Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (4 октомври 2007)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
Атанас Сейков. Япония в моя живот
Българска. Второ допълнено издание
Редактор: Стоянка Боянова
Илюстрация на корицата: Златю Бояджиев
Коректор: Светлана Девенска
Компютърен дизайн: Красимир Анастасов
Формат: 60/90/16. Печатни коли: 23,75
Издателско Ателие, София, 2001
Печатница: AsffiOBdg
ISBN 954-737-200-9
История
- — Добавяне
ПЪРВАТА БЪЛГАРКА, ОМЪЖЕНА ЗА ЯПОНЕЦ
През зимата на хиляда деветстотин четиридесет и втора година по нашите места падна дебел сняг. Небето беше решило — което, където се намира, там да си остане. Влаковете на гара Пловдив не могат да се движат. Японец стои на перона. И нито напред, нито назад. Не може да се ориентира, захвърлен от съдбата, която е решила нещо да се случи с него и го задържа. Снегът трупа. Всичко е бяло. По едно време влакът потегля, но затъва дълбоко в преспите. Повече не може да се движи напред и се връща на гарата. Японецът влиза в ресторант „Молле“, за да се постопли, да вечеря и да помисли какво да прави. Ресторантът е пълен с народ. Свободни маси няма и той стои до вратата. Тук-там се вижда празен стол. Но японецът не сяда на маса, заета вече от друг. Възпитанието не му позволява.
Един българин го забелязва.
— Я! Вижте! Японец?! — учудено казва той на приятелите си.
Очите на Христо Макрелов са като на японец. Целият род Макрелови в очите са като японци. И сестра му… Най-вече сестра му. В ресторант „Молле“ очите са привлекли очите. Поканват японеца да седне на масата. Той се покланя дълбоко — да поздрави, да благодари. И сяда. (Когато има нещо да се случи!…)
Следват типичните български въпроси към непознатия странник.
Разговарят на немски, после опитват на френски.
— Как се казвате? — питат нашите.
— Маеда — отговаря японецът.
— Къде отивате?
— Идвам от София.
— Ама къде отивате!
— По работа.
— Какво работите?
— Журналист съм.
— Откъде сте?
— Токио.
— Женен ли сте? Деца имате ли?
— Мисля, че ще се оженя — казва японецът, за да не произнесе „не“.
— Хм!… Какво още остана да го питаме? — Нашите се съветват с погледи помежду си. — Ах, да! Печелите ли? Колко получавате? — интересуват се те, тъй като си мислят, че вече са станали близки с японеца.
Продължава да вали и да трупа. Снегът покрива ресторанта с българите и японеца в него.
Христо Макрелов и Маеда сан излизат навън. Пред входа ги чака файтон. Нашият ще води японеца на гости у дома си — в Чокманово (?!). И в онзи сняг (?!). И с файтон (?!)… Макрелов е решил да покаже истинското българско гостоприемство и не отстъпва. Такъв човек реши ли, ще върже госта и пак ще го заведе у дома си. Той не отстъпва и пред файтонджията, който твърди за Макрелов, че е луд.
Луди, не луди — тръгват. Наоколо сняг, величествена гора, вълчи вой в далечината…
Късно вечерта двамата стигат в Чокманово. Селото в планината се събужда, за да посрещне гост. Прозорците на къщите светват. Селяните излизат на улицата да видят японеца. И като започват ония ми ти поклони на добродушните гостоприемни хора… Ние на село нали се кланяме, когато посрещаме скъп гост? Като в Япония. Маеда се впечатлява от онова, което вижда край себе си. То и на Япония му прилича. Макрелов запознава Маеда сан със Сийка Макрелова.
— Сестра ми — казва той, като я посочва с ръка.
И земята спира да се върти. Този момент е подготвяла съдбата. Японецът и българката се гледат в очите. Селяните разговарят помежду си. Но те само си отварят устата — нищо не се чува. Снегът трупа, трупа… Той покрива селото и къщата заедно с японеца и българката, докато двамата се гледат.
Безспорно това е било влюбване от пръв поглед. Душевният мир на японеца излъчва акумулираната си представа за живота: там — на небето, те някога са били едно цяло. На земята всеки търси своя двойник. И ако го намери — те са щастливи, пламва голяма любов. Мъжът става силен. Никой не наранява другия — нито с помислите си, нито с делата си. В този миг Маеда е срещнал очите на своя двойник. И ги е видял в дивна планина, покрита със снежнобяла обреченост.
Селяните наблюдават как двамата се гледат — сякаш единият е потънал в другия. Те казват: „Я!…“ Всички забелязват, че до японеца Сийка прилича на японка.
Между двамата пламва неистова любов. След време Маеда отново се връща в Чокманово. Отначало родителите се противят, не дават дъщеря си на японец. Защото Япония чак къде е!… На другия край на света. Сийка им заявява, че ако не й разрешат да се омъжи за него, ще отиде в манастир, ще се затрие. И влюбените сключват брак. Сийка Макрелова е булка. Цялата е в бяло.
Младото семейство Маеда живее в Токио. Имат две деца — момче и момиче. Момичето носи българско име — името на Сийкината майка. Навремето у нас прожектираха кинопреглед „Първата българка, омъжена за японец“. Под небето на японската столица няма по-щастливо семейство. България си има зет — японец. Тъстът казва за зет си: „От сина ми е по-добър! Уважава ме човекът.“ След Втората световна война Маеда заема отговорен пост в Япония. Бил е приет от Императора. Маеда — големият приятел на България. Той прави много за добрите японско-български отношения. Сийка и Маеда се радват на щастието си.
Една нощ в Пловдив, където са се преместили родителите на Сийка Макрелова, достига черна вест. От небето пада черен сняг… Всичко е черно. В Япония е починала Сийка.
Йокохама. Гроб — градина. Поддържаха го с неувяхващи живи цветя.
Времето тече. Позаглъхва с него и споменът за голямата любов на българката и японеца. Един ден, след години, на вратата у старите Макрелови се тропа. Майката на покойната Сийка отваря вратата и вижда… Маеда! Двамата се гледат като приглушен мотив от онзи момент в Чокманово, когато дъщерята е гледала японеца. Маеда е придружаван от дребна японка и двамата влизат в дома на Сийкините родители. Сядат на пода, както правят японците.
Бащата пита:
— Накъде сте тръгнали?
Той мисли, че Маеда е дошъл по работа в Европа. Пътят му минава оттук и се е отбил да ги види. Майката плаче…
Маеда отговаря:
— Нарочно идвам от Япония. Днес си тръгвам обратно.
И японецът моли родителите на покойната си съпруга да му разрешат да се ожени за японката, която го придружава.