Алберт Лиханов
Измама (34)

6

Той се чувства отпаднал, изморен. Но облекчение няма, напротив. Струва му се, че е извършил още една подлост: избавил се е от доказателство, съвсем се е отърсил.

Серьожа върви, олюлява се, главата му е като надута, а във вените на слепоочията сякаш здраво са наблъскани тапи и кръвта в тях е спряла. Още малко и главата ще му се пукне като балон. Нека да пукне, мисли той. Сега му с все едно. Хубаво ще бъде да умре. Да се върне на моста, на онова място, откъдето хвърли вързопчето с парите, да се хвърли долу, в самата чернота… Нека да мислят каквото си искат…

Той се обръща и пресича шосето, за да се върне към моста. В мозъка му като остър скалпел се врязва странно рязко изскърцване, нещо силно го блъска в хълбока и той пада, обръща се на земята и усеща болка в крака…

Серьожа плюе, между зъбите си има прах, той чувства сладникавия вкус на кръвта, но това не го плаши. Като насън той се изправя на крака и равнодушно гледа скъсаните си панталони… Към него тича човек — голяма тъмна сянка. Навярно трябва да бяга, но Серьожа стои. Все му е едно.

Запъхтян, човекът го хваща за рамото и мълчаливо го оглежда. Серьожа забелязва, че това е летец. От „Аерофлот“ — с фуражка и синя риза с крилца на реверите.

— Удари ли се? — изплашено пита летецът. Гласът му е тръбен, нисък. Навярно с такъв глас може свободно да вика от самолета към Земята. Ще го чуят.

Серьожа мълчи.

— Какво става с теб, а, мили? — боботи авиаторът. — Нали можех да те смачкам — остър завой, червена светлина за пешеходците и изведнъж ти под колелата.

Той се радва, че Серьожа е жив, мъкне го към колата, напъхва го във вишневочервено жигули и бързо тръгва.

— Сега, сега! — казва той. — Ще промием раничката, ще зашием панталоните, всичко ще бъде наред. Не плачи!

Но Серьожа трепери. Не му достига въздух, гърдите му се разкъсват, раменете му се тресат.

— Потърпи, мили! — моли летецът и пита: — Много ли боли?

— Не! — отговаря Серьожа.

— Защо плачеш така? — пита той озадачено.

— Мама! — изтръгва се вик от Серьожа. — Мама умря! Разбирате ли?

Летецът мълчи, жигулито се носи по прашния асфалт, а Серьожа плаче неудържимо, плаче силно, без сълзи. Всичко, всичко, всичко, което беше… Никодим, размяната, тези триста рубли, Литературата, кражбата — всичко, което беше се случило, всичко, което той видя и от което страда, това не са отделни произшествия. Не са случайни факти! Всичко това има едно общо име: мамината смърт!

Смърт! Мамина!… Мама умря — ето какво беше станало. И затова се случи всичко останало!

Колата спира, летецът води Серьожа по стълбите на някакъв дом, нервно звъни, отваря им една жена, облечена с пеньоар на баклавички, охка, завежда го в кухнята, носи канче с топла вода, промива раничката на Серьожа и я намазва с йод…

Раничката нетърпимо го сърби и от това Серьожа се опомня. Той вече не плаче. Не го тресе. Пак го обзема равнодушие.

Летецът му залепва на коляното голяма мушамичка и обяснява, че тя не е обикновена, а особена, противобактериална, че унищожава всички микроби в раната и не позволява да загние. На Серьожа му е безразлично дали позволява, или не позволява. Като накуцва, той отива да се измие и послушно сваля панталоните си. Докато жената на летеца му зашива панталоните в стаята, Серьожа наблюдава огромния мъж, заел почти цялата кухня. Той има дебел нос, големи и дебели устни и вежди като гора. Боже мой, поразява се Серьожа, та това е героят, който някога му връчи грамотите и купата, и часовника. Доронин!

— Е, какво — казва летецът, — щом е така — хайде да се запознаем. Аз се казвам Юрий Петрович!

— Аз ви познавам — казва Серьожа. — Вие сте герой. Вие ми дадохте наградите в Двореца на пионерите.

— Аз също те помня — отговаря Доронин. — Ти искаше да станеш летец. — Той свъси вежди. — А наистина ли майка ти е умряла?

— По̀ истина от истината няма — отговаря Серьожа. — Тя много искаше аз да стана летец, казваше, че моят баща бил летец, а се оказа, че той не е никакъв летец… Аз си тръгвам — казва Серьожа развълнуван. Мисълта за кражбата го души и повече за нищо не може да мисли.

— Без панталони ли? — учудва се Доронин. — Седни. Те бързо ще станат.

Властният, боботещ глас спира Серьожа.

— Вие на кукурузник ли летите? — пита той, само така, за да попита.

— На „АН-2“ — отговаря Доронин.

— По-рано немски самолети сте сваляли, а сега на кукурузник летите — говори с упрек Серьожа.

Летецът отпуска глава, пипа дебелия си нос, после неочаквано казва:

— Значи майка ти е искала да станеш летец?…

— Все едно ми е какъв ще стана — отговаря Серьожа, — колкото по-малка е планината, толкова по-лесно се пада от нея. И въобще. — Той си спомня за Андрон. — Кому са нужни разните там мечти?

— В кой клас си? — строго го прекъсва Доронин.

— Аз работя — отговаря Серьожа. И уточнява: — Осветител съм в телевизията.

— Значи такава работа! — учудва се летецът. — Включваш и изключваш лампички!

Летецът наблюдава Серьожа изпод вежди.

Жената с пеньоара на баклавички донася зашитите панталони на Серьожа, той се облича и тръгва с летеца надолу, сяда пак в жигулито, слуша ласкавото боботене на мотора и показва пътя.

— Слушай, момче — обръща се изведнъж Доронин. — Кой ти надрънка всичко това?

— Нима не е истина? — усмихва се Серьожа.

— Глупост! — гръмогласно ръмжи летецът. — Чувал ли си тази дума? Всичко това е глупост! С такава философия трябва да легнеш и да умираш!

— Аз искам — замислено казва Серьожа.

— Впрочем — ядосано говори Доронин — аз също нямам нито баща, нито майка. Дори и баба нямам, израснах в детски дом. Но така, както тебе, никога не съм хленчил, не съм се отпускал.

— На вас ви е лесно — казва Серьожа, — вие сте герой.

Летецът мълчи, отпуснал глава.

— А ти искаш ли да летиш? — неочаквано пита той.

— Не — усмихва се Серьожа. — И въобще! Омръзнали са ми тези празни приказки. Прощавайте!

Той изскача от колата и тича към къщи.

— В коя квартира живееш? — вика след него Доронин.

— В четвърта — лъже Серьожа. — Защо питате?

— Бъди здрав! — вика летецът и тръгва бързо с автомобила, сякаш се готви да излети.

Серьожа влиза у дома и мълчаливо вечеря. Баба му шие нещо и не го гледа. После се измива, ляга и затваря очи. И изведнъж скача.

Как? Той забрави ли? А кражбата! Нали трябва да се направи нещо. Да се измисли нещо. До сутринта оставаше малко време — плосколиката бюфетчийка ще дойде на работа, ще види следите от шпагата, няма да намери парите и… ще започне?

Баба му поглежда Серьожа над очилата, смешно отпускайки нос.

— Какво? — казва тя. — Забрави ли нещо? Или ти се присъни?

— Присъни ми се, бабо — казва той, — нещо такова ми се присъни, че не можеш да го кажеш.

Той я гледа, наблюдава добрата си баба, която не подозираше и не знаеше нищо, гледа майчината си майка и си мисли, че освен пред нея няма пред кой друг да си признае.

Няма пред кого, пък и какво да казва… Той гледа баба си с очи, пълни със сълзи, и казва:

— Бабо! Аз откраднах пари!

Тя се подсмихва, поклаща глава, без да се откъсва от шиенето, после изплашено повдига очилата.