Донато Каризи
Шепнещият (19)

18

Подпухналото небе лека-полека облекчаваше от снега своите лилави облаци.

Мила успя да намери такси едва след като изчака на пътя повече от четиресет минути. Когато обяви къде отиват, шофьорът запротестира. Каза, че е много далече, а нощем и в това гадно време никога няма да си намери клиент за обратния път. Човекът се съгласи чак когато тя предложи да плати и обратния курс.

Върху асфалта вече се беше натрупал няколко сантиметра сняг и обезсмисляше усилията на хората, разхвърлящи сол. Караше се само с вериги и това се отразяваше на скоростта. В таксито миришеше неприятно и Мила забеляза останките от дюнер с лук на седалката до водача. Миризмата се смесваше с онази от ароматизатора „борче“, сложен точно върху една от решетките на парното. Не беше най-добрият начин за посрещане на клиенти.

Докато преминаваха през града, Мила успя да подреди мислите си. Беше сигурна в солидността на своята теория и докато приближаваше бавно към мястото, към което се бе насочила, все повече се убеждаваше в правотата си. Помисли да се обади на Гавила за потвърждение, но батерията на джиесема почти издъхваше. Затова отложи обаждането за момента, в който щеше да открие каквото търсеше.

Отминаха разклонението за магистралата. Патрул на пътната полиция спираше трафика пред пункта за влизане и връщаше колите назад.

— Има много сняг, опасно е! — повтаряха полицаите на шофьорите.

Няколко тира бяха спрели отстрани на пътя с надеждата да продължат пътуването на другата сутрин.

Таксито подмина патрула и влезе, в един второстепенен път. До сиропиталището можеше да се стигне и без да се минава по магистралата. Вероятно преди време е бил единственият път дотам и за щастие таксиметровият шофьор го познаваше.

Мила слезе близо до портала. Дори не помисли да му предложи да я чака, като даде още пари. Беше убедена в правотата си, както и че скоро това място отново ще гъмжи от колеги.

— Не искате ли да изчакам, докато си свършите работата — попита обаче шофьорът, когато си даде сметка за запуснатостта на мястото.

— Благодаря, но може да тръгвате.

Таксиметровият шофьор не настоя, повдигна рамене и зави обратно, като остави във въздуха къса диря от дюнера с лук.

Мила мина през портала и прекоси черния път, стъпвайки в смесения с кал сняг. Знаеше, че полицаите са свалили охраната по заповед на Рош. Кемперът на подвижната група също беше заминал. На това място вече нямаше нищо, което да представлява интерес за следствието.

„До тази нощ“ — помисли си тя.

Стигна до главния вход, но насилената от специалните части врата беше заключена с нова брава. Обърна се към къщата на енорийския свещеник, като се опитваше да разбере дали отец Тимъти още е буден.

Беше стигнала дотук и нямаше друг избор.

Насочи се към жилището. Почука няколко пъти, докато един прозорец на горния етаж светна. Отец Тимъти се подаде малко след това.

— Кой е?

— Отче, аз съм от полицията. Вече сме се виждали, помните ли ме?

Свещеникът се помъчи да я фокусира по-добре през гъстия сняг.

— Разбира се! Но какво искате в този час? Мислех, че вече сте приключили тук…

— Знам, моля да ме извините, но трябва да проверя нещо в пералното помещение. Бихте ли ми дали ключовете, моля?

— Добре, слизам.

Мила вече започваше да се пита защо се бави толкова, когато след няколко минути го чу да потраква зад вратата, докато дърпаше резетата. Появи се загърнат в излиняла по лактите жилетка с бримки, с обичайното смирено изражение на лицето.

— Но вие зъзнете!

— Не се притеснявайте, отче.

— Влезте вътре да се поизсушите, докато търся ключовете. Оставихте такава бъркотия след вас…

Мила го последва в къщата. От досега с топлината веднага се почувства по-добре.

— Тъкмо щях да си лягам.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Искате ли чаша чай? Аз винаги пия преди лягане, отпуска ме.

— Не, благодаря. Бих искала да се върна възможно най-бързо.

— Изпийте го, ще ви подейства добре. Вече е готов, само трябва да си сипете. В това време аз ще взема ключовете.

Излезе от стаята, а тя се насочи към кухничката, посочена от свещеника. Чайникът беше на масата. Ароматът се разнасяше с парата и Мила не устоя. Сипа си една чаша и подслади доста съдържанието. Сети се за скапания студен чай, който Фелдхер се беше опитал да пробута на нея и Борис в къщата си на сметището. Откъде ли вземаше вода да го прави?

Отец Тимъти се върна с голяма връзка ключове. Още ровеше в нея за нужния.

— Сега е по-добре, нали? — усмихна се, доволен, че е настоял.

Мила отвърна на усмивката:

— Да, по-добре е.

— Така, този би трябвало да отключва вратата на главния вход… Искате ли да дойда с вас?

— Не, благодаря — и веднага забеляза, че той се отпусна. — Но имам една молба…

— Кажете.

Подаде му едно листче.

— Ако след час не съм се върнала, обадете се на този номер и потърсете помощ.

Отец Тимъти пребледня.

— Мислех, че опасностите са отминали.

— Това е само предпазна мярка. В действителност, едва ли ще ми се случи нещо. То е само защото се ориентирам трудно в сградата: може да ми се случи някакво произшествие… Пък и там вътре няма осветление.

Едва произнесла фразата, си даде сметка, че не е помислила за тази подробност. Как щеше да действа? Нямаше електричество, а захранващият халогенните лампи генератор несъмнено беше демонтиран и отнесен заедно с останалото оборудване.

— По дяволите! — възкликна. — Случайно да имате фенерче?

— Съжалявам… Но ако носите джиесем, ще може да си светите с дисплея.

Не беше й дошло наум.

— Благодаря за досетливостта.

— Няма за какво.

Веднага след това Мила отново излезе в студената нощ, докато зад гърба й свещеникът дърпаше едно след друго резетата на вратата.

Слезе надолу, докато отново стигна пред входната врата на сиропиталището. Пъхна ключа в ключалката и чу ехото на завъртанията да се изгубва в залата зад тях. Бутна и после затвори огромната врата.

Беше вътре.

Струпалите се на капандурата гълъби приветстваха нейната поява с лудешко пляскане на криле. Дисплеят на джиесема хвърляше слаба зеленикава светлина и даваше видимост само за ограничена част от намиращото се пред нея. Плътен мрак дебнеше в засада отвъд границата на този мехур светлина, готов да я прехвърли и нападне всеки момент.

Мила опита да си припомни пътя, водещ към пералнята. После тръгна.

Шумът от нейните стъпки отекваше в тишината. Заради студения въздух от устата й излизаше пара. Скоро се озова в кухните и разпозна силуета на големите железни казани. После премина в столовата, където внимаваше да избягва гетинаксовите маси. Закачи една с хълбок и от нея падна стол, обърнат отгоре й. Шумът, усилен от ехото, почти я оглуши. Докато го слагаше на място, Мила видя отвора, който водеше до долния етаж по тясната вита стълба. Влезе в каменната кухина и внимателно слезе по стъпалата, станали хлъзгави поради износването им с времето.

Стигна до пералнята.

Размаха джиесема, за да огледа наоколо. В мраморното корито, където откриха тялото на Анеке, някой беше сложил цвете. Мила си спомни и за молитвата, казана заедно от всички в това помещение.

Започна да търси.

Отначало огледа надлъж по контурите на стените, после прокара пръсти по первазите. Нищо. Избягваше да мисли докога ще издържи батерията на джиесема. Не толкова заради перспективата да се връща в тъмното, колкото заради мисълта, че без тази, макар и слаба, светлинка щеше да изгуби твърде много време. След час отец Тимъти трябваше да извика помощ и тя щеше да изпадне в неловко положение. Затова се разбърза.

„Къде ли е — помисли. — Знам, че е тук някъде…“

Изненадващ и пронизителен звук накара сърцето й да се разтупти лудешки. Минаха няколко мига, докато си даде сметка, че това е само звъненето на нейния телефон.

Обърна дисплея и прочете „Горан“.

Сложи си слушалките и отговори.

— Никой ли не е останал в Студиото? Последния час звънях поне десет пъти.

— Борис и Стърн са навън, но трябваше да остане Сара Роза.

— А ти къде си?

Мила си каза, че не му е времето да лъже. Дори да не беше напълно сигурна в предположението си, реши да го осведоми.

— Мисля, че Роналд ни е подслушвал онази вечер.

— И какво те кара да мислиш така?

— Сравних писмото му с въпросите, които си зададохте по време на нашата молитва. Изглежда, в него са отговорите…

— Чудесна дедукция.

Криминологът съвсем не изглеждаше изненадан. Може би вече беше стигнал до същото заключение. Мила се почувства малко глупава, задето се надяваше да го учуди.

— Но ти не отговори на въпроса ми: къде си сега?

— Търся микрофона.

— Какъв микрофон?

— Онзи, който е сложен от Роналд в пералнята.

— В сиропиталището ли си?

Сега тонът му беше тревожен.

— Да.

— Веднага трябва да излезеш оттам!

— Защо?

— Мила, няма никакъв микрофон!

— Но аз съм сигурна, че…

Горан я прекъсна:

— Чуй ме, експертите претърсиха мястото, щяха да го намерят!

В този миг се почувства наистина глупава. Криминологът имаше право: възможно ли беше да е толкова повърхностна, че да не помисли за това? Какво имаше в главата?

— Но тогава как е успял да…

Не довърши фразата. Въображаема ледена тръпка премина надлъж по гърба й.

„Бил е тук.“

— Молитвата беше само един трик, за да го извадим на светло!

„Защо не се сетих по-рано?“

— Мила, за бога, излез оттам!

В този момент си даде сметка на каква опасност се е изложила. Измъкна пистолета и с бърза крачка се насочи към изхода, който се намираше на почти двеста метра оттук. Огромно за изминаване разстояние, с това „присъствие“ в сиропиталището.

„Кой“ — запита се Мила, докато изкачваше витата стълба към столовата.

Когато усети, че краката й губеха сили и се огъваха, разбра отговора.

„Чаят…“

Имаше смущения по линията.

Чу в слушалките Горан да я пита: — Какво?

— Отец Тимъти е Роналд, нали?

Смущения. Жужене. Отново смущения.

— Да! След смъртта на Били Мур отец Ролф преместил всички от сиропиталището още преди датата за затварянето му. С изключение на него. Задържал го при себе си, защото се страхувал от неговия характер и се надявал да го държи под контрол.

— Мисля, че ме е дрогирал.

Гласът на Горан прекъсваше.

— … во каза? Не… збрах…

— Мисля, че… — опита да повтори Мила, но думите залепнаха за устата.

Падна напред.

Слушалките се измъкнаха от ушите й. Изпусна телефона от ръката си и той се плъзна под една от масите. От страха пулсът се ускоряваше, а така помагаше на дрогата да се разнесе в организма. Усещанията й се притъпиха. Но още успяваше да чува Горан, който казваше в отдалечените на няколко метра слушалки: — Мила! Мила… отвори ми… става?

Затвори очи с опасението, че няма да ги отвори повече. После си каза, че няма да умре на място като това.

„Адреналин… Нуждая се от адреналин…“

Знаеше как да си го набави. Още държеше здраво пистолета в дясната ръка. Допря цевта в делтовидния мускул и стреля. Куршумът разкъса кожата на якето и прониза плътта, отеквайки мощно в заобикалящото я пространство. Извика заради опарването, но отново беше в съзнание.

Горан извика ясно името й:

— Мила!

Пропълзя в посока към светлината на дисплея. Хвана телефона и отговори на Гавила.

— Всичко е наред.

Изправи се и отново тръгна напред. Усилието да направи дори една крачка, беше огромно. Струваше й се, че се намира в един от онези сънища, където някой те преследва, а ти не успяваш да помръднеш заради натежалите крака, сякаш потънали до коленете в лепкава течност.

Раната пулсираше, но не губеше много кръв. Беше изчислила добре посоката на изстрела. Стисна зъби и след няколко крачки й се стори, че изходът е вече наблизо.

— Ако сте знаели всичко това, защо не сте арестували това копеле — извика на телефона. — И защо аз не бях осведомена?

Гласът на криминолога отново беше ясен.

— Съжалявам, Мила. Искахме и занапред да се държиш естествено с него, за да не заподозре нещо. Наблюдаваме го отдалече. Сложихме проследяващо устройство в колата му. Надявахме се да ни отведе до шестото момиче…

— Само че не го направи…

— Защото той не е Алберт, Мила.

— Но е все толкова опасен, нали?

Горан замълча малко по-дълго. Да, беше.

— Вдигнах тревога, идват към теб. Но ще е нужно време: проследяващите са в радиус от два километра.

„Каквото и да направят, ще е много късно“ — помисли си Мила. В това отвратително време и с циркулиращата в организма дрога, която изцеждаше силите й, нямаше никаква надежда. Знаеше го. Трябваше да послуша онзи таксиджия, когато се опитваше да я разубеди на тръгване! И — по дяволите — защо не прие, когато предложи да изчака, докато си свърши работата? Дразнеше я миризмата на дюнера с лук, пропила се в колата, ето защо! А сега, ето я тук, в клопката. Сама се беше набутала, може би защото част от нея подсъзнателно го желаеше. Блазнеше я мисълта да поема рискове. Даже смъртоносни!

„Не! — наложи си. — Искам да живея.“

Роналд — иначе наричан отец Тимъти — още не предприемаше своя ход, но тя знаеше, че няма да чака дълго.

Три последователни къси звука я накараха да забрави тази мисъл.

— По дяволите — изрече, докато батерията на джиесема я изоставяше окончателно.

Мракът се сключи върху нея като пръстите на ръка.

Колко пъти беше попадала в беда? В края на краищата — случваше се. Например в къщата на учителя по музика. Но колко пъти беше попадала в беда като тази? Отговорът, който си даде, я обезкуражи.

„Никога.“

Дрогирана, ранена, обезсилена и без телефон. За последната липса я напуши смях: какво щеше да направи с него? Може би да се обади на някоя стара приятелка, например на Грациела. И да я попита: „Как си? Знаеш ли, аз умирам!“.

Тъмнината й се струваше най-лошото нещо, но трябваше да я счита за предимство — ако тя не можеше да види Роналд, същото се отнасяше и за него.

„Очаква да тръгна към изхода…“

Много й се искаше да напусне това място, но съзнаваше, че не трябва да следва инстинкта си, защото ще умре.

„Трябва да се скрия, докато дойдат подкрепленията.“

Прецени, че това е най-мъдрото решение, защото сънят щеше да я обори всеки момент. Още имаше пистолет и това й даваше сигурност. Вероятно той също беше въоръжен, но според нея Роналд не си служеше добре с оръжията, не и колкото нея. Затова пък беше изиграл чудесно ролята на светия, боязлив отец Тимъти. Може би криеше и други умения, помисли си Мила.

Сгуши се под една от масите в огромната столова и се ослуша. Ехото не й помагаше: донасяше безполезни звуци, неясни проскърцвалия, измамни и отдалечени — не успяваше да ги изтълкува. Клепачите неумолимо се затваряха.

„Не може да ме види. Не може да ме види — си повтаряше неспирно. — Знае, че съм въоръжена: ако вдигне и най-малък шум или използва фенерче, е мъртъв.“

Пред очите й започнаха да проблясват чудати цветове.

„Сигурно е дрогата…“ — помисли.

Багрите се превръщаха във фигури и оживяваха само за нея. Не беше възможно да са единствено в нейните представи. Всъщност бяха внезапни проблясъци, които избухваха в различни части на залата.

„Това копеле е тук и използва светкавица!“

Мила се опита да насочи пистолета към него, но заслепяващите светлини, подсилени от халюциногенния ефект на дрогата, не позволяваха да го фокусира.

Оказа се затворена в един огромен калейдоскоп.

Тръсна глава, но вече не се владееше. След малко усети някаква тръпка да се разнася по мускулите на ръцете и краката, като неконтролируема конвулсия. Колкото и да се опитваше да я отпъди, мисълта за смъртта се връщаше да я съблазнява с обещанието, че само да затвори очи, и всичко ще свърши. Ще свърши завинаги.

Колко време беше минало? Половин час? Десет минути? И колко време й оставаше?

В този момент го чу.

Близо до нея. Много близо. На не повече от четири-пет метра.

И го видя!

Продължи само частица от секундата. В блестящата сфера около него зърна враждебната усмивка, избликнала от лицето му.

Мила знаеше, че скоро ще я открие и тя нямаше да намери сили да стреля. Затова трябваше да го направи сега, дори да разкрие своята позиция.

Прицели се в мрака, като насочи оръжието по посока на мястото, където се надяваше да се появи всеки момент в ореола на светкавицата. Рискуваше, но нямаше алтернатива.

Щеше да дръпне спусъка, когато Роналд започна да пее.

Същият красив глас, с който отец Тимъти пееше църковния химн на молитвата с цялата група. Беше нелогично, шега на природата, че подобен дар се е съхранил в глухото сърце на един убиец. Оттам се издигаше, висока и ужасяваща, тази песен на смъртта.

Трябваше да е нежна и трогателна, но Мила изпитваше единствено страх. Краката й окончателно поддадоха, както и мускулите на ръцете, отпусна се на пода.

Сиянието на една светкавица.

Сковаността я захлупи като студена завивка. Чу много по-ясно приближаващите се стъпки на Роналд, идваше да я измъкне.

Още един проблясък.

Край. Сега ще ме открие.

Всъщност, не я интересуваше как щеше да я убие. Остави се на ласкателствата на смъртта с неподозирано примирение. Накрая си помисли за шестото момиче.

„Никога няма да узная коя е…“

Светлината я обгърна отвсякъде.

Ритник по пистолета, той изхвръкна от дланта й. Две ръце я сграбчиха. Усети, че я повдигат. Опита се да каже нещо, но звуците останаха задръстени в гърлото.

Изгуби съзнание.

Събуди се от усещането за пружинираща походка: Роланд я носеше на гръб, изкачваха стъпала.

Отново изгуби съзнание.

Силен мирис на амоняк я измъкна от този изкуствен сън. Роналд поклащаше едно шишенце под носа й. Беше й вързал ръцете, но искаше да е на себе си.

Леден вятър брулеше нейното лице, намираха се на открито. Къде ли? Долови, че е нависоко. После се сети за Чанг и увеличената снимка на сиропиталището: той сочеше мястото, откъдето е паднал Били Мур.

„Камбанарията! Ние сме на камбанарията!“

Роналд я изостави за малко, видя го да отива до парапета и да поглежда надолу.

„Иска да ме хвърли долу!“

После се върна обратно и я хвана за краката, довлече я до корниза. С малкото останали сили Мила опита да рита, но безуспешно.

Изкрещя. Започна да се мята. Сляпо отчаяние нахлу в сърцето й. Той я повдигна с гърди върху парапета. С извита назад глава Мила погледна бездната под себе си. А после, през снежната завеса, можа да зърне в далечината светлините на полицейските коли, приближаващи по магистралата.

Роналд се приближи до ухото й. Усети топлия му дъх, докато шепнеше:

— Прекалено късно е, няма да успеят…

После започна да я избутва. Въпреки вързаните си отзад ръце, тя все пак успя да се хване за хлъзгавия ръб на корниза. Противопостави се с цялата си сила, но нямаше да издържи дълго. Единствен неин съюзник беше ледът, покриващ пода на камбанарията: кракът, на който Роналд се опираше, за да я избута окончателно, се хлъзгаше всеки път. Видя как лицето му се разкриви от усилието, загуби търпение заради неочакваната съпротива. После Роналд смени техниката. Реши да преметне краката й отвъд парапета. Застана точно пред нея. И точно в този миг отчаяният инстинкт за оцеляване събра цялата й останала сила в коляното, което заби в слабините му.

Роналд отстъпи, свивайки се без дъх, с ръце между краката. Мила разбра, че това е последната й възможност, преди той да се окопити.

Останала без сили, единствено гравитацията можеше да й помогне.

Раната на делтовидния мускул я изгаряше, но забрави за болката. Изправи се: сега ледът беше срещу нея, но все пак се засили и се хвърли насреща му. Роналд я видя да връхлита внезапно върху него и изгуби равновесие. Размаха ръце в търсене на опора, но половината му тяло вече беше отвъд корниза.

Когато разбра, че няма да успее, Роналд протегна ръка, за да я сграбчи и повлече със себе си в зиналата пред тях бездна. Зърна пръстите му да докосват ръба на коженото й яке, в последна ужасяваща милувка. Гледаше го, докато пада, като на забавен кадър, снежинките сякаш убиваха скоростта.

Мракът го погълна.