ти духна в кръвта ми със сламка и я напълни с мехурчета. Двайсет и пет години целият ми живот се въртеше само и единствено около мен. После се появи майка ти, а след това и ти и сега няколко пъти седмично се будя посред нощ и трябва да проверя дали дишате, за да мога да заспя. Разбираш ли? Ако се бях държал така, преди да стана баща, щяха да ме заключат в килия с меки стени и да ми дадат айпод, пълен с песни на делфини.

Не ме е страх да кажа, че те обичам. Ужасява ме всичко останало.

Страх ме е какво ще си помислят хората, ако не играеш футбол. Страх ме е от срама. Прякорите. Отлъчването. Страх ме е да не кажат, че… сещаш се.

Може би ти би предпочел да ходиш на балет или фигурно пързаляне. И това е окей. Наистина. Искам да бъда баща, който го казва и наистина го мисли. Окей е! Искам да се занимаваш с това, което те прави щастлив, независимо какво говорят другите.

Просто искам да си готов за невежеството и тесногръдието на хората.

Не е казано, че трябва да играеш футбол. Можеш да танцуваш. Или да пееш. По дяволите, ако решиш да вложиш цялото си време в онова нещо от олимпиадата, където хората тичат из залата под акомпанимента на музиката от „Титаник“ и размахват две пръчки с панделки за коледни подаръци в края, аз пак ще ходя на всяка една проклета тренировка.

Просто се боя, че няма да го схващам.

Разбираш ли?

Не искам да бъда бащата, когото другите деца гледат, клатейки глави. Бащата, който не се вписва сред другите родители. Някой, от когото се срамуваш. Който не разбира това, което обичаш. Който те разочарова.

Моят спорт е футболът. Може да не разбирам от кой знае колко неща, но разбирам от футбол. Не знам нищо за изкуство или мода, или литература, или компютри, или поправяне на покриви, или смяна на масло. Разбирам съвсем малко от музика. Не ме бива да говоря за чувства.

Наясно съм, че всички деца достигат момент в живота си, когато осъзнават, че бащите им всъщност не са супергерои. Не съм глупак. Просто ми се ще да мине колкото се може повече време, преди да настъпи този миг. Ще ми се двамата с теб да имаме поне тези неделни следобеди. Нещо наше. Нещо, което разбирам. Защото не ме е страх да кажа, че те обичам. Просто се ужасявам от всичко останало.

Страх ме е от деня, когато ще изгубя мястото си в живота ти.

Не е задължително да обичаш футбол.

Просто се опитвам да кажа, че се тревожа какво би станало, ако не го обичаш. Че адски ме е страх от отлъчването.

Моето.

Теория на хаоса

Аз: Нали знаеш старата пословица „Не че се чувствам толкова като негов родител, колкото като негов надзирател“?

Жена ми: Няма такава пословица.

Аз: А би трябвало да има.

Ататкокалипсис сега

Разговор с добър приятел, току-що излязъл от бащинство

Аз: И как беше да стоиш вкъщи с децата?

Той (Почесва се нервно по брадата, от време на време поглежда инстинктивно през рамо и мънка разсеяно): Ммм. Много хубаво. Абсолютно. Най-хубавото ми преживяване…

Аз: Значи с децата сте…

Той (Сочи нервно към кафето ми): По дяволите, как може да си оставиш чашата там?

Аз: А?

Той (Сочи бясно): Чашата там ли трябва да стои? Може да падне и кафето да изгори някого, за бога!

Аз (Поглеждам под масата): Кого например? Тук няма никого…

Той (С ококорени очи): Не и СЕГА! Но след секунда кой знае! Зверчетата изскачат от нищото!

(Тишина)

Той (Обсесивно барабани с пръсти по масата и се взира в тавана): Сега ти е смешно, но чакай само да се окажеш в моята ситуация. В лайна до шията. Без да има кой да ти помогне. Човек става адски параноичен, казвам ти. Мислиш си, че знаеш къде са, че ги следиш, но те се промъкват безшумно, мамка му. Като змии…

(Тишина)

Общ приятел, който няма деца (Дълго време го наблюдава скептично. После се обръща към мен): Като каза „бащинство“, къде имаше предвид, че е бил? У дома си или при Виет Конг?

We are searching for the all spark^[13]

 

Аз: Ами това? Къде трябва да стои, по дяволите?

Приятелят ми Й.: Ето тук?

Аз: Да. Така трябва да е. Сложи го там.

Приятелят ми Й.: Не става.

Аз: Ами натисни малко, да му се не знае!

Приятелят ми Й.: Нали ти казвам, че не става!

Аз: Не разбирам защо трябва да е толкова трудно да се сглоби една скапана бебешка седалка…

Приятелят ми Й.: Тук даже пише, че е „портативна“. Какво, по дяволите, искат да кажат с това?

Аз: А така? Какво ще кажеш?

Приятелят ми Й.: Хм… мислиш ли, че трябва да стърчи така?

Аз: Ами направи го ти по-добре!

Приятелят ми Й.: Струва ми се, че е обърнато наопаки…

Аз: Ама че скапани инструкции. На опаковката не пише ли нещо друго?

Приятелят ми Й.: Пише.

Аз: Какво?

Приятелят ми Й.: „Сглобява се лесно“.

(Мълчание. И двамата гледаме нещото, което изобщо не прилича на правилно монтирана детска седалка.)

Приятелят ми Й.: Щяхме да сме страшно скапани трансформъри.

Бракът на мама и татко. Встъпителен курс

Момче среща момиче. Момиче среща обувки. Обувки срещат още обувки. Момче изпразва мазе. Мазе се пълни с обувки. Момче изпразва дрешник. Дрешник се пълни с обувки. Момиче влиза в гостна и излиза от стая гардероб. Момче и момиче имат дете. Момиче среща детски обувки. Момче среща комби. Момиче среща мол. Момче тропва с крак и забранява на момиче да купува нови обувки, докато не разчисти стари обувки.

Момиче изхвърля обувките на момче.

Да. Разбира се. Травма от детството тук, травма от детството там

Човек просто рисува ЕДНА мъничка схема за транжиране върху кравата от опаковката на бисквити „Браго“.

И изведнъж се обръщат към него с цялото му име?

Мисля, че това е пресилено.

Какво трябва да знаеш за нещата

Така, снощи някой е надраскал колата ни с ключ. Но аз съм спокоен.

Не съм ядосан на човека, който го е направил.

Вярно, постъпката му е съвсем ненужна. Така е. Но този някой сигурно си е имал причини. Може би е имал лош ден. Приятелката му може да го е зарязала. Може да е фен на „Тотнъм“. Не бива да съдим.

Трябва да сме съпричастни.

Пък и това е само кола.

Някакво си нещо.

Трябва да знаеш, че през живота си човек събира цял куп неща и не бива да се привързва прекалено към тях. Не е здравословно. Защото нещата наистина са много. Един ужасно умен мъж на име Джордж Карлин научи татко ти на това дълго преди ти да се родиш. Най-добре ще е ти да го научиш още отсега.

Ще имаш страшно много неща.

Дребни неща. Големи неща. Неща, чието единствено предназначение е да произвеждат още неща. Неща, които стоят в други неща.

Неща, които дори не са неща. Случва се да стоиш на касата, докато временен служител с махмурлук и останки от панирани сиренца в косата те гледа снизходително и пита дали имаш „нещата, които ти трябват за това нещо“. Ти се чудиш кои неща, а той поклаща глава толкова бавно, че ти се струва, че ще се завърти на триста и шейсет градуса, след което изсумтява: „Допълнителните неща! Това нещо не работи без допълнителните неща! Без тях това нещо е нищо! Без допълнителните неща то е просто… джунджурия“.

Казва „джунджурия“ така, както баба ти изговаря някоя много грозна ругатня. Все едно изплюва думата. Затова приемаш за даденост, че той разбира от тези неща, и го молиш да ти покаже допълнителните неща, а той въздъхва шумно и изсумтява, че си можел да кажеш така от самото начало! Сега трябвало да провери нещата в склада и да види дали са им останали от тия неща! А ти може би започваш да чувстваш, че той прави от нищо нещо. Но това не е нещо, което можеш да отбележиш на глас.

Защото хората харесват неща. Нови неща. Още по-нови неща. Неща, които заменят стари неща, и неща, които са толкова стари, че се превръщат в ретро неща и започват да се използват вместо новите неща.

Понякога трябва да разкараме разни неща, за да освободим място за нови неща, и тогава старите неща започват да ни липсват толкова много, че трябва да правим нови неща, които се преструват, че са старите ни неща.

Както когато слагат екрани на бягащите пътеки във фитнеса и пускат записи на дървета, за да се чувстваме, все едно тичаме в гората. Да, знам какво си мислиш: „Защо просто не тичате в гората поначало?“. Съвсем нормално е да си задаваш такива въпроси. Просто още си малък и не разбираш. Налагаше се да изсечем дърветата в гората, за да построим магистрала, по която да стигаме до фитнеса. Разбира се, ще кажеш: „Но защо е трябвало да изсичате дърветата?“. Божичко, а какво очакваш да направим? Те бяха в-ъ-р-х-у планираната магистрала. Не можехме да минем над тях. Нито под тях. Нито през тях. Това да не ти е песен на „Мура Треск“^[14]?

Но това е съвсем друго нещо.

Така че нека поясня, че не съм ядосан, задето онзи някой надраска колата ни. Искам да го подчертая. Колата е някакво си нещо.

А нещата никога не бива да бъдат по-важни от хората. От теб. Изхвърлих всичките си неща, за да има място за твоите неща. Понеже твоите неща са по-важни. А ти наистина имаш много неща. Родителите на малки деца обичаме да се оплакваме от нещата ви. Веднага щом срещнем друг родител, възкликваме: „БОЖЕ, колко НЕЩА имат малките!“. Все едно вината е ваша. Все едно вие ги купувате. Все едно вие стоите в магазина, гледате някакви черни ботуши с картинка на проклет призрак за 659 крони и си мислите: „Дали ще съм лош баща, ако не купя тая глупост?“.

А продавачът се ухилва, тупа те по гърба и казва: „Но БЕЗОПАСНОСТТА на децата всъщност няма цена, нали?“. А ти не отвръщаш на усмивката му, защото цена очевидно има. 659 крони. Пише си го ей тук. И купуваш смотаните ботуши. Защото не искаш да си лош баща.

Само да знаеш колко глупости има. Най-лоши са тези, които купихме още преди да се родиш. Като например една овца, която издаваше звуци като кит, за да спиш по-добре. Защо не я бяха направили с формата на кит? А? Това ме тормози до ден-днешен.

Глупости ти казвам. Навсякъде. И брутално голяма част от тях дори не са хубави глупости. Просто глупави глупости. И веднага щом на човек му се роди дете, трябва да купува глупости за всичко. Нужни са специални глупости, само за да бъдете съвместими с глупостите, които вече са купени. Глупости за колата. Глупости за кухненската маса. Глупости за банята. Представа си нямаш какво непонятно количество глупости са необходими за акото. След като те взехме от болницата, отидох на пазар. Прибирам се и майка ти вика „Купи ли памперси?“ и аз викам „Естествено, че купих памперси!“, а тя ги вади от торбата, поглежда ги адски скептично, почва да чете надписа на опаковката и вика „За деца от 6 до 9 месеца?“. Аз й викам „Е, това е само препоръчителната възраст…“, а тя вика „Той е на девет дена!“, а аз викам „Да не мислиш, че не знам!?“, а тя „Очевидно не знаеш!!!“. После поглежда пак към торбата и ми вика „Тия мокри кърпички са парфюмирани“. Аз викам „не“, тя „да“, аз „не“, тя „На опаковката пише, че са парфюмирани“, а аз „Те така искат да си мислим!“. После тя пак наднича в торбата и вика „Какво е това?“, а аз „Мисля, че е покривало за барбекю“. А тя вика „Защо, по дяволите, си купил покривало за барб…“, а аз й викам „ЗАЩОТО СЕ ПАНИКЬОСАХ!!! ОКЕЙ???“.

И тя вика „окееей…“ и върти очи, а аз викам: „Хубаво въртиш очи, обаче не знаеш какво е навън! Има петстотин шибани вида памперси! Проклетото бебешко отделение е с размерите на хангар за самолети. Опитах се да намеря тези, които ти искаше, но те са безброй! С парфюм, без парфюм, с Мечо Пух, без Мечо Пух, с велкро, с ластик, като панталони, не като панталони, противоалергични, такива, с които получаваш видеоигра, други, които ти носят бонус точки за САС^[15]… КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ!?“. Тя ми вика „Успокой се“, а аз „ТИ се успокой“, а тя „Защо се ядосваш толкова?“, а аз: „Защото там имаше куп други бащи. И знаеха точно какво искат. Бам-бам-бам, всичко в количката и готово! А аз стоях като идиот и избирах ли, избирах. Усещах как всички ме гледат какво ще направя и просто ВЗЕХ НЕЩО!“.

Майка ти не знае какво ми беше. Тя си седеше вкъщи с възглавницата за кърмене и раздаваше заповеди като някакъв бюрократ, но на бойното поле беше напечено! В джунглата разполагаш само с няколко секунди, за да вземеш правилно решение!

За глупостите ми беше думата. Зариват те с глупости. Мислиш си, че ще си готин, млад баща, който е над тия неща, но един ден се озоваваш пред рафта с детски храни и откриваш, че има седем различни вида адаптирани млека, лягаш на пода и се разреваваш.

И така.

Не се ядосвам за драскотината на колата. Не се ядосвам, че трябва да звъня на застрахователната агенция и на сервиза. Не се ядосвам, че няма да разполагаме със собствения си автомобил повече от седмица, докато го пребоядисат.

Просто половината от всички глупости, които ти трябват, след като станеш родител, дори не са готови. Трябва сам да ги монтираш. Да завинтваш, закрепяш и поставяш, докато целият хол придобие такъв вид, какъвто би имал апартаментът на лелката от края на улицата, която никога не изхвърля вестници, ако Макгайвър пушеше хашиш във ваната й.

Целите ми уикенди са като епизод на „Майстор Мани“, който „Дисни“ са прекъснали, защото Мани е избухнал, започнал е да крещи ругатни и да заплашва, че „ще разбие ченето на тъпото к#%&е, направило е#%&те инструкции!“.

Така че не съм ядосан на онзи някого, задето е надраскал колата.

Изобщо.

Не съм ядосан, че е взел „вероятно ключоподобен предмет“, както го описа служителят в застрахователната агенция, и нарочно е надраскал задната броня, цялата задна врата и немалко от предната.

Не съм ядосан заради административните главоболия.

Не съм ядосан заради всичките разправии.

Но има едно съвсем дребно нещо, което искам онзи някой да знае. И това е, че днес прекарах един ЧАС да монтирам детската седалка ОТНОВО само за да може цялото семейство да се вози в колата под наем. Ето заради това ще намеря онзи някого.

Ето заради това ще го убия.

Както и да е. Не съм ядосан.

Просто, преди да му се роди дете, човек си мисли, че всички родители са супергерои. Мисли си, че това с децата е голяма бъркотия и е зверски трудно, но разчита, че природата някак си ще му помогне. Ще го ухапе радиоактивна медицинска сестра от ЦДЗ или ще претърпи катастрофа и ще се събуди със стоманен скелет или нещо такова. Всичко ще се нареди.

Но не става така. Единствената суперсила, на която съм бил свидетел досега, е извънземното обоняние, с което се сдоби майката ти по време на бременността. Ще бъда съвсем откровен и ще кажа, че това е най-безполезната и скапана суперсила, съществувала някога. Не ми беше позволено да пържа бекон у дома почти цяла година.

А без суперсили човек напуска болницата с новороденото си дете и се чувства изоставен и изплашен. Гледа как го изписват от родилното така, сякаш го оставят да умре в пустинята. Все едно са отказали да отворят вратите на селището с последните оцелели, до което стигат майката и детето в края на „Аз съм легенда“.

Човек се прибира и те гледа, докато спиш. Чуди се кой всъщност трябва да поеме отговорност. Защото няма как това да сме ние. Аз пия сок направо от бутилката, а майка ти никога не прибира дивидитата в кутиите им. Не сме пригодени за тая работа. Трябва да има някакъв тест. Някой трябва да тропне с крак. Когато излезе Sims 2, бързо спрях да играя, защото отговорността ми идваше в повече. Убеден съм, че това не е добра предпоставка да бъдеш родител.

И какво прави човек в такава ситуация?

Паникьосва се. И купува неща. Това прави.

Ергономични и екологични, и педагогични, и анатомични неща. Чува другите да разправят, че „Човек просто ТРЯБВА да има такова!“. И веднага си мисли „Да, може би трябва, всъщност звучи разумно“. Плюшени животни и лазерни термометри, и гризалки, и предпазители за печката, и гърне, което прилича на Джаба Хътянина, и пластмасова костенурка, която свири Моцарт, когато я сръчкаш в чатала.

Както когато гледа TVshop пиян и му хрумне, че животът му няма да е завършен, ако не притежава домакински уред, който може да реже праз лук на звездички. Или когато е в Тайланд за две седмици и реши, че е добра идея да си направи расти.

И купува всичкия тия глупости. После купува други глупости, глупави телефони, глупави видеокамери, глупави компютри само за да може да документира как използвате някоя глупост. Все едно сте научен експеримент.

Не преувеличавам, като казвам, че нищо не е революционизирало начина, по който общуват моето и твоето поколение, колкото появата на айфон 4, който имаше предна камера, Така можехме да седим един до друг, а аз да те виждам в дисплея.

Ето така става.

Човек се превръща в един от онези родители, които си втълпяват, че детето им е гений, защото е открило как се увеличава звукът на стереоуредбата. Купува айпад за седем хиляди крони и звъни на Менса, защото сте успели да го отключите още на годинка и половина. Жената, която вдига, не го казва направо. Но човек може, така да се каже, да долови по сдържаното й дишане, че в действителност й се ще да изкрещи: „Това е просто ЗАЩИТА НА КЛАВИАТУРАТА! Не е генетичният код, с който ще излекуваме рака на простатата. Просто скапана з-а-щ-и-т-а на к-л-а-в-и-а-т-у-р-а-т-а! Някога замислял ли си се, че може би не детето ти е гений, ами ти си малко ТЪП!?“.

Не го казва директно. Не го прави. Но се усеща, че това има предвид.

Ето в такива мигове си мисля, че може би сме ти дали твърде много неща. Може би сме ти дали грешните глупости. Може да съм те научил на грешни ценности. Да съм бил лош модел на подражание. Все пак няма да убия онзи, който ни надраска колата, божичко. Не съм ненормален. Просто така се казва.

Това е само кола.

Ще разреша конфликта по съвсем рационален начин. Ще открия онзи някой и ще проведа с него обективна дискусия. Ще отбележа недоволството си от поведението му. В краен случай е възможно да вляза с взлом в апартамента му, докато него го няма, и да отъркам оная си работа във всичките му трофеи от състезания по карате.

Като зрял човек.

Защото това е просто… вече знаеш. Някакво си нещо.

Това е ясно.

Но като стана дума, се замислих, че когато взема колата от сервиза след една седмица, ще трябва да върна автомобила под наем.

И ще ми се наложи отново да монтирам проклетата детска седалка в нашата кола.

Дай ми секунда.

Да. Окей. Ще го убия.

Встъпителен период

Не казвам, че имам фаворити. В никакъв случай.

Не искам да те поставям под напрежение и да ти казвам с кои деца предпочитам да се сприятелиш. Трябва сам да избереш, разбира се.

Казвам само, че по време на огледа на детската градина учителите ни обясниха, че в определени моменти от встъпителния период ще молят родителите да ходят в друга стая, отделно от децата.

Един родител веднага попита „В коя стая?“ и прекара остатъка от огледа, обикаляйки въпросното помещение с айфона си в ръка, търсейки къде е най-доброто 4G покритие.

Не те притискам.

Но мисля, че ще се разбирам много добре с този родител.

Това е всичко.

Не казваш нищо. Но имам чувството, че това имаш предвид

Окей. Значи, ти си на дванайсет седмици.

Аз ставам от леглото. Малко след пет сутринта е. Вдигам те. Отнасям те в антрето. Удрям си палеца на крака в прага. Удрям си главата в една лампа. Влизам в банята. Удрям си коляното във вратата. Оставям те на масата за повиване. Събарям купчината кърпи за ръце. Опитвам да те придържам с една ръка, докато съм се навел и събирам кърпите. Без да искам, ти бъркам в окото. Ти се ядосваш. Удрям си главата в масата за повиване. Обръщам се, за да пусна кранчето. Бутам две шишенца парфюм в мивката. Едно от тях се чупи. Събарям панталоните ти на пода. Продължавам да те придържам, докато опитвам да навлажня една кърпа, без да се нарежа на парченцата стъкло, докато опитвам да не бутна останалото съдържание на шкафчето, докато опитвам да вдигна панталоните ти от пода с крака. Когато най-накрая успявам и вече съм ти обул панталоните, забелязвам, че не съм ти сложил памперс. Свалям панталоните, слагам памперса, събарям голям кош с овлажняващи кремове. Опитвам да събера малките тубички една по една с крака. Без да искам, ти бъркам в носа. Ти се ядосваш.

Когато най-накрая съм приключил, спрял съм кранчето, събрал съм кремовете, вдигнал съм те, отнесъл съм те обратно в другия край на апартамента и съм те сложил в леглото ти, откривам, че съм ти сложил памперса наопаки. И панталоните ти ги няма.

А ти лежиш спокойно и просто ме гледаш замислено. Погледите ни се срещат.

Нали знаеш как някои родители казват, че някак си усещат какви ще са първите думи на децата им?

В този момент ме обзема неприятното чувство, че твоите ще бъдат: You are the weakest link. Goodbye.^[16]

Изкуството да преценяваш дали е подходящо да скроиш номер на някого

Да предположим, че с теб сме в кварталния супермаркет и срещнем мой приятел, който има дъщеря на същата възраст като теб. Партньорката му е заета на рибния щанд малко по-нататък. На двамата с него веднага ни хрумва доста забавната идея да разменим децата в количките, докато тя не гледа, за да видим колко време ще й отнеме да забележи.

И да предположим, че аз се ентусиазирам малко повечко и тръгвам из магазина с дъщеря им в нашата количка, за да се скрия.

После може да предположим, че аз всъщност, така да се каже, никога преди не съм виждал партньорката на въпросния приятел. И предполагаме, че пет секунди по-късно тя се обръща, но първото, което забелязва, не е приятелят й, който седи до теб и се хили. Не, да предположим вместо това, че първото, което забелязва, е дебел мъж, когото никога преди не е виждала, да търчи с едногодишната й дъщеря покрай щанда за млечни продукти.

Много е възможно цялата идея да е била малко по-забавна на теория, отколкото на практика.

Така предполагам.

Значи…

Когато приятелска двойка ни дойде на гости и каже, че едната половинка от двойката е бременна, очевидно е съвсем окей аз да се включа във всеобщата еуфория. Окей е и да чукна пет с небременната половинка от приятелската двойка и да го почерпя алкохол. Счита се също — при тези обстоятелства — за напълно приемливо да го потупам по гърба, казвайки неща от типа на „ах, ти, куче“.

Окей е също така да спомена колко изморени са жените през първите няколко месеца от бременността. Всъщност окей е дори да се пошегувам, че са като „хероинозависими коали“, въпреки че както бременната половинка от двойката, така и майка ти са в стаята.

Окей е да разкажа как през първите дванайсет седмици майка ти общо взето не правеше друго, освен да спи.

Даже е окей да отида толкова далеч, че да възкликна весело: „НИКОГА през живота си не съм играл, толкова много видеоигри, колкото през първите седмици!“.

Обаче НЕ е окей да нарека първите седмици „най-хубавото време от цялата бременност“.

Това последното е много важно. Очевидно.

Белязан до живот

Много бащи си правят татуировки в чест на децата си. Портрети. Егенета. Такива неща. И аз съм го обмислял. Нещо много символично. Нещо, което наистина да обобщава отношенията между двама ни. Точно в момента съм се спрял на мъничка трайбъл татуировка във формата на петно от повърнато мляко на рамото.

Какво трябва да знаеш за мъжеството

Казват, че е работа на бащата да научи сина си какво означава да бъдеш мъж. Но аз не съм сигурен. Казват, че повечето мъже, рано или късно, стават като бащите си. Надявам се да не е така.

Двамата ти дядовци са друга работа. Те са по-горди и корави мъже от мен. С други умения. Могат например да преценят качеството на автомобилна гума или праг на къща, като просто ги ритнат. А ако им покажеш домашен електроуред, какъвто и да е, могат за три секунди да преценят дали си струва парите само като го претеглят в длан.

Не са грешили в спор от средата на седемдесетте. (Всъщност по дефиниция и тогава не са сгрешили, просто в миг на слабост са признали, че другият човек може би също е бил прав донякъде.)

Те не спират да питат за пътя. Не молят за помощ. Никога не се карат за пари, само за принципи. Никога няма да разберат защо някой би платил на някого да направи нещо, което спокойно биха могли да свършат и сами. (А синовете им никога няма да разберат защо някой би се занимавал да прави нещо сам, ако може да плати на някого да го свърши вместо него; това всъщност лежи в основата на огромна част от всички конфликти между тези две поколения.) Чисто и просто те са друг тип мъже. Знаят какво е удължител. Дори да ги събудиш посред нощ, веднага ще сметнат лихвения процент на ипотеката с точност до стотните. Независимо какво си купил, те поглеждат с разочарование в погледа и те питат колко струва. Ако ще да ги излъжеш и да свалиш цената с двайсет процента, пак казват „379 крони!? МИНАЛИ са те! Знам място, където можеш да купиш същото за…“.

Всеки път, когато се прибереш, те карат да им разкажеш точно кой маршрут си избрал. И когато признаеш, че отново не си минал по техния „специален път“, защото никак не ти се нрави да цепиш напряко през влаковите релси, а и си почти сигурен, че в оная пещера има прилепи, те поглеждат така, както Уилям Уолъс гледа предателя в края на „Смело сърце“.

Ето какви мъже са те.

Могат да излязат на двора на разсъмване и няколко часа по-късно да се приберат, след като са построили нова веранда с голи ръце. Как изобщо е възможно? Единственото, което аз съм успявал да завърша с голи ръце, е Grand Theft Auto IV. И то използвах кода, който ти дава всички оръжия.

Дядовците ти са построили собствените си къщи още преди да има Гугъл. Разбираш ли какво монументално начинание е това? Те не са хора, а швейцарски ножчета с бради. Те са горди и корави и е възможно невинаги да казват правилните неща в подходящия момент. Тая работа със споделения родителски отпуск не е била на дневен ред, когато са станали бащи. Може би невинаги ги бива да обсъждат неща, които не могат да се ритнат или претеглят на ръка. Но са заработили прехраната си. Самодостатъчни са. Могат сами да си подават данъчната декларация и да поправят микровълнови печки, и да опъват палатки, и да сменят маслото на „Форд Ескорт“. Това са хората, опитомили природата и оцелели в зората на времето. В тоталната, проклета пустош. Дори не са имали уайфай. Опитай се да го проумееш. Цялото им детство е било като епизод на „Експедиция «Робинзон»“.

Леле.

Знаеш ли техниката за рязане на краставици с нож за сирене? Е, трябваше да навляза стабилно в тийнейджърските години, докато осъзная, че не я е измислил баща ми. Без майтап. Първия път, когато видях баща, р-а-з-л-и-ч-е-н от моя, да го прави, не си помислих: „Мамка му, май това не го е измислил баща ми“. Не, първата ми мисъл беше: „Шит! Техниката се е разпространила и сред други!“.

Не знам дали това говори повече за него или за мен.

Във всеки случай по някое време спрях да му отдавам заслуженото за разни неща. Поколението ми започна да приема неговото поколение за даденост. И ето ни сега, със специализираните ни професии и кросфит тренировки, поддържани бради и фейсбук статуси, а не знаем как се реди дървен под. Или къде се намира ангренажният ремък. Или как се строи веранда.

Функцията на еволюцията е да прави всяко следващо поколение по-умно, по-силно, по-бързо от предишното. Разбира се, моето поколение го бива в много неща. Модерни неща. Никой шейсетгодишен не може да се справи по-добре от някой трийсетгодишен с нищо, което има сензорен екран, това да ти е ясно. И ще ги смачкаме на Call of Duty.

Но ако настъпи апокалипсис, ако трета световна война, водена с ядрени оръжия, унищожи целия свят и години по-късно остатъците от човечеството надникнат от бомбоубежищата, видят безплодната и непростимо опустошена земя и решат да съберат най-мъдрите, най-коравите и най-способните индивиди, които да поведат възраждането на целия човешки род, тогава никой няма да потърси моето поколение.

Или добре, това беше несправедливо. Естествено, че ще ни потърсят.

За да ни питат къде са бащите ни.

Не че знанията на моето поколение ще бъдат безполезни в такава ситуация, съвсем не казвам това. Просто няма да можем да ги приложим, преди бащите ни да преоткрият електричеството. Това е всичко.

Трябва да ти кажа, че не е лесно да те науча какво е мъжеството. Ще направя каквото мога. Ще опитам да ти обясня какъв е този чудотворен свят на технологични открития и глобални информационни мрежи, демократични революции и медицински постижения. Но никога не бих могъл да те науча и на половината от това, на което могат да те научат мъжете, които знаят как се е стигнало дотук.

Приемаш чувствата им за даденост, знам. Не намираш за странно, когато шепнат в ухото ти, че те обичат. Но ти ги научи на тези думи. Те се промениха, когато се появи. Станаха по-добри. Всички станахме по-добри.

Защото е възможно поколението на дядовците ти да е имало известни родителски недостатъци, когато бяхме деца. Но и така да е, сега си плащат, като компенсират за нашите недостатъци.

Така че не е лесно да ти обясня какво е мъжеството. То се променя.

За него не е лесно да се говори дори с други възрастни. Като за поколение, което непрестанно твърди, че не трябва да има разлика между половете, прекарваме ужасно много време в дефиниране именно на тези разлики. Дискусията може да бъде объркваща. И нямам предвид объркване като това, когато променят интериора на „Севън-Илевън“. Говоря за объркване като това, когато в първия сезон на „Изгубени“ се появи бялата мечка и всички възкликнаха: „Какво, ПО ДЯААВОЛИТЕ, се случи току-що!?“.

Все още научавам нови неща за същността на потисничеството и сегрегацията. Всеки ден. Налага се. Аз съм бял, хетеросексуален, западноевропейски мъж с образование и работа. Няма друг организъм във вселената, който да знае по-малко за потисничеството и сегрегацията от мен.

Но се надявам ти да си по-запознат.

Надявам се никога да не объркаш битката за равенство с война между половете. Никога да не си мислиш, че една жена не заслужава същите права или свободи като теб, или същата заплата за работата, която вършиш и ти. И да не ти хрумне, че само защото тя заслужава тези неща, трябва да спреш да й отваряш вратата, когато можеш. Да не си мислиш, че равенството и джентълменството не могат да съществуват едновременно.

Бабите ти ще те научат, че това са глупости. За мъжете от поколението на дядовците ти може да се каже много, но те не биха имали време да научат толкова неща, ако паралелно с това жените от тяхното поколение не се бяха занимавали с всичко останало.

Направих каквото можах, за да съм способен да те науча никога да не се боиш от силните жени. Ожених се за най-силната жена, която някога съм срещал.

Светът постоянно ще опитва да ти набие в главата, че всички човешки качества и умения могат да се разделят на „мъжки“ и „женски“. Но аз не съм убеден. Бих могъл да победя майка ти в сбиване, разбира се, това е така. Няма да е баш като „горила срещу мечка“. По-скоро „горила срещу коала“. Но тя би ме надбягала на шейсет метра спринт. И е много по-забавна от мен. И веднага се сещам за поне сто души, които сляпо биха я последвали в битка. Аз трудно бих могъл да накарам някого да ме последва дори в Туитър. Струва си да се помисли над това.

Що се отнася до умствените способности, трудно е да се каже нещо категорично. Тя е по-умна от мен, това го знаят всички. Но пък аз успях да я излъжа да се омъжи за мен, така че смятам, че тук имам предимство.

Забелязал съм, че вече си се научил, че шансовете ти да ти се размине някоя пакост до голяма степен зависят от способността ти да я разсмиваш. Не губи това умение. То ще те отведе далеч. Виж докъде отведе мен.

А когато се засмее… Божичко. Тогава повече от всякога се чувствам като мъж.

Така че не е лесно да те науча какво е мъжеството. Различно е за различните хора. И с различните хора.

Когато бях тийнейджър, всички викаха „изправи се като истински мъж“ за щяло и за нещяло. Едва когато станах на двайсет и нещо, разбрах, че истинските мъже могат и да седят, да мълчат и да слушат. И да признаят, когато са сгрешили. Така че не прави същите грешки като мен. Никога не наричай някого „женчо“ по време на мач по флорбол, сякаш това означава, че е слаб. Някой ден ще държиш жена за ръката, докато тя ражда, и тогава това ти отношение ще те накара да се засрамиш повече, отколкото си се срамувал през целия си живот.

И никога не позволявай определението за мъжество да бъде диктувано от хора, които си мислят, че то е свързано със сексуалната ориентация. Ако наистина искаш да научиш нещо за мъжеството, питай Гарет Томас, който се изправил в съблекалнята и казал на съотборниците си от уелския национален отбор по ръгби, че е гей. Може да не знам много за този свят, но знам, че в онзи момент никой в съблекалнята не е бил по-голям мъж от него.

Искам никога да не забравяш, че можеш да станеш какъвто пожелаеш, но това далеч не е толкова важно, колкото да знаеш, че можеш да бъдеш такъв, какъвто си. Надявам се аз да съм прототипът и ти да си по-голям мъж от мен. Но още повече се надявам да си по-голям човек.

Не мога да те науча какво е мъжество. Ти си този, който трябва да научи мен. Това е единственият път напред.

Защото казват, че рано или късно всички мъже стават като бащите си. Надявам се да не е така.

Надявам се ти да си много по-добър.

И никога да не спреш да тичаш засмян към портата, когато единият ти дядо те взима от детска градина. Да не спреш да караш другия си дядо да се смее така, че стените да се тресат. Защото единственото, което можеш да дадеш на някого, който вече има всичко, е втори шанс. А ти си всичките им втори шансове. Всеки ден.

Те са корави и горди. И имат недостатъци. Но именно от тях съм научил какво значи да бъдеш мъж. А и те се промениха, когато ти се появи.

Станаха по-добри мъже.

Всички станахме по-добри.

Разбира се…

Може би изглежда, че реакцията ми е малко пресилена. Имам предвид тортата и така нататък. Но знаеш. Казах „донеси ми дистанционното“. И ти ми донесе дистанционното.

Нужни бяха година и половина, но вече официално качи по-високо ниво от лабрадора, който имах, когато бях на единайсет.

Смятам, че това си заслужава да се отпразнува.

Прекъсваме редовната програма, да излъчим кратко съобщение до майка ти

Да, възможно е да е трябвало да внимавам повече, като ми каза, че започваме да даваме на детето „пробни порции“. Мога да се съглася, че може би не съм слушал достатъчно съсредоточено, докато обясняваше какво точно означава това.

Но не ми пука какво ще кажеш. Видя ли десет малки пластмасови бурканчета домашно картофено пюре в хладилника, изяждам го. Защото това е мое задължение. Защото еволюцията го изисква. И най-вече защото обичам картофено пюре.

Откъде, по дяволите, бих могъл да знам, че е за него? Допреди няколко месеца считахме храната за вкъщи от виетнамския ресторант на ъгъла за „кажи-речи домашна“, а сега изведнъж си почнала да готвиш за бебето. Това не е окей. Не може да се очаква от мен да се приспособя към такава промяна.

Сериозно: кой, по дяволите, приготвя домашна бебешка храна? Ти какво, да не си Мери Попинз?

Сега стига си се цупила и отвори вратата.

Изкуството да не позволяваш на гордостта си да застава на пътя на добрите резултати

(По времето, когато майка ти беше в напреднала бременност и не можеше да се качва на стълби.)

Добър приятел: Виждам, че Фредрик е оправил лампата в банята!

Майка ти: Ами… всъщност не беше Фредрик. Баща ми я оправи.

Добър приятел: О. Аха…

Аз: Стига си ме гледал така! Аз… имам много работа!

Добър приятел (прокашля се): Естествено. Естествено. Всъщност смятам, че постъпваш смело, когато оставяш тъста си да идва тук и да поправя разни неща!

(Тишина)

Аз: Какво искаш да кажеш с това?

Добър приятел: Ами, сещаш се… повечето мъже може би не биха могли да си признаят, че не знаят как да поправят една скапана лампа. Не биха могли да преглътнат гордостта си и да се обадят на тъста си за помощ. Много мъже биха видели това като заплаха за мъжествеността си…

Майка ти: Ще се изненадаш колко малко неща заплашват мъжествеността на Фредрик, след като три дни е пикал седнал в тъмницата.

Каквото и да правя, не се получава. Такова е чувството

Нали знаеш как понякога тъкмо влизам в асансьора и се сещам, че съм забравил нещо вътре в апартамента? И изтичвам набързо да го взема. И докато съм вътре, си помислям: „Мамка му, чакай, дали натиснах бутона?“. Точно тогава чувам вратата на асансьора да се затваря. И осъзнавам, че ще слезеш до първия етаж с количката съвсем сам.

Втурвам се панирано по стълбите, но в същото време си мисля: „Няма страшно, все пак съм по-бърз от асансьора“. Но точно когато стигам до долу, виждам, че някой съсед натиска бутона от своя етаж. Вратите се затварят пред очите ми и асансьорът потегля нагоре.

А аз оставам на място.

Наясно съм, че имам два избора:

Или да хукна да изкачвам всички стълби и да рискувам да бъда бащата, който не просто качва детето си само в асансьора, ами и не успява да стигне навреме до съответния етаж, преди съседите да са слезли до долу с количката, да са открили, че там няма никого, и да са се обадили на социалните.

Или пък да изчакам тук и да бъда бащата, който не просто качва детето си в асансьора, ами си седи ноншалантно и си мисли: „Какво толкова, сигурно ще се върне обратно…“.

Нали се сещаш как понякога става така?

Е, не можеш ли да опиташ да не изглеждаш така ужасно злорадо, когато съседите те намерят?

Какво трябва да знаеш за Бог и летищата

Така. Това тук е летище. А това е лента за багаж. Яко, нали? Знам. Използваме я, за да не се налага да ходим да си взимаме куфарите сами от самолета. Просто си стоим и релаксираме, а куфарите сами идват при нас. Все едно сме Хари Потър.

И да, разбирам, че може би се чудиш защо сме тук. (Но куфарите идват ПРИ НАС! Схващаш ли? Като пътека за бягане, ама за куфари! По мое време това беше достатъчно основание да се отиде до летището, а децата не въртяха очи към бащите си, но да, вярно, тогава нямаше айпади и такива глупости, така че да, нека не те отегчавам с други РЕВОЛЮЦИОННИ ПОСТИЖЕНИЯ на ЧОВЕЧЕСТВОТО!)

Та, значи. Аз нали съм ти баща, мисля си. А идеята е бащите да обясняват на синовете си как функционира светът, не е ли така? И си мисля, че един от въпросите, върху които всички деца рано или късно започват да размишляват, е „Защо има войни?“. Не е нужно мечтата на живота ти да е да тичаш по бельо из някаква къща и да крещиш „Тайра мейл! Тайра мейл!“^[17] всеки делничен следобед по Ти Ви 3, за да смяташ, че тая работа със световния мир звучи доста приятно.

Според мен, ако зададеш въпроса на десетима произволно избрани, поне половината ще викнат: „Пф! Войни се водят заради религията! Това всеки го знае!“.

И си помислих, че може би трябва да поговорим малко за Бог.

Разбирам, че според теб лентата за багаж на летището сигурно е странно място за подобни разговори. Но искам да обърнеш внимание на жълтата линия на пода. Аз самият се чувствам най-духовно именно когато гледам тази линия.

Да си кажа: не ме интересува дали ще бъдеш религиозен, или не. И дали изобщо ще вярваш в Бог. Стига да си добър с майка си, да не убиваш, да не крадеш, да не викаш за „Манчестър Сити“ или някакво друго безумие, честно казано, не ми пука дали моралните ти принципи са продиктувани от малка червена книга или от кутия с понички. Но ако ще ти обяснявам как работи светът, би било малко странно да не засегна религията.

Бог е много важен за хората. Особено за хората, който не вярват в него всъщност. Някои от тях (които поразително често, но невинаги, ще имат сложни прически и ще носят дрехи с природни цветове и плюшени детайли) ще вторачват очи в теб и ще ръмжат: „Добре, ако Бог СЪЩЕСТВУВА, тогава защо има ВОЙНИ?“. Някои от тях, които са по-начетени, ще наричат въпроса „Теодицея“. Други ще го наричат „А??!! А??!! А??!!“.

Аз си мисля така:

Бог е сътворил хората. А хората са сътворили куп глупости. И Бог е казал „Какви ги вършите?“, а хората са казали „А, нищо!“, а Бог е казал „Ама… къде сте тръгнали с това?“, а хората са казали „Ами НАВЪН! Не бери грижа!“, а Бог е казал „Ама вие наистина ли… това не ми изглежда като особено добра идея…“, а хората са казали „Оффф, Божеее! Не ни се бъркай!“. Бог казал „Добре, добре, окей“, а хората тръгнали по света с глупостите си. И всичко отишло по дяволите. Тогава хората веднага се обърнали към Бог, погледнали го много недоволно и казали: „Оф! Защо не ни спря? Ти си виновен!“.

Разбираш ли?

Бог обаче все пак постъпил като пич. Изкопал напоителни диги, посадил градини и измислил как да запази пържолите свежи за по-дълго време, като им дал крака. (Най-добрата. Идея. Някога.) После светнал лампата и казал „Ей, хора! Вижте какво направих за вас!“. И хората ахнали малко небрежно, нахлузили си бански, направили си трайбъл татуировки и отишли да видят какво е положението. Дотук няма нищо странно, разбира се. Но след известно време хората открили, че Бог като повечето майстори не бил направил всичко баш така, както го искали. Веднага си наумили, че могат да се справят много по-добре. И започнали малко по малко сами да подобряват сътворението.

А Бог казал „Ама дали наистина трябва…“, а хората казали „Само не ни занимавай! Мммкей?“. Бог разтъркал слепоочията си и отишъл да си сипе.

Докато го нямало, хората забелязали, че сътворението е пълно с вехтории. Старите балконски мебели на Бог и разни такива. Както в складовете на всички богове. Било пълно с кутии боя, четки, шишета с разредител и купища ненадписани ключове, които Бог, в интерес на истината, не помнел какво отключват, но въпреки това не искал да изхвърли, защото все пак „човек никога не знае“.

И за да се отърват от всичко това, хората измислили огъня. Той, разбира се, свършил отлична работа. Станал много популярен. Всъщност толкова популярен, че след като изгорили всички Божии вехтории, както и своите собствени, хората решили да тръгнат на турне и да изгорят вехториите и на другите. Пожънали успех! Но тъй като огънят бил малко неудобен за носене, трябвало да измислят някакъв метод за транспортиране. И така един човек открил колелото.

Останалите, разбира се, били много скептични и казали: „Аха, хубаво, открил си колелото, но как ще го използваш, за да изградиш успешен бизнес модел?“. Обаче се появил друг човек, с набола брада и поло, който боядисал колелото в бяло и започнал да го продава двойно по-скъпо на художествените ръководители в Стокхолм. И всички викнали „ГЕНИАЛНО!“.

Както и да е. Минали години и един ден друг човек отишъл в пустинята с колелото и огъня си, за да зарови труп (Е, разбира се, нямам преки доказателства, че е направил точно така, обаче нали не мислиш, че просто е отишъл в пустинята да „порови малко в пясъка“? Едва ли е търсил изчезналата си дъска за кером^[18], нали?), обаче изкопал твърде дълбока дупка и ненадейно земята го напикала. Ето как открил нефта.

Това било направо върхът. Човекът изтичал обратно при своите хора (Сега като се замисля, можел е просто да изгори трупа с огъня си, защо не го е направил? Идиот!) и чукнали пет, а някой дотърчал с огъня и казал: „Чакайте! Какво ще стане, ако съчетаем това с това?“. И го направили. А после някой попитал: „А какво ще стане, ако съчетаем това с колелото?“. И го направили. И така изобретили двигателя.

Това, разбира се, било феноменален пробив за цялото човечество. Хората вече можели по цял ден да обикалят и да си подпалват вехториите едни на други. И тъй като ползвали пътища, трябвало да карат в редица. Така открили пиковия трафик. (И по чиста случайност създали комедийния похват „ирония“, като кръстили нещо съвършено неподвижно с дума, която означава интензивно движение!)

Хората обичали пиковия си трафик. Обичали го толкова много, че построили малки метални къщи върху колелата и двигателите, за да могат да седят вътре през цялата зима. Изрязали малки, кръгли дупки вътре в металните къщи и изобретили малки хартиени контейнери, които пасвали перфектно в малките дупки, а в контейнерите наливали черна течност, която пиели единствено защото така не им се налагало да спят. По този начин можели да висят в задръстването по цяла нощ! Ура!

В продължение на няколко години си живели райски. Карпвали диема^[19] така, както никога преди не го били карпвали, от мен да го знаеш. Чак докато един от тях не станал твърде претенциозен и не открил, че може да налее обезмаслено мляко в черната течност и да го нарече „лате“, което, разбира се, стресирало и изнервило хората до краен предел, защото било просто невъзможно да накарат кравите да стоят мирно вътре в металните къщи в пиков трафик. Тогава няколко души си рекли: „Трябва да има по-добър начин да се пътува!“.

Да. Така измислили самолета.

А Бог ги погледнал и в безкрайната си доброта (Искал да помогне, нали!) слязъл на земята и начертал жълта линия на един метър от лентата за багаж. И казал: „Ако всички стоят зад линията, всички ще виждате всичкия багаж“.

Един човек обаче (не искам да казвам, че е носел чантичка на кръста си, но е възможно да е носил чантичка на кръста си) погледнал линията, казал „Дааа, беее! Искам да съм по-близооо!“ и я прекрачил. Тогава останалите хора също я прекрачили.

И затова има войни.

Защото хората са абсолютни тъпанари.

Така че не ми пука дали си религиозен, или не. Искам просто да си наясно, че ако не можеш да вкараш десет души в една стая, да кажеш „ако прекрачите тази линия, това ще е добре за вас, но ще съсипе колектива“ и нещата да не отидат по дяволите, значи сме преминали границата, отвъд която отговорността вече не е на Бог. Окей?

Знам, че след година, година и нещо ще се научиш да говориш и много скоро след това ще навлезеш във фазата, в която вечно ще питаш „Ама защо?“ независимо какво ти кажа. Още отсега мога да те улесня, като ти кажа, че в деветдесет и пет процента от случаите отговорът ще бъде „Защото хората са абсолютни тъпанари“.

Окей? Окей.

 

 

Така че щом майка ти дойде тук след две минути и попита защо още не сме взели куфарите, знаеш какво ще й кажем.

Да. Татко знае

Другите татковци имат някакво хубаво и педагогично обяснение по въпроса.

Щъркелът идва и така нататък.

Но ами, виждаш. Татко малко се увлече, така да се каже. Възможно е татко да е проявил свръхамбициозност.

Татко искаше да съчини правдоподобна история.

Татко трябваше да я кара по-простичко.

Татко знае.

Но ако отидеш в детската градина и кажеш, че татко е правил такива работи с щъркела, има сериозен риск татко да бъде арестуван. Окей?

Затова татко смята, че трябва да започнем отначало. Този път татко ще ти каже нещата така, както са.

Окей?

Окей:

Значи, татко си легна с мама.

Донякъде те възприемам така, както възприемам тиранозавъра от „Джурасик парк“

05:30 сутринта е, ти се взираш в мен и едно ми е ясно.

Най. Малкото. Движение.

И всичко свършва.

Защо ти се ядосвам толкова, когато хукнеш нанякъде в търговския център

Да предположим, че сме в магазин за играчки в Южна Швеция с майка ти. И ти и аз седнем в детския кът, докато майка ти разглежда. Да предположим още, че докато двамата се забавляваме с купищата плюшени играчки, до нас седне малко момиче на твоята възраст. И тъй като искам да бъда готиният баща, когото децата харесват, започвам да ви изнасям представление с плюшените животни. Преправям си гласа и всичко останало. Истинско шоу. Аз съм _awesome^[20]. И докато ви забавлявам, ти се изправяш и тръгваш нанякъде._

И точно в този момент бащата на момичето се задава иззад ъгъла, поглежда ме, поглежда дъщеря си и после леко настоятелно ме моли да му кажа какво, по дяволите, си мисля, че правя. Горе-долу по същото време майка ти те вижда да се разхождаш сам в другия край на магазина и тръгва с теб из мола, за да види къде, по дяволите, съм се дянал.

Да предположим също така, че аз оставам в магазина с бащата на момичето и двама души от персонала, без да мога да докажа твърдението си, че „Синът ми е тук някъде, заклевам се!“.

Това би било доста тегав следобед.

Така предполагам.

Просто казвам, че родителството не идва с инструкции

Първо плюнчиш салфетката.

После почистваш лицето на детето с нея.

Не плюеш направо върху детето.

Му bad.^[21]

Какво трябва да знаеш за случилото се с пеещия пластмасов жираф

Да, това все още не означава нищо за теб, разбира се.

Но трябва да знаеш, че човек запомня всякакви чудновати неща от детството си. Наистина най-най-чудновати неща.

Като една нощ през лето господне две хиляди и дванайсето. Вторник срещу сряда, 03:45. Ето те тук. И мен също. Отново. Защо не можеш просто да се държиш като нормален човек и отново да заспиш? А? Татко е малко изморен, нали разбираш? Татко не е спал от две години. И започва да се чувства, сякаш пътува безкрайно в една кола с дядо ти, разбираш ли?

Естествено, че не. Изобщо не разбираш. Но татко ти го боли главата, окей? Така че би било върхът, ако поне не говориш с главни букви, когато решиш да вършееш нощем по такова време, което дори стриптийзьорките и дилърите не биха приели за нормално.

И да. Татко вижда, че търсиш пластмасовия жираф. Татко знае, че го обичаш. Онзи жираф, който танцува смешно, когато натиснеш копчето на гърба му. И същевременно с това пее и свири Oh my darling^[22]. Зверски силно. Всъщност достатъчно е човек просто да го закачи с крак. Като преди петнайсет минути например, когато тъкмо те бях приспал в леглото ти след проклета седемчасова мини галавечер по MMA, провела се из целия проклет апартамент. Та тъкмо се канех да изгася лампата и да отида в спалнята. Тая гад обаче беше на пода. И аз се спънах в нея. Ти се събуди от музиката, скокна от леглото и изкрещя „Рафа!!!“.

Татко знае, че обичаш рафа.

И не е като татко да го е… нали знаеш… убил.

Или нещо такова.

Татко никога не би направил така с нещо, което обичаш.

Но виждаш ли, рафът трябваше да се премести. Сега той живее на село. Там се чувства по-добре. Пластмасовите жирафи обичат на село.

Знам, че ще се чудиш защо. Но майка ти разви… алергия, разбираш ли?

Говори с нея.

Сега може ли да си лягаме? Моля те?

Не че не обичам да прекарвам времето си с теб. Да знаеш. Просто ми се иска това да се случваше в части от денонощието, когато има нещо интересно по телевизията. И не че ми липсва времето, преди да се родиш. В никакъв случай. Казвам само, нали, че тогава спях малко повече. А аз обичам да спя. Бива ме в това. Обичам съня и сънят ме обича. В началото на връзката ни любимото нещо на мен и майка ти беше да се събудим в неделя сутринта, да се погледнем, да се свием под одеялото и пак да заспим. Понякога ставах и слагах кафе само за да мога отново да си легна и да се събудя в апартамент, в който мирише на кафе.

Good times.^[23]

После ти се появи, а година и нещо по-късно се научи да излизаш от детското креватче, да се качваш в леглото, да ме хващаш за китката, докато спя, и да ме удряш в лицето със собствения ми часовник. Както правеха шестокласниците, когато тръгнах на основно училище. „Охохох! Защо се удряш сам? Вижте, Фредрик се удря сам! Ха-ха! Защо се удряш?“ Сега и ти правиш така. Защо го правиш? Какъв, по дяволите, ти е проблемът?

А от мен се очаква да стана и да си играя с влакчето ти или каквато там глупост си си наумил, която в никакъв случай не може да почака до утре. И най-добре да го направя веднага, защото няма да се откажеш. Все едно живея с миниатюрен продавач по телефона. Знам, че идеята е да бъда забавен, любвеобилен баща, който ти обръща внимание и се включва в игрите ти, и е запазил детското в себе си, и така нататък. Но сериозно. Ти изоообщо не можеш да си играеш с влакчето. Не го казвам, за да смачкам самочувствието ти, това просто е обективна и конструктивна критика. Не струваш в играенето с влакче. Някой трябваше да ти го каже.

Като начало, движиш го в грешна посока. Къде е реализмът? Ако игрите ни няма да се основават на истинския свят, защо изобщо сме взели влакчето? Щом просто ще си фантазираме, то нека отидем по-далеч. Искам тролове и великани, и еднорози, които стрелят по троловете с автомати. Обаче не, ти си мислиш „Аз съм wild and crazy^[24], карам влака НА ОБРАТНО!“.

Божичко.

Ако ще си играем на влакче, да играем на влакче. И в такъв случай напред значи напред. Само казвам. Така че остави коня обратно във вагон-ресторанта. (Да, знам. Майка ти твърди, че не се казва така. Но съвсем сериозно, в кой друг вагон би могло да има кон, ако не във вагон-ресторанта?) И стига си ме гледал толкова сърдито. Влакът остана в тунела, защото в момента има проблем по трасето. Нямаш друг избор, освен да се примириш. А после влакът трябва да се движи много, много бавно през целия път до гарата, защото по релсите има шума, да знаеш. Но ако искаш, аз мога да съм СЙ^[25], а ти да си органът, отговорен за поддръжката на инфраструктурата, и можем да се обвиняваме един друг пред медиите, когато пътниците замръзнат до смърт в тунела! Няма ли да е забавно?

Ето, виждаш ли? Получава се добре. Сближаваме се. Докато не започнеш да вадиш всички човечета от вагоните, да търчиш наоколо и да се опитваш да ги вкараш в количките си, разбира се. Чувал ли си изобщо да се говори за парниковия ефект? По дяволите, понякога като че ли изобщо не се замисляш за отпечатъка, който оставяш върху климата! И след като поставя човечетата обратно във влака, но се окаже, че ти си изгубил багажа им, вече не играем на СЙ. Играем си на САС. Сега опитай да се съсредоточиш малко.

Какво? Разсърди ли се?

Къде отиваш?

Защо правиш така? Защото не схвана попкултурните ми препратки, когато пях „Соул Асайлъм“ ли?

Не, не. Разбирам. Добре. Часът е 03:45 през нощта, а татко не е спал, откакто се роди, но разбира се, трябва да съжаляваме т-е-б. Такава ли е работата? Ако вампирите от „Здрач“ бяха видели татко ти дори за миг, щяха да възкликнат: „Това не е ли Едуард? Изглежда малко болен“. Обаче т-и си истинският страдалец тук, така ли?

Fine.^[26] В такъв случай може ли да си лягаме? Щом така и така не искаш да играем на влакче.

Моля те?

Не, съвсем сериозно.

Моля те.

Мисля, че не разбираш колко много татко копнее да станеш достатъчно голям, че да разбираш валутната система. Тогава татко би ти дал хилядарка, за да млъкнеш и да го оставиш да спи. Татко не издържа повече. И все още не знае дали учителката ти в детската градина ще се обади на полицията, задето татко я попита според нея на каква възраст, приблизително, човек може да почне да стреля по децата с упойващи стрелички. Хората могат да разправят за метода на Ана Валгрен^[27] колкото си искат. Татко ти обаче я е докарал дотам, че вече чете как ловците в Австралия приспиват сладководни крокодили.

На учителката ти й е лесно да се прави на добра. Тя мами. Влиза в стая с шестнайсет двегодишни деца и просто казва „заспивайте“. И вие ЗАСПИВАТЕ! Представяш ли си? Все едно е от „Х-Мен“!

Това не е окей.

Сега къде тръгна? Само не взимай паркинга и количките, защото татко ще разбие прозореца с глава. Татко не се шегува!

Сериозно. Това е като да опитваш да успокоиш стадо паникьосани антилопи гну с помощта на стробоскоп. Защо просто не отидеш да си легнеш? Защо трябва да минаваме през това всяка проклета нощ? А? Знаеш ли, че един от ония експерти, които отговарят на въпроси на читателите във вестниците за родители, написа, че „децата стоят будни, когато са с родителя, когото харесват повече, защото искат да го задържат в стаята възможно най-дълго“. Не казвам, че ми се ще да отида и да фрасна тоя експерт в лицето. Изобщо не го казвам. Само че точно това искам.

Боже господи.

Знам, че харесваш майка си повече. Всички го знаят. И не те виня нито за миг. Тя е най-доброто, което се е случвало както на теб, така и на мен. Знаеш това. Аз също. И често казано, най-вече заради това искам да опиташ да бъдеш малко по-тих.

Мога да понеса двамата с теб да будуваме по цели нощи. Наистина. Мога да понеса топлите бебешки бутилки и пластмасовите жирафи и това, че искаш да редя на дивана всички плюшени играчки по големина, докато гледаме повторения на „Военни престъпления“. През деня имам мигрена, забравям разни неща, паркирам на грешни места в гаража или стоя на стълбите и псувам некомпетентни ключари, поставили бравите в блока, чак докато съседите не отворят вратата и не ме питат защо се опитвам да вляза в апартамента им. Понякога бъркам бебешката храна и протеина на прах. Или пък, когато трябва да спиш следобеден сън уикендите, бъркам вратата на спалнята с балконската врата и те слагам да спиш върху масата. Десет минути по-късно седя на балкона и опитвам да стопля ръцете ти, все едно си ледено сокче.

Но това е окей. Мога да го понеса, щом и ти можеш да го понесеш. Просто не искам да събудим майка ти.

Не знам как точно да ти го обясня. Но това всъщност е едно от малкото конкретни неща, които мога да направя за теб и нея. Разбираш ли? Да, знам, че звучи жалко. Но тя върши много повече от мен. За живота ни. За теб. За нас. И ми се иска да мога да й се отплатя поне малко. Като й дам поне това.

Тя е безкрайно по-добър родител от мен. Разбира точно какво искаш да кажеш, когато просто си стоиш в антрето и викаш съвършено несвързано, подобно на мъничък, натряскан еуок. Знае какви дрехи трябва да облечеш, когато навън е студено. Следи медицинската документация, грижи се вкъщи да има бебешка храна и ме целува по врата точно в моментите, когато имам нужда да го направи. Тя има толкова много фантастични черти, които още не си достатъчно голям, за да разбереш. Ще ти хареса тепърва да я опознаеш. Да откриеш всички кътчета на характера й, всички тайни ъгли, криволичещи коридори и скърцащи врати. Да видиш как изживява всяко чувство до безкрая и обратно. Как ни обича до последно.

Може понякога да ни се кара, когато седим на новия диван без панталони или когато оставяме мокри кърпи за ръце на пода в банята. Когато разсипем майонеза върху килима или намацаме чантата й със сладолед. Но майка ти би се изправила пред стадо препускащи антилопи за нас. Невероятна благословия е да бъдем нейните момчета. Трябва да показваме, че го заслужаваме. Всеки ден.

Защото, когато сме с нея, винаги е неделя сутрин.

А единственото, в което съм по-добър от нея, е справянето с безсънието. Разбираш ли? Когато съм изморен, паркирам на грешни паркоместа, но тя паркира пред грешни сгради. Когато съм имал тежка нощ, на следващия ден тя открива, че съм оставил сиренето в камерата. Когато тя е имала тежка нощ, на следващия ден откривам, че е оставила хладилника в мазето. Бива я повече във всичко останало, но когато ти беше новороден, забелязахме, че в това отношение функционирам по-добре от нея. Единствено в това.

Така че трябва да й го дадем: ти и аз. Заради всички неща, които тя прави за нас всеки ден. Дължим й го. Трябва да я оставим да се наспи, така че на следващия ден мама отново да бъде нашата неделна сутрин.

Надявам се, че го разбираш.

Ето защо седим тук и гледаме „Военни престъпления“. И си играем с влакчето. Искам да си наясно, че давам най-доброто от себе си. И опитвам да не се афектирам, но татко също има бушон, който може да изгърми. Та, съжалявам за тая работа с рафа. Татко знае, че обичаше този раф. А татко обича теб. Но рафът вече е в шибаната Нангияла. И това е добре. Защото всичко си има граници.

В 03:45 всичко си има граници.

Извинявай. Предполагам, че просто искам да бъда добър родител. Всъщност затова е цялата работа. Искам да бъда баща, който може да приспи детето си. Искам да бъда от добрите бащи. Не искам да се проваля с теб.

И в 03:46 ти заспиваш, отпуснал тежко малката си главичка на ръката ми, стиснал червения локомотив. Ето в такива моменти просто лежа буден и просто те зяпам.

Понякога, когато бях много малък, с дядо ти се качвахме в колата, сами. Обикаляхме ли, обикаляхме. Не знам къде точно отивахме. Имаше неща за взимане. Неща за оставане. Не говорехме кой знае колко. Всъщност с дядо ти като цяло не разговаряхме много, когато бях дете. Когато попораснах, започнах да си мисля, че тези излизания всъщност са страшно скучни. Просто седяхме един до друг в колата, мълчахме и пътувахме.

Едва когато ти се роди, осъзнах, че това са някои от най-хубавите миговете от детството ми както за мен, така и за дядо ти. Защото бяха наши.

И когато пораснеш, предполагам, че най-грижливо ще пазя именно спомена за тези нощи. Няма да си спомням главоболието и ругатните. Ще си спомням влакчето. Ще си спомням как се научи да отваряш фризера и сложи вътре детската си палатка. Как ме замеряше с кубчета лед, докато опитвах да те накарам да си легнеш. Как се разсмях така, че целият ми скелет започна да вибрира, когато искаше да те гоня и хукнахме из апартамента, а накрая ти се скри в гардероба и не знаеше как да излезеш. Или моментът, когато за пръв път изпусна кубче лед под блузата си. Изражението ти беше безценно. Това ще си спомням. Миговете, които бяха само наши.

И рафът. Шибаният раф.

Нещата, които си спомняме от детството.

Те наистина са най-най-чудновати.

Не че искам да се бъркам в детските песнички, които пускате на децата в детската градина

Но от какво точно намеквате, че трябва да се пази малкото охлювче? А? От високи прагове? От натоварени улици? Или някой да не подпали къщата му, защото не си е платило дълговете от комар? Не искам да се бъркам. Но кой всъщност пее тази песен? Тони Сопрано?

Изкуството да избираш задачите си

Когато с майка ти разтребваме апартамента, бих могъл да избера по-лесния вариант. Знаеш го. И аз го знам. Но ние с теб не сме такива мъже, нали? Не сме.

Така че, когато разтребваме, навивам крачоли, свалям си блузата и отивам смело в най-трудното за чистене помещение. Да. Чу ме. Захващам се с банята. Доброволно. Защото съм такъв. Безстрашен.

И да знаеш, че не просто „изчиствам“ банята. Всеки некадърник може да „изчисти“ една баня. Аз превръщам целия процес в изкуство. Изкуство, което от поколения се предава между мъжете в рода Бакман. Това си е майсторство. Някои дори биха го нарекли призвание.

Човек не става велик почиствач на бани. Ражда се такъв.

Започвам, като премествам всички дребни предмети. След като поема короната на абсолютен монарх на кралството, което невежите плебеи наричат „тоалетната“, не толерирам присъствието на нищо, което би могло да се преобърне от струята на почистваща машина под налягане.

После измивам плочките с три различни препарата. Излъсквам огледалото толкова старателно, че собственото му отражение да има проклето отражение. Търкам кранчетата с паста за зъби, докато не светнат толкова силно, че човек да не може да ги погледне, без да получи трайни увреждания на зрението. Почиствам душкабината толкова педантично, че от олимпийския комитет пращат запитване дали могат да провеждат състезания по фигурно пързаляне вътре.

Избърсвам шкафа под мивката. Изтърквам сифона. Минавам гумените уплътнения с четка за зъби. Правя така, че филмът „Пълно бойно снаряжение“ да изглежда като реклама на „Цилит Банг“, разбираш ли?

И когато съм готов, знаеш ли какво правя? Знаеш ли? Повтарям всичко още веднъж. Просто за да съм сигурен.

Когато приключа, мивката е толкова снежнобяла, че двама саами опитват да направят иглу от нея. И най-накрая излизам от банята като воин, който се отдалечава от бойното поле. Когато се завърна от галактическия сблъсък, наречен почистване на банята, заварвам майка ти във всекидневната. Жената, за която живея и за която съм готов да умра. Тя ме поглежда и казва:

— Аха! Докато ти прекара три часа и половина да се КЪПЕШ, аз изчистих целия апартамент САМА! Разбираш ли колко несправедливо е това, Фредрик!?

Значи, не казвам, че я обичам САМО заради това

Но стоим на опашката в тайландски ресторант, за да си поръчаме храна за вкъщи, и групичка мъже на средна възраст, с безжични слушалки и сака от някой аутлет, идват и ни пререждат.

Аз се ядосвам. Майка ти ми казва да не правя сцени. Аз се ядосвам още повече.

Един от мъжете на средна възраст се обръща към нас. Поглежда майка ти в очите, съзнавайки много добре, че ни е прередил. После се извръща бързо и се преструва, че нищо не е станало.

Аз го потупвам по рамото. Той ме игнорира. На мен ми се иска да го ударя. Майка ти ми забранява.

След това вади телефона си, излиза на улицата и провежда разговор. Когато се връща, някой се провиква от касата: „Номер 64!“. А майка ти просто казва „Тук!“, минава покрай цялата опашка, взима храната и плаща. А на връщане поглежда мъжете от групичката един по един право в очите и се усмихва.

Аз се обръщам към нея и казвам: „Да не би току-що да поръча по телефона, докато още се редяхме на опашката?“.

Тя свива учудено рамене и отговаря: „Не правят ли всички така?“.

Не казвам, че я обичам само заради това.

Но то определено не вреди.

Не казвам, че трябва да обичаш татко повече от мама. Естествено, че не. Просто излагам фактите

„Нищо с мечове.“

Нищо. С. Мечове.

Що за човек праща някого, когото обича, във видеотеката на Нова година и поставя такова условие?

А?

Какво трябва да знаеш за причините майката на онази Фелисия да ми се сърди

Да. Знам, че харесваш онази Фелисия. Само че майката на Фелисия смята, че татко ти е някакъв идиот, разбираш ли? Така че в близкото бъдеще няма да си играем много с нея.

Струва ми се, че очакваш обяснение.

Добре тогава, но моля първо да отбележа, че да си родител, всъщност не е толкова лесно, колкото изглежда. Човек трябва да се съобразява с цял куп нови неща. Като захарта например. Ако заговориш на тема деца и захар, хората започват да се държат като изпитна комисия в Художествената академия, знаеше ли? Съвсем сериозно: веднъж се пошегувах, че когато беше на годинка и половина, двамата с теб сме останали сами вкъщи по Коледа и сме си разделили голяма кана „Блек Кристмас“ (прави се от „Капитан Морган“ и юлмуст^[28], може да поговорим за това по-натам). Мисля, че тогава таткото на Вилиам се вбеси не толкова заради рома, колкото заради безалкохолното.

Но не помогна и това, че през следващите дни слагах бебешката ти бутилка в хартиена торба.

И ОПРЕДЕЛЕНО не помогна това, че когато ти разля малко мляко, майка ти не се сдържа и каза на един друг родител: „Това е за мъртвите му другари“. (Така че това до голяма степен е по нейна вина!)

Но не се опитвам да си измия ръцете. Не казвам, че преди петдесет години на родителите им е било по-лесно. Но вярвам, че правилата на играта са били малко по-ясни. В днешно време чисто и просто е трудно да знаеш кое е окей и кое не.

Когато беше на половин година например, от Центъра за детско здраве ни казаха, че не трябва да оставяме „детето да спи твърде дълго следобед, защото съществува риск да се обърне циркадният му ритъм“. Очевидно тогава беше съвсем окей майка ти да каже: „Но не можем просто да го събудим, все едно е бил в криогенната камера от «Аватар».“

Сестрите даже се засмяха. Обаче явно изобщо не беше окей, когато аз добавих: „Честно! Дори надзирателите в «Гуантанамо Бей» не биха могли да го задържат буден!“.

Разбираш ли? Понякога не е толкова лесно да знаеш къде са границите.

Около половин година по-късно същите сестри обясниха, че било добре „на тази възраст“ да отучим детето да се храни нощем, и предложиха „различни методи за потискане на апетита“. Аз попитах дали имат предвид, че трябва да те научим да пушиш. Това също беше грешка.

Родителят трябва да мисли за всичко. Да бъде модел за подражание. Да не псува. Да не изпада в хетеронормативност. Да знае, че дори да има осем стени, кошарата си се казва кошара, а не октагон. И че когато персоналът в детската градина говори за „лакомствата на природата“, почти никога не става дума за бекон. И че когато другите родители обсъждат децата и гледането на телевизия и приятелски, но категорично заявят, че „всъщност има изследвания“ (често произнасят „изследване“ с интонацията, с която Мадикен казва „пилютни се“^[29]), които доказват колко вредна била телевизията за малките деца, то те имат предвид всичката телевизия. Не само лошата телевизия. Ами всичката.

Включително „Наркомрежа“.

Не искам да хленча, но би било супер, ако имаше информационни материали, от които човек да научи тези неща предварително още преди да се е размножил. Не искам много. Листовки с най-основното щяха да са достатъчни.

Все още не съм сигурен дали направих грешка, когато ходихме на контролен преглед и лекарят попита дали имаме „други здравни въпроси“, а аз се възползвах от случая и се поинтересувах горе-долу на каква възраст си проличава дали детето рита с левия или с десния крак. Според мен въпросът беше окей. Но от тогава насетне лекарят разговаряше предимно с майка ти.

Социалните граници и рамките на попкултурните препратки малко се размиват след репродукцията. През по-голямата част от втория сезон на „Телетъбис“ костюмът на По има доста провокативно очертани лабии. Човек би си помислил, че това е отлична реплика за разчупване на леда по време на встъпителния период в детската градина.

Нали?

Но не.

И съжалявам за всичко това.

Наистина.

Трудно е да бъдеш добър родител. Минава се през много проби и грешки. Опасявам се, че в моя случай има доста от второто. Изпитвам натрапчив срам, когато ме критикуват, сигурно вече го знаеш, това си е недостатък на характера ми. Когато станеш родител обаче, няма недостиг на хора, които те критикуват. Защото децата вече не са просто деца, те маркират идентичността ни. Никой не знае как стана така. Зад гърба си имаме десет хиляди години сексуално образование, но изведнъж на нашето поколение му хрумна, че трябва да ви изнасяме от родилното така, сякаш сте купа „Стенли“. Сякаш ние сме първите хора в историята на човечеството, които не са разбрали как работят контрацептивите.

Вече дори не е нужно да сме „добри“ родители, струва ми се. Това отшумя. Сега се задоволяваме с „окей“. Единственото, което искаме, е след двайсет години психолозите ни да измърморят, че може би не в-с-и-ч-к-о е по наша вина.

А един от начините да се самоубедим, че сме окей родители, е като направим така, че другите да изглеждат като лоши родители. И можем да бъдем ужасно изобретателни в това отношение, да знаеш. Ако не се хванем за факта, че някои родители не са си разпределили майчинството и бащинството с точност до секундата или че оставят децата си в детската градина чак до три и петнайсет (ТРИИПЕТНАЙСЕТ!!! Разбираш ли какво значи това? Със същия успех бих могъл да те оставя в гората на ВЪЛЦИТЕ!!!), то ще им направим забележка, че купуват неорганична храна или играчки от пластмаса, която не е получила диплома от някое си там министерство в Брюксел. „Какво? Давате й да си играе с това? Аха, да, разбирам. Аз самата не бих искала детето ми да хване рак на мозъка… но е хубаво, че всеки отглежда децата си, както сам намери за добре, не е ли така?“ Ето така се държим.

Намираме някоя бедна душа, която не знае, че ако не пере всички нови дрехи на деветдесет градуса, преди детето да ги облече за пръв път, то ще развие мутирали алергии и ще умре. Сякаш така човечеството е еволюирало и се е превърнало в доминиращия вид на Земята. Сякаш, когато сме живели в пещери и сме увивали новородените в кожа от мамут, те са умирали, ако кожата не е била изпрана на деветдесет градуса в пералнята. Сякаш по този начин сме оцелели на тази планета, където дори динозаврите не са издържали на напрежението.

Ако не е това, то ще е нещо друго. Ако не можем да накараме другите да изглеждат зле, като се грижим малко повече за децата си, тогава го правим, като се грижим за вас малко по-малко. Тогава хората от чист инат се превръщат в онези готини, отпуснати родители със слънчеви очила, татуировки на кръста и кафе в чаши за еднократна употреба и книги за „свободно възпитание“, стърчащи от платнената чанта, които разправят: „Децата трябва да са децааа, схващаш ли? Чилни малко!“. А в същото време петгодишното им слънчице с гребен и пиърсинг на носа опитва да натъпче малката си сестричка в бутилка от безалкохолно.

Или пък по време на вечеря по двойки някой татко идиот се държи досадно и надменно, докато всички останали родители разказват с френетично вибрато как децата им си играят с опаковките на коледните си подаръци, вместо със самото съдържание. И някой казва шеговито и твърде развеселено: „Догодина ще купя просто един голям кашон!“. И всички се кискат истерично с изключение на онзи татко. Някой друг пък възкликва, че детето им си играе само с кутиите за храна в кухненския шкаф. Всички знаят за какво говори и се разсмиват толкова силно, че лъжиците в чаените им чаши започват да подскачат като плувки. Всички без таткото.

А когато някой се обръща весело и го пита дали неговото дете също обича да си играе с някакви сладурски неочаквани вещи, той, разбира се, трябва да се покаже като адски специален и „анти“. Затова отговаря: „Мхм. С ножове“.

Не казвам, че аз съм този татко.

Но донякъде това е причината вече да не можеш да си играеш с Теодор и Смила.

Както и да е: не е толкова лесно, колкото изглежда. Родителството, имам предвид. Правя каквото мога. Ходя на площадката. Говоря си с другите родители. Клатя глава и възкликвам „Неееее!?“, когато ми разкажат за друг родител и детето му, което е получило зелен обрив на ректума или някаква друга глупост, за която наистина не би могло да ми пука по-малко дори да опитах. (И повярвай ми, опитвал съм адски усилено и наистина не се получава.) Старая се също така да бъда внимателен. Отзивчив. Съпричастен. Възмущавам се както подобава от скандалите с ваксините срещу свинския грип и липсата на компетентни учители, и онова другото, дето имало някаква отрова или нещо там в стените на детската ти градина и затова трябвало задължително да не забравяме да направим нещо, когато правим друго нещо, или каквото там беше. Давам всичко от себе си! Просто имам много неща на главата.

Всички казват, че като станеш родител, започваш да се интересуваш от деца. Това всъщност е лъжа. Когато ти се роди, започнах да се интересувам от едно-единствено дете. Продължавам да смятам, че другите деца са ужасно досадни.

По дяволите. Знам, че най-често грешката е в мен. Не слушам достатъчно внимателно и не взимам нещата на сериозно.

Както когато във вестниците имаше предупреждения за заразени с бактерии хотдози, които можели да са опасни за децата. А майката на онази Фелисия беше много ядосана, понеже от детската градина не можеха да гарантират, че няма да ви сервират хотдози на екскурзиите. Или някъде другаде. Когато и да било. Аз я попитах какви рискове за здравето крият всъщност хотдозите, а тя изръмжа „Менингит!“. Аз казах „Струва си!“. При което тя страшно, ама страшно се вбеси.

И така.

Може би не трябваше да й казвам да пие един собрил^[30] и едно питие и да бъде малко повече хакунаматата. Може би не трябваше да го правя.

Няколко седмици по-късно тя пак беше набрала, този път заради зимния гастроентерит, и настояваше децата да не докосват връхните дрехи на другите. И една сутрин по това време ти ме събуди, като ме фрасна с една количка в лицето толкова силно, че ми потече кръв от носа. Уж успях да я спра и отидохме на детска градина. Аз обаче кихнах в гардеробната. Може би не биваше да го правя. Да, може би.

Та. Да. Сещаш се.

Знам, че харесваш онази Фелисия.

Но положението е такова, каквото е.

Беше просто п-р-е-д-л-о-ж-е-н-и-е

Окей. За вчера. Часът беше единайсет и половина вечерта.

Аз бях много, много, много изморен. А ти търчеше ли, търчеше по пода и непрестанно крещеше нещо, което звучеше като „Ички покойно! Ички покойно!“. Изведнъж обаче се спря. Втурна се в кухнята. Върна се обратно. Застана на едно място и започна с изражение, което бих могъл да опиша единствено като „скандално безгрижно“, да сипваш кисело мляко в едно чекмедже.

Аз казах само, че обикновено успяваш да заспиш, когато се возиш в колата. Тогава приятелката на майка ти, която ни беше на гости, се засмя и каза: „Да, но за жалост, винаги се будят, когато ги свалиш от детската седалка!“.

А пък аз отвърнах, че бебефонът сигурно ще има покритие в гаража. Просто като предложение.

Та ако в детската градина се появи някоя лелка от социалните и започне да задава въпроси, знаеш, за какво става дума.

Детето на обущаря

Така е. Няма да прехвърлям вината върху другиго.

Само казвам, че целият процес по обличането на дете рано сутрин е като да опитваш да сложиш пълна хокейна екипировка, при това вратарска, на шимпанзе, което е било потопено в течен сапун, нахранено с люта чушка халапеньо и неуморно обиждано от дебел немски чичко със сомбреро на бара във ферибота до Финландия.

Окей?

Не си търся извинения.

Казвам просто, че сутринта беше малко стресираща.

Пък и не е като да ти се е наложило да ВЪРВИШ през целия път до градината. Возеше се в детската количка, по дяволите. Седеше си, целият загърнат в кожи, все едно си в спален чувал. В цял Стокхолм нямаше човек, на когото да му е било по-топло на път за работа, отколкото на теб. Така си беше.

Това не е оправдание.

Просто казвам.

Но разбира се.

Разбира се. Разбира се. Fine.

Навън беше минус деветнайсет градуса, а аз те извадих от количката пред погледите на персонала и половин дузина родители, след което те оставих в една снежна пряспа. И мина може би половин минута, преди да установя, че не носиш обувки.

Това не ме кара да изглеждам като съвършено компетентен родител. Ясно ми е.

Но днес съм малко стресиран.

Мамка му.

Лоялната съпруга

Добър приятел (Поглежда ме, докато се мъча да стана от стола): Ой, това не изглежда добре…

Аз: А, просто малко лумбаго. Ще ми мине.

Майка ти (Поглежда многозначително добрия приятел и кимва оживено): Фредрик падна от пътеката за бягане във фитнеса!

Аз: Благодаря ти, скъпа. Благодаря, че го казваш на всички. Наистина.

Майка ти (Кима весело към добрия приятел): Като възрастен чичко!

Аз: Не съм паднал като възрастен чичко! Беше шибана ЗЛОПОЛУКА!

Майка ти (Кима ентусиазирано към добрия приятел): Да, от онези злополуки, които се случват на възрастните чичковци.

Аз: Това няма нищо общо с възрастта, по дяволите!!! Просто НАЙ-ОБИКНОВЕНО, СКАПАНО ЛУМБАГО!!!

(Тишина)

Майка ти (Навежда се съучастнически към добрия приятел и шепне високо): Нали знаеш… лумбаго, от каквото двайсетгодишните мъже в добра форма постоянно страдат. Такова лумбаго.

Note to self

На мъжете, които се връщат от бащинство, НЕ им харесва хората да ги поздравяват с добре дошли след „почивката“.

Какво трябва да знаеш за доброто и злото

Има хора, които казват, че никой не се ражда лош. Има дори такива, които казват, че няма напълно лоши хора. Не съм академик, така че не мога да отговоря направо как точно стоят нещата.

Знам само, че има задници. И ако е възможно, бих искал да не ставаш един от тях.

Ако трябваше да си пожелая само едно нещо, то би било да успея да те науча да бъдеш мил. Да не си задник. Можеш да ми се довериш, тъй като имам голям опит с това какво е да бъдеш задник. Имам проклета магистърска степен по тъпанарщина.

Това е едно от основополагащите неща, които трябва да знаеш за механизмите на този свят: във всички групи, от които някога ще бъдеш част, независимо дали е при катерушката на детската площадка или в рекламна агенция в сграда с панорамни прозорци, ще се натъкнеш на хора, които неизменно разделят всички останали на две части: силни и слаби.

И по средата ще има десетина души, които се страхуват до смърт да не пропаднат в йерархията. И те ще удрят надолу, защото това е единствената посока, в която знаят как да удрят. Ще си намират причини, каквито и да е, за да притискат по-слабите от тях в ъгъла.

Аз съм като всички останали родители. Страх ме е да не се превърнеш в хлапето в ъгъла на училищния двор. Боя се поравно някой да не те удря и ти да не удряш някого. Бил съм и в двете ситуации. Боли на различни места, но еднакво силно.

Така че двамата с теб трябва да си поговорим за доброто и злото. Защото така правят бащите, струва ми се. За съжаление, нямам ни най-малка представа откъде да започна. Затова мисля да ти разкажа една приказка. Окей? Ти обичаш приказки. В детската градина и бездруго само това правите, четете, нали?

Окей.

Впрочем не знам супер много приказки. Затова ще ти разкажа една от малкото, които съм запомнил. Тази, която ми харесваше най-много, когато бях малък. Искам да обърнеш внимание на поуката.

И така. Да започваме. Имало едно време един кечист, който се казвал Гробаря.

Някога много отдавна, още през деветдесетте, Гробаря живеел в далечна страна на име САЩ. В тази страна всички кечисти най-много от всичко искали да спечелят титлата на Федерацията по кеч и да носят златния шампионски колан. И година след година, откакто свят светува, злите крале Брет Харт и Шон Майкълс доминирали на галавечерите по кеч. Някои дори казвали, че са непобедими. Но когато Гробаря излязъл на ринга за пръв път, само да можеше да го видиш, той вдъхнал надежда на хората, че ги очакват по-добри дни. Той бил герой в свят на злодеи. Значи, това момче било грамадно като трактор. И имало завършваща хватка, която… да, извинявай. Може би трябва да започнем отначало. Завършващата хватка е специален начин, по който да нокаутираш съперника си. По онова време всички кечисти имали такава. Научавали ги в академията по кеч. Тези хватки представляват удари или ключове, които са толкова силни, че няма как да продължиш да се биеш. Все едно те е блъснал танк. Или танк, който бълва огън. Или риба, щука, махай се оттука.

Разбираш ли? Посочат ли те, махаш се оттука, няма мърдане.

И така: Гробаря имал завършваща хватка, наречена „Надгробен камък“, при която обръща съперника си с краката нагоре. Майка ти твърди настойчиво, че не е нужно да научаваш в-с-и-ч-к-и подробности още сега. И може би е права. Имаш предостатъчно време за това. Но си представи съвсем набързо, че ти е влязло нещо в гърлото и аз те обръщам с главата надолу, за да те разтърся и то да излезе, но вместо това те изпускам. Гробаря прави горе-долу това. Само че нарочно. Направо е жестоооко.

Та, било му писано да стане шампион на Световната федерация по кеч. (Това е нещо като еквивалента на „принцесата и половината кралство“.) Всички обичали Гробаря. Той бил висок, тъмнокос, красив и имал бицепси с размерите на малки лабрадори. Но! Зад бляскавата повърхност се криела мрачна тайна. Един ден от нищото изскочила сянка от миналото му: неговият полубрат Кейн.

Виждаш ли, родителите на Кейн загинали в ужасяващ пожар и всички си мислели, че същото е станало и с него. Но бъркали. Кейн получил тежки изгаряния по лицето, но оживял. Станал озлобен и гневен. Зложелателите му го излъгали, че брат му е запалил пожара, за да го убие. Изпълнен с омраза, Кейн се заклел, че един ден ще си отмъсти. И така, Гробаря трябвало да се изправи срещу Шон Майкълс в решителен двубой, от който зависело кой от двамата ще се бори с Брет Харт за титлата на Федерацията в грандиозен мач „до смърт“. Точно тогава ненадейно се появил Кейн и предизвикал брат си пред очите на цялото кралство. (И на телевизионните зрители в шейсет и три страни по света.)

Но Гробаря изобщо не искал да се бие с брат си. Затова направил това, което всички биха ти казали да направиш, ако някой те удари: тръгнал си. В това няма нищо срамно. Кейн стоял и крещял след него, че е страхливец, но грешал. Кейн бил страхливецът. Никога не го забравяй.

Гробаря отказал да вдигне юмруци срещу собствения си брат. Но Кейн, като всички побойници, не се отказал. Подигравал се на Гробаря и го унижавал. Наричал го „мишка“ и куп други неща, които ще разбереш, когато пораснеш, но най-общо може да се каже, че обидите били свързани с различните начини, по които пишкат момченцата и момиченцата. Кейн заявил, че ще си отмъсти рано или късно, и продължил да се появява по време на всички мачове на Гробаря и да го предизвиква на дуел. Няколко пъти дори се качил на ринга и започнал да се бие, но Гробаря поел всички удари, без да вдигне дори пръст, за да се защити.

Разбираш ли?

Това, което искам да кажа, не е, че трябва да пребиеш брат си, ако се сдобиеш с такъв. Макар да разбирам, че донякъде звучи така. Сега, като се замисля, примерът може би не беше толкова добър. Въпросът е, че понякога най-силният не е този, който удря. А този, който не удря. Окей?

Гробаря би могъл да смачка Кейн, но избрал да бъде по-големият мъж от двамата. И се надявам, че някой ден, по време на екскурзия или пък в офиса на рекламно бюро с панорамни прозорци, ще разбереш, че смелият не е този, който удря, въпреки че не знае дали ще спечели, или изгуби. Смелият е този, който знае, че ще спечели, и въпреки това не влиза в бой.

Но да не се отклоняваме. Кейн продължил с опитите да накара брат си да се бие с него, но Гробаря отказвал. Всеки път просто си тръгвал. Времето си минавало. И както става във всички велики приказки, накрая Кейн осъзнал грешката си. Проумял, че през цялото време се е заблуждавал и че кръвта вода не става. И ето че една мрачна нощ, по време на една от кралските галавечери, Шон Майкълс и неговите съмнителни дружки от „Дегенерация X“ нападнали Гробаря в гръб. Тогава се появил Кейн. Разбира се, в първия момент Шон Майкълс си помислил, че Кейн ще застане на тяхна страна. Побойниците винаги си мислят, че когато са повече и се нахвърлят на самотна жертва, никой няма да посмее да им се опълчи. За жалост, хората като Шон Майкълс най-често се оказват прави, няма да те лъжа. Затова и побойниците продължават да побойстват — защото най-често печелят. Но не и този път. Охо-хо.

Не. И този. Път.

Кейн се втурнал на ринга, вдигнал Шон Майкълс за косата и му направил такова задушаващо тръшване, сякаш главата на Шон Майкълс била кокосов орех, а Кейн тъкмо минавал покрай проклетника, който пее „татко, не мога да отворя кокосовия си орех“^[31], и му казал „дай го насам, ей сега ще го счупя“. Тогава всички останали от „Дегенерация X“ си плюли на петите и се разбягали като зайци.

Това е един от най-красивите спортни моменти от цялото ми детство.

И така Кейн и Гробаря сформирали отбор, наречен „Братя на унищожението“, и се превърнали в най-страховитите и непобедими бойци в цялото кралство на кеча.

И живели щастливо до края на дните си.

Или не. Година по-късно Кейн предал брат си и му направил задушаващо тръшване по време на турнира „Кралски грохот“ през 1998-а. След това Шон Майкълс помогнал на Кейн да затвори Гробаря в ковчег, който двамата запалили.

Но не това е важното в историята. Казах ти да се съсредоточиш върху поуката.

В-а-ж-н-о-т-о е, че невинаги е правилно да отвърнеш на удара. Но понякога можеш да го направиш, ако защитаваш по-слабия.

Но така де, не казвам, че ти разрешавам да се биеш. Естествено, че не. Майка ти страшно би ми се ядосала. Никога не бива да се биеш. Освен с немски чичковци на средна възраст, които носят сомбреро и се пререждат на опашки, естествено. Това обаче всички го знаят. То е изключение. Но иначе: никакви сбивания. Освен когато трябва да се защитиш. Или да защитиш някого другиго. Или когато някой опитва да вземе последните шоколадови вафли. При никакви други обстоятелства.

Или… уф. Разбираш какво ти казвам.

Просто искам да знаеш, че не възнамерявам да те лъжа, че няма зло по света. Има. Тази планета понякога като че е изпълнена с непонятно, невъобразимо, немислимо, неумолимо зло. С насилие и несправедливости, и алчност, и сляпа ярост.

Но също така е пълна и с другото. С малките моменти. Доброта между непознати. Любов от пръв поглед. Лоялност и приятелство. Нечия ръка, хванала твоята в неделен следобед. Сдобряване между братя. Герои, които пристъпват напред, когато никой друг не смее. Петдесетгодишен мъж със сааб, който те пуска да се включиш в движението по магистралата в час пик. Летни нощи. Детски смях. Чийзкейк.

Единственото, което можеш да сториш, е да решиш от коя страна искаш да застанеш. За кое от двете искаш да допринесеш.

Невинаги ще бъда най-добрият баща. Правил съм много грешки и тепърва ще правя още. Но никога няма да си простя, ако станеш някое от децата в ъгъла на училищния двор.

Това, което удря, или това, което го удрят.

Почти винаги съм бил един от десетината души по средата, които се страхуват да не се озоват от грешната страна. Понякога все още съм. Повечето от нас са такива.

Затова ми направи услуга и бъди различен. Никога не си мълчи. Никога не стой отстрани. Не извръщай поглед. Никога не удряй само защото можеш. Никога не бъркай добротата със слабост. Не бъди от хората, които стоят в рекламни бюра с панорамни прозорци и си мислят, че „твърде мил“ е обида.

Гробаря ме научи на това. Надявам се ти да го научиш от мен.

И да, знаеш. Не е нужно да казваш на майка си, че съм споменал онова с подпаления ковчег. Тя… уф, тя не разбира от кеч, нека така да го кажем. Окей?

По дяволите.

Лош разказвач на приказки ли съм?

Окей. Ето какво стана

Да го кажем така: човек е малко стресиран и разлива мляко върху чантата за памперси и си мисли „Мамка му, това ще мирише, ще изглеждам като най-лошия баща на света!“. Затова грабва първата възможна найлонова торбичка, пъха памперсите и дрехите в нея и я слага в детската количка. Излиза навън, като освен това мъкне и боклука. Долу при кофите за разделно събиране от една от торбите нещо потича право върху ръкава му. Той е леко стресиран и си мисли „Сигурно е някакво безалкохолно, ще изсъхне“. И хваща първото удачно нещо, с което да попие мокрото. Това по случайност е памперс от торбичката, в която е прибрал нещата на детето си. После човекът влиза в горещата кола. И точно тогава забелязва, че на детето трябва да му се смени памперсът. И тъй като вече държи един в ръка, слага го на детето и потегля.

 

 

Двайсет минути по-късно пристига в откритата детска градина, докато децата пеят песничка. Задъхан и зачервен. С торба от „Сюстембулагет“^[32], пълна с памперси. В едната ръка държи ключовете от колата. А в другата дете, което мирише на топла бира.

Може да се каже, че алтернативата с петното от мляко изведнъж започва да изглежда страшно привлекателна по оста „добър родител — лош родител“.

Да, може да се каже.

Защо е безсмислено да се води дискусия с майка ти

Питам що за човек взима чаша швепс битер лимон от кухненския плот, излива я, после я пълни с вода и препарат за съдове, оставя я обратно на плота и отива да си легне.

Майка ти пита що за човек става сутрин, вижда чаша с нещо, което взима за гнусен, разгазиран швепс битер лимон от предния ден, и я изпива.

Питам кой, по дяволите, не би се досетил, че в шест и десет сутринта водата и препаратът за съдове ще изглеждат точно като леко разгазиран швепс битер лимон.

Майка ти пита на кого, по дяволите, първата му работа, след като стане в шест и десет сутринта, е да изпие чаша с престаряло безалкохолно, оставена до мивката.

Аз питам що за идиот сипва препарат за съдове в чаша за вода.

Майка ти констатира, че във всеки случай не тя е тази, която току-що е изпила въпросния препарат.

Тя печели.

Изкуството да разговаряш с непознати

Има две неща, които явно трябва да спрем да правим, когато над количката ти се наведе непознат и започне да се лигави.

1. Да се промъквам зад количката и да казвам: Say hello to my little FRIEND!

2. Да се промъквам зад количката и да казвам: Dance, puppets. Daaance!^[33]

Така.

Да, ти всъщност можеш да продължиш се държиш както обикновено.

Какво трябва да знаеш за сформирането на банда

Ами, такъв е животът. От теб ще се изискват определени неща. Трябва да бъдеш честен и смел, и справедлив. Да обичаш и да бъдеш обичан. Да се провалиш. Да се изложиш. Да триумфираш. Да паднеш отнякъде. Да си паднеш по някого.

И ще трябва да сформираш банда. Най-добре да ти го кажа още отсега. Първото, което ще ви е необходимо, е добро име.

Разбира се, има хора, които си втълпяват глупости от рода на „музиката е по-важна“. Често казано обаче, музиката, която правят тези хора, по правило е гадна. На първо място винаги е доброто име. Като The Who или The Smiths, или Nuns With Guns, или Draco and the Malfoys. Това до едно са квалитетни имена на групи. Приятелят ми Р. имаше рокгрупа, която правеше кавъри и се казваше Stiff Nipples. Също добро.

Аз самият винаги съм си мечтал за пауър метъл банда на име Frightening Lightning. На тениската всички букви i ще са светкавици. Това всъщност е най-важното, което трябва да се знае за сформирането на група: името трябва да изглежда добре върху тениска. Във Frightening Lightning приятелят ми Р. ще отговаря за озвучаването, приятелят ми Д. ще отговаря за тур буса, приятелят ми Й. ще отговаря за окабеляването, приятелят ми Е. ще отговаря за хотдозите от бензиностанции, а аз ще отговарям за тениските. Разбира се, майка ти казва, че тениските не са истински инструменти, но ако говорим сериозно, в действителност майка ти не разбира нищо от музика.

Най-важното при сформиране на банда е да го направиш с най-добрите си приятели. Може би ще има мигове, когато хората ще те карат да се замислиш дали на един модерен човек в нашето високотехнологично общество изобщо му е нужен най-добър приятел. Но майка ти купува всякакви простотии от „Блокет“, а ние се местим кажи-речи на всеки три години. И има доста неща за пренасяне. Пък и по дяволите, човек понякога просто иска да поиграе ФИФА с някого. Хубаво е да имаш най-добър приятел подръка.

Няма някакви задължителни условия, разбира се. Но да, така и така сме тук, тъй че нека все пак установим няколко правила: истинският приятел не краде момичето ти. Истинският приятел не разграбва всички предмети, когато играете на World of Warcraft.

Горе-долу това е.

Можеш да имаш най-добър приятел, който е като Рон от „Хари Потър“. Но той е голямо мрънкало, не е ли така? Освен това открадва момичето, мръсникът. Не, по-добре е да имаш най-добър приятел като Чубака от „Междузвездни войни“. Всички момичета мислят, че е страшно сладък и че е добър слушател, но въпреки това искат да са само приятели. А можеш да си избереш и някого като Дънкан от „Господари на вселената“. Той не изглежда особено заинтересован от момичета.

Или пък можеш да вземеш някого като Гуус от „Топ Гън“. Но той умира. Това е много лоша черта на характера за един най-добър приятел. Така че, ако бях на твое място и имах възможността да избирам, щях да се спра на някого като Сам Майтапер. Кой каквото ще да казва за него, но Сам никога не би разграбил всички предмети, когато играете WoW.

Освен това мисля, че от него би станал добър китарист. Чубака си го представям по-скоро като барабанист. Дънкан като клавирист. Рон Уизли сигурно ще е басист, мръсникът. Басистите обират всички момичета. А Гуус е мъртъв. Така че не е никакъв. Е, освен мъртъв.

Не всички разбират защо човек трябва да си има банда. Няма да назовавам имена. Не искам да излагам никого, пък и ти вече знаеш как се казва майка ти. Но тя не я разбира тая работа. Все ми опява защо не съм можел просто да изляза „да хапна като нормален човек“ и „да общувам с други мъже, без непременно да се занимаваме с нещо“. Това е абсолютна лъжа, разбира се. Не ми трябва занимание, когато се виждам с други мъже. Просто смятам, че е приятно да има какво да правим. А пък да имаш банда, е яко. Може да бъде рокгрупа. Или поп. Или да свирите кавъри. Просто нещо, покрай което да се събирате, да се споглеждате и да казвате: „Само чакайте да пробием…“.

Разбира се, бандата никога няма да пробие. Ако трябва да съм напълно честен, всъщност дори не е нужно да бъде банда. Може да е футболен отбор, който така и няма да основете, или пък бар, който никога няма да купите, или перфектен банков обир, който никога няма да извършите. (Това отчасти се дължи на факта, че не искаме да лежим в затвора, но основната причина е, че никой не знае откъде да намерим сак с автоматични оръжия, кола амфибия, четири празни кислородни бутилки, една дузина парашути, направени от затварящи се пликчета, бъчва с мед и шест робота акули в реален размер, но това е друга история.)

Понякога просто е хубаво да отидеш някъде, където на хората им пука за готините тениски. Пък и човек има нужда от най-добър приятел. Някой, който знае какъв си бил, когато си бил на петнайсет. Някой, на когото не е нужно да обясняваш всичко. Някой, с когото можеш да пиеш уиски и да лъжеш. Някой, на когото можеш да се обадиш и да кажеш „Искаш ли да гледаме мача довечера?“. Или „Този уикенд мисля да направя пробно каране на една кола, искаш ли да дойдеш и да завършваш всичките ми изречения с that’s what SHE said^[34]!?“.

Или „Ееей, пак си купихме диван от «Блокет», обаче в кооперацията на продавача няма асансьор, и си мислех…“.

Не че си имам специално занимание за всеки отделен приятел. Не съм някакъв откачалник. Едно занимание може да се споделя от няколко души. Човек си има приятели за Шампионската лига. Приятели за видеоигри. А когато порасне, приятели, с които се събира само за да играе покер, както и приятели, с които се вижда единствено на кръчма. С приятеля ми Н. делим един офис. С приятеля ми Й. главно се бъзикаме и гледаме „Семейният тип“. С приятеля ми Б. обсъждаме пари и политика. С приятеля ми Р. си звъним по телефона и говорим с часове за всичко останало, за което си говорят хората — деца, работа, любов, мечти и страхове. Той беше кум на сватбата ми. Всъщност ми е кум още откакто бяхме на петнайсет.

А приятелят ми Е.? С него ядем. И нямам предвид, че ходим на винени екскурзии в Прованс и хапваме бисквити. Говоря за сандвичи. Дюнери. Хотдози от бензиностанции. Е. ме научи, че няма хотдог, който да е по-вкусен от горчицата, която му сложиш. Преди няколко години най-вкусните хотдози на света бяха в малка бензиностанция „Статойл“ в Лунд. Е. и до ден-днешен казва за тях със замечтан поглед, че са били „като «Кръстникът» на хотдозите от бензиностанции“.

И да, понякога сигурно ще ти се иска да имаш приятел, който да те подкрепи в сбиване или да прекоси Северния полюс с теб. Но значително по-често ще ти се иска просто да имаш приятел, който да дойде с теб в „Макс“^[35] във вторник вечер, за да не бъдеш самотният човек в „Макс“ във вторник вечер. Е. е такъв.

Човек чисто и просто има различни приятели, докато расте. Такива, с които играе тенис, и такива, с които купонясва, и такива, с които обикаля из града и се бие. Имах един приятел, с когото просто се возехме в колата и слушахме музика. Той загина в пътна катастрофа, когато бях на двайсет. Тогава Е. си взе свободен ден от работа и кара шейсет километра, за да ме остави на погребението.

— Не ме бива да говоря за смъртта — измърмори той, загледан във волана.

— Спокойно — казах аз и слязох.

Когато се върнах от погребението, той ме чакаше с два дюнера. Изядохме ги в колата му. После карахме цяла нощ, слушахме музика и ядохме хотдози от бензиностанции, защото Е. не искаше да се прибера и да се обадя на онези приятели, с които само пия. Това е едно от най-хубавите неща, които някой е правил за мен.

После пораснахме. Аз се преместих в Стокхолм. Срещнах майка ти. Намерих си апартамент. Купих си кола със система за задвижване на четирите колела. Знаеш как е. Или, да, още не знаеш. Но вече нищо не е както преди. Изведнъж се оказва, че нямаш време. Нямаш сили. Имаш други приоритети. Превръщаш се във възрастен.

Ето затова ти трябва банда. Просто за да имаш причина да ходиш до репетиционната. Не защото музиката е важна. А защото важно е всичко останало.

След време Е. също се премести в Стокхолм. Видях и Н. тук. Й., Р. и другите останаха у дома. Някои от нас водят много различен живот от останалите, други пък живеят съвсем сходно, но рядко паралелно едни с други. Някои от нас дори спряха да слушат Rage Against The Machine. Но все още всеки път, когато се срещнем, си говорим за перфектната тениска. За перфектната песен. За перфектния китарен риф.

За перфектните спомени.

Както когато бяхме на деветнайсет и страшно се напихме на рождения ден на Р. и на края на вечерта Е. се преви над масата, а Р. си помисли, че той иска да каже нещо, и приближи глава до него, за да може да го чуе. И тогава Е. се издрайфа в ухото му. До ден-днешен Р. твърди, че не чува добре с това ухо. И затова не е станал по-добър китарист.

Човек има нужда от нещо в живота си, което никога не се променя.

Ето защо ще ти трябва банда. Ако не друго, то просто за да можеш да се обадиш на приятелите си и да кажеш „Видяхте ли новия Макбук?“ или „Какво, по дяволите, се случва с Милан?“. Или „Искате ли да дойдете за грил парти“, без те да се хващат за подробности като това, че е ноември и ти живееш в апартамент.

Или за да ги помолиш за помощ с местенето.

Или за да преглътнеш тежко и да прошепнеш „Тя каза да“.

 

 

Миналата година с Е. отидохме в малка крайпътна кръчма в Ютерон, близо до Йостер. Там правят най-големите хамбургери в Швеция. Тежат 4,3 килограма. Явно хората се справят с кризата на средната възраст по различни начини. Някои изкачват Хималаите, някои прекосяват Северния полюс, някои се захващат с бойни изкуства. Е. и аз? Този бургер беше нашият Еверест. Дотам и обратно ни се събраха хиляда и четиристотин километра и четиринайсет часа шофиране само заради един обяд. По пътя обсъждахме кой всъщност е най-добрият виц, който започва с „мъж влиза в бар“. Спряхме на бензиностанция „Статойл“ и ядохме хотдог със силна горчица.

Вечерта оставих Е. пред апартамента му и двамата се прегърнахме. Спомням си да сме го правили само още веднъж. В деня след раждането ти.

Ти тежеше един килограм по-малко от хамбургера.

Ето затова ти трябват най-добри приятели. Фродо знаеше това. Хан Соло го знаеше. Хи-Мен и Маверик го знаеха. Трябва да имаш на кого да се обадиш, когато се налага да пренесеш проклетата библиотека. Или просто да има на кого да кажеш „Трябва да оставят Златан да играе на по-свободна позиция“ или „Намери ли добър стрийм на новия епизод на «Нюзрум»“.

Или „Ще ставам баща“.

Ще ти трябва банда.

Да мислиш извън кутията

Дядо ти беше тук уикенда и монтира предпазители за шкафове из цялата кухня.

Резултатът от това е, че сега на теб са ти необходими около петнайсет секунди, за да отвориш някой шкаф.

Докато на мен са ми необходими петнайсет минути.

Комуникация. Това е ключът към всеки успешен брак

Аз (Гледам през прозореца): Нали го знаеш онзи съсед от другата страна на градинката, дето има един голям шкаф на балкона, който ти си мислеше, че използва за склад?

Съпругата ми: Да.

Аз: Не е склад.

Съпругата ми: А?

Аз: Вътре има куче.

Съпругата ми: Какво? Куче? Как разбра?

Аз: Защото сега са го извадили и си играят с него.

Съпругата ми: Как така си „играят“ с него???

Аз: Ами чешат го и го мачкат.

Съпругата ми (Възмутено): Държат МЪРТВО КУЧЕ в шкафа на балкона, което ЧЕШАТ И МАЧКАТ!?

Аз: Неее. Кучето е живо, не разбра ли!

Съпругата ми (Бясно): ДЪРЖАТ ЖИВО КУЧЕ В ШКАФА!!!???

(Тишина)

Аз: Знаеш ли, понякога имам чувството, че изобщо не слушаш какво ти говоря.

Съпричастие. Майка ти го има

Вечеря с двойка, която има деца на твоята възраст.

Тя (Гледа към децата на пода): Боже, колко са пораснали. Вече почти съм забравила колко тежко беше, докато бях бременна.

Той: Да, не е за вярване колко бързо се забравят някои неща. Имаше един период, в който никак не ти беше лесно.

Тя: Да, все пак беше нещо съвсем непознато. С тялото ми се случваха толкова много странни неща.

Майка ти: Без майтап. Тялото ми направо се побърка. Ужасно беше. Само се поклащах напред-назад, дебела и тромава. Непрестанно се чувствах като слон, който се пречка на всички. Дори не можех да се возя на самолет нормално. Свикнала съм да мога да вдигна крака на седалката, но докато бях бременна, нямах място да мръдна! Да не говорим за това колко подута и кисела бях през цялото време, как се потях непрекъснато, какви киселини имах…

(Тишина)

Майка ти: Оттогава проявявам много повече разбиране към Фредрик. Той живее така постоянно.

За бъдеща употреба

Един ден самият ти ще станеш баща, а лекарят от Центъра за детско здраве ще погледне деветмесечния ти син и ще пита весело теб и партньорката ти „как възприемате характера на детето до този момент“.

Добре е да знаеш предварително, че не е сигурно дали въпросният лекар ще е гледал „Страх и омраза в Лас Вегас“.

Просто полезен съвет.

Какво трябва да знаеш за любовта

Аха. Да, любовта.

Не знам кой знае колко за нея, ако трябва да съм честен. Имам предвид, че мога да ти кажа, че те обичам, макар да не съм сигурен дали наистина разбираш какво означава това. Защото не те обичам така, както обичам бекона или Пол Скоулс, или втория сезон на „Западното крило“. Това е друга любов. Обичам те така, сякаш ти бучиш като препускащ товарен влак през всяка клетка на тялото ми. Тази любов не израсна с времето, тя ме връхлетя. Все едно всеки ден съм в критично състояние.

Та, за любовта. Не знам какво да ти разкажа по въпроса. Не съм много наясно.

Чувал съм, разбира се, хората да казват, че любов било, когато откриеш човек, който те „допълва“, но честно казано: де да знам. Когато нещата се допълват, това означава, че са подредени. Без пролуки и пукнатини. Перфектни. Като две съседни парчета от пъзел. Както когато видиш двама брачни партньори и си кажеш „Боже, тези наистина са си лика-прилика“, разбираш ли?

Мда. Майка ти е от Техеран. Аз съм от Сконе. Тя е 159 сантиметра. Аз съм 187. Ако аз застана в единия край на везните, а майка ти се раздвои и застане в другия, пак аз ще съм по-тежък. Аз се движа мудно през живота, пъхнал ръце в джобовете, а тя танцува. Всъщност не знам дали има нещо, което майка ти да обича да прави повече, отколкото да танцува. Аз пък не мога да уловя ритъма дори на часовник. Хората са казвали много неща за нас, но повярвай ми, никой никога не е казвал, че сме си „лика-прилика“.

Така че не знам какво да ти кажа за любовта. Някои хора твърдят, че първо трябва да опознаеш себе си, преди да можеш да опознаеш някого другиго. Може би е вярно. Отделил съм доста време да се опознавам и благодарение на това съм научил доста ценни неща за себе си. Като това, че обичам Пол Скоулс и втория сезон на „Западното крило“. И бекон. Не така, както обичам теб или майка ти, естествено. Съвсем не. Любовта, която изпитвам към бекона, е различна. Не знам дали и ти ще го обичаш. Разбира се, майка ти мърмори, че няма друг човек на света, който да обича бекон колкото мен. Казва, че когато другите жени се връщат от командировка, се страхуват да не заварят чуждо бельо в спалнята, докато тя очаква да намери дефибрилатор.

Но не знам какъв ще бъдеш ти, когато пораснеш. Каква част от мен ще си наследил. Имаш големите кафяви очи на майка си и безграничните сенки над скулите й. Има дни, когато си мисля, че тя е духнала всичките си мигли в морето и си е пожелала ти да се появиш. Имаш нейния смях и вълшебната й способност да накара всички да поискат да се приближат до нея веднага щом влезе в стаята. Не като мен. Щом аз вляза в стая, хората инстинктивно започват да пренасят лазанята и всевъзможните гарнитури в друго помещение.

Но ако в малкото ти тяло има поне мъничка генетична следа от мен, значи през следващите деветдесетина години ще бъдеш гладен. Най-добре да си подготвен. Животът ти до голяма степен ще се върти около храната.

Ще мислиш за храна, че сънуваш храна, ще търсиш храна, ще готвиш храна, ще поръчваш храна, ще чакаш храна, ще говориш за храна, ще се оплакваш от липсата на храна. Никога през живота ми не се е случвало да погледна меню и да си помисля „Кое изглежда най-вкусно?“. Винаги ме е интересувало най-вече „Коя е най-голямата порция?“. Ако някога напиша автобиография, ще я кръстя „Апетитът — начин на живот“.

Майка ти харесва други работи. Тя се интересува от неща, които са красиви по начин, който ми се искаше и аз да разбирам. Изкуство, музика, театър. Може би съм твърде зает да мисля за хапването в антракта и не мога да задържа вниманието си върху случващото се на сцената. Твърде лесно губя концентрация. Твърде лесно губя и доброто си настроение. Особено когато съм гладен. Това оказва сериозно влияние върху живота ми.

Горе-долу по времето, когато с майка ти заживяхме заедно, тя въведе концепцията „предядене“, която се отнася за мен, когато ще ходим някъде, където има „зрели хора“, както се изразява тя. Под „зрели хора“ има предвид най-вече такива, които си мислят, че супата е храна. Хора, които могат да стоят с чаша вино в ръка и да говорят за работата си два часа и половина, без да консумират друго освен някоя и друга соленка, евентуално с няколко парченца риба. Наричат това „ордьоври“, но повярвай ми, всъщност е детективска история. Мистерията се върти около това да откриеш къде, по дяволите, са скрили истинската храна.

Ето защо предяденето е спестило на мен и майка ти най-различни спорове. Като например за това дали съм „ръмжал“ или просто съм се „прокашлял демонстративно“ на хората, които са опитвали да се доберат до чипса, когато бяхме на първата си вечеря за двойки и домакините съобщиха, че яденето ще се забави четиридесет и пет минути.

Разбира се, разработил съм някои особено ефективни ястия за целта. Като например наденица предядене. Две наденици чоризо, бекон, сирене, картофена салата, сос беарнез, пържен лук и други вкуснотии в цяла франзела. Ям това, когато ще ходим на социално събитие, към което изпитвам особен скептицизъм. Най-често става дума за такива събития, пред които протестирам, понеже не искам да нося вратовръзка, а пък майка ти ми напомня, че когато се оженихме, всъщност се е заклела да ме обича в добро и зло само до смъртта ми.

Наричам тази наденица „Л’Ореал“. Защото я заслужавам.

 

 

Първо взимаш една франзела и я издълбаващ с дълга лъжица. (Можеш да запазиш излишното тесто, аз обикновено го оформям на топчета, запържвам го в масло и бира и го ям, докато правя наденицата; нещо като предпредядене.) После слагаш чоризото да се пържи. Сам можеш да избереш дали да ползваш масло, или олио. Аз слагам и от двете. После добавям още малко масло. И много бира. Майка ти не е очарована от пърженето с бира, така че понякога приготвям наденицата при баба и дядо. Във връзка с това е хубаво да знаеш, че за рецептата са нужни две кенчета бира. Защото дядо ти ще изпие едното.

Може да пръска малко, когато изсипеш бирата в тигана, но не се притеснявай. „Нормално е на такова ниво“, както казва Златан. Пържа надениците, докато заизглеждат така, сякаш са ги пребили героите от „Синове на анархията“. Но ако не гледаш много сериали, можеш да ги извадиш и по-рано, ако искаш.

После слагаш бекон. Сам избираш на каква температура да го пържиш. На мен лично ми харесва тиганът да е толкова горещ, че беконът да се свие като зародиш и да закрие очи, когато го сложиш вътре, но това са индивидуални предпочитания. Докато беконът, така да се каже, се разсънва в тигана, започваш да сипваш сосовете във франзелата. Оставям на твоята съвест да решиш какви сосове искаш, но аз предпочитам да започна с майонеза и горчица. Хлябът, разбира се, трябва да е бял. Имам предвид истински бял, толкова бял, че да се наложи да прекъснеш готвенето, защото иска да отиде да си плати данъците^[36]. Относно майонезата и горчицата: често ме питат за количеството. Отговарям лаконично, че човек не бива да се свени. (Като казвам това, имам предвид, че можеш да действаш със същия размах, с който деветнайсетгодишен гъзар от Ветланда, който е толкова пиян, че си мисли, че знае карате, надува музиката на преносимата колонка в каютата по време на първото си пътуване с ферибот до Финландия.)

Най-добре е горчицата да е много лютива. Колко точно, зависи от теб, разбира се, но на мен ми харесва, когато е толкова силна, че крещи на йостерйотландски диалект и марширува с по една гума от трактор под всяка мишница. Това според мен е достатъчно. Дядо ти прави адска домашна горчица, като сипва синапените семена в купа и ги смила с помощта на малко гюле. Получава се зверски люта. Ако случайно пък не стане толкова силна, дядо ти праща гневни писма до местния вестник и заплашва горчицата, че ще я докладва на редица съдилища, съдия-изпълнители и други институции (голяма част от които измислени). Тогава обикновено горчицата се взима в ръце.

Разбира се, хората се чудят защо трябва да слагам толкова много майонеза и горчица на хляба. Просто защото иначе пърженият лук не полепва толкова добре. Това е важен житейски урок, запомни го.

После добавям сирене. Можеш да го размекнеш и в микровълновата, но аз използвам ножа за сирене вместо шпатула и когато видя, че е достатъчно нагорещен и мазен, нарязвам сиренето с него. Донякъде защото е ефективен метод и донякъде защото ме кара да се чувствам като Рамбо. После навивам сиренето около чоризото и бекона около сиренето. Нещо като спален чувал от сирене и бекон. След това напъхвам наденичните рула във франзелата. Ако усетиш твърде много съпротивление, значи не си използвал достатъчно майонеза. Няма проблеми да сложиш още. В живота има само две неща, за които никога не е твърде късно: да се извиниш и да добавиш още майонеза.

Накрая натъпкваш гарнитурата около надениците. Можеш да избереш каквото си поискаш. Аз харесвам картофена салата, кисели краставички и пържен лук. Най-добре резените краставица да гушнат картофите, когато ги пъхаш вътре. Все едно краставичките и картофите са двама премръзнали войници в палатка по време на полеви упражнения в Лапландия и си обещават никога да не говорят за случилото се. Такава гарнитура обичам. Но не съдя никого.

Ако решиш да се поглезиш малко, можеш да сложиш нещо шарено за завършек. Човек яде и с очите. Някои харесват магданоз. Аз лично смятам, че сосът беарнез и пърженият лук изглеждат поста приятно. Въпрос на вкус.

Колко наденици предядене ще изядеш, преди да тръгнеш, си зависи от теб. Аз изяждам три или четири. Но ти тежиш има-няма дванайсет кила, така че една може би ще ти е достатъчна.

Да.

Чудиш се, разбира се, какво общо има цялата тази работа с любовта. Нали ти казах. Не разбирам много от любов.

Но майка ти е вегетарианка.

И въпреки това избра мен.

Не мога да ти кажа нищо друго, от което би могъл да научиш повече за любовта.

Не знам кой знае колко по въпроса. Обичал съм истински само една жена. Но всеки ден с нея е като пиратско приключение във вълшебна гора, пълна със заровени съкровища. Когато я разсмея, се чувствам като дете, което е обуло един номер по-големи гумени ботуши и скача в най-дълбоките локви.

Аз съм тъп и ръбат, и черно-бял. Тя е всички цветове.

Но изобщо не мисля, че я допълвам. Най-вече се пречкам. Може би това е цялата идея, не знам. Но никой никога не е казвал, че сме перфектни един за друг. Аз съм трийсет сантиметра по-висок и тежа два пъти повече от нея. Чувството ми за равновесие е като на пияна панда и дори не мога да пляскам в ритъм.

Майка ти пък най-много от всичко обича танците. Но избра да прекара живота си с мъж, с когото не може да танцува, ако ще в главата му да е опрян пистолет.

Избра мен.

А после се появи ти. Ти също обичаш музика. И когато двамата танцувате… Ако трябваше да избера един-единствен миг, в който да живея вечно, то бих избрал този.

Нямам какво да ти кажа за любовта. Само това.

Note to self

Когато си в Скансен^[37]. И непозната възрастна жена се усмихне широко на сина ти, усмихне се широко и на теб, погали го по главата и попита на колко години е. И ти отговориш „На две“. И тя веднага кимне въодушевено, плесне с ръце и възкликне „Това не е ли НАЙ-ПРЕКРАСНАТА възраст?“.

И настане тишина.

И имаш чувството, че тя очаква от теб да кажеш нещо.

В такива случаи е добре да знаеш, че като казва „най-прекрасната“, жената няма НЕПРЕМЕННО предвид, че и тя като тебе е открила как на тази възраст се съчетават достатъчно добре развитата фина моторика и оптималната дължина на ръцете, за да може детето да бръкне в кутията „Прингълс“ и да извади последния чипс, заседнал на дъното.

Възможно е дори да реагира негативно, когато добавиш, че „разбира се, щом извади чипса, трябва да действаш адски бързо, преди малкото диване да го е изяло само“!

Просто да знаеш.

The eagle has not landed^[38]. Може да се каже

 

(Тази сутрин)

Съпругата: С колата ли ще ходиш до града?

Аз: Да.

Съпругата: Тогава можеш ли да го оставиш на детска?

Аз: Да.

((Съпругата: Ще имаш ли време да занесеш килима на химическо?

Аз: Yes.

Съпругата: И да минеш през аптеката и да вземеш капки за нос? И да купиш храна?

Аз: Да.

Съпругата: Перфектно. Аз отивам на работа. До довечера!

(Трийсет минути по-късно)

Аз (По телефона): Ало?

Съпругата: Здрасти! Напомних ли ти да занесеш килима на химическо?

Аз: Да. Направи го.

Съпругата: И да купиш капки за нос?

Аз: Ммм.

Съпругата: И да…

Аз: ДААА! Не съм глух все пак.

Съпругата: Не, не, извинявай. Просто исках да проверя. Понякога просто малко забравяш, исках само…

Аз: Нямам ДЕМЕНЦИЯ, да му се не знае!

Съпругата: Не, не, не, извинявай. Ще се видим довечера.

(Още петнайсет минути по-късно)

Съпругата: Здрасти, пак съм аз. В офиса ли си вече?

Аз: Не, в колата съм.

Съпругата: А, окей. Сутринта всичко наред ли мина в детската градина?

(Много дълга тишина)

Съпругата: Ало?

Аз (Поглеждам към задната седалка, където синът ни спи в стола си)

Съпругата: А… ло?

Аз (Прокашлям се): Така. Преди да кажеш нещо, искам ПЪРВО да си спомниш, че поне не съм родител, който би забравил да ВЗЕМЕ детето си от детска градина…

Идеята не звучеше толкова идиотско и безотговорно, докато го правех

Но да. Note to self: многомногомного трудно е да се изчисти коректор от двегодишно дете.

Какво трябва да знаеш за случаите, когато те държа малко по-силно за ръката

Ще срещнеш много хора, които ще ти обясняват какво всъщност представлява животът. За какво живеем. Някои от най-мъдрите индивиди в историята на света са опитвали да го обобщят. Музиканти, писатели, политици, борци за човешки права, художници, поети. Говорили са за преходността на живота, за неговата ирония, страст и магия. Изричали са и са записвали величествени мисли. Надявам се да можеш да прочетеш и чуеш всичките. Има нещо много специално в това да се влюбиш в думите. Да ги усещаш като пърхащи пеперуди под кожата си. Като вихрушка в главата. Като юмрук в стомаха.

Чел съм философи и мислители, и пророци. Светите книги, както и най-скверните писания. Виждал съм как най-брилянтните мозъци на човечеството посвещават целия си живот на опити да обяснят кои сме в действителност. Какво правим тук.

Какво представлява животът.

Но едно обяснение ме грабна най-много.

„Животът е игра на сантиметри.“

Казва го Ал Пачино. В съблекалнята преди последния мач във „Всяка една неделя“. Добър филм, да знаеш. Има хора, които ще ти кажат, че трябва да харесваш спортни филми или да обичаш американски футбол, за да го разбереш. Но грешат.

Животът е игра на сантиметри. Футболът също. Защото и в двете игри, живот и футбол, няма място за грешки. Половин крачка по-рано или по-късно и няма да успееш. Половин секунда по-бързо или по-бавно и няма да хванеш топката. Сантиметрите, от които се нуждаем, са навсякъде около нас. Във всяка минута, всяка секунда от играта. В този отбор ние се борим до последния сантиметър.

Има хора, които чисто хипотетично бихме могли да наречем „майка ти“, които всеки път, когато ти пускам този филм, ще поклащат глава и ще въздъхват толкова дълбоко, че ще трябва да спират по средата, за да си поемат въздух. Но двамата с теб разбираме.

Защото в живота разстоянията са малки.

Няколко сантиметра тук или там.

Обявата за работа, която ме отведе в Стокхолм, беше широка може би дванайсет сантиметра. Печатът върху билета за метрото беше може би два. Прагът, който прекрачих в мига, в който видях майка ти за първи път, беше висок може би осем. Първото легло, в което спахме, беше деветдесет.

Два родни града могат да са на три хиляди и петстотин километра един от друг. Един първи апартамент може да бъде петдесет и девет квадрата. Едно момче може да се роди високо четиридесет и осем сантиметра.

Един куршум може да има диаметър 5.6 мм.

За нищо от детството ти няма да ти дължа толкова голямо извинение, колкото за това, че никога няма да спра да бъда момчето, което просто опитва да те впечатли. Та предполагам, че ще запазя историята с куршума за момента, когато пораснеш дотолкова, че да смяташ, че никога нищо не ми се е случвало.

Тогава ще ти покажа белега и ще ти разкажа какво стана един ден, няколко години преди да се родиш.

И да, ако трябва да съм честен, вероятно изобщо няма да сметнеш, че това по някакъв начин ме прави по-готин. Но все пак. Използвам това, с което разполагам.

Полицията каза, че е било обикновен грабеж. Такива, каквито почти ежедневно се случват в банки, пощенски офиси и магазини. Отново и отново ни повтаряха: „Важното е да разберете, че не е било нещо лично“. Всъщност никой не знае какво точно се случи. Просто няколко въоръжени мъже и група хора, озовали се на грешното място в грешното време. Като при всички грабежи. Обирджиите може би са били стресирани. Това, което последва, може би е повече злополука, отколкото нещо друго. Трудно е да се каже.

Но преди да побегнат, един от тях стреля.

Не искам да те уча да се репчиш на полицията. Но да кажем, че е малко трудно да те прострелят, без да го „приемеш лично“.

Куршумът ме уцели в бедрото, десетина сантиметра над коляното, и стигна чак до костта. Но тогава не го знаех, разбира се. Забавното, когато те прострелят, е, че не осъзнаваш какво е станало. Минаха няколко секунди, преди изобщо да проумея, че куршумът ме е уцелил, и още няколко, докато разбера, че не ме е уцелил в главата.

Често ме питат дали съм се изплашил, че ще умра. Казват, че в такива моменти животът минавал пред очите ти. Възможно е това да е станало и с мен. Но единственото, което действително си спомням, е как обирджиите накараха всички в помещението да легнат на пода, след което взеха телефоните и часовниците ни. А аз бях получил своя часовник като коледен подарък от майка ти само няколко седмици по-рано.

Тогава излизахме едва от няколко месеца. Знам, че когато прозвуча изстрелът, си помислих, че може би никога повече няма да я видя. После си спомних какво ми казваше баща ми всеки път, когато се забърквах в нещо като малък: „Добре бе, Фредрик, защо ВСИЧКО винаги се случва точно на ТЕБ, по дяволите!?“.

Минаха още няколко секунди и си помислих, че ако все пак видя майка ти, тя сигурно ще се намръщи и ще каже, че човек не може дори един часовник да ми подари, без да отида да ме прострелят.

В това отношение е трудно да се живее с мен.

Често ме питат дали съм се изплашил, че ще умра. Ами, не. Не защото съм голям мъжкар или куражлия, или защото имам невероятно висок праг на болка, а защото донякъде интуитивно реших, че това е ситуация, към която вероятно би било удачно да подходя зряло и рационално. За разнообразие. Биолозите го наричат „инстинкт за оцеляване“. Баба ти го нарича „добро възпитание“.

Във всеки случай просто си рекох, че ако не стоя неподвижно и не си трая, следващият куршум ще бъде в главата ми. Така че останах да лежа неподвижно и си затраях. Когато стреляха за втори път, в пода, си помислих, че отново са ме уцелили.

Вярвах, че ще умра.

След това настана суматоха. Чух трополене на обувки по пода. Тръшване на врата. Рязко потегляне на автомобил. Тревожни гласове ми викнаха да не мърдам. Но аз, разбира се, опитах да се изправя, защото, ами, защото съм инатливо копеле.

Помня как понечих да стъпя, но кракът ми срещна единствено въздух. Почувствах се горе-долу така, както си представям, че се чувстват анимационните герои, когато осъзнаят, че са прекрачили ръба на някоя скала.

После дойде болката.

Пулсираща, безмилостна, безпощадна, проклета болка в крака. Беше толкова всеобхватна, че погълна цялата ми познавателна способност. Това продължи цяла вечност. Все едно ме прострелваха отново и отново, и отново, но куршумите не влизаха в тялото ми, а опитваха да излязат навън. Не знам колко време лежах на земята. Болката е всичко, което се е запечатало в съзнанието ми.

Следващото, което си спомням, са полицаите. А след тях и парамедиците.

Развиках се на един от тях, понеже каза, че хеликоптерът бил кацнал. Не обичам да летя. Креснах му директно да забрави за тая работа и да върви по дяволите. Разбира се, впоследствие се оказа, че изобщо не е казвал нищо за никакъв хеликоптер. Никой не знае откъде ми е хрумнало това. Случва се, когато си прострелян.

После ми дадоха доза наркотици, достатъчна да накара кон да седне, да изпие един „Доктор Пепър“ и да си свали Wordfeud на смартфона.

Оттам насетне на майка ти й беше значително по-тежко, отколкото на мен. Прострелването всъщност е най-близкото ми изживяване до това да съм рокзвезда. Всички се грижеха за мен.

Майка ти, от друга страна, била на работа, когато й се обадили да й кажат, че съм в спешното. Не й съобщили подробности. Казали само, че трябва да отиде в болницата, защото съм прострелян, но не споменали къде е раната. Тя се метнала в едно такси, без да знае дали ще съм още жив, когато пристигне. Дали й да приема обажданията от приятелите ми. Дали й да говори с майка ми.

А на мен? На мен ми дадоха морфин.

Не че по някакъв начин поощрявам взимането на наркотици. Аз самият имам доста ограничен опит с тях. Случи ми се случка, когато бях в Тайланд за два месеца като двайсетгодишен. Бях на парти, заспах на брега и се събудих на друг остров, а някой беше написал на тениската ми „уасаби“ с маркер. После две седмици изпитвах непреодолим апетит за доматен сок и чипс с лук. В крайна сметка реших, че тая работа с дрогата не е за мен.

Обаче морфинът… божичко.

 

 

Спомням си, че ме сложиха на носилка, а аз пеех. Не е много ясно какво, но мисля, че беше Afraid to shoot strangers^[39] на „Айрън Мейдън“. След това една медицинска сестра ме хвана за ръката и прошепна нежно, че ще ме обърнат на една страна и че не бива „да се страхувам“. Знам, че се зачудих защо, по дяволите, бих се страхувал, след като вече съм в болницата. Освен ако и тя не смяташе да извади пистолет. Мисля дори, че се пошегувах с това. Тя се усмихна така, както служителите в магазините се усмихват, когато изтърся някой каламбур, а те не искат да проявят неучтивост. После ме завъртяха на една страна и усетих как четири чифта ръце опипват трескаво гърба ми. Едва тогава осъзнах, че по дрехите ми има толкова много кръв, че лекарите не знаят дали не съм прострелян и на други места.

И тогава всъщност адски се изплаших.

Но после ми дадоха още морфин. И всичко се оправи.

Помня, че по път към операционната казах на една сестра, че трябва да намери приятелката ми и да й обясни, че съм окей и всичко ще бъде наред. Сестрата ме погали дружелюбно по главата и ми каза да не се притеснявам. Аз незабавно я стиснах за китката, вперих поглед в нея и занареждах: „Не познаваш приятелката ми! Не го казвам заради себе си, а заради болничния персонал!“. Тогава ми дадоха още морфин.

Но предполагам, че някой ме е чул и е взел думите ми на сериозно, защото малко по-късно друга сестра влязла в чакалнята, вдигнала пръст до устните си, за да подкани мама да замълчи, след което й дала знак да я последва. Мисля, че майка ти е била ужасно изплашена. Знам, че е плакала. Може да се каже, че докато аз лежах спокойно в окото на бурята, тя е била брулена от най-силния вятър.

Предполагам, че много малко хора имат привилегията да знаят точно в кой миг са осъзнали, че искат до края на живота си да се будят до даден човек. Майка ти казва, че когато сестрата я повела нагоре и надолу по стълбища и коридори и накрая отворила една врата, в първия миг сърцето й се пръснало. Вътре съм бил аз, проснат върху носилката и облян в кръв. Знам, че обърнах глава и щом я видях, усетих как кръвта пулсира из цялото ми тяло, чак до върховете на пръстите. Ще си спомням този момент, докато умра. Точно тогава разбрах, че бих я последвал до края на света.

И ами… Ще ми се да можех да кажа, че майка ти е почувствала абсолютно същото. Обаче, сещаш се.

 

 

Бях се размазал от морфина.

Така че това, което майка ти е видяла след търчането по коридори и стълбища с буца в гърлото и обляно в сълзи лице, било как аз лежа на носилка, по-надрусан от всички гости на „Грамис“^[40], взети заедно, и разказвам на една от сестрите вица за двамата ирландци в лодката.

Та точно в този момент може би е почувствала преди всичко, че й е писнало от мен, ако трябва да сме честни.

Но тя остана. Винаги ще смятам това за най-големия си подвиг след факта, че отговарям за половината от генетичния ти фонд.

Лекарите извадиха куршума. Не беше толкова драматично, колкото звучи. Истинската драма настъпи едва на следващия ден, когато упоението отшумя и една сестра дойде и извади катетъра. Като пораснеш, ще разбереш къде се слагат катетрите. Сериозно, ако ми беше дала да избирам дали да го издърпа, или да ме простреля в другия крак, всъщност щях да се замисля.

И все пак извадих късмет. Онази сутрин на мъжа в съседното легло също му извадиха катетъра. Той обаче имаше сутрешна ерекция.

Но както и да е.

Дадоха ми шишенце с таблетки и ме пратиха у дома. Всичко на всичко прекарах в болницата по-малко от денонощие. Куршумът влезе и излезе, а аз се озовах в собственото си легло за по-малко време, отколкото е нужно на Джак Бауер, за да приключи с един епизод на „24“.

В живота разстоянията са малки. Няколко сантиметра тук или там.

Впоследствие полицаите ми казаха с какво оръжие са стреляли по мен обирджиите. Показаха ми как съм лежал на пода и ми обясниха какви биха могли да бъдат последствията от съвсем малко отместване на цевта. Ако стрелецът беше насочил пистолета малко по-надясно, може би никога нямаше да мога да стана баща. Малко по-нагоре и може би нямаше да мога да ходя. Още една идея по-нагоре и ами, сещаш се.

Един месец бях на болкоуспокояващи. Два на патерици. Три на психолог. Мина цяла пролет, докато започна да ходя нормално, и цяло лято, докато спра да се будя посред нощ с плач и писък. Ако се чудиш защо все повтарям, че майка ти е твърде добра за мен, има десетки хиляди причини.

Тези нощи са една от тях.

Майка ти е лъвица. Никога не го забравяй. Мен всички ме дундуркаха и ми даваха таблетки, и ме возеха безплатно с такси, и ме черпеха в кварталната кръчма, ако в замяна им разкажа какво е да те уцели куршум. Но майка ти е тази, която крепеше живота ни, когато аз рухнах. Тя бе тази, която работеше извънредно, плащаше сметките и сменяше превръзките около дълбоката, кървава рана на бедрото ми. Тя бе тази, която започна да ликува така, сякаш съм спечелил световно първенство, когато й се обадих, докато беше на работа, и й казах, че за пръв път съм успял сам да прекрача ръба на ваната. Тя бе тази, която ме държеше за ръка и ми обещаваше, че всичко ще е наред, докато се учех да чакам на опашката в супермаркета, без да получавам паническа атака.

Тя бе тази, която в действителност пое куршума. Никога не го забравяй.

Онази есен отидохме до Барселона и пред една малка църква до един малък площад аз застанах на колене и я помолих никога повече да не се ядосва толкова много на друг мъж, задето оставя мокри кърпи на пода, колкото се ядосва на мен. Следващото лято се оженихме. Три седмици по-късно тя ме събуди на разсъмване, плесна ме по челото с някаква пластмаса и изкрещя: „Една или две черти? ЕДНАИЛИДВЕЧЕРТИВИЖДАШ???“.

Пролетта се роди ти.

 

 

Животът е игра на сантиметри.

Ако някой ден застанем пред вратите на детската градина и стисна ръката ти твърде силно. Или твърде дълго. Това е причината. Повечето хора така и не разбират, че не са безсмъртни.

Знам, че някой ден ще покажа белега на теб и приятелите ти, а когато излезете от стаята, някой от тях ще се обърне към теб с ококорени очи и ще възкликне: „Вярно ли? Наистина ли са го простреляли?“. Ще минат няколко драматични секунди. После ти ще изпънеш гръб. Ще кимнеш бавно и сериозно. Ще ги погледнеш един по един в очите. И накрая ще свиеш рамене и ще кажеш: „А, знаете го баща ми, разправя какви ли не глупости. Сигурно е просто родилен белег!“.

Надявам се, че няма да ми се сърдиш, че продължавам с опитите да те впечатля. Надявам се, че няма да ми държиш сметка за тази книга.

Ти и майка ти сте най-голямото ми приключение. Всеки ден се изумявам, че все още ми позволявате да бъда част от него.

И последно. Когато ти досаждам. Когато те поставям в неудобно положение. Когато съм несправедлив. Искам тогава да си спомняш за деня, когато отказа да ми кажеш къде си скрил ключа от колата.

И помни, че всъщност ти започна.