Фиона Бартън
Детето (37)

Трийсет и седма глава

10 април 2012 г., вторник

Анжела

Когато видя колата на Кейт Уотър да спира пред тях, я побиха студени тръпки. Застанала нащрек в напрегнато очакване, Анжела чу двигателя, преди да види автомобила.

„Божичко, новината е лоша. Бебето е на друга жена. Ако не беше лоша новина, нямаше да дойде дотук“, си каза тя, долепи чело до прозореца и загледана в приближаващата по алеята репортерка, зачака да я забележи. Гостенката най-после вдигна глава и тя видя как лицето й се промени. Кейт се усмихна и й махна с ръка.

— Алис ли е? Тя ли е? — извика през прозореца Анжела.

Но двойното стъкло спря вика й. Тя изтича до вратата и я отвори със замах.

— Алис ли е? — изписка тя и Кейт я поведе обратно към коридора.

— Ела, Анжела, седни — каза тя.

Изглеждаше нервна, но не беше тъжна. Какво означаваше това? Анжела се опита да прочете новината по лицето й, но не успя да фокусира сетивата си. Мимоходом забеляза, че в къщата влизат и други хора — младото момче и симпатичния фотограф от Хауард стрийт. Той стисна ръката й и каза нещо, но тя не го чу. Той и Кейт я поведоха към хола и я оставиха да седне на дивана. Стори й се, че мина ужасно много време, преди Кейт да седне до нея и да вземе ръката й.

„Новината не е добра“, помисли си отново тя.

— Анжела — започна тихо Кейт, — имаме новини за теб. Исках да дойда и да ти ги кажа очи в очи.

Анжела зачака. Не можеше да говори, но мозъкът й крещеше „Хайде, кажи!“.

Кейт осъзна, че Мик прави снимка на Анжела и се отдръпна леко от нея.

— Полицията има резултат от ДНК теста. Не са го съобщили официално, но ми казаха, че има съвпадение.

— Алис — каза само с дъх Анжела. — Това е Алис.

Вече не чуваше какво й говори Кейт. В главата й имаше място само за Алис — нейното дете. „Открих я.“

Кейт хвана отново ръката й и тя усети, че и двете треперят с еднаква сила.

— Толкова се радвам за теб, Анжела — каза тя и двете жени се вгледаха една в друга.

Анжела можеше да остане така цял ден, но Мик каза:

— Би ли погледнала към мен, скъпа?

Тя обърна лице към фотоапарата му, без да знае да се смее ли, или да заплаче.

Кейт стана, за да му даде възможност да направи снимките си и се премести на облегалката на един от фотьойлите.

Джо стоеше до вратата. Продължаваше да се взира в Анжела. Изведнъж рязко отвърна поглед, сякаш не можеше да понесе погледа й.

Мик свали фотоапарата и Кейт се върна на дивана.

— Трябва да се обадиш на разследващия, Анжела — продължи тя. — Той ти е казал, че резултатите ще бъдат готови днес, нали? Тогава можеш да му се обадиш и да попиташ. Той трябва да ти каже.

Гласът й звучеше разтревожено и Анжела се запита дали й казва всичко.

— Има ли някакъв проблем? — попита предпазливо.

Кейт се загледа в ръцете си.

— Работата е там, че получих информацията неофициално. Трябва да имам потвърждение от официален източник, преди да напиша статията. Разбираш ли ме?

Анжела кимна. Не беше съвсем сигурна, но искаше да помогне на репортерката. Нали тя бе открила нейната Алис?

— Какво искаш да кажа на детектив Синклер?

Кейт й написа на хартия въпросите, които трябваше да зададе с уговорката, че трябва да настоява, ако Синклер откаже да й отговори.

— Ти имаш право да знаеш. Ти си майка на Алис и си чакала достатъчно дълго.

Анжела взе телефона и набра номера на директната линия, която й дадоха. Детективът отговори на секундата и Анжела се постара да изиграе добре ролята си.

— Здравейте, детектив Синклер. Обажда се Анжела Ървинг.

— Здравейте, госпожо Ървинг. С какво мога да ви помогна? — попита делово той.

— Извинете ме за безпокойството, но ми казахте, че ще имате резултатите днес. Аз… не съм на себе си от притеснение. Чакам.

— Разбирам, че за вас е много трудно — смекчи тона детектив Синклер, — но аз също чакам да оформят резултатите официално.

— И кога ще стане това?

— Надявам се да е утре — отвърна той.

— Не мисля, че ще издържа до утре, детектив Синклер, чакането ме побърква — каза тя. — То продължи прекалено дълго.

Кейт й посочи следващия въпрос в списъка.

— Знаете ли какво показват тестовете? — попита послушно Анжела.

Синклер се поколеба.

— Всъщност, да, госпожо Ървинг. Имам устен резултат от лабораторията. Но бих искал всички документи да са пред мен, преди да го оповестя. Имах намерение да обсъдя въпроса лично с вас и съпруга ви. Надявам се, че разбирате моите основания.

— Моля ви, кажете какво знаете, детектив Синклер! Умолявам ви!

Настъпи мълчание. Анжела погледна към Кейт и задържа дъх.

— Имаме съвпадение, госпожо Ървинг — каза най-накрая той.

— Съвпадение — каза Анжела на глас за радост на Кейт и репортерката проби въздуха с юмрук като тенисист на Уимбълдън.

— Да. ДНК пробата, която взехме от вас, съвпада с тази от останките. От скелета на бебето, искам да кажа — потвърди Синклер.

— Значи е Алис — каза Анжела и сълзите й закапаха.

— Вече ви казах, че го нямам на официален документ, госпожо, но да, така се оказва. Бих искал да намина утре сутринта към вас, за да обсъдим резултатите и да решим как да продължим занапред. Планирал съм да взема със себе си и полицая по семейните въпроси, за да знаете с кого да поддържате връзка занапред. Съгласна ли сте?

— Разбира се, разбира се. Благодаря, че ми казахте, детектив Синклер. Ще ви чакам. По кое време ще ви е удобно? — попита тя, преплитайки езика си.

— Мисля, че девет и половина сутринта ще е добре за всички — каза той. — Радвам се, че чакането свърши. Ще се видим утре.

Когато Анжела затвори, краката на Кейт все още танцуваха.

— Браво, Анжела. Справи се много добре — каза тя. — Сега ми разкажи всичко, което научи.

Анжела я погледна с празни очи. Първоначалното въодушевление от новината бе изчезнало.

— Детето ми е мъртво — каза тя.